четвъртък, 8 септември 2011 г.

Демон на Лудостта...в моята миялна машина

Няма да забравя „нещото”, което ми се случи онзи ден. Казвам „нещото”, защото не мога да определя явлението, не съм в състояние да му дам име и изобщо  - то не се вписва в моята „система за организиране на заобикалящата ме действителност”. Колкото и да е гъвкава тази моя система, смея да твърдя...

В дома си, на първия етаж, имам кабинет за психологически консултации. Звънците за вкъщи и за кабинета са различни, така че познавам по звъна за какво ме търсят.

Помня онзи сив и студен ранен есенен следобед . Лек дъждец и пориви на унил, но пронизващ вятър. Преди не обичах есента, но това беше много отдавна. Сега намирам чар и в нея. Тъкмо бях приключила с няколко сравнително затегнати случаи, които ме бяха подхванали от сутринта и таман започвах да разпускам с чаша чай в дневната, и с отдаване на „нищоправене”, когато се позвъни от кабинета. Това не ми хареса. Не очаквах никого, нямах записани часове, а и не ми се занимаваше. Освен това някъде в ъгълчето на нищоправещото ми съзнание се мъдреше „инструкцията” от един моите командни центрове, която настояваше да пусна заредената миялна и да пооправя кухнята преди да си дойдат домашните ми. Не съм педант в домакинската работа, дори подозирам, че множество изрядни домакини биха ме определили като полу-мърла, на което аз няма да се разсърдя. Домакинстването ми е някъде по периферията, върша го като на „ магия”, но все пак си имам команден домакински център, който съм оставила да ме ръководи и почти винаги му се подчинявам.

Ако някой знаеше какво мисля – за командни центрове и т.н. – може би би си затвърдил мнението, че психолозите са си психо. На мен обаче ми е забавно да систематизирам и определям така нещата. Съзнавам, че отстрани би изглеждало комично, но нали затова е вътрешният ни свят . За да няма „отстрани”.

Преди да разкажа за „нещото”, ще допълня, че съм голям скептик. Не вярвам в разни сили, които съществували паралелно със или във нашия свят. Може да се каже дори, че съм атеистка. Вярвам обаче в огромната сила на психиката, всъщност вярване в случая е неправилно понятие. Убедила съм се от опит в нещата, които може да направи така наречената психика с един човек. Понякога до степен на чудо. На чудодейна промяна. Но съм убедена, че това не са чудеса, а закони на природата. Хората, които се обръщат към мен, както и всички други, имат всичко в себе си. Всичко, за да могат сами да ръководят живота си по най-добрия за тях начин. Често обаче го забравят това, а още по-често мислят, че това са глупости. Тогава идва моментът за външна намеса. И понякога тази намеса се осъществява от някое „психо” като мен. Случва се да помогна на този и онзи.

...След като чух позвъняването, се замъкнах с неудоволствие да отворя. Изнанедах се. На вратата на кабинета ми звънеше една наша семейна позната, не много близка, но достатъчно, за да се учудя, че ме търси в кабинета ми, а не вкъщи. Тя определено имаше проблем, серизно психично заболяване, но никога не сме контактували като психотерапевт  и пациент, винаги на приятелски начала. И никога за нещо, свързано със заболяването й. Аз, разбира се, я поканих вкъщи. Докато се придвижвахме към дневната тя успя да ми припомни, че някога съм била споменала, че ще „й гледам на таро” и сега решила да осъществим тази работа.

Действително използвам картите таро в работата си с пациентите.  Не често, но когато случаят го налага – да. Виждам как някой конкретен символ от „случайно” изтеглена карта въздейства на съзнанието на пациента, как той започва да „работи” там и накрая се ражда резултата. Но за така нареченото гледане – и дума да не става! Не вярвам, че може да се вижда бъдещето по този начин. Познатата ми обаче беше решила, че мога да гледам...

Тя не изглеждаше добре. Може би беше във фаза, очите и пробляскваха налудно, блуждаеха характерно, изобщо цялото й държание говореше за поредното обостряне на болестта... Това ме накара да се съглася „да направим един сеанс”.  Реших в себе си, че ще импровизирам.

Настаних я на дивана, предложих й чай. Тя отказа. Попитах какво би искала за пиене, докато трае гадателския сеанс. Познатата ми искаше само вода. Дневната, трапезарията и кухнята са свързани, но са разположени последователно. Станах, отидох в кухнята. Имам чаши само за гости, може да не съм от най-добрите домакини, но стриктно следя семейството ми да пие само от наши си чаши, гостите – от чаши за гости. По тази причина чашите за гости са съвсем различни на вид от „семейните” ни чаши. Взех една голяма водна чаша със столче, взех и една вода и се върнах при неочакваната ми гостенка.

Започнахме сеанса. Беше интересно – и за мен, и за нея. По мое виждане – падаха се многозначителни и наистина интересни карти. Тя остана много доволна. Почти веднага след сеанса каза, че трябва да тръгва и аз я изпратих с облекчение, предвкусвайки отново поне час на „нищоправене”.

Преди да се отдам на тоя час, сложих чашата на познатата ми в миялната и пуснах машината да мие чинии и чаши, най-сетне. После отново поднових седенето на дивана с чаша чай пред себе си. Колко съм седяла така не помня, но чух странен шум откъм кухнята. Зачудих се какво ли става и тръгнах натам да проверя визуално.

Между кухнята и трапезарията има бар-плот. Влизайки в трапезарията, видях нещо да се мъдри на бар-плота. Изпаднах в ступор. Помислих, че имам халюцинации. Изплаших се здравата! За първи път в живота ми ми мина през  ума неадекватната мисъл: „Ами ако шизофренията е заразна! Поне в остър стадий?!”

Независимо от ступора, успях да седна на един от столовете и продължавах да гледам към бар-плота. А там стоеше  някакво подобие на огромно мастилено петно, стъпило сякаш на плота с три от „крачетата” си, другата му част беше във въздуха. Нещо между амеба и мастилено петно. Менеше цветовете си сравнително бързо. Цветовете бяха много ярки, почти неземни, психеделични. Поне така ми изглеждаха. Не знам колко време съм „го” гледала, но изведнъж нещо долетя до него от кухнята, стори ми се, че идва от миялната, и се сля с петното-амеба. Моментално след  сливането петното се преобрази. На бар-плота стоеше малко човече, каквото не бях виждала никога. (къде ли да видя такова нещо, та тия неща не съществуват!) Човечето беше високо около четиридесет сантиметра, пропорционално, изглеждаше си като обикновен, четиредесетгодишен, съвременен човек с младежки вид. Беше облечено спортно-елегантно. Сресана къса кестенява коса. Цветът на очите не можах да определя. Май бяха променливи, също като цветовете на „петното”.  Гледаше към мен и ми се усмихваше.

Чувствах абсурдността на ситуацията, въпреки че не можех да помръдна. Притесненията ми, че имам  халюцинация се усилваха. Човечето продължаваше да ме гледа. Тогава изведнъж изстреля:

-                Някога прабаба ти...

Усетих нещо като пропадане. Както пропадаме понякога, в промеждутъка между будуването и съня. Може би Робърт Монро би казал, че това пропадане всъщност е рязко връщане на „астралното тяло” във физическото, но аз не приемам насериозно такива твърдения. Това е игра на мозъка, психиката. След това пропадане усетих, че се намирам на дивана и че се будя. Май от дрямка.

Всичко ми се изясни. Явно умората си е казала думата, а и огромната енергия, която излъчваше моята гостенка, може би е изчерпала и последните останали ми сили и неусетно съм се унесла. Наистина, странен сън, помислих си.

Навън вече бе тъмно. Скоро домашните ми щяха да започнат да се прибират. Сетих се да отида да разтоваря миялната – предполагах, че вече е измила съдовете.

Отворих машината... Погледът ми попадна на голямата чаша със столче, от която пи неочакваната ми гостенка. По-точно на това, което бе останало от тази чаша – тя се беше пръснала! За първи път ми се случваше да се счупи чаша в миялната ми. Още повече, че чашата си беше от дебело, обикновено стъкло, не някакъв кристал.

Много мисли, асоциации и дори изводи ми се завъртяха в главата...  Но бързо ги прогоних. Реших, че случката ще си остане за мен просто като „един необичаен следобед или нещото”. Все пак съм скептик...

2 коментара: