събота, 30 април 2011 г.

Как се научих ДА ПРАВЯ ЗЛАТО...


                                                                                                                ПЛАНИНЕЦЪТ
                               Съзнанието е болестен симптом.
                               Всичко, което се движи добре, движи се без воля.
                               Всичкото умение, всичкото напъване, всичкото намерение
                               е противоположност на лесното.
                               Практикувай хиляди пъти, и става трудно; хиляда хиляди,
                               и става лесно; хиляда хиляди и хиляда хиляди, и вече не си
                               Ти, който го прави, но То, което прави себе си чрез тебе.
                               До тогава, нищо направено, не е направено добре.
                               Така говореше ФРАТЕР ПЕРДУРАБО (брат УСТОЯЛ до КРАЯ),
докато скачаше от скала на скала
                               в морената, без дори да погледне надолу.
„Книга на лъжите” Алистър Кроули

1.
     Отново изгубени в Родопите. Няма жива душа. Всъщност – има, но в този израз съм свикнала да внасям смисъл на човешко същество с всичките му атрибути. Та, освен нас, двамата, наоколо не регистрираме други човекоподобни. Разговаряме, обсъждаме и вървим, вървим. Когато вървиш дни наред, умора няма. Дори не забелязваш, че вървиш. Все едно си с ботушите-самоходки от приказките. Вървенето сякаш става от самосебе си. То като че ли е отделно Същество...

     Когато изгубя ориентация за положението си в пространство-времето – не че тя е вярна, съзнавам, че е илюзорна, но я приемам като „необходим несъществуващ инструмент” за опериране в моята реалност – та когато изгубя така ценната си ориентация, съм изградила свойството да пускам на свобода една част от мен, която съм нарекла Независимия наблюдател. Това никой, освен мен, не го знае, по обясними причини... Този Наблюдател ми казва какво има наоколо, в радиус от около километър. Когато си в равнинна и видима местност такъв наблюдател не е нужен. Но ако си във вековна, гъста, полудевствена гора, където видимостта е твърде ограничена, Наблюдателят е много важен и ценен...

...Както си вървим, Наблюдателят се връща и докладва, че на около четиридесет метра от нас надолу по склона има трима мъже, които ни наблюдават и слушат с изострено внимание. Притихнали и леко притаени били. Между три големи, сиви камъни, природно пирамидални, разположени един спрямо друг в  триъгълник. Приличали му на иманяри. Не само по външност и държание, а и по изкопа, който видял в празното между камъните.

     „Извадили ли са нещо оттам?” – Го питам, забравяйки да се притеснявам от неизвестните следящи, тъй като Откривателят в мен надига глава. „Не погледнах – бързах да ти съобщя. Недейте да говорите поверителни неща – слушат ви!”... „Ние нищо съществено не говорим, но ще го имам предвид, благодаря, че ми каза! Отиди да научиш още нещо!”... Наблюдателят отлита, а аз се тюхкам, че не се сетих да го питам ще имаме ли още срещи с тия хора. Този мой Наблюдател има свойството освен в пространството да вижда и във времето – и може да ми каже какво ще става в близкото бъдеще. Бъдеще като количество, равняващо се на един километър триизмерно пространство.

...Продължаваме вървенето. Все ще излезем някъде. Започвам да се притеснявам за Наблюдателя. Никакъв го няма. Нещо му се е случило... Но как е възможно това?...

2.
     Почти започна да притъмнява, когато стигнахме до Хижата. Макар че не си усещах краката, радостта ми беше неописуема. Хижата се стопанисваше от семейство – мъж и жена на средна възраст, но младолики и едно младо момче за всичко. И тримата изглеждаха някак особени. Не се връзваха много с пейзажа. Кой знае защо ми напомниха на пуерториканци от Уестсайдска история. Може би поради особеното състояние на съзнанието, предизвикано от цял ден ходене...Беше извън сезона и нямаше никакви посетители и туристи. Само ние. Стопаните много ни се зарадваха, веднага ни настаниха. Хижата представляваше главна сграда с бунгала около нея. Всяко бунгало имаше и работеща баня – радост! Зарадвахме се още повече като разбрахме, че ще ни приготвят и обилна вечеря, а и пиене имаха, изобщо – лукс отвсякъде...  Разбрахме се след двадесет минути да отидем в главната сграда.

...По пътя към столовата краката ми излязоха и от контрола на самите себе си, подгънаха се и се изтърсих на земята. Голям смях падна, за пръв път ми се случваше това и разбрах, че явно не съм добре тренирана, щом имам такива реакции след дванайсетчасово ходене...

     Вечерята започна. Стопаните седяха на съседна голяма маса, разположена в полуцилиндрична ниша и с кръгови седалки около нея – това беше тяхната маса. На нея имаше място за още няколко души. Поради близостта на масите постоянно си говорехме. На тях им беше интересно да научат за нас, на нас – за тях. Обстановката беше приятна – слабо осветление, но достатъчно да се виждаме. Дървена облицовка на стените, различни окачени горски и планински украшения и трофеи. Стопанката трябваше постоянно да става, за да ни досервира. Стопанинът се смееше, че току що сме изяли количество, което те двамата изяждат за седмица...

     В разгара на това приятно прекарване в столовата влязоха трима мъже. Много живописни. Едри, посивели, загрубели, със самочувствие и присъствие. Още с влизането им си личеше, че са си като у дома. И не се излъгах – веднага се насочиха към масата на Стопаните и седнаха при тях. Първоначално ние прекратихме разговора, което е нормално при промяна в обстановката, но новодошлите някак бързо се сляха с интериора и разговорът бе подновен, вече и с тяхно участие. Малко ми трябваше, за да разбера, че това са „тримата”, за които ми бе докладвал моят мистериозно изчезнал Наблюдател. А разбрах от това, че един от мъжете ни пита дали случайно ние сме били хората в гората, които те са чули да минават покрай тях. На такива пусти места  и извън сезона явно всичко се забелязва, не можеш да минеш между капките...

     Разговорът продължаваше. Беше интересен и ставаше все по-интересен. Единственото леко и малко неловко прекъсване се случи, когато реших да подметна за проба нещо за иманярство и за несметните съкровища, за които знам теоретично, че се намират под  Родопа... Тогава и Тримата млъкнаха, но беше съвсем за кратко, а аз се направих, че не забелязвам и продължих да се хиля за нещо друго... Мъжът ми (който не знае за Наблюдателя) и Стопаните също не реагираха по никакъв видим начин при споменаването на иманярите, нито усетиха неловкото краткотрайно млъкване... Аз се зачудих дали тези любезни, отворени и весели хижари знаят за заниманието на тези Трима мъже и дали не са в комбина с тях... Но това не ме интересуваше особено. По-належащо ми беше да разбера какво е станало с Наблюдателя и какво са намерили  Тримата там, между Трите камъка...

3.

                                                                                                         "ЗЛАТНИ ТУХЛИ

                                                           Научи ни на твоята тайна, Учителю! Мрънкат моите Аплодьори.

                                     Тогава заради твърдостта на сърцата им, 
и заради мекотата на главите им, аз ги научих на Магия.
                               Но... уви!
                               Научи ни на твоята истинска тайна, Учителю! Как да ставаме невидими,                                     как да придобиваме любов, и а! най-вече как да правим злато.
                               Но колко злато ще ми дадете за Тайната на Безкрайното Богатство?
                                Тогава ми каза най-първият и най-глупав: Учителю, не е много, но ето ти                                  сто хиляди лири.
                               Това аз склоних да приема, и прошепнах в ухото му тая тайна:
                               ВСЯКА МИНУТА СЕ РАЖДА ПО ЕДИН БАЛЪК.
„Книга на лъжите” Алистър Кроули
  
     Стана време за лягане. Пожелахме си „лека нощ” с нашите събеседници. Легнахме си.  Приятната умора, обилната храна и алкохолът бързо ни отведоха в сънните селения. При мен обаче се оказа, че е за кратко. Беше някъде към два часа, когато ме събуди с разтърсване (съвсем несвойствено!) моят Наблюдател.
        Ставай! Бързо! Трябва да вземеш едно нещо от бунгалото на Тримата иманяри!
        Каквоооо! – не можах да схвана веднага. – Как така?! Няма да мога! Ще ме хванат. А и тези хора са опасни. Ще ни заколят тука и никой няма и да разбере какво е станало с нас!
        Няма страшно, аз ще те насочвам! Нито ще разберат, че си им взела нещо, нито ще те усетят, като влезеш. Довери ми се! За всеобщо добро е! – Наблюдателят продължаваше да ме стиска за едното рамо и леко да ме тресе.

      Накарах го да обясни по-подробно. И го питах къде се беше изгубил толкова време. Оказа се, че е бил „пленен” от находката на иманярите. А тя била някаква масивна златна фигурка, представляваща дебелия, смеещ се Буда (съвсем несвойствено за тази област и този археологичен пласт, но както казват иманярите – ако всичко, което намират, влезе в официалната наука, то историята съвсем няма да е това, което пише в учебниците...)... Фигурката, т.е. статуйката била доста голяма и масивна и кой знае каква цена щяла да има на пазара – много милиони, може би, защото освен, че била от злато, имала диамантени очи, рубинени устни, а чувалът на Буда бил целият от най-качествен изумруд... Но не това било интересното. Ние нямало да крадем самата статуйка. Моят наблюдател разбрал, че вътре в статуята има една малка, нищожна, невзрачна дървена кутийка. По външния вид на статуята по нищо не личало, че може да бъде отворена и иманярите не подозирали, че в нея има „нещо”. А и да били видели кутийката – нямало да й обърнат внимание, защото изглеждала празна. Но точно в тази кутийка се намирала „универсалната енергия”, която може да ти даде практически всичко...

     Такива кутийки имало на няколко места по света. Но съвсем не били безопасни – ако ги отвориш просто ей така или ако по някакъв начин успееш да ги използваш...  
Аз веднага се разсъних, забравих и умора, и всичко, и в разбърканото ми съзнание като в бясна светкавична буря заблъскаха и засвяткаха идеите за философския камък, свещения Граал и други подобни митични и не дотам митични нещица... В два през нощта, когато витаят всякакви незнайни сили, можеш да повярваш в какво ли не. Включително и в абсурдните наглед твърдения на твоя Наблюдател, че е намерил нещо, което се търси откакто свят светува...

     Наблюдателят ми обаче бързо успя да ме успокои и да ме накара да „стъпя на земята”. Каза ми няколко неща. Първо – че ако не взема кутийката, скоро и тримата иманяри ще загинат по най-жесток начин, а това ще се случва и с всеки, който притежава статуята, когато кутийката е в нея. Второ – че на мен оставя да реша какво да правя с кутийката, но нямало гаранции, че и аз няма да последвам евентуалната злощастна съдба на иманярите и по-добре било да излезем и заровим някъде тази кутийка...

     Дълго време в мен се водеше борба на мотиви и противомотиви, поне изглеждаше дълго, защото при такива случаи така нараченото време се разтяга до безкрай. Изкушението беше огромно. Неописуемо. Аз можех да владея Света. Изпадах в истеричен смях, после се сривах в дълбоки пропасти, неутронни звезди ме придърпваха към центъра си, квазари ме изстрелваха като чисто нова материя, която се превръщаше в мравка и планета едновременно...

     Накрая реших, че не съм дорасла за такова нещо и се съгласих да изпълня точка по точка напътствията на моя верен Наблюдател. Той си отдъхна като видя, че е на неговата и ми каза какво да правя. Щял да влезе в стаята на Тримата, да провери дали са заспали дълбоко, да ми отвори ключалката и аз да вляза спокойно. Статуята се намирала в торба, закачена на гвоздей, забит в стената зад вратата. Трябвало да я извадя, да кажа едно кратко, но сложно заклинание, приличаше на бегло староеврейски – той ми го каза много точно, откъде го бе разбрал реших да не питам – статуята щяла да се отвори и аз да взема кутийката. После да излезем и да отидем да я закопаем.

        Но как ще стане закопаването? – попитах. – Не мисля да казвам на мъжа ми, защото първо – няма да иска да стане, второ – ще ме помисли за луда и ще се разсърди, че издевателствам над него, като го карам да копае през нощта в планината... Аз надали ще мога да копая...

     Тогава Наблюдателят ми каза, че ще направи със себе си едно преобразуване за пръв и последен път, което ще му позволи да оперира с лекота с „твърдата материя” и че той ще извърши всичко – даже не трябвало да крадем кирка и лопата от градинския инвентар на Хижарите. От мен се искало само да нося кутийката и да не се страхувам да изляза през нощта в планината... А да – и да забравя къде сме заровили въпросната кутийка...

     Изпълнихме всичко така, както искаше Наблюдателят. Върнахме се в хижата малко преди съмване. Аз се направих, че спя и след около час мъжът ми ме „събуди” да се подготвяме да тръгваме на следващия дълъг преход.

     Подготвихме се бързо, стегнахме багажа и тръгнахме. От хижарите беше станало само „момчето за всичко”. Поговорихме си на изпроводяк с него. Поисках му някакви адреси и информации,  и той ми ги написа на едно листче – имаше неочаквано красив почерк, което много ме учуди! Като тръгнахме се обръщах няколко пъти. Незнайно защо, Той стоеше там, където се разделихме и ни махаше при всяко мое обръщане... После вече не виждах хижата...

... А днес все още помня къде заровихме кутийката...



понеделник, 25 април 2011 г.

Пророчицата от Храма на пеперудите - Еньовден

      Градчето ни беше заобиколено от гора. Голяма, необятна, не знаехме докъде се простира. От него, наистина, излизаше един главен път, който водеше до едно съседно село, разположено на около петдесет километра от нас. Имаше и още няколко селски пътища, които не знам докъде водеха, но всички те, и главния също, бяха заобиколени от Гората.

     А беше старо градче, никой не помнеше историята му, бабите ни не пишеха дълги описания на родословните си дървета и не описваха как преди триста години отвъд голямата река дошъл  Борил с огромата си рода и поставил началото на село Горско, което по-късно прераснало в град насред Гората.

     Може би сме били деца и затова ни се е струвало толкова тайнствено и магично това наше градче. Може би в него няма нищо толкова странно и особено. Сега, срещайки се с мои връстници или близки по възраст, бивши деца, с които заедно живеехме Градчето и Гората, не усещам трепета, който изпитвах тогава. Нито в тях, нито в себе си. А и твърде рядко ми се е случвало да се срещам. Дори, с изключение на сестра ми, в продължение на тридесет години не се бях срещала с никой от участниците в историята – така се случи, че нашето семейство напусна Градчето една година след събитията. А при редки случайни срещи с други близки бивши деца от онова време,  никой от тях не дава, макар и бегъл сигнал, че помни какво сме преживявали  и че в него е останала някаква следа от градчето. Градче като градче. Имаше си ток – това децата не ги интересува, но възрастните го отчитат. Щом има ток, вода и канализация, значи не ще да е било толкова горско това градче – мисли възрастният. Не ще да е било. Но ние живеехме Градчето.

     Ето една от случките – случка, интересна дума, никога не съм се замисляла какво обозначава и какви са съдържанията й – която предизвика генериране на контакт между участниците след повече от тридесет години раздяла. Макар че и раздяла е условно казано, дори не е никаква раздяла. Ние просто поехме по пътя си, както всички бивши деца. Отворихме нова страница, влязохме в нова реалност, продължихме с нови хора и „случки”, колелото продължи да се върти... 

     Аз бях единадесетгодишно, запленено от живота момиче, със сравнително буен нрав и с усещане, че е достатъчно възрастно, за да може да поема рискове. Имах пълно съзнание за това що е риск и до какво може да доведе той, но освен това притежавах смелост и сърцатост, които сега, уви, невинаги са около мене, с готовност да ми помагат. Всичките ми приятели бяха с година, две или три по-големи – не ми бяха интересни по-малките. Единствената, която търпях и то донякъде по принуда и поради стремеж да закрилям някого, беше сестра  ми, по-малка  с около година и половина от мен и напълно различна като темперамент.

     От доста време мечтаех да посетим Гората през нощта. Имах чувството, че ще видим нещо невиждано досега. Дори не чувство, направо убеждение си беше. Сама не ми стискаше да го направя, а и не обичах самотните занимания. Тогава не знаех какво е екстроверт и интроверт, но явно съм била изразен екстроверт, за разлика от сега, когато съм смесен тип – поне така се определям. Струваше ми се, че ще бъде много по-интересно, ако участвам заедно с приятелите си.

     Аз се казвам Ралица, приятелите ми, с които тогава бяхме неразделни и които взеха участие в случката са: Виолета – с две години по-голяма от мен, много сериозна към ученето, умна и начетена, каквато бях и аз, но почти винаги съгласна с предложенията мии готова да съдейства; Ясен – една година по-голям, определян от възрастните като не много добър ученик, но умен  и невинаги послушен, Стефан – една година по-голям, „отписан” от възрастните като безнадеждно неуправляем и, разбира се, сестра ми Диляна – доста страхлива, странна, малко отнесена, но винаги взимаща пример от мене и покоряваща ми се във всичко.

     Като се замисля, всички ние сме с имена на растения, с изключение на Стефан, чието име – венец – обаче също е свързано с растенията. Тогава това, разбира се,  не го знаех, децата рядко се интересуват от значения на имена, а и не знам дали този факт има някакво отношение към историята, може и да има...

     И така един ден, по-точно вечер, седнали на две пейки, разположени  една срещу друга в градското паркче,  и потопени плътно в аромата на розите, който не забелязвахме, предложих на приятелите си да посетим нощем Гората. Беше средата на юни, ваканцията току що беше започнала и ние летяхме от щастие и свобода. Магията на ваканцията и на вечерния Юни ни беше обзела с пълна сила. И тримата ми приятели се съгласиха с въодушевление. Сестра ми Диляна се опита да каже, че е опасно и че нашите ще са много недоволни и ще ни накажат, ако разберат, но Стефан безцеремонно я прекъсна, заплашвайки, че няма да я вземем с нас, ако много знае и тя се принуди да млъкне.

    Започнахме приготовления. Те не бяха кой знае какво. Всеки трябваше да се снабди тайно от техните с фенер – нямаше дете, което да каже, че вкъщи липсва фенер, и с някаква суха храна „за из път”. Трябваше и да измислим как да се измъкнем незабелязано. Навремето това беше лесно, понеже родителите не проверяваха децата, след като веднъж са си легнали. А и не бяхме вече малки. Макар че всички имахме стаи на втория етаж, нямаше проблем и с излизането през прозореца – всички ние го бяхме правили многократно през годините в ежедневните си игри. Сега, като се замисля, изтръпвам като си представя, че моите деца биха могли да се измъкват от втория етаж – вижда ми се опасно. И слава Богу, те и не са и мислили да го правят, когато са били на възрастта, на която бях аз, но всъщност – кой знае, май съм прекалено убедена...

     Уговорката ни беше в единадесет часа вечерта да се срещнем на едно определено място на границата на Градчето с Гората. Съвсем по ТомСойеровски – аз исках в дванадесет – този тайнствен час – да сме навътре в Гората и да видим Чудото.
Срещнахме се. Светещи фенери, смях, шеги, всеки плаши всеки на майтап. Въпреки веселбата, беше ме ужасно страх. Но тогава страхът ми беше интересен. Колко са различни децата от възрастните! Постоянно имах чувството, че някой ме следи и гледа в гръб. Споделих го с другите. Оказа се, че и те са със същото чувство. Това донякъде ме успокои.

     Денят беше двайсет и трети юни. По-скоро нощта беше срещу двайсет и четвърти. Тогава не знаех, че това е Енювден. Нито бях чувала за символиката на това време на годината, предавана  през вековете, нито ме интересуваше. Е, може би би ме заинтересувало, под  давление на Том Сойер, ако ми бяха казали или бях разбрала, че тогава се появяват огньове над  местата, където има заровено съкровище... Може би...

     Интересното е, че по едно време видяхме някакво сияние, което се проточваше между дърветата. Това ни уплаши здраво и започнахме да се чудим дали да се прибираме или да продължаваме, но надделя първото, любопитвството, макар и болезнено и придружено от неизвестността. Продължихме натам, откъдето идваше светлината и попаднахме на горска полянка. В средата й имаше някакво голямо дърво, под корените на което извираше ручей. Видяхме всичко в такива подробности, защото под дървото беше разположен източникът на светлината, която ни беше привлякла... като нощни пеперуди.  

     Не вярвахме на очите си, но гледахме с широко отворени очи... Това беше някаква миниатюрна, много красива сграда, висока в най-високата си част около метър и петдесет, която тогава оприличих на църква – понятието храм го знаех, но някак не ми беше улегнало в еженевния речник.  Пред главния вход на този храм – ще го наричам храм, все пак разказвам от сегашната си възраст – ручейчето беше образувало вир, който светеше някак отвътре, като съвременен осветен басейн, а край вира стоеше някаква ефирна, много красива жена, съвсем дребна, може би около тридесет сантиметра, която аз оприличих на фея от приказките. Гледахме с невярващи очи...

    Над вира летяха множество цветни пеперуди. С нормална големина. Тогава не се замислих защо не са нощни и как така дневни пеперуди летят през нощта. Жената покрай вира протягаше ръка към тях и те правеха различни причудливи форми – някои известни за нас, други - не. След известно време тя се обърна към нас и ни поздрави, изреждайки имената на всички ни, което ни хвърли в голям потрес, но можехме само да стоим и да гледаме. Каза ни да не се чудим, представи се като „Пророчицата от Храма на Пеперудите” и, предупреждавайки ни, че много рядко може да я види човек, каза ни да я питаме каквото си поискаме. Ние, разбира се, не знаехме какво да питаме. Само сестра ми, това ни шашна, се осмели да я попита „А ти какво си?”, на което Пророчицата със снизходителна усмивка отговори, че „няма да ни каже”.

     Като видя, че няма да питаме нищо друго, тя каза, че ще ни извиква поименно. Всеки като чуе името си да излезе по-напред от групата  и да гледа пеперудите над Вира. За всеки те щели да направят определена форма, която ние било добре да запомним. Не ни каза за какво е всичко това, но ни беше интересно. Изпълнихме всичко и на всеки от нас бе показана някаква форма, която видяха и другите, разбира се, но за съжаление аз не запомних какво ми показаха. В последствие разбрах, че никой от участниците не беше запомнил. След това Пеперудената Пророчица ни каза, че е време да се прибираме, защото скоро ще започне да съмва и родителите ни могат да разберат, че ни няма вкъщи. Осъзнахме, че беше права. На изпроводяк Пророчицата добави, че е възможно пак да се срещнем „някъде, някога”. И ние тръгнахме. Преди да влезем в гората, вече на края на поляната, се обърнахме – в средата на поляната си стоеше вековното дърво, ручейчето... Светлина нямаше, нямаше го и Храмът. Осветихме всичко наоколо с фенерите – нищо – обикновен пейзаж, все още нощен.

     На връщане не млъкнахме – всички се отприщихме и всеки искаше да сподели впечатленията си, без да слуша другите. Нямаше и помен от чувството за страх и „че някой те гледа в гръб”.

     Децата бързо забравят, или бързо интегрират всичко в живота си... И при нас стана така. А и не искахме да споделяме с никого случката. Едно – че бяхме нарушили правилата като се измъкнахме нощем и то в Гората, друго – че случката изглеждаше невъзможна и никой нямаше да ни повярва...

     А ето какво стана около тридесет години след тази случка. Не знам дали изобщо това има нещо общо с нея, не знам дори защо се сетих за нея, но „нещо” ме подтикна да го направя.

     Ние, участниците, бившите деца, както споменах и преди, отдавна бяхме разделили пътищата си. С изключение на мен и сестра ми, разбира се. Но с другите не се знаехме какви сме станали, къде живеем, имаме ли деца, пораснали ли са /моите вече са/ ... Изобщо – напълно изгубена връзка.

     Ето какво се случва – в телеграфен стил. Нощта отново е двадесет и трети срещу двадесет и четвърти юни...

     Сестра ми Диляна сънува огромна многоцветна пеперуда, която й казва да се събуди и да позвъни на един номер, и повтаря номера до затъпяване, накрая, преди да се събуди, тя вижда Пророчицата... Вече будна, помни дословно номера и решава да го запише...

     Аз, будувайки над една нощна работа, свързана с писане, получавам смс, който гласи: „Намери Ясен! Пророчицата от Храма на Пеперудите”. Това ме стряска ужасно и същевременно си мисля, че е някаква грешка – все пак, често се случват грешки при есемесите...

     По същото време, Ясен, който се оказва, че живее в една и съща държава с нас, получава e-mail, от неизвестен за него адрес, но със съдържание, подобно на това в моя есемес, подписано от Пророчицата. Съдържанието е” Свържи се с Ралица, тел. ....... /моят реален джиесем/. Спешно е!”

     Виолета - тя живее оттатък океана, но само Ясен го знае, те са запазили връзката си и се чуват, макар и рядко - слуша радио и се мотае из къщи – при тях не е още нощ, а е следобед.  Изведнъж програмата прекъсва и се чува няколко пъти, настоятелно „Стефан е в беда! Стефан е в беда!”, на родния й език... Тя веднага поглежда радиоуредбата. На нея е кацнала една многоцветна пеперуда... чуди се за кой ли става дума... какво ли е това? Въобще не се и сеща за своя приятел от детинство... А и съвсем не знае, че живеят в една и съща страна.
    
     Както си седя пред компютъра, т.е. полулежа и той ми е в скута, звъни джиесемът ми. Отново се стряскам. По това време!!! Непознат номер!!! А и съм уплашена от есемеса. „Вдигам” слушалката. Насреща е Ясен! Кой!!!??? Не мога да повярвам, нито той. Но нямаме много време за приказки – той твърди, че има нещо спешно, а разбирайки, че и аз съм получила послание да се свържа с него, съвсем изпада в паника. През това време ми звъни сестра ми. О, не! Казвам му да стои на линия, и я чувам. Тя ми съобщава за телефонния номер и Пророчицата. Аз го записвам и й казвам, че ще й звънна след малко, защото говоря с Ясен... Тя шашната затваря...

     Връщам се към Ясен и му казвам за сестра ми и телефонния номер. И той си го записва. Считаме, че не е много удачно да звъним по това време – все пак, не се знае, това може да е някаква пълна глупост.  На никой от нас не ни е известен този номер. Понеже става дума за Пророчицата, Ясен решава, че е удачно да се свърже и с Виолета, той има връзка с нея, а и може пък тя да реши загадката. Аз се съгласявам с него.
Виолета и Стефан разговарят. Когато той разбира за съобщението, дошло до нея чрез радиото, решава да я накара тя да се обади на номера, сънуван от Диляна. Още повече, че се оказва, че този номер е с кода на страната, в която живее Вили... 

     Вили звъни – след известна размяна на думи, на български – се оказва,   че отсреща е жената на Стефан. Излиза, че те с Виолета живеят в сравнително близки градове...Жената изслушва Вили, която се представя коя е, откъде се познават със Стефан  и т.н. Казва, че преди два часа Стефан е заминал за едно отдалечено градче по работа и че няма да се връща няколко дни. Тогава Виолета, с риск да бъде помислена за луда, казва на жената, че има вероятност Стефан да е в беда. И ако знае маршрута, по който е тръгнал, е добре да го последва... По някакво стечение на обстоятелствата, макар и странно, съпругата на Стефан приема насериозно това обаждане и, знаейки маршрута, пали колата си и тръгва. Намира го в една петметрова крайпътна яма, в безсъзнание, кой знае как изхвърчал от колата си, която стои невредима край черния път... Оттук нататък всичко се подрежда добре.

     Макар и второстепенен път, все някой патрул щеше да го намери. Може би малко по-късно. Но все пак... Продължавахме да живеем Градчето и Гората. Пророчицата се усмихваше...


неделя, 24 април 2011 г.

Конспирацията на Троицата: един Хитрон, един Неутрон и едно Неутрино

     Някъде в нашия свят едно Дете приложи голяма хитрост и постигна това, което според неговите близки и приятели беше невъзможно за постигане. Цялата тази хитрост се състоеше от невъобразим брой частици, неизвестни за науката на нашия свят – казваха се хитрони. Един Хитрон се оказа по-хитър от другите и се отдели от сборището хитрони. Той знаеше, че отделянето му може да намали последствията от силата на хитростта на Детето, но реши да рискува...
...
     По време на сърдечната  операция на един възрастен Мъж от нашия свят се оказа, че успехът на  това мероприятие ще зависи от отсъствието на един Неутрон от тези, съставящи сърцето. Това, разбира се, не го знаеха опериращите лекари, нито самият Мъж. И Слава Богу! Те не подозираха, че от волята на такава малка частица зависи цялата операция. Защото никой не можеше да изгони насила Неутрона. Той обаче реши да даде ход на успеха и рискува да напусне другите неутрони...
...
     Отново в нашия свят, но малко из далечния космос, летеше стадо неутрино. То се приближаваше към Земята. Нямаше определена цел. Обаче, ако това стадо преминеше през някой човек – този човек щеше да може да реализира с лекота всяка една своя мечта. Всяко едно отделно неутрино от стадото знаеше това, но на никое не му пукаше. Бяха преминавали през необозрим брой планети и твърде рядко бяха преминавали през човек или друго същество. Точно когато стигнаха до Земята, едно Неутрино от стадото по неведоми пътища чу молитвата на една Жена. Тя се молеше детето й да оздравее от нелечима болест. Нещо му прищрака на това Неутрино – то не знаеше дали ако само То, единствено и без Другите, премине през тази Жена, ще има същия ефект, както ако премине цялото стадо – и реши да рискува. Отдели се от стадото и се насочи към Жената...
...
    Това се случваше за първи път. Три съвсем различни частици да рискуват. Да се отделят от себеподобните си, от своя свят, и да се впуснат в Неизвестното. Те хем бяха в нашия свят, хем в един друг свят. Всъщност – проявяваха се на различни равнища и в множество различни светове. И в тези Светове настана Нещо особено. Нещо необичайно. Рискът, поет от тези три частици, причини вид завихряне, което създаде един Нов свят. В него първоначално нямаше нищо. Този Нов свят чакаше да се явят и да се срещнат в него трите рискували частици – Неутрона, Хитрона и Неутриното.
...
     И те се срещнаха. Тогава техният Нов свят се преобрази. Оказа се, че когато те Тримата са заедно в Новия свят, могат да регулират, контролират, ръководят и съдават във всички други светове. Доста се чудеха дали да останат заедно и да ползват своя Нов свят. Нямаха такова самочувствие – все пак, не е достатъчно един път да рискуваш, за да можеш да поемеш такава огромна отговорност – за всички Светове!
...
     Но докато се чудеха, яви им се Един, който им каза, че ако са Тримата, няма да има проблеми. Тогава те се нарекоха Новата троица и си измислиха общо име  - НеуХиНеу (абревиатура от Неутрон-Хитрон-Неутрино)...
...
     Предстоеше веселба за Световете...