Страданието неминуемо води до Любов?

В следващите редове ще нахвърлям няколко положения, свързани с мои "прозрения", за които нямам никакви претенции за меродавност, истинност или задължителност.

Ад не съществува, не и в приетия за класически смисъл. През Ада може да се мине, и даже повечето хора задължително минават, но в него никога не се остава. Адът е трамплин към Рая - в най-добрия случай. В най-лошия - чакалня пред Райския кабинет.

За мен Ад е изцяло еквивалентно на Страдание. В скоби - Страст значи Страдание, като дума, те са една и съща дума, но кой знае защо, Страст е запазена в старата си форма. Казвам го, защото много хора бъркат Страстта с Любовта. Страданието не е Любов. Но да, то може да я извика - в някои случаи.

По принцип съм против страданието. Повечето хора са. Но напоследък избистрям нещо, което изглежда така: непростимо е да причиняваш страдание на ближния, ако той не го желае, но на себе си - може и дори е полезно - стига ти самият да го искаш искрено.

Умирането също е вид Страдание. Смъртта, привидно е лош нещо, но ако приемем, че чрез нея се преселваме в по-висши селения, в по-красиви и стойностни Светове - то значи отново страданието ни помага да постигнем Красивото, Любовта и т.н.

Защо споделям тия постановки? Заради самобичуването.

В почти всички духовни традиции проповядват практикуване на някакво "страдание на плътта". То може да се изразява в: неядене на определени вкусни храни, непиене на жизненонеобходимата вода (или други напитки), въздържане от енергообразуващия секс, лишаване от други малки радости; и т.н. Самобичуването е един от крайните видове страдание на плътта - човекът се снабдява с камшик и започва да си нанася удари по гърба (или където иска). Друг вид страдание са различни физически упражнения - в някои йога-течения има страхотни издевателства над тялото (разбира се, тия неща изглеждат "издевателство" за страничен наблюдател, за йогина са "просто тренировка").

Това страдание (или умъртвяване) на плътта не е измислено и наложено заради самото страдание. Само пълни идиоти биха го възприели така. Още по-големи такива - създали. Слава Богу, никой от "категорията" нито е възприемал някак, нито е създавал нещо в областта.

Всеизвестно е, че в крайни ситуации, когато е подложен на непоносима болка, човек изпада в безсъзнание. Всеки може да си провери в какво се изразява това и какви са характеристиките му. Няма да изпадам в биохимични и физиологични подробности, ще спомена само, че по време на това състояние човекът спира да усеща болката. Това е защитна реакция на организма. Е, точно възникването на такова състояние целят всичките причиняващи страдание на плътта практики. Само че при тях има една съществена разлика - целта е да се запази съзнанието и да се предизвикат качествени промени в него. И в крайна сметка се постига много по-ефективна промяна на биохимията и много по-съзнателно и целенасочено оползотворяване на "хормоните на щастието", екстаза и ентусиазма, които в един момент "се изливат" компенсаторно след излагането на действието на страданието.

В сексуално отношение в тази връзка са измислени "садо-мазо" практиките. Чрез страданието постигаш висш екстаз или други висши състояния. Разбира се, ако някой цели да убие или увреди физически трайно другия - това вече не е постигане на любов чрез страдание, а си е извращение, особено ако другия не го иска. Границите тук са трудни за определяне.

Друг пример за болка, която води до нещо прекрасно, е раждането на човека. Свързано е с много болка и кървища и за раждащия, и за раждания. Но след това настъпва Встъпване в Живота за Новородения. Влизане в Новия Свят. Все прекрасни неща, далечни от болката и страданието.

Така че, страданието, стига да е прието съзнателно и с воля от страдащия, винаги води до възвисяване и освобождаване във висш смисъл, и до приятни усещания - в ежедневен.

Разбира се, страданието е една от "опциите" на Пътя. Един от многото начини за отключване на нашата изконна, но заключена в нас самите Радост.

По-важното е, че Ад не съществува.

...

26.02.2013г. Аеиа

Добави в Svejo

От къф зор сме избрали страданието, или дегустаторите на оцет...

По някакви неведоми кармични или кой знае какви -(л)ични пътища сме избрали всеобщото страдание, приели сме го и сме го разпространили и продължаваме да го разпространяваме, без да чувстваме никаква мярка. Като че ли започваме да страдаме още от зачатието си. После идва моментът на огромния стрес от раждането, който също се трансформира в страдание. После... не е нужно да изброявам - проблеми на растежа, на осигуряването, на липсата на здраве, на смърт на любими хора и на нас самите. И така до откат се върти Колелото, ама откатът е привиден - то си се върти и завихря страданията, минавайки (сигурно) покрай вселенското всеобщо щастие и вземайки го чат-пат за досаден прашасал крайпътен знак.

Изборът на страданието и обявяването му за всевластен и велемогъщ бог е виден и от масово наложените религии. Няма да ги изброявам. Да, те предлагат освобождение, дори Освобождение (с главно О) от страданието, но цената, която трябва да се плати за него е твърде висока и непосилна за повечето хора.

И често се чудя - защо не сме избрали масово Даоизма? Кое е попречило? Не ми се вярва пречката да е била само тежката земна гравитация и съответните тежки условия, които ни предлага иначе прекрасната планета Земя. Има друго, но тук няма да търся това "друго". Просто искам да цитирам "Дегустаторите на оцет" от "Даото на Пух" на Бенджамин Хоф. Ето ги:

"Да си представим, че вървим по тясна уличка в голям китайски град и намираме малък магазин, в който се продават свитъци с картини, рисувани по класическия начин. Влизаме и искаме да ни покажат нещо алегорично - хумористично може би, но с нотка на Всевечен Смисъл. Продавачът се усмихва.

- Точно това имам! - казва ни той. - Копие на „Дегустаторите на оцет" - Завежда ни до широка маса, разгъва свитъка и го оставя да го разгледаме. - Извинете, трябва да свърша нещо за малко - казва той, отива в задната част на магазинчето и ни оставя сами с картината.

Макар и да установяваме, че копието е сравнително ново, знаем, че оригиналът е рисуван много отдавна; кога точно, не е ясно. Но сега вече замисълът на картината е добре известен.

Виждаме трима души да стоят край бъчва с оцет. Всеки си е потопил пръста и го е опитал. Изражението на лицето на всеки един от тях показва собствената му реакция. Тъй като картината е алегорична, следва да ни стане ясно, че това не са обикновени дегустатори на оцет, а представители на Трите Учения в Китай, и оцетът, който опитват, представлява Същността на Живота. Тримата учители са Кун фу-дзъ (Конфуций), Буда и Лао-дзъ - автор на най-старата достигнала до нас книга за даоизма. Първият има кисел израз, вторият - наскърбен, а третият се усмихва.

За Кун Фу-дзъ животът изглежда доста кисел. Той е вярвал, че настоящето се разминава с миналото и че Властването на човека на земята е в дисхармония с Пътя на Небето, с управлението на Вселената. Затова той набляга върху почитта към предците, както и към древните ритуали и церемонии, в които императорът като Син на Слънцето играе ролята на посредник между безграничното небе и ограничената земя. Според конфуцианството използването на точно отмерена дворцова музика, строго установени стъпки, действия и фрази допълва една изключително сложна система от ритуали, всеки от които се прилага за определена цел и в определен момент. За Конфуций е останала поговорката: „Ако чергата не е добре застлана, Учителят не ще седне.“ Това би трябвало да даде представа за степента на прецизност, до която са довеждали нещата привържениците на конфуцианството.

За Буда, втората фигура в картината, Животът на земята бил горчив, изпълнен с обвързаности и Желания, причиняващи страдание. Той разглеждал света като система от капани, източник на илюзии и мъки за всички същества. За да намери покой, смятал за необходимо да премине през „света на тленното“ и да стигне до Нирвана или буквално до състояние на „безветрие“. Въпреки че оптимистичната по същността си нагласа на китайците променила значително будизма след внасянето му от родната Индия, прилежният будист често бил свидетел как пътят към Нирвана бил прекъсван по един или друг начин от горчивия вятър на ежедневието.

Според Лао-дзъ естествено съществуващата поначало хармония между небето и земята можела да бъде открита от всекиго и винаги, но не чрез спазване на правилата на конфуцианците. Както той твърдял в своята ,Дао Дъ-дзин“ - „Книга за даоистките добродетели“, земята всъщност е отражение на небето и се ръководи от неговите закони, а не от законите на хората. Тези закони засягат не само въртенето на далечните планети, но и поведението на птиците в гората и на рибата в морето. Според Лао-дзъ колкото повече човек се намесва в природното равновесие, сътворено и управлявано от вселенските закони, толкова повече хармонията отстъпва на заден план. Колкото повече е насилието, толкова повече са бедите. Дали е тежко или леко, мокро или сухо, бързо или бавно - всичко си има своя собствена, залегнала дълбоко в него природа, която не може да бъде насилвана, без да причини нови затруднения. Когато бъдат наложени отвън абстрактни и произволни правила, борбата е неизбежна. И тогава Животът става кисел.

За Лао-дзъ светът не е система от капани, а преподавател на ценни уроци. Те трябва да се изучават точно така, както трябва да се следват и законите му - тогава Всичко ще върви добре. Вместо да се отвръщат от „света на тленното“, Лао-дзъ съветва другите „да се слеят с тленното в света". Това, което според него действа зад всичко на небето и земята, той нарича „Дао“, „Пътят“. Основен принцип в учението на Лао-дзъ е, че този Вселенски Път не би могъл да се опише адекватно с думи и че би било обидно както за безграничната му сила, така и за просветения човешки разум дори да опита да постигне описанието. И все пак смисълът му може да бъде разбран и тези, които най-много милеят за него и за Живота, от който той е неделим, го схващат най-добре.

С течение на времето класическото учение на Лао-дзъ се развивало и приело философски, монашески и народно-религиозни форми. Всички те могат да бъдат назовани с общото име даоизъм. Но даоизмът, който ни интересува тук, е просто определен начин на оценка, поука и реакция на Всичко, което се случва в ежедневието. От гледна точна на даоиста естественият резултат от този хармоничен начин на Живот е щастието. Би могло да се каже, че щастливата Ведрина е най-забележителната особеност на личността на даоиста, а тънкото чувство за хумор проличава дори и в най-задълбочените даоистки съчинения, като например две хиляди и петстотин годишната Дао Дъ-дзин. Кротък смях, подобен на вода от фонтан, блика от съчиненията на втория по величина даоистки писател Джуан-дзъ.

Защо на картината Лао-дзъ се смее? В крайна сметка оня оцет, който представлява Животът, сигурно има неприятен вкус, както показват израженията на другите двама мъже. Но като действа в хармония с Житейските обстоятелства, даоистът схваща като положително това, което други разглеждат като отрицателно. От неговата гледна точка киселият вкус и горчивината произлизат от конфликтния и недооценяващ ум.

Ако се разбере и изживее Такъв, Какъвто е, Животът сам по себе си е сладък. Такова е посланието на „Дегустаторите на оцет“."

...

...

Добави в Svejo