сряда, 28 декември 2011 г.

Ако ПРОСТРАНСТВОТО ИЗЧЕЗНЕ ЗАВИНАГИ?

     Вчера срещнах едно много интересно хрумване на Хорхе Луис Борхес в есето му „Предпоследният вариант на реалността”. („Избрани есета”, Х.Л.Борхес, ИК „Колибри” 2011)

     Там той описва много накратко - но изключително ясно - какво би станало, ако по някакво стечение на обстоятелствата човечеството изгуби зрителните, осезателните и вкусовите си възприятия и остане само с обоняние и слух... Няма какво да пиша и описвам, направо ще цитирам великия Борхес:

„...Връщам се към метафизичните разсъждения. Пространството е акциденция на времето, а не всеобща форма на сетивността, както е смятал Кант. Има цели сфери на Битието, които не се нуждаят от него: например сферите на обонянието и слуха. Подлагайки на острокритичен анализ тезите на метафизиците, Спенсър („Принципи на психологията”, част седма, глава четвърта) обсъжда надълго и нашироко тази самодостатъчност, за да я утвърди накрая чрез довеждането й до абсурд: „Който мисли, че пространството е форма на сетивност за миризмата и звука, лесно ще се убеди, че греши – достатъчно е да потърси лявата или дясната страна на един звук или да се опита да си представи опакото на една миризма.”

     Шопенхауер, не така екстравагантно, но пък с повече страст, вече е изказал тази истина: „Музиката – пише той – е непосредствена обективация на волята, подобно на самия свят” (...). А това означава, че музиката не се нуждае от света.

     Бих искал да допълня тези две знаменити хрумвания с едно мое, което е тяхно продължение и пояснение. Да си представим, че за човешкия род единственият източник на реалности са обонянието и слухът. Да си представим, че не съществуват зрителни, осезателни и вкусови усещания, нито пък дефинираното от тях пространство. Да си представим също – като логическо следствие – едно по-съвършено възприятие, постигнато чрез останалите две сетива. Човечеството, колкото и призрачно да ни се струва след подобна катастрофа – ще продължи да тъче своята история. Човечеството ще забрави, че е имало пространство. Животът в необременителната му слепота и безтелесност ще бъде навярно не по-малко вълнуващ и точен от нашия. Не твърдя, че това хипотетично човечество (с цялото му обилие от желания, чувства, непредвидимости) ще може да влезе в прословутата орехова черупка*: просто казвам, че то ще съществува вън и независимо от каквото и да било пространство.”

*...прословутата орехова черупка – очевидно става дума за ореховата черупка, в която Хамлет би се чувствал като владетел на безкрайни простори („Хамлет”, действие II, сцена II).

     За край пак малко мои думи - и няма как да не си зададе човек въпросите: Ами ако наистина преди време сме изгубили част от възприятийните си рецептори? Или никога не сме имали достатъчно, че да обхванат по-широките и разнообразни реалности? Ако пространство-времето е мнооого по-обхватно и предлагащо необозримо повече възприятийни модели? И не става дума тук за единадесетте измерения, които откри съвременната физика – става дума за пространство-времето, в което се намираме „тук и сега”, и което мислим, че сме овладели и разучили – къде с лични-биологични рецептори, къде с помощни средства като микроскопи, спектроскопи, телескопи, ускорители на частици, колайдери и т.н. А и защо да не прекрачим извън това пространство-време? Ето, от Борхесовите думи излиза, че, ако нямаме зрение, осезание и вкус, за нас пространството ще изчезне? Какво ли е изчезнало за нас, когато сме изгубили хипотетичните рецептори? И, изхождайки от гореизложените хипотези - какво всъщност е реалност?

петък, 23 декември 2011 г.

Крушата вселена

     Живея на края на селото. Това ме устройва напълно, защото много лесно извеждам кучетата на разходка, а покрай тях и себе си! Няма да ми проглушават ушите от нескончаем лай, когато минаваме покрай чужди огради и кучета, няма да се притеснявам моите да не захапят случайно някого. Пускам ги да търчат из дивите поляни и ниви, а аз се разхождам и, в зависимост от сезона, се радвам на природните дадености в опити да спра вътрешния си диалог...Понякога даже успявам...

     Един зимен ден ми се случи нещо – меко казано - странно. До степен на нереално. Но същевременно съм напълно убеден, че тази странна случка беше напълно реална... Жалко, че кучетата не могат да говорят – иначе те биха потвърдили...Аз съм мъж на възраст. Всички, които ме познават (в това число слагам и себе си), ме смятат за сериозен и улегнал човек, на когото не му минават „глупости”, нито пък си пада по фантасмагории. Да, наистина не си падам! Нито като малък можех да си измислям, нито като голям. Е, понякога съм си патил от това – не е добре винаги да казваш всичко в прав текст – но, това е положението! Свиква се! И на фона на цялата ми праволинейност и пълна липса на вяра в чудеса или в особени събития, минавайки по време на разходката покрай старата чепата круша, край която минавам всеки ден от не-помня-колко-години, чух да вика някакъв глас. В това няма нищо странно –ще кажете. Така е – няма. Само че наоколо не се виждаше никакъв човек. Заслушах се по-напрегнато – исках да разгранича какво казва гласът, откъде идва и какъв е като характеристики. Беше тъничък, леко писклив гласец, с неопределена полова принадлежност (среден род?) и сякаш идваше от крушата... Приближих се максимално до дървото – трябваше да нагазя в сняг до коленете – и чух гласа още по-ясно. Вече разграничавах думи – говореше на моя език и казваше:

 - Помощ, помощ! Моля ви, помогнете!

     „Брях!” – учудих се не на шега. А освен учудването се и постреснах от моментално нахлулия в съзнанието ми спомен за една отдавна забравена приказка, която баща ми често ми четеше, когато бях малко дете – за един беден дървар, който, минавайки покрай старо дърво, чул глас от него, приканващ го да отсече дървото. След като направил това – намерил в дънера огромно съкровище от жълтици и други ценности... Моментът беше много наситен – от една страна се чудех дали не халюцинирам, от друга – появата на този отдавна забравен спомен с приказката ме запрати сякаш на дъното на съзнанието ми, където пък се чудех как е възможно човек да забрави нещо толкова често повтаряно и обичано, а от трета страна – рационалистът в мен се почувства крайно застрашен за живота си и се надигна на протест. Радвах се, че никой не можеше да види вътрешното ми състояние – защото на момента щеше да промени мнението си за мене – като за човек, здраво стъпил на земята, сериозен и пр. и пр. За съжаление обаче аз се виждах много добре... И да – в този кратък миг  започнах да променям мнението за себе си...Но много се отплеснах – както всеки би се досетил, описанието на процесите трае много по-дълго от протичането на самите процеси. Всичко описано дотук в „реално” време трая само миг – защото, веднага щом чух настоятелния зов за помощ, аз се чух (!) да казвам:

 - Кой си ти и как да ти помогна?

     Да, аз говорех посред зимното поле на една стара, чепата круша... Кучетата, макар и тичащи далеч пред мен, както винаги се случва, сякаш усетиха, че нещо става с „водача” на глутницата и начаса цъфнаха до мене, вторачено следейки ме и очаквайки следващия ми ход...

 - Ще разбереш кой съм като ми помогнеш да изляза от тук! – не закъсня отговорът на Гласа. Странно, кучетата не се разлаяха като чуха непознатия глас – а просто още повече концентрираха вниманието си в случката...

 - Как да ти помогна да излезеш? - доколкото чувах, Гласът идваше наистина от Крушата. - Изобщо – какво правиш там? Не виждам да има хралупа?! – не можех да повярвам, че водя такъв разговор – никой не би могъл, дори и най-отнесения фантазьор!

 - И аз не знам – отвърна Гласът. – Правехме с приятелите на шега един експеримент и аз изведнъж се оказах затворена в някакъв канал...

 - Значи си женско същество? – заключих въпросително аз. – А каналът явно е част от проводящата тъкан на дървото...

 - Да, момиче съм... Аз в дърво ли съм!!! – звучеше силно учудено.

 - В дърво си – колкото и да е странно! Но как попадна там!? И как да те извадя? Ако тръгна да сека дървото – а не ми се иска – това е почти вековна круша – дали няма да ти навредя? Щом си в проводящата тъкан сигурно си нещо много малко?! И дали няма да загинеш, излизайки навън? Можи би не можеш да живееш във външна среда? Дишаш ли? Как изглеждаш?

     Гласът обаче явно не ме слушаше. (В един друг момент, по-нормален момент, бих си помислил: „Гссподи, как е възможно глас да слуша?”). Беше много въодушевен от факта, че е разбрал, че се намира в дърво. Изля неудържима лавина от възклицания и радостни викове – може би, ако беше извън дървото, не би се сдържал да ме подхвърли няколко пъти във въздуха от радост. (Глас да подхвърля възрастен мъж от радост!) Аз, разбира се, нищо не разбирах и се чудех неимоверно на неадекватната реакция на „затворничката на дървото”.  Като й мина първоначалната еуфория, тя сякаш се върна в „действителността” и каза да се прибирам по живо по здраво, а утре много рано – малко преди изгрева - да дойда пак при крушата. Тя щяла да „сънува” как да я измъкна! Важното било, че е разбрала къде и в какво се намира. Оттам нататък било лесно!

     Послушах я. Реших да не споря че „лесно няма”. Времето беше напреднало, затова не продължихме нататък разходката, а обърнахме с кучетата към къщи.

     Няма да разказвам каква вечер и нощ изкарах – лутах се между страха от полудяване, от неизвестното, от Гласа до съвсем налудничави мисли, че нищо не е такова, каквото изглежда. Стараех се обаче жена ми нищо да не заподозре – защото щеше да ме засипе с въпроси и да доизостри и без това нароилите се страхове. А по отношение на тях – стигнах дори до абсурдната мисъл, че „това в дървото” може да е нещо много опасно, което да ме убие веднага, щом успея да го извадя! Да, приказките от детството, забравени и отдавна „криптирани”, ме налитаха от всички страни! Може би съм заспал към три-четири през нощта, но джиесемът ме събуди (както винаги) в пет и половина. Беше събота – почивен ден – жена ми със сигурност щеше да спи до късно. Затова набързо се облякох, пих едно кафе и хукнах с кучетата към крушата. Вече бе полусветло, когато стигнахме до нея – но слънцето все още не се бе показало над хоризонта. Поне така мислех – през зимата рядко се вижда пряко изгряващото слънце...

 - Ехо! – казах на крушата (и отново изтръпнах вътрешно – ами ако никой не се обади?! И аз се окажа в ранни зори в полето, говорещ на круша?!) – Тук съм!

 - Чудесно! – слава Богу, имаше отговор! И Гласът ми обясни какво да правя – не беше нищо особено. Трябваше да хвана един клон – разположен на височината на главата ми и да го държа дръпнат към земята. Направих го. И тогава започна странното.

     От върха на клона, който завършваше с една пъпка, заизлиза нещо като клюн (Господи, клонът ражда! – помислих). Клон-клюн! Клонът минава в клюн! Постепенно клюнът премина в гарванова глава, а след няколко минути на земята скочи огромен гарван! Загледа ме с проницателните си черни очи – те сякаш се смееха! После си разтръска перата и... направи кълбо напред! В момента преди да си стъпи на краката от кълбото гарванът изчезна и на негово място се появи едно момиченце – някъде около деветгодишно, с дълга, къдрава черна коса и зелени очи. Беше облечено в лятна фанелка, цветни тънки панталони и сандали – съвсем неподходящи за снежния ден.

 - Много Ви благодаря, че ми помогнахте! – момиченцето протегна ръка към мен – за ръкуване! – Казвам се Рейви! Ако не бяхте Вие, кой знае колко време щях да си стоя в Дървото! – Кучетата гледаха като треснати! За пръв път ги виждах в такова състояние. Нито ръмжаха, нито се закачаха с момичето. Просто гледаха. Какво ли виждаха всъщност?!

 - Приятно ми е, аз съм Иван. – отвърнах. – Няма за какво да ми благодариш! И аз се чудя как стана така, че ти помогнах, т.е. не съм го направил нарочно и съзнателно! Не ти ли е студено така?! Ще дойдеш у нас да се стоплиш и нахраниш и после ще звънна на социалните – дано има дежурни, че е почивен ден – да те вземат и да се погрижат за тебе. Междувременно ще облечеш някои дебели дрехи на жена ми. Хайде!...

 - Ха хах ха! – момичето започна да се смее неудържимо. Помислих, че изпада в истерия, защото то се тръшна в снега, продължавайки да се смее и да рита в неудържим смехов бяс.

     По едно време се поукроти, усети се, че действа непонятно за мене, изправи се, някак позасрамено, и каза:

 - Не се смея на думите Ви – макар че и те са смешни за мене! Радвам се, че разбрах...- не пожела да продължи, видях, че нарочно се спря. Може би не искаше да разбирам всичко – каквото и да значеше това „всичко”? – Няма нужда да ме приютявате и да викате социалните! Аз, както видяхте, мога да се превръщам в Гарван. Един гарван ще оцелее в този свят много по-лесно от едно дете. Така че – ще бъда основно гарван – не ме мислете! Сега не мога да Ви кажа нищо повече – но се надявам след време да успея – това донякъде ще бъде и моята благодарност към Вас. В момента, за съжаление, не мога да ви се отблагодаря!

     След тези думи момичето се ръкува още веднъж с мене, тръгна да прави кълбо напред и по обратния път отново стана на гарван. Погледна ме проницателно в очите и излетя...
...
     Минаха няколко месеца след тази случка. Аз междувременно доста се промених – нормално, почти всеки би се променил след подобно преживяване. Ако преди някой ми беше казал, че е възможно да си променя на тази възраст нагласите до такава степен, бих го натикал в миша дупка! Сега вярвам, че всичко е възможно – включително и промяната на утвърдени нагласи...
...
     Беше лятна вечер. Седях сам на двора – приготвях барбекю и „ритуално”пийвах бяло вино. Всъщност – не бях сам – кучетата се навъртаха около мене. Ненадейно долетя Гарванът! Кучетата сякаш го познаха, усетих го! Зарадвах се много, но се и притесних жена ми да не го види през прозореца. Опасявах се и да не се превърне на момиче – как ли щеше да реагира тя, ако видеше това? Гарванът сякаш чуваше мислите ми – литна и го видях да каца под  навесчето с лопатите и градинския инвентар, където няма видимост от никой прозорец, нито от улицата. Запътих се и аз натам, кучетата ме следваха
 неотклонно. Когато стигнах, гарванът се превърна в Рейви по обичайния си начин и каза:

 - Здравей! Извинявай, че толкова се забавих, но нямах възможност да дойда по-рано. Аз засега оставам тук – няма как да се върна в своя свят.

 - ???

     Рейви видя, че нищо конкретно няма да я питам и реши да продължи:

 - Обещах, че ще ти разкажа повече за себе си. Аз съм най-обикновено момиче и живея в абсолютно същия като твоя свят – планета Земя, Вселена и така нататък. Поне така сме учили. Имам няколко приятелчета, с които много обичаме да правим магии, да викаме духове и всичко останало. Наскоро един от приятелите ми беше попаднал на някакъв текст, който описва ритуал „Излизане от Вселената”. Там се казваше, че който успее да направи ритуала, ще излезе успешно от Вселената си и ще може да я види как изглежда отвън. Е, направихме го! Няма да описвам в подробности – трябваше да участват няколко души като от тях се избира един пратеник, който „да излезе от Вселената”. Както се досещаш – този пратеник бях аз. Явно ритуалът не беше изпълнен съвсем добре, защото аз се оказах, както си спомняш, затворена в един от каналите на проводящата тъкан на Крушата... В ритуала още се казваше, че пратеникът ще може да се превръща на гарван и на човек – по избор. Е, след като ти ме освободи – аз видях какво представлява нашата необятна Вселена! Една почти вековна круша! Сега обаче не мога да се върна! Но имам усещане, че приятелите ми „оттатък” (т.е. в Крушата) действат и все някога ще ме върнат. Аз изпробвах какво ли не! Посетих всякакви секти, групи, личности, църкви – от азиатски и южноамерикански шамани, през йогийски ашрами и гуру-та, окултни ордени, илюминатски задруги, будистки манастири, християнски църкви и какво ли още не! Никой не успя да ми помогне и да ме върне! Но ще продължавам да търся! Мислех, че като разбера как изглежда отвън Вселената ми, ще знам абсолютно всичко. Но се оказа, че съвсем не е така! То ако беше – и ти, който всеки ден виждаш Крушата (т.е. моята Вселена), би трябвало да си Всезнаещ! А сега – трябва да тръгвам. Надявам се, че хвърлих малко светлина по въпроса за „моя случай”!

     Рейви се ръкува с мен, изчака да кажа няколко думи за сбогом,  да й пожелая „успешно Завръщане!”, после се превърна отново в гарван и излетя.
...

     Оттогава не съм я виждал. А всеки ден, минавайки край Крушата, се сещам за Вселената...И може би я виждам? И се питам – кое ли щеше да бъде по-доброто за мен – да намеря съкровище в старата круша като дърваря от приказката, или да срещна Рейви и да разбера за Вселената...?

неделя, 11 декември 2011 г.

Архангел Сандалфон и момиченцето Илияна редактират „Апокалипсиса”...

През ония дни човеците ще потърсят смъртта,
но никак няма да я намерят;
и ще пожелаят да умрат, но смъртта ще побегне от тях.
Откровение 9:12

     Една зимна вечер шестгодишното момиченце Илияна се разхождаше с татко си из коледно осветените, празнични столични улици. Студено, снежно и ледено беше навън, но, когато си облечен в топли дрехи и очакваш да получиш скъп подарък от Татко за Коледа, студът е божествено красив и приказен. Пред лъскав магазин детето най-неочаквано видя дрипава старица – постлала няколко мръсни картона и полегнала на тях. Явно хората от магазина още не я бяха видели и не бяха успели да я изгонят...

  ...Илияна не беше излизала въобще из улиците – едно, че техните нямаха много време за такива разходки (особено в студа!), второ – беше от богато семейство, чиито членове почти не слизаха от колите, когато бяха в града. Точно тази вечер по неведоми пътища татко й стигна до извода, че за нея ще бъде интересно да види „коледния дух” – а освен това беше обещал да й купи лично хубав компютър „пряко от магазина!”...

  ...При вида на старицата момиченцето се закова на място! „Нима тази Баба ще спи тук?! Възможно ли е това?”. Илияна бързо се ориентираше в обстановката. Някак веднага разбра, че тази стара жена няма къде другаде да спи... Отстрани изглеждаше, че момиченцето се е загледало по лъскавата витрина – нито старицата, нито таткото разбраха какво точно гледа малката Илияна.

     Илияна гледаше като омагьосана старицата. Една сълза се търкулна от лявото й око.. Това, и може би още няколко други фактора, неизвестни за широката и тясната обществености, предизвика появяването пред детето на един велик архангел – Сандалфон! Това беше невероятно събитие! Сандалфон се яви пред Илияна в целия си блясък и страховита мощ. Изскочи някак от нейната сълза – преди тя да падне в кишата на тротоара – и от джуджешки ръст израсна чак до небето – приличаше на комбинация от огнен стълб, торнадо и огромен великан от приказките.

- Защо ме извика! – прогърмя гласът Му.

     Ако някой страничен наблюдател гледаше в този момент детето и архангела, той би се учудил на липсата на всякаква емоция или поне на уплаха от Илиянина страна. Тя просто гледаше намусено небесното крилато „светило”.

- Как! Какво! Ама как така?! – изведнъж се тросна Сандалфон и ръстът му видимо се смали. – Как се осмеляваш да ме викаш, мен, Владетелят на Материята, повелителя на Света, Великия Сандалфон, и дори да не благоволяваш да ми отговориш защо?! Нечувано?!

- Не ще да си толкова велик – щом позволяваш да се случва това!!! – и Илияна посочи гневно с ръка към скитницата-баба.

- Но, но, но...- заекна неочаквано архангел Сандалфон, бивш свети Илия, - тази жена сама пожела да преживее това – преди да се въплът...

- Не на мене тия! – Шестгодишната Илияна знаеше доста неща, нищо че не беше излизала из столичните улици. – Това е, както казва татко: „мижи да те лажем!”...

- Как  смееш! – архангелът не знаеше какво да прави, щеше да се пръсне по огнено-земните си шевове. Цялата пръст по него се превърна в клокочеща лава. – Пак те питам – защо ме викаш!?

- Не съм те викала – но щом питаш – искам тази Баба да има дом и нормален, достоен живот!

- Невъзможно! Казах ти – тя сама си избра това! Ако го променим – ще я лишим от възможността да научи...

- Млък! – кресна Илияна.

     Сандалфон беше в потрес! За първи път му се случваше такова нещо – да го извика някаква невръстна пикла и той да не може да изпълни желанието й. Обикновено такива момиченца искаха я кукла Барби, я живо котенце, я ламборджини... А това, хм... Бившият светия се загледа в момиченцето.

- А ти какво би направила, за да промениш живота на тази баба? – реши да стреля в тъмното могъщият Архангел.

- Амииии – първо - ще се откажа от подаръка си – и ще накарам татко да даде парите за него на бабата!

- Ха хахахах – отекна гръмогласният смях на Сандалфон. – Струва ми се невъзможно – хайде да те видя!  

    Илияна, бивша адашка на Сандалфон, не чака втора покана. На момента каза на баща си какво иска. Таткото на свой ред се стресна! Това е невъзможно! Няма да го направя! Ето, докъде се стига от прекалена материална задоволеност! Когато започнеш ТИ да изкарваш пари, тогава раздавай по хиляда евро на скитащи баби!

     Илияна също се стресна – от едната страна баща й четеше досадно конско, от другата – Сандалфон злорадо се подхилкваше.

     „Така ли!? Ще видите вие!”...

     Илияна не се сети за друго, освен да се тръшне долу в кишата и да започне да реве и рита – досущ като пре-пре-глезено дете, на което са отказали да му купят нещо желано.

     „Горкият баща! – мислеха минувачите. – какво красиво детенце, а колко е глезено и невъзпитано!  Сигурно родителите му са разведени?! Или е осиновено!? Или им е единствено и се чудят с какво да го презадоволят? Горкият човек! Но така му се пада – като е разглезил така тази кукла!”... За жалост или радост, минувачите не винаги могат да знаят защо се тръшка дадено дете...

     Докато Илияна се тръшкаше и риташе, а минувачите правеха своите великонебесни умозаключения на базата „тръшкане на богато облечено дете в кишата”, Сандалфон се сети за нещо. Малко преди да откликне на повикването на Момиченцето, в една друга реалност някой търсеше издател за книгата си. Но никой не искаше да издаде шизофренните (така мислеха!) бълнувания на бедния Йоан. Той опита къде ли не – беше написал някакво мъгляво писание - „Откровение” – и твърдеше, че чрез него открива Истината на всички. Последният, към когото се обърна – викаха му Шефа – лицемерно му каза, че, ако намери добър редактор, който да оправи суровия му текст – ще вземе работата му, ще я издаде и даже ще я разрекламира повече от добре из Реалностите!

     Това даде надежда на Йоан – но за малко. Съвсем скоро той установи, че никой не желае да редактира текста му! Единствен Сандалфон се нае да му помогне – но и той удари на камък...

     Сега бившият свети Илия виждаше голяма възможност!

- Знаеш ли – каза той на Илияна в промеждутъка между два къча. – Мога да измисля нещо за бабата...

     Тя спря за момент. Минувачите, които се бяха събрали около нещастния баща и се опитваха да му помогнат, помислиха, че детето се е изморило. Дори не можеха да си представят, че в този момент тя сключва сделка със Сандалфон. И то сделка, отнасяща се до тяхната свещена Книга и предсказанията за Бъдещето...

- Какво искаш да кажеш!? – попита детето.

- Ще помогна на бабата да си промени живота. Даже ще я направя министър-председател на тази държава – само след година... Ноооо...

- Да? – Илияна едвам се сдържаше от нетърпение. – Казвай!? Какво искаш в замяна?!

- Нищо особено – просто да помогнеш да пооправим текста на една Книжка...

- Е, аз не мога много добре да пиша и чета – но ще помогна – задължително!

     Те си стиснаха ръцете!
...

     В едно духовно училище студентите разнищваха „Апокалипсиса” на Йоан. Преподавателят отчаяно се опитваше да им налее в главите тълкуванията на „виденията на Йоан”. Нищо не можеха да разберат от халюцинаторните бълнувания в текста. Не им бяха интересни и така наречените „тълкувания”. По-лудичките само се подхилкваха и подбутваха – това писание им напомняше на техните преживявания в моментите, когато бяха под влияние на Гъбите... Независимо от всичката тази „патаклама”, нито студентите, нито преподавателите, нито ерудираните, „енциклопедирани” тълкуватели (в наше и в други времена) можеха да се досетят, че не само Йоан е писал „Откровението”... 


11.12.2011г. Соня Петрова - Magicktarot



понеделник, 28 ноември 2011 г.

Удавникът

     ... Още на следващия ден се появи нужда от помощта на Акулата. Морето, за разлика от предишния ден, бе ужасяващо бурно. Спасителите не разрешаваха на летовниците дори да стоят на брега – имаше много опасни вълни. Хората – донякъде отегчени – се пържеха на жарещото обедно слънце... Тогава в един миг при една от спасителските вишки, близо до която се бяха настанили Зора и родителите й, настана тревога. Тя сякаш се понесе по въздуха и обхвана и околните плажуващи – по начин, по който те моментално разбраха за какво иде реч – в морето, доста навътре, спасителите бяха забелязали борещ се за живота си човек! Как бе попаднал там можеше само да се гадае – най-вероятно бе някой глупав и самонадеян смелчага, решил да изпробва силите си срещу Морето на някой неохраняем плаж – и Морето го бе понесло насам – към плажа, на който беше Зора. Многобройни летовнически и спасителски бинокли се насочиха към него. Но само това - хората стояха безпомощни. Не можеха да помогнат на този нещастен давещ се човек... Спасителите също не можеха да отидат до него – беше далече, а и с лодката бе опасно да се влезе – вълните бяха огромни и коварно-опасни и щяха да обърнат морското возило още на първите метри... Не можеха да извикат и хеликоптер – всъщност, имаше такава възможност, но докато дойдеше, човекът най-вероятно щеше да се е удавил...

     В този напрегнат и сюблимен миг, Зора реши да извика на помощ бялата акула Тайфун. Викна го по своя си специфичен начин и той начаса отвърна. Тя му обясни защо го вика и го помоли да спаси давещия се човек.

-         –  Мммм, не е редно! Никак не е! Ще направим голяма беля! – възпротиви се Тайфун.

-         –  Моля те! Ти нали каза, че винаги ще откликваме, ако някой от нас е в беда!?

-         –  Да, но ти не си в беда! Това е някакъв Непознат! Той ТРЯБВА да се удави... нишката му едвам-едвам се държи. Скоро ще се върне в Казана като гледам...

-         –  Какво?! Какво?! Каква нишка? – учуди се из дъното на душата си Зора. – За какво говориш? (тя все още не знаеше нищо за тези Нишки, нито за Съдбата, нито за Бог -  беше само на шест години, все пак...)

-         –  Аааа, нищо! Говоря си! Под напрежение съм – затова!

-          – Докато така си говорим, този човек ще умре! – кресна извън себе си Зора и се разрева с пълен глас.

     Разреваването вече не беше по особения телепатичен начин – Ана и Стефан го чуха и видяха  съвсем осезаемо. Те се втурнаха да успокояват дъщеря си, мислейки колко е чувствителна и лесно ранима – не всяко дете ще заплаче в такава ситуция. Така де – това е все пак само един Непознат, който се дави „някъде там”...

...

     Нико-Са следеше случая с интерес. Отново се бе хванал с две ръце за Решетките и не отклоняваше поглед от Давещия се, Зора, Тайфун и Плажа. Сега! Сега! Сега ще се случи нещо, което ще наруши Реда! Сега! – бе премислил всичко. Нямаше никаква опасност – най-вероятно. „Но ще видим!”... Сега!
...

     В същия този момент, когато Нико-Са мислеше „Сега!”, Тайфун, крайно изненадан и най-неочаквано за самия себе си, се видя понесъл се към давещия се самонадеян хлапак! Да, това беше едно седемнадесетгодишно момче!

  ...Момчето се бореше с огромните вълни. Беше в съзнание и се задържаше отгоре, а когато го потапяха – успяваше да изплува и да поеме въздух. Усещаше обаче, че му остава твърде малко. Че скоро ще напусне този свят. Понякога, когато не сме изпаднали в шок при подобни ситуации, (шокът е нещо като Божия милост – не ти дава да гледаш реално и трезво на нещата и прави Прехода много по-лек и приятен) виждаме всичко някак много ясно и като че ли – от дистанция – това пък е другия вид Милост, вторият вид шок... Момчето, името му бе Добрин, беше попаднало във втория вид „Милост” – съвсем съзнателно и спокойно мислеше, че умира. Тъкмо поглеждаше Небето за последно, когато мерна в гмежта под и около себе си някакво огромно тяло! Ужас! Само това ми липсва! Нали в Черно море няма такива акули? Откъде дойде тая? Свършено е с мен! – и усети как огромни зъби се сключват около кръста му... Край! 

    ... Само че зъбите не се забиха – все още не изпаднал в шок, Добри осъзна, че се намира в устата на огромна акула, която го носи нанякъде... „Може би ще си поиграе с мен – както съм гледал косатки да си играят с хванати тюлени – преди да ги убият. Или както котка играе с мишка”...

  ...Зора изведнъж престана да плаче. Тя, майка й, баща й, а и всички хора по плажа се бяха вторачили невярващо в удавника! Вече се виждаше с просто око – всички бяха захвърлили биноклите. Някаква огромна акула го бе грабнала в устата си, държеше го над водата и вълните (може би, за да не се удави?!) и го носеше към брега! Това беше абсолютно невъзможно нещо! Първо – в Черно море няма такива акули, второ – никога, никъде, никой не е виждал акула да спасява удавник! Това бе чудо, анахронизъм, мираж, илюзия, абсурд!... Докато хората изреждаха несъзнателно тези хаотични мисли в мозъците си – акулата продължаваше да носи момчето към брега. Когато стигна на разстояние, от което спасителите можеха вече да го извадят, тя го подхвърли нагоре – „Сега! – помисли Добри. – Сега като падна надолу, зъбите ще ме посрещнат и...”- но нищо такова не се случи – той отново се намери сред бушуващите вълни... Хората, които гледаха случката почти като в транс, видяха, че акулата се обърна към хоризонта, перна ефектно водата с опашка, както правят акулите и китовете в анимационните филмчета, и се потопи под водата. После на всички им се стори (или видяха?), че се отдалечава към хоризонта...

   ...Спасителите се окопитиха – петима се втурнаха да вадят момчето. За съвсем кратко време успяха да го измъкнат на брега – и веднага го пое медицинският екип, който чакаше в готовност. Добри бе в учудващо добро състояние – нито беше нагълтал вода, нито дишането му бе затруднено... Докато той лежеше на пясъка и лекарите действаха около него, проверявайки жизнените му функции, Зора успя да се доближи на няколко метра от бившия удавник, без родителите й да забележат. Тя спря и се вторачи в спасеното момче, като изричаше телепатични благодарности към приятеля си Тайфун. Красавец беше това момче! Строен, рус, синеок... Радвам се, че те спасихме! – каза си наум Зора. Междувременно и Добри забеляза вторачилото се в него момиченце. Кой знае защо – стори му се много учудващо, че това момиченце го гледа с такъв интерес. А и някак усети, че в очите на момиченцето не се четеше  просто обикновен, сеирджийски интерес – имаше нещо друго... Той отново погледна към Зора, взря се в очите й – какви очи! После явно цялото това преживяно напрежение си каза думата и Добри изгуби съзнание...Последното, което запомни бяха едни Очи – и да, вълната, която го подхвана и отнесе на брега... Лекарите отново се засуетиха. Сложиха го на носилка и го понесоха към междувременно пристигналата кола на „Бърза помощ”.

...

     В Света-Вътък се случи нещо необичайно. Появиха се някакви странни вълни. Рал веднага се заинтересува какво става и с огромна изненада констатира, че момчето Добри, което трябваше всеки момент да се върне в Казана, е възстановило дебелината на Нишката си! При по-обстойно вглеждане в Света на Хората, Рал с оромно учудване видя, че една Акула е спасила Човек! Някаква акула бе причината за възстановяването на Нишката на Добри! Нечувано! Никога не се беше случвало такова нещо! Рал се вгледа по-обстойно в Акулата, тества нишката й, каза едно „Хм!” – и продължи да бърка Казана, правейки междувременно още куп неща – към този куп добави и разговор с Лар. Каза й какво се е случило. Тя също остана като „гръмната” и нямаше идея какво би могло да значи това. Двамата решиха, че ще чакат – още повече, очертаваше им се скорошна среща с Тайфун...

   ...Нико-Са седеше на нара в затворническата си килия. Беше прихлупил лице към коленете си, прикривайки го в шепи. Страничен наблюдател би помислил, че този голям мъж плаче. Но не беше така – по този начин той успяваше да изключи изцяло Мислите си от Света-Вътък – защото имаше опасност да те да бъдат чути от другите Двама съ-творци. През еоните затворничество Нико-Са успя да постигне много неща – това прикриване на мисли бе едно от тях. Хубавото беше, че той можеше да „чува” мислите на Двамата, без те да имат представа какво мисли той. Това правеше и сега – подслушваше разговора между Рал и Лар и ликуваше – те не бяха разбрали за съществуването на Зора! Надяваше се да не разберат скоро!
След като се успокои, че във „вражеския лагер всичко е наред”, Нико-Са се съсредоточи върху Хората на плажа, от който се готвеха да откарат неуспелия удавник с линейката. Видя, че хората са крайно шокирани, учудени и не на себе си – та те бяха видели Чудо! Удавникът – също! Даже го беше преживял!

     Това обаче не влизаше в плановете на Нико-Са – в крайна сметка, такова „масово видяно чудо” можеше да насочи вниманието на Лар и Рал към Зора... Нико-са знаеше, че в един момент това няма да може да се избегне, но се стремеше да отдалечи това събитие колкото бе възможно повече във времето. Затова реши да въздейства на хората по начин, който да ги накара да мислят, че са видели нещо друго...Какво да бъде то?! Ами да! Една голяма морска вълна! Тя подхвана момчето и го захвърли близо до брега, нали така?... Нико-Са мигом разпръсна тази мисъл-визия из Плажа (това беше друго негово умение, което бе придобил през  еоните затворничество). Някои хора я подхванаха, приеха я за вярна, повярваха й и решиха, че са видели точно това. Други все още упорстваха, че акула е спасила момчето. Но тези с вълната бяха повече – и някак успяха да убедят другите, че им се е привидяло: „Ама как така акула?! Огромна?! Бяла!? Ха ха! В Черно море няма ТАКИВА акули! Привидяло Ви се е – от вълнението най-вероятно!”... Добри, вторачен в очите на Зора, също улови тази мисъл-визия – дори сдоби спомен, че е усетил как вълната го грабва – и затова преди да припадне пред очите му бяха реалните Очи на Зора и въображаемата, но осезаема „вълна, която ме отнесе на брега”...

     „Мда – мислеше си Нико-Са, кой знае защо – в изблик на неочаквана веселост. – Хич не е трудно да накараш хората да вярват в каквото си поискаш!”.




27.11.2011г. Соня Петрова - Magicktarot




Едно от продълженията на "Тя се роди без Съдба", чието начало публикувах за първи път тук:


http://magicktarot.blog.bg/izkustvo/2011/04/16/tia-se-rodi-bez-sydba.730408




събота, 19 ноември 2011 г.

УПОРИТ, НО ТЪП! А стига, бе! :)))

     Разсъждавам си над великите, крилати, смешни и изключително мъдри думи на Швейк: „справедлив, но строг” и неминуемо стигам до смехорията „упорит, но тъп”.

     Няма да давам конкретни примери кого и какво визирам, само ще изпиша няколко свои вопиющо мъдри заключения във връзка с феномена „упорит, но тъп”.

    И така. Какво е да си тъп? Може ли човек да бъде изключително и само тъп или да се характеризира и изчерпва почти изцяло с тази, не съвсем благозвучна, дума?
Понякога си мисля – да, може!

     Е, избягвам да съм крайна и знам, че е пълен абсурд един човек да се изчерпва само с тази дума, но с цел избягване на разводняване, разхищаване, размотаване и всякакви други раз-ища, ще приемем, че „некои другари” отговарят едно към едно на тъпо звучащата дума „ТЪП”.

     Какво означава за мене тя? Ще отговоря в няколко изреченийца. Да си тъп означава да си мислиш, че цялата Вселена се върти изключително и само около теб и за теб. Значи да си убеден, че винаги твоето мнение е вярно, правилно, меродавно и „последна инстанция”. Да не чуваш какво ти говорят другите. Да захапеш някоя мисъл, която ти е харесала преди двадесет години и никога да не я подложиш на съмнение, а винаги да я повтаряш като папагал при всеки удобен случай. (Тук ще дам пример – в някои форуми известен брой потребители си слагат за мото някоя харесала им мисъл. Мисълта може да е на някой „изявен мъдрец”, може и да е тяхна си. Наскоро попаднах на потребител, който във форум, свързан с позитивното мислене, отговаряше на всеки нововключил се, независимо за какво иде реч, с някаква негова си велика мъдрост: „позитивното мислене, без позитивни действия, носи едно позитивно нищо”... Та, на този потребител може би никога няма да му хрумне, че действието например може да се разглежда като материализирана мисъл, че не може да има действие без мисъл и т.н. Няма да му хрумне и обратното – че позитивно действие, без позитивна мисъл, също носи едно позитивно нищо... Но – отплеснах се – „тъп, но упорит” и „упорит, но тъп” са едно и също нещо – както и мисленето и действието... )

     С няколко думи – да си „тъп” означава да не си гъвкав, да не си адаптивен и разбиращ. Понякога се случва един тъп човек да е много образован, да е дори академичен и природно интелигентен едновременно, но „тъпостта” не е единствено и само свързана с интелекта и ума – затова се получава и горният привиден парадокс – рядко, но се получава. Често да си „тъп” означава също и да си завистлив, да не можеш да приемеш, че някой е по-надарен от тебе или е с по-голямо въображение, или че някой може да сътвори нещо ново, а ти само да копираш...
 И да обобщя за „упорит, но тъп”. Това е ДА СИ ТРУДЕН. Какво имам предвид? Точно това, което казвам – да си „труден” като характер, като поведение, като излъчване, като мироглед.

     Един пример – някой се занимава с някакъв бизнес. Известен е на бизнес-партньорите си като „труден” – т.е. неотстъпчив, не допускащ компромиси, стараещ се на всяка цена той да спечели най-много и не обичащ да „пуска фъндък” на бизнес партньори, сътрудници, колеги и т.н. Да кажем, че с тези си качества и с упоритостта си този човек ще има някакъв успех в съответния бизнес... Но успехът му ще стигне само донякъде и развитието ще спре. В един прекрасен момент той ще престане да постига цели и да върви нагоре. Защото, когато такъв „труден” екземпляр се срещне с някой „упорит, но умен”, т.е. „лесен” – последният ще му разкаже играта! Понеже упоритият, но умен, е гъвкав, с идея и признаване на правото на съществуване и щастие и на другите и т.н. И защото, човек дори и щастливо да живее, идва неизбежният момент, в който ще се срещне с някой „упорит, но умен”...

     Разсъждавайки така стигам до извода, че на „лесните” хора винаги и във всичко им върви. Лесните (т.е. от вида упорит, но умен) са избраниците на Съдбата. Лесните, с които се работи лесно, дори и да не са подчертано упорити, винаги успяват да постигнат целите си. И не само, защото са умни, а защото, може би, не се вземат твърде насериозно – както Умре да го практикува нашият „упорит, но тъп” елемент... J)))

петък, 18 ноември 2011 г.

ЛЕГЕНДА ЗА ОМАГЬОСАНАТА МЕЧКА

     Откакто се помня харесвам мечките. Привличат ме по някакъв необясним начин. Всъщност, така е с повечето хора - eдни от първите любими играчки на повечето бебета са мечетата. Още помня моя първи мечок – по-голям от мене, пухкав и бял, целият изпонамазан с разни детски  храни – обичах да го храня...

     После, на 11-12 години, когато вече не играех с играчки, се запалих да проуча по-основно мечките – изучих на своя глава всичките видове мечки по света – добре че у нас имаше  книжарници със съветски (сега руски) книги. Руснаците печатаха много преводни и съветски научно-популярни издания – тези книги тогава играеха ролята на сегашните Дискавъри и Нешънъл Джиографик телевизионни канали...
...

     Преди няколко години пък имах пряко преживяване с мечка. Докъде то е истина, докъде моя фантазия – дори и аз не мога (а и не искам) „трезво” да преценя. Всъщност – не съм сигурна в "истинността" единствено на извода, който направих тогава. Всичко останало е самата, ежедневна истина...Ето я историята.

     През втората половина на септември 2004-та аз и мъжът ми решихме да направим, само двамата, един едноседмичен преход из Родопите. Преходът се оказа страхотно и силно изживяване. Беше от полуспонтанните неща, които започват уж на майтап, но после ги помниш много дълго. Планината през това годишно време беше съвсем празна от хора. За цялата седмица по време на маршрутите срещнахме хора само четири пъти – една бабичка, едно момче, което пасеше и пазеше конете си в гората, един човек с пистолет, който пазеше някакви горски ягодови насаждения (поне такива ми се сториха, може и да е било нещо различно от ягоди, но помня ягодите, защото веднага си затананиках Бийтълсовата “Strawberry Fields Forever”) и една група дървосекачи. Туристическият сезон беше минал, децата бяха започнали училище и може би по тази причина нямаше никакви туристи. Да, по маршрутите не срещнахме нито един турист... А в хижите, в които отсядахме – всяка вечер различна – бяхме само ние и хижарите (които впрочем много ни се радваха и ни сервираха на корем ядене и пиене)... На планина, всеки знае, апетитът към храна и бира или други напитки често е огромен – нормално е! Ходил си десет-дванадесет часа с малки почивки, хапнал си надве-натри нещо малко и я си пил достатъчно вода, я не си... А и потенето допълнително обезводнява. Интересно е също, че в планината алкохолът не действа така неприятно, както в равнината. Колкото и да пиеш, на сутринта можеш да станеш бодър и пълен с  енергия още в пет часа... Може би по тази причина доста „планински хора” изпиват без проблеми и странични ефекти огромни количества алкохол... Но да не се отклонявам!

     Първите три дни маршрутите бяха трудни – не само заради дължината си, а и защото почти нямаше туристически маркировки и - независимо от препечатаното от Интернет ръководство, което ни водеше добре - се поизгубиме няколко пъти.

     Беше към десет часа на втория ден, когато отново установихме, че сме изгубили маркировката. Вървяхме по широк, земен път, по който може да се возиш в каруца или с джип. Както е нормално за такива пътища – при сухо време те са покрити с няколкосантиметров слой прах. И аз си вървя, гледам си в краката и блея по прашните облачета, които вдигат туристическите ми обувки... Така както си блея, забелязвам, че по праха отчетливо се виждат големи човешки стъпки, успоредни и в една посока с моите – интересното при тях беше, че бяха от бос крак! Кой ли е ходил тук бос? Кой е ходил бос!? На няколко пъти си зададох този въпрос и тъкмо щях да го кажа на глас, за да обърна внимание на съпруга ми към този феномен, когато въпросът от самосебе си се преобрази в едно „сигурно знание” – ТОВА Е МЕЧКА! НЕ СА ЧОВЕШКИ СТЪПКИ!

     Да, бяха съвсем пресни мечешки стъпки – мечката бе минала съвсем наскоро и бе съвсем близо до нас. Голяма беше! Заглеждайки се в следите, покрай големите стъпки видяхме и едни малки – мечка с малко мече!

     Аз знам, че, както всяко друго животно, и мечката винаги гледа да избягва пряка среща с човека. И, понеже обонянието и усета й са по-силни от тези на хората, тя е тази, която може да контролира избягването на срещите – при това, в повечето случаи – успешно. Обаче, независимо от това, пресните мечешки стъпки ме притесниха и изнервиха – не стига, че се бяхме изгубили, а и мечка с мече отгоре на всичко!

     Продължихме по пътя. Маркировка все още нямаше, но не се вълнувахме много от това – нали все пак бяхме на голям път – все щеше да ни изведе някъде. Вървяхме може би около двайдетина минути – мечешките следи си бяха неотклонно с нас – когато видяхме, че насреща ни се задава една баба. Типична родопска възрастна жена, облечена в синя работна престилка и с бяла забрадка на главата. Наглед около седемдесет и няколко годишна. Срещайки се се поздравихме и тя попита дали сме виждали едно момченце, седемгодишно, с магаре – от сутринта ги търсела и никакви ги нямало. Момченце и магаре не бяхме виждали – казах й, единственото, което бяхме видели беше на около половин час път от хижата, от която тръгнахме - кобила с малко конче – но бабата не обърна внимание на това. Тъкмо вече се раделяхме и аз й казвах, че ако видим момчето с магарето ще му кажем, че сме я срещнали и се сетих да й обърна внимание за мечката – бабата идваше оттам, откъдето вече бе минала мечката и беше възможно да са се срещнали...  

– Бабо, видя ли мечката с мечето – или стъпките им? – попитах аз, сочейки пресните стъпки наоколо ни.

– Аааа – махна безразлично с ръка Бабата. – Тя винаги минава оттука! Айде чао! – и продължи пътя си. Ние също.

     Около пет минути след срещата с Бабата видяхме маркировка – намерихме се! 

     Продължихме... Постоянно се оглеждах – опасявах се да не ни изненада Мечката. И съответно Бабата с нейното момченце съвсем ми изхвръкнаха от главата. Някак не успях на момента да видя, че не е съвсем нормално да се срещне такава баба в тази пустош, нито е стандартно седемгодишни деца да се пускат сами по такива отдалечени, диви места...

     Ходех така, в забрава, до следващото изгубване – когато, лутайки се вече по горски пътеки, не по коларски път – срещнахме на един склон в гъстата гора момче, около двайсетгодишно, типично родопско момче, което пасеше няколко коня. Попитахме го за пътя, той ни обясни и после разменихме няколко думи. Каза ни, че наоколо имало четири вълка, които изяли няколко коня – и вече били принудени да ги пазят. Кой знае защо – това с вълците не ме впечатли. Може би защото се сетих за Бабата и реших да го питам дали и той я е срещнал. При този мой въпрос момчето загледа някак отнесено и ми отговори неопределено:

– Не съм я срещал – каза. – Разправят, че на младини загубила детето си тук, в планината. Изяли го били вълците...

     Само това каза и прекъсна изказването си – викна по един от конете, който се беше отклонил и отиде да го насочи, накъдето трябва... Ние видяхме, че няма да се върне повече при нас – махнехме си за довиждане и продължихме.

     Думите на Момчето ме накараха да се замисля за Бабата. Ситуацията, меко казано, ми се стори странна. Ако наистина е изгубила детето си на младини – това трябва да е било преди повече от петдесет години. Ако бабата е  дух – не същество от нашия свят – то тя, може би, би трябвало да изглежда така, както е изглеждала тогава, когато е преживяла тази страшна травма. А ако не е дух – възможно ли е петдесет години да търси момченцето си?
Не можах тогава да реша загадката, но продължих да мисля върху нея – какви ли не визии ми се въртяха в главата...

     Като се прибрахме от прехода продължих с търсенето на обяснение за поведението на странната Баба и нашата среща. Кой знае защо, тази, наглед тривиална, случка ме беше обсебила много силно и исках на всяка цена да разбера какво се крие зад нея...

     Оставяйки се на ръководството на интуицията си, реших да търся и разпитвам хора, които са се губили из Родопите. Резултатите не закъсняха. Питах най-различни мои познати, познати на познати и съвсем непознати – всички те, малко преди да намерят пътя си, се бяха срещали със същата тази Баба! Същото описание, същите думи – тя търсела момченцето си с магаренцето, които били излезли от сутринта и никакви ги нямало. Дори, съвсем „случайно”, се оказа, че и моите родители са се срещали преди повече от двадесет и пет години с нея! Най-интересното – оказа се, че аз тогава съм била с тях – т.е. също съм била срещнала Бабата! За жалост – помнех част от случката, но самата Баба не помнех... Нашите – тогава луди-млади – решили да си направят дълга разходка около Юндола, без много да се замислят, че са с две малки деца, които лесно огладняват и ожадняват, а и им се доспива и се изморямат от дълго ходене. Но, понеже ситуацията била нестандартна, децата – аз и по-малката ми сестра – не се изморили навреме и мама и татко се поувлекли в ходенето из гората. Когато се усетили – т.е. когато децата писнали, че искат да ги носят – нашите видели, че май са се изгубили. Тогава нито е имало маркировки, а и дори да е имало – родителите ми просто си мислели, че си правят разходка, и през ум не им е минавало за маркировки или за възможността да се изгубят по време на една обикновена разходчица. Та ходели те така  из гората – с надежда да излязат по някое време на шосето, когато се натъкнали на мечешки следи... Почти веднага след това срещнали една баба – типична местна родопчанка. Тя ги попитала дали са виждали едно момченце с магаре... Нататък историята е същата – след около пет минути нашите излезли на асфалтовото шосе...
Изводът, който си направих от всичките тези разговори и наблюдения беше под формата на въпроси – как е възможно в продължение на тридесет години тази Баба да не се променя изобщо? Да прави едно и също, да я срещат задължително хора, които са се изгубили, и да се появява в различни части на Родопа планина? Разбирам да се явяваше само по маршрута, по който някога се е изгубило момченцето – но по цялата Планина? И защо винаги хората, които я срещаха, или бяха мернали „на живо” мечка с мече (и се бяха изпонаплашили здравата), или бяха видели пресни мечешки следи?

     Тогава ми „щукна” следното обяснение-визия:

     Преди много, много години една млада родопчанка изпратила момченцето си да пасе и пази магарето в планината. Те не се върнали. Жената нямала други деца. Тя тръгнала да ги търси и си казала, че няма да спре, докато не ги намери. Скитала и бродила много години. Момченцето и магарето отдавна били загинали и вълците ги били изяли. Но майчиното Сърце не искало да се примири с това и продължавало да търси. Наистина, на Майчицата й било останало само едно Сърце...

    Трогната из основи от Сърцето на Майката, Планината се смилила над нея. Върнала й момченцето под формата на мече, а нея превърнала в мечка.

   „Щом ще ходиш вечно и щом вечно ще бъде несломимо твоето сломено, но силно Сърце – бъди една вечна, щастлива Мечка!” – казала Планината.

   Жената-мечка била толкова щастлива и благодарна за този жест на Планината, че я помолила за още една милост – да й разреши да помага на изгубени в планината хора, та да може така да се окаже достойна за оказаните й милост, любов и доброта. Родопа й разрешила. 

     Оттогава Бабата се появява пред изгубените и ги насочва по нейни си начини, без те изобщо да заподозрат с кого се срещат.


Преди около година публикувах същата история, но разказана по-различно – беше един от първите ми опити в блога, ето я:

сряда, 16 ноември 2011 г.

ОСЕМТЕ МОЗЪЦИ НА ЧОВЕКА или Роботи ли сме? 1 част

     Ще направя кратко описание-цитат на тази „мозъци” така, както е дадено от Робърт Антон Уилсън, въз основа на наблюденията на Тимъти Лиъри.

     С цел по-добро разбиране на нашето „неврологично пространство”, д-р Лиъри допуска, че нашата нервна система се състои от „осем потенциални вериги, или скорости, или минимозъци.” Четири от тях се намират в нашето ляво полукълбо и отговарят за земното ни оцеляване, а другите четири, които Лиъри нарича „извънземни”, се намират в обикновено не дотам активното ни дясно мозъчно полукълбо. Според Уилсън последните четири вериги ще се използват в бъдещата ни еволюция. Това обяснявало защо дясната хемисфера все още не е активна и защо се активизира, когато човек приема психеделици – ЛСД, ДМТ, айауаска, псилоцибин и пр. и пр. За по-добро разбиране на нещата е важно да се спомене и т.нар. запечатване (импринтинг) – в определени случаи – точна възраст, специална обстановка и т.н. човекът или животното запечатват определена програма, която остава да действа до края на живота им. Може да се премахне и да се програмира наново, но много трудно и не посредством конвенционални методи. Едно от средствата за „препрограмиране” били именно психеделичните вещества. Пример за запечатване, наблюдаван от Конрад Лоренц (всъщност, той е ученият, който е въвел този термин): малко жирафче в Африка, на което майка му е блъсната и убита от голям джип. Поради силната емоция (или по други причини?) то решава, че джипът е неговата майка и запечатва това. Следва постоянно джипа. Като пораства отказва да се чифтосва със себеподобни – признава единствено джипа за сексуален партньор.

     Ето го и описанието:
I.                    Веригата на биооцеляването. Мозъкът на безгръбначните – първият, който е еволюирал преди 2-3 милиарда години и пръв се активизира, когато се роди човешкото дете. Той програмира т.нар „решетка или-или” – т.е. делението на нещата на „хранителни-полезни”, към които да се приближава, и „отровно-опасни” – от които бяга или ги атакува. На тази верига запечатването  създава основната нагласа на доверие или подозрение, която се запазва до смъртта. Тук се идентифицрат и външните стимули, които от този момент нататък ще предизвикват приближаване или избягване.
II.                  Емоционалната верига. Този по-напреднал биокомпютър се е появил, когато на сцената излизат гръбначните животни, които са започнали съревнования за територия – това е станало някъде 500 милиона години преди Христа. „ При индивида този по-голям тунел на реалността се активира, когато ръководната ДНК матрица задейства метаморфозата от лазене към ходене. Както знае всеки родител, прохождащото дете вече не е пасивно (био-оцеляване) бебе, а бозайнически политик, пълен с физически (и психични) териториални изисквания, бързо намесващ се в семейните дела и вземане на решения. И тук първото запечатване по тази верига остава за цял живот (освен ако човек не е подложен на промиване на мозъка) и идентифицира стимулите, които ще задействат доминиращо, агресивно поведение или подчинено, сътрудничещо поведение. Когато кажем, че някой се държи емоционално, егоистично или като двегодишно дете, имаме предвид, че той сляпо следва един от тунелите на реалността, запечатани по тази верига.
III.                Веригата на сръчността-символизма. Този трети мозък е сформиран, когато хоминидите започват да се отграничават от другите примати – около 4 -5 милиона години преди Христа. Активира се, когато по-голямото дете започва да борави с артефакти и да изпраща/получава сигнали чрез ларинкса (единици на човешката реч). „Ако средата е стимулираща, детето запечатва „умно” и става умело и се изразява ясно. Ако средата е изградена от глупави хора, детето запечатва „глупаво”, т.е. повече или по-малко остава на етапа на петгодишното, което е несръчно при боравенето с артефакти и е сляпо за символизма.

     На обикновен език тунелът на реалността на първата верига обикновено се нарича „съзнание” per se: чувството, че си тук и сега, в това тяло, ориентация към оцеляването на тялото. )Когато сте в „безсъзнание”, първата верига е упоена и лекарите могат да извършват хирургични операции върху вас или враговете ви могат да ви атакуват, но вие няма да им избягате.) Втората верига на същия всекидневен език се нарича „его”. Така нареченото „его” е бозайническото чувство за статус (значимост-незначимост) на втората верига в глутницата или племето. Третата верига е онова, което обикновено наричаме „разум” – способността да се получават, интегрират и предават сигнали, изработени от човешка ръка (артефакти) или от деветте ларингеални мускули на хоминидите (реч).

     Запечатването по тези три вериги определя – към 3,5 годишна възраст – основната степен и стил на доверие-недоверие, които ще оцветяват „съзнанието”, степента и стила себеутвърждаване-подчинение, които ще определят его-статуса, и степента и стила интелигентност-непохватност, с които „разумът” ще борави с инструментите или идеите.
От гледна точка на еволюцията „съзнанието” на първия мозък по същество е безгръбначно, пасивно, носещо се към храната и отдръпващо се от опасността. „Егото” на втория мозък  е бозайническо и винаги се бори за статус в йерархичния ред на племето. „Разумът” на третия мозък е от палеолита, свързан е с човешката култура и справянето с живота чрез матрица от артефакти и създаден от човека символизъм.

     Четвъртият мозък е пост-хоминиден, характерен най-вече за Хомо сапиенс – „уседналия” човек. Това е:

IV.                Социо-сексуалната верига. Този четвърти мозък се е формирал, когато хоминидните орди са еволюирали в общества и са програмирали специфични полови роли за членовете си – около 30 хиляди години преди Христа. Той се активира през пубертета, когато ДНК сигналите карат жлезите с вътрешна секреция да отделят полови невро-химикали и започва метаморфозата към зрялата възраст. Първите преживявания на оргазъм или съвкупяване запечатват характерната полова роля, която – отново – е биохимично свързана и остава до края на живота, освен ако не се постигне някакво промиване на мозъка или химично повторно запечатване.

     На всекидневен език запечатването на четвъртата верига и тунелна реалност се известни като „зряла личност”.

     Мастърс и Джонсън демонстрират, че конкретните полови „дисфункции”, т.нар „перверзии”, „фетишизъм”, състоянията на слабо или никакво сексуално представяне, например преждевременната еякулация, импотентността, фригидността и т.н., или запечатване, дефинирано като „грешно” от местното племе, са обусловени от конкретни преживявания в ранните юношески контакти с другия пол. Същото е вярно и за еднакво роботизираното поведение на „нормалния”, „добре приспособен” човек. Половата роля при човека е толкова механична и повтаряща се, колкото и при всеки друг бозайник (Или птица, риба, или насекомо.)

     Тези четири вериги по правило са мрежите в мозъка, които обикновено се ективират. Вече трябва да е ясно, защо Лиъри ги нарича земни. Те са еволюирали и са били оформени от гравитационните, климатичните и енергийните условия, определящи оцеляването и възпроизвеждането на този вид планета, обикаляща този вид звезда от тип G. Интелигентните организми, родени в открития космос, които не живеят на дъното на 6436-километров гравитационен кладенец, не се конкурират за територия на ограничената повърхност на планетата, не са ограничени от параметрите на земния живот: напред-назад, нагоре-надолу, надясно-наляво, неминуемо ще развият различни вериги, запечатани по различен начин и не толкова ригидно Евклидови.

     Напред-назад е основният дигитален избор, програмиран от биокомпютър, действащ въз основа на Верига I: или напредвай, приближавай се, подуши го, докосни го, вкуси го, ухапи го, или се оттегли, отдръпни, избягай, изплъзни се.

     Горе-долу – основното гравитационно чувство – се появява във всички етологични доклади за животински бой. Изправи се на задните си крака, надуй тялото си до максималния му размер, ръмжи, вий, пищи, или се се свий, отпусни опашката между краката, мъркай, спотайвай се, пълзи и намали телесния си размер. Това са сигнали за доминиране и подчинение общи за игуаната, кучето, птицата и Председателя на борда на директорите на местната банка. Тези рефлекси изграждат „егото” на Верига II.

     Дясно-ляво е от основно значение за полярността на конструкцията на телата на повърхността на планетата. Десностранната доминантност и свързаното предпочитание към линейните функции на лявото мозъчно полукълбо определят нормалните ни модели на производство на артефакти и понятийно мислене, т.е. „разума” на третата верига.

     Следователно не е случайно, че нашата логика (и компютърен дизайн) следва двоичната структура „или-или” на тези вериги. Не е случайно и че нашата геометрия – до миналия век – е била Евклидова. Евклидовата геометрия, Аристотелевата логика и Нютоновата физика са метапрограми, синтезиращи о обобщаващи  програмите напред-назад на първия мозък, нагоре-надолу на втория и наляво-надясно на третия мозък.

     Четвъртият мозък, занимаващ се с предаването на племенната или етническата култура през поколенията, въвежда четвъртото измерение – времето.

     Тъй като всяка една от тези тунелни реалности се състои от биохимично запечатване или матрици в нервната система, всяка от тях е специфично задействана от невротрансмитери и други вещества.

     За да активирате първия мозък, вземете опиат. Майка Опиум и Сестра Морфин ви свеждат до клетъчната интелигентност, пасивността на биооцеляването, носещото се съзнание на новороденото. (затова фройдистите отъждествяват пристрастяването към сънотворни с желанието човек да се върне към младенческата възраст).

     За да активирате втората тунелна реалност, изпийте щедра доза алкохол. Териториалните модели на гръбначните и емоционалната политика на бозайниците се появяват незабавно, когато потече алкохолът, както Томас Нащ интуитивно разбира, когато характеризира различните алкохолни състояния с животински етикети: „пиян като магаре”, „пиян като коза”, „пиян като свиня”, „пиян като мечка” и т.н.

     За да активирате третата верига, опитайте с кафе или чай, високо протеинова диета, спийд или кокаин.

     Конкретният невротрансмитер за четвъртата верига все още не е синтезиран, но се произвежда от жлезите с вътрешна секреция след половото съзряване и тече като лава в кръвообращението на юношите.

     Нито едно от тези земни вещества не променя основното биохимично запечатване. Поведенията, които те задействат, са онези, които са хардуерно вплетени в нервната система през първите етапи на уязвимост на запечатване. Пияницата от втора верига проявява емоционалните игри или трикове, научени от родителите в младенчеството. „Разумът” на третата верига никога не надскача пермутациите и комбинациите на първоначално запечатаните тунелни реалности, или абстракциите, свързани със запечатването чрез по-късно обуславяне. И така нататък.

     Цялата тази роботизация в стила на Павлов-Скинър се променя драстично и драматично, когато се обърнем към дясното мозъчно полукълбо – бъдещите вериги и извънземните химикали...

     Следва...