Невръстен хлапак се измъкна от капана на пространство-времето

Преди повече от двехиляди земни години вселенските охранители съобщиха по Всеобхватния Неканал, че някакво същество е успяло да слезе невредимо от бързодвижещата се стрела-влак, наречена от някои земни жители "пространство-време".

При обстойното проучване, отнело само някакви си 666 (словом: шестстотин шестдесет и шест) години, се установи, че съществото е момченце, от вида, наричащ себе си Хомо сапиенс. В момента на знаменателното слизане, момченцето било на девет годинки.

На толкова си и останало. В това, разбира се, няма нищо необичайно. Лошото е, че момченцето се оказа някакъв хулиган с бързо чаткащ Ум, който всъщност му помогнал да разбере какво е станало с него и даже да злоупотреби с положението си.

Когато хлапакът се окопитил и осъзнал, че, бидейки извън "влака" , не му трябва нито въздух, нито храна, нито вода, малкият разбойник скроил замисъл да спре екстравагантното капанно возило и да покаже за пореден път на съучениците си колко е велик. Той добре осъзнавал, че съучениците му отдавна били напуснали пространство-времето в съученическата си форма, но това не го спирало - видял бил т.нар. Самсара и изчислил безвремево и безизчислително, че когато и да се изяви, съучениите му ще са отново преродени негови съученици - и ще го познаят.

За целта вербувал един от Великите магистри на Извънвселенската общност и по този начин предизвикал разкол и в това, иначе винаги мирно и хармонично общество.

За съжаление, този хулиган не може да бъде хванат и въдворен никъде и по никакъв начин, по простата причина, че се намира извън пространство-времето. Т.е. не се намира никъде. Засега можем само да наблюдаваме какви ги върши - той и сътрудниите му - и дали ще успее да спре Потока.

Като интересен частен факт можем да отбележим, че Хлапакът и Великия ни магистър са наречени на Земята със странните наименования Бог и Дявол. Някои хора и други същества обаче са им дали съвсем други прозвища.

03.05.2012г. Соня Петрова - Аеиа

Добави в Svejo

Гадателството – кой вярва в това?

Преди години често обичах да си правя следния експеримент: в каквато и компания да се намирах, казвах със сериозен тон, че мога да „гледам на ръка” (не на пъп!) и чаках да видя реакцията на обкръжаващите. Почти винаги голям процент от хората протягаха ръцете си, за да погледна...

Компаниите, както казах, бяха различни, и се състояха от различни видове хора (ако мога така да се изразя) - разни по възраст, интереси, социално положение, професии. Не обичам да си изграждам твърдо мнение за каквото и да е, но в случая още тогава, преди много години, си създадох полутвърдата визия, че на повечето хора някак като че ли им е вродено желанието да „надникнат в бъдещето”. Навлизайки още по-навътре – дори мога да кажа, че това желание е не само за надникване в предстоящите времена, а и за „хвърляне на поне бегъл поглед върху Истинския ти Аз” – или с други думи - какво ще ти каже гадателят за тебе самия. Защото всеки очаква и знае, че не се познава съвсем добре. И с право. Повечето хора си мислим, че не се познаваме в себепознаването си – и сме напълно прави. Повечето сме добри философи и мислители – кой по-осъзнато, кой – не дотам...

Друг е въпросът дали всички хора, които машинално „протягат ръка” – не за просия, а за гадания – вярват съзнателно в тези пророчества, или не. Някои вярват съвсем съзнателно, други – несъзнателно. Трети – и двете. Четвърти – нито едно от двете. Нито пък всеки от тях ще се юрне по така наречените „врачки и баячки” за щяло и нещяло. Не казвам също, че тези хора са наивни и лесно биха се разделили с определени суми финанси залудо – само и само да погледнат в бъдещето и пр. За последните ще спомена по-надолу в текста. Тук само ще вметна, че никой не е застрахован от подобни раздели с финанси – не за друго, а заради така наречената Съдба, която, твърдят някои, била сляпа...

Не мога и не искам да класифицирам какви типажи хора вярват и какви не вярват. Предполагам – по въпроса са правени  много проучвания в доста видове науки. Дори и да не са много – надявам се, че все пак ги има. Защото не всяка наука би си сложила в наше време такъв „таралеж в гащите” като гадателството. Като казвам наука – имам предвид изявените представители в дадената област. Като се замисля – малко са тези от тях, дори в широко психологическите, многопрофилни науки, които биха се осмелили да се занимават с тези въпроси открито (дори и да искат), тъй като опасността от заклеймяване и низвергване от страна на „тарторите” е много голяма.

Едно друго мое наблюдение е (не претендирам за меродавност), че посредством гадателството се уеднаквяват така наречените висше и низше общество. Имам предвид, че по-склонни да се доверяват на гадатели и пророци са хората, принадлежащи към тези две прослойки. Като че ли средната класа е най-невярваща – поне докато не й се наложи. Ще дам пример с представители на нашата власт. А не е и тайна, че управниците на много държави се консултират с различни видове гадатели. Ето една статия в тази връзка, на която попаднах в нета:

„Кой управлява България? Гадател!”. Който я погледне ще види, че в нея е описан личният гадател и съветник на Премиера по „нестандартните” въпроси. Пускам един цитат от нея – свързан е с Фън Шуй и други учения:

„Защо българите са нещастни?

Повечето от вас ще кажат, че управляващите са корумпирани и некомпетентни. Но това не е вярно! Поне така твърди Спасов. Като човек, който е завършил история, казва, че сградата на Народното събрание не се намира на хубаво място, тъй като преди време там е имало гробища. Ядосани на живите, които не са уважили паметта им, духовете излизали от подземията, за да изпият мозъците на политиците и затова сме на този хал.”

(източник: http://www.chudesa.net/koi-upravlyava-balgariya-gadatel/)

Тук е момента да споменем  и за някои от „окултните” съветници на  управляващите династии на различни държави, да отбележим и си спомним за великия Распутин например. Или за Петър Дънов, за който се твърди, че повлиял на цар Борис III да не предава българските евреи в концлагерите, защото ако го направел, щял да понася големи наказания в бъдеще – и царя  го послушал...

(„Още при първия поглед Борис го пита, „Кой ти каза, че съм тук” Лулчев му отговаря: „Учителят ми каза. Той ме изпрати да те предупредя, че ако ти допуснеш, само един евреин да бъде депортиран от България, от тебе, семейството ти и царското съсловие нищо няма да остане.“

Реакцията на царя, който много добре е знаел, кой е Учителят, е мигновена. Двамата с Лулчев веднага тръгват за София и малко по-късно на 9 март в кабинета на вътрешния министър Петър Габровски, царят скъсва собствения си указ за депортацията на българските евреи. Лулчев се навежда взема от пода листче от скъсания документ и го занася на Методи Константинов, с когото по-късно го показват и на Петър Дънов.” Изт.:  http://www.bolgari.net/bylgarskite_evrei_sa_spaseni_ot_petyr_dynov-el-1011.html  )

Да не говорим за огромния брой бизнесмени, хора на изкуството, културата, дори учени, които ползват услугите на гадатели. Знае се, че е така. Знае се и че някои от изявените гадатели са сътрудници на службите за сигурност и подобни структури – защото кой, ако не един известен гадател, би могъл да даде поверителна информация за някоя личност? Лекарите, адвокатите и някои други професии са задължени (кой повече, кой по-малко) да пазят професионалната тайна. Гадателите нямат официално такова задължение... Казвам официално, по документ. Не говоря за пред Бога и така нататък... Всичко е документ...

В тази връзка има едно странно свойтво, което съм забелязала у човека – пред  лекар се укриват много неща, които биха били от полза за спасението на съответния човек,  но стигнал ли си дотам, че да отидеш при гадател – падат всякакви задръжки и „си изпяваш всичко”. Е как няма да се използва това от службитеx?

Сега и малко за религиите. Наясно сме всички, че официалните религии забраняват всякакъв вид гадателства – и християнството, и исляма. Основната им теза е, че гадателските действия са действия против Бога. Във всичко, което правиш, трябва да се уповаваш на Божията любов и да се ръководиш от нея – от твоята любов към Бога (независимо Христос или Аллах). Ислямът е възникнал и измислен на базата на християнството – разбира се, че постановките им по отношение на гадатели, вещери, магьосници и прочее „сган” ще са еднакви и припокриващи се.

Тези две религии, по мое виждане, са признали определени пророци, някои от които дори са влезли в свещените им книги. И с пророчествата – дотук! Само упоменатите в свещените писания пророци са „одобрени от Бога” – всичко друго е от Сатаната (или от Луцифер). И гадателите/лечителите служат на Сатан/Шейтан, като посредством демоните/джиновете излекуват хора от неизлечими болести и правят прочее добрини и човещини... (Кой е Сатана никъде не пише конкретно в свещените книги – май  основното значение на думата за дявол в оригиналите на писанията е „враг, противник” – но това е спор, който надали скоро ще се реши и не ми е целта да пиша за дявола в случая). По какви критерии са определени и избрани свещенописанийните пророци – не се знае. Това е почти като приемните изпити в някое елитно училище у нас – не можеш да разбереш защо си приет или не. Така и с библейските пророци. Съзнавам, че много исторически писмени източници са безвъзвратно загубени и унищажени или лежат по нечии частни колекции, но все пак...

Сега да се върна все пак още малко към „дявола”. Да кажеш, че врагът ти е дявол, бива, но по-бива: сиромах човек – жив дявол. Може би затова хората от така наречените по-ниски прослойки на обществото вярват в голяма степен на гадатели. Защото са дяволи – според народната мъдрост. Това на шега, разбира се. Моето мнение е, че тези хора се поддават по-лесно на вярата си в гадатели, защото са по-близо до Бога. Всъщност Иисус Христос и придружаващите го ученици не са имали нищичко – били са абсолютни безсребреници... В наше време е срамно да си беден, макар че има сентенция – бедността не е порок – но защо е срамно – не знам... Може би е било срамно и по времето на Иисус Христос – и по тази причина са го разпнали...

В заключение, за да приключа за религиите, ще кажа, че всъщност не боговете, а институциите забраняват пряко всякакви гадателства. Религиозните институции. Те са човешко дело. Самият Иисус Христос най-вероятно би простил на някой магьосник, ако помогне на страдащ, тежко болен човечец да се изправи на крака и да вземе живота си в ръце. Христос би простил този „грях”, убедена съм...

Преди да кажа няколко думи за горния грях, ще вмъкна, че съм забелязала още една тенденция. Колкото по-интелигентен е един човек, толкова по-се поддава на внушение и по-често може да повярва в някое предсказание. Тъпият трудно вярва в каквото и да е. Изключително трудно се поддава на внушение – от по-високо естество. С тъпите се действа на чисто биологично ниво. Може би затова властимащите искат да властват над тъпи нации, понеже лесно се контролират на биологично ниво  – но това е хем боли, хем сърби, защото една изцяло тъпа нация със сигурност ще загроби която и да е система. По тази причина, според мен, гледат да поддържат баланса тъпи-интелигентни (с превес на първите – но баланс!).

Случва се в живота на всеки един човек да попадне в безизходица. Да не могат да му помогнат нито медицина, нито църква, нито институции, никой. Тогава – дори и най-невярващия самодоволен представител на средната класа, колкото и да е учен и врял и кипял в светските работи – се връща някак към корените си, към древното си минало, и почти неминуемо се обръща към магичното, проявено под различни форми. Пред лицета на Смъртта всички ставаме преди всичко човеци (ако успеем да избегнем заплахата да се превърнем преди това в скотове).

За съжаление у нас, а и по света, доста комерсиално настроени гадатели и лечители са създали лош имидж на тази „професия” и призвание. Със сигурност има и много шарлатани. Които се възползват от безизходицата на хората. Дори и те обаче – може би помагат понякога – без дори да подозират. Защото вътрешната сила на всеки от нас е безгранична и няма значение на кой ще повярваш и кой ще катализира процеса на изява на тази сила. Важното е да повярваш. Има и много хора, които са помогнали съвсем на свои събратя в един или друг аспект посредством разглежданите техники. Както се казва – на един човек да помогнеш – това е огромно постижение. Дали ще го излекуваш от някоя гадна болест, дали ще го измъкнеш от калта, дали ще му вдъхнеш надежда и амбиция – няма значение. Важен е крайният резултат. И не е важно, че човекът може със свои сили да се е оправил – както казват – впрегнал е психичните си сили и готово. Важното е, че съответният гадател, лечител, магьосник е успял да извади на бял свят тия дремещи сили...

Кой изобщо вярва в гадателството?

Добави в Svejo

Костюмиран дявол

Мързелив летен следобед. Седя си на сянка на верандата и съзерцавам неумишлено гледката, която се дели условно на три: долу, горе и по средата. Долу – зеленина, горе – синева, по средата – носещи се бели облаци, приятно контрастиращи с лятното синьо. Носят се от по-далечната планина, падаща се на мое ляво и отиват надясно, към по-близката, в чието подножие аха-аха се местонахождам и аз...

Вкъщи няма никой, рядко състояние. Снощи, до два-три след полунощ, имахме странен гост – един свещеник-екзорцист. Не се познавахме лично с него преди да ни гостува. Наш семеен приятел щеше да идва с него въпросната вечер, но му се случи спешна служебна случка и дойде само свещеникът. Което не ни попречи да се запознаем и да проведем дълги, интересни разговори, подплатени с много пиене на различни алкохоли, но по маниера на античните философи – разредени с неалкохолни субстанции по начин, който да не те кара да се напиеш, да паднеш под масата и да започнеш да се мажеш с наличните ястия, а да превъзбудиш ума си и да заръсиш мъдрости де що свариш...

След такава философско-екзорцистка нощ се очаква и тежичък махмурлук, но аз явно бях попаднала на „дозис оптималис” на спиритус етиликус и бях във върхова психосоматична форма... Спиритуса, или, да го наречем, Духа, не обича да се прекалява в отношенията с него и границата между прекаляване-фамилиарничене и учтиви разговори е твърде ефирна.

И както се наслаждавах на тази си форма (твърде безформена, междувпрочем), получих нетърпящ възражение повик – замалко да кажа „позив” – да грабвам планинарско-алпинистките си такъми и да хуквам към дясностоящата ми планина...

...Малко ще се отклоня, за да спомена, че аз обичам тази планина и тя ми е до болка известна, тъй като съм я обикаляла многократно, не само защото живея близо до нея, а и защото усещам някаква магия в това природно творение – магия, която не мога да обясня с някакъв конкретен, логично-рационален довод...

За първи път ми се случваше да получавам такъв, да го наречем – ирационален импулс (дали импулсите могат да бъдат рационални?)... Реших да му се подчиня. Зарязах „горе-долу-и-в-средата”, взех си набързо екипировката, палнах кауцата и право в подстъпите на Планината...

Първаначално тръгнах по маркировката, но бях с някакво смътно усещане, че някой ме води. Не си падам много по това да ме водят, но случаят беше необичаен – никога не бях усещала такова нещо – затова реших да се оставя на водача, който или каквото и да беше той...

Малко след като навлязох навътре, „водачът” ме отклони по една пътечка, навлизаща директно в гората, по която не бях ходила никога досега... Дори ми се стори, моментно замисляйки се, че никога преди не бях забелязвала тази пътечка – а знаех всички пътечки, които местните са поправили, за да ходят за гъби и други горски дарове...

Докато вървях по пътечката, изцяло против волята ми, започнаха да ми се прокрадват мисли за екзорциста и наченах с предъвкване на някои части от разговора. Опитах са да „преживям”, но започна да изплува основният проблем, който всячески исках да избегна – попът ме беше привлякъл неимоверно! Скука, досада и баналност! Мислех си... Жена в почти средна възраст, улегнала, утвърдена, с прекрасно семейство, съпруг и така нататък се привлича от първия долетял у тях поп-екзорцист... Нормално! Повечето жени се привличат от различни униформи...

А ако свещеническото расо е гарнирано с мъжкарско излъчване, интелект, добър изглед и целибат – падането ти в капана е гарантирано! Нормално! Много по-нормално от това, да бъдеш привлечена от петнайсет години по-младия съсед... А свещеникът беше с около двайсет години по-възрастен от мен... Ненормална работа!... Пък и това привличане!...Е, за първи път усещах такова нещо. То нямаше нищо общо с редките случаи на неудържимо (но все пак удъжащо се) физическо привличане, което можеш да усетиш към някой, с когото току-що си се запознал. Беше доста особено усещане. Стреснах се, да не би това да е любов от пръв поглед, такава, за каквато бях чела в ученическите си години в „Кръстника” – там го бяха нарекли май „да те удари гръм”... Да, аз бях преживяла такъв гръм, когато срещнах съпруга си, но това беше преди почти двайсет години... Може би, дори е сигурно, че  в настоящата ми възраст такъв удар се усеща по-различно. УжасТ!!! Защо човек не може да си сложи и на себе си гръмоотвод и при такива случки мълнията да си отива по каналния ред в земята? Канализиране на мълния? Ах, ако има горе Гръмовержец, дали е доволен, когато мълниите, които хвърля, биват канализирани? ...

...С такива разбъркани мисли продължавах по пътечката и не забелязвах накъде ме води. То какво ли да забелязваш – гора, еднакви дървета навсякъде...

...Вървях може би повече от час, теренът беше леко изкачващ се, и все такива мисли ми се въртяха в главата. Когато изведнъж се сетих нещо, което, кой знае защо, ме смути. Свещеникът си тръгна някак твърде бързо – и то когато чу първото кукуригане на твърде прегракналия съседски петел... Не ми се вярваше да се е смутил из дъното на душата си от почти пиянската прегракналост на въпросния петел... Имаше нещо друго... Злите сили не си ли отиваха по първи петли? Ами ако този екзорцист всъщност е някакво демонично същество? И само аз и подобни глупачки като мене го приемаме за изключително атрактивно съчетание на мъжкарство и духовност?...

...Вървейки и мислейки осъзнах, че срещу мен по пътечката се приближаваше костюмиран, елегантен човек, с къса прошарена коса, на видима възраст около средата на петдесетте. Разминавайки се, както е обичайно в планината, се поздравихме с „добър ден!”. Не се заглеждам много по облеклото на хората около мен, даже хич не го забелязвам. (в скоби – това не значи, че виждам всички около себе си голи). Но когато срещнеш в пущинака костюмиран, елегантен мъж, е много трудно да не се загледаш. Защото той там, съотнесено към времевите отрязъци, е нещо като анахронизъм... Та костюмът му, по моя преценка, беше от тия, при които метърът плат струва няколко хиляди евро... Часовникът му – с подобна цена, но на квадратен милиметър... Как успях да забележа всичко това ли? След като се поздравихме, аз го спрях да го попитам близо ли е хижата. Той отговори, че е на около час път, все по тая пътечка. И продължи надолу. Защо попитах това и за каква хижа ставаше въпрос – не знаех. Учудих се на себе си откъде ми дойде това на устата. След това започнах пък да се чудя каква хижа има там – наоколо, на много часове път, знаех, че няма абсолютно никакви хижи...

Така в мисли и чудене мина този един час, за който беше сроменал Костюмирания. Хижа – никаква... Буковата гора – ах, тези букове, всички твърдят, че притежават твърде фалическа символика... Буковете се смениха с борове, ели и други иглолистни. Кой знае защо се сетих за въглищаря Петер Мунк и Стъкленото човече от приказката на Вилхелм Хауф. Човечето, което било щедро към родените в неделя. Понеже и аз съм в неделя, реших да си изрецитирам тихо стихчето, с което Въглищарят вика Човечето, а и ме беше връхлетял някакъв ирационален страх – често става така, когато си сам в гората и изведнъж осъзнаеш, че е така...

...Съкровищнико в Еловия лес,

От векове живееш и до днес

Богат си ти в леса си безпределен

И щедър към родените в неделя...

Таман спрях да шушукам и очаквах да видя всеки момент Стъкленото човече, покачено на някой висок бор, когато чух викове за помощ... Силен мъжки глас крещеше от мое ляво и някъде напред – „Помооощ, помооощ!”.

Втурнах се към виковете...

Колко съм ходила така – не знам, но в един момент осъзнах, че колкото и да търча към тези викове, ги чувам все на едно и също разстояние – т.е. те сякаш бягаха от мен със същата като моята скорост. „Господи, помислих, сега само халюцинации ми липсваха! Много бързо се получи при мене тази изолационна депривация – само от един час не съм виждала жив човек!” Но Костюмирания – човек ли беше наистина? Какво търсеше така костюмиран в този пущинак?

Тогава изведнъж осъзнах, че чувам виковете на няколко метра от мен. Приближих, макар да умирах от страх, и що да видя! Между дърветата имаше полянка, а сред нея - изровена яма – като тия, които сме гледали по филмите, за да падне в тях някое животно... Погледнах – вътре беше паднал някакъв много красив младеж... Нищо му нямаше, но не можеше да се изкатери. И ямата беше доста дълбока, и явно си беше счупил крака... Беше червенокос, облечен с дънки и фанелка, с маратонки – нетипично облекло за турист, нямаше нито раница, нито дори малка чантичка – нищо! - но тогава не се замислих по въпроса за облеклото и багажа – някак момента не беше сгоден за мисли за мода...

Реших първо да извадя младежа и после да звъня на спасителната служба... Добре че си носех нещата – имах и въже, и макара и всички необходими неща за вадене на младеж от яма... Преди да почна ваденето, разбира се, си поговорихме, попитах го как е, как се е озовал там и така нататък. Той ми каза, че се разхождал вчера насам и неочаквано взел, че паднал. Стоял цяла нощ в ямата и никой не  минал, докато не съм се появила аз. Преди да започна ваденето му пуснах по въжето манерка с вода – каза ми, че е много жаден...

Бързо се справих с ваденето. Да, червенокосият беше със счупен крак. Помогнах му да легне на земята и започнах да търся телефона на спасителите в мобилния ми... Оказа се, че на мястото, на което бях, няма покритие. Казах на момчето да ме изчака и тръгнах да търся покрито място. Бързо намерих, но за моя неприятна изненада и потрес видях, че в телефона ми няма нито един записан телефон... Всичко беше изчезнало!!!  Знам наизуст телефоните на мъжа ми и децата... Веднага звъннах на мъжа ми. Той вдигна на десетия сигнал...

-                Ти ли ми звъниш? Ха хах, голям майтап, от тоалетната ли се обаждаш по това време?

-                Кое време!? Нищо не разбирам? – не можах да почна по същество, чувайки странните му, неуместни думи.

-                 Ооох, как кое време?! – чак сега чух, че гласът му беше сънен... – Ами три и половина през нощта е, не знаеш ли?

Мислех да кажа – „при мен е ден”, но така се шашнах и уплаших, че успях да смотолевя само „Ооо, така ли?! Айде чао!”... И затворих... Мъжът ми обаче веднага звънна в отговор.

-                Да?! (аз винаги започвам така разговор, дори и в такива моменти)

-                Ти как ми се обаждаш?! Откъде? – гласът му вече не беше сънен. – Нищо не разбирам?! Какво имаше в алкохола?! Ти спиш до мен!!!

-                Наистина ли?! – отвърнах, вече в полутранс. – Нищо не разбирам. Чакай, ще ти звънна след малко!

Втурнах се към мястото на ямата, където бях оставила младежа... Помнех го много добре това място – заради полянката, на която беше изровена дупката. А в самата полянка, в средата й, имаше огромен, вековен дъб – на него вързах въжето, с което извадих момчето...

Е, стигайки до мястото видях, че на него няма никаква яма... Нямаше го и Червенокосият...

Веднага проверих телфона си – имаше покритие! Отново звъннах на мъжа ми... Наоколо нямаше никаква пътечка. Осъзнах, че съм се изгубила и на свой ред трябва да търся Спасителите...

-                Ама ти продължаваш да звъниш и едновременно спиш до мене! Как става така?! Много е забавно, но моля те, остави ме да спя, знаеш в колко си легнахме!

-                Охх, и аз те моля! Не е майтап! – изведнъж ми хрумна нещо... – Последно – моля те, събуди ме!

-                Без майтап?!

-                Действай!

....

Месец след тези събития се случи да гостуваме на познати свещеници в един манастир. Какво беше учудването ми, когато разбрах, че гост на манастира е и нашият скорошен познайник, отеца-екзорцист... При срещата ни някак, ирационално, усетих, че той знае за моето нестандартно преживяване...

А аз доста умувах по случая в Планината. Направих си много изводи – като почнем от дяволи, демони, анимуси и подобни неща, и свършим с особено състояние на духа, предизвикано от обстановката и установката. Но засега не съм стигнала до някакво твърдо заключение. Подозирам, че отецът може да ме светне...

Добави в Svejo