вторник, 31 юли 2012 г.

И пак Върхове, и банални Перспективи....




В момента, в който помислих да пиша за връх Вихрен и изобщо за планината и перспективите в нея и наоколо, по закона за синхроничностите се спрях при Диана на днешната й публикация - От позицията на...

Не е свързано с планина, наистина, но с перспектива, гледни точки, позиции и различни реалности - да.

Няма да спра да се учудвам на това, че най-високият връх в Пирин, Вихрен, от балкона на Къщата в Банско изглежда най-нисък измежду околните му Върхове. Това е нещо банално - перспектива, позиция, гледна точка - все ясни за всички неща. Но, независимо от привидната перспективно-теоретична яснота, все си мисля, че "има нещо друго", че неслучайно Най-Високият изглежда най-нисък за гледащия отстрани. Често се изкушавам с мисловните спекулации, че това е нарочно, че е с цел. Дали за да не плаши нищо неподозиращите туристи, които се канят да го "покорят", дали за да ги "излъже" и те после да се шашнат и възхитят, когато го "преживеят", дали за нещо друго - не се наемам да определям...

Ето го Вихрен "в перспектива", над него има червена стрелка:


Е, при това посещение не ходих на Ел Тепе. Не ми беше това целта. Мислех да ходя на Кончето, дори тръгнахме и стигнахме с колата до хижа Вихрен - откъдето щяхме "да атакуваме", ама Кончето вече 22 години ми бяга - и пак не успях! Времето не беше подходящо - дъжд, гръмотевици и т.н., аз - без абсолютно никаква екипировка и т.н. ... :) Така е, който не уважава Планината и си мисли, че по сандали и къси гащи ще може да отиде навсякъде, си получава това, което търси. Е, носех си по-дебели дрехи, и бях с маратонки този път (мислех, че няма да ми трябват туристически обувки), но това си е несериозно. И Кончето бяга и даже хвърля къчове! Качвала съм го на 14 и 16 години, но оттогава - не се дава! :)

Успях, все пак, да снимам Вихрен от хижата:


Както си му е редът, и тук изглежда лесен и близо. Ако не си го качвал, не знаеш, че преди да стигнеш до "заветната Пирамида", която е последното Предизвикателство, трябва да преодолееш Три Трудни Стъпала. И куп други работи. Да не говорим за Слизането от северната Страна. Но, това са подробности в случая.

Когато "влезеш в нещата", забравяш и перспективи, и всичко, и "ставаш нещото". Дай Боже всекиму и по-често, както се казва! :)

31.07.2012г. Аеиа



събота, 28 юли 2012 г.

Новата, напълно неизвестна, но стара конспирация... и бай Иван




Йогинът бай Иван по принцип не се интересуваше от никакви теории за конспирацията и изобщо от всякакви конспиративни неща. Макар иначе всеки просветлен йогин да може да си играе с Време-Пространството и да действа, ако желае, на много места едновременно, бай Иван рядко си позволяваше такива волности, по причини, които не могат да бъдат изказани тук - с цел едновременното поддържане и отричане на конспиративния Дух...

Та, поради избягването на тия волности, бай Иван просто нямаше време за задълбочаване в тази материя. Явно му е липсвало и желание, би казал биографът му, ако той имаше такъв.

Един летен ден, обаче, по време на сутрешната си практика йогинът получи странно видение. Видения получаваше постоянно и не им се връзваше по никакъв начин, но това беше особено - а той подчертано можеше да отсява перфектно на кое да обръща внимание и на кое - не.

Яви му се един странен тип с неопределена възраст, който му каза, че "го наблюдават отдавна и че е крайно време да влезе в техните редици!". Били му пращали много депеши през годините, но той ги бил игнорирал системно - и вече било крайно време "да престане с глупостите" и да идва!

Бай Иван, то се знае, не търпеше ултиматуми, и веднага попита нахалника от видението:

- А ти кой си, бе? И кои сте "вие", и за какво се борите?

Пренебрегвайки иронията, типът от видението отговори, че това ще стане ясно, когато се срещнат.

- Ми, хайде, де! - отвърна бай Иван. - Нали се срещаме, готов съм още сега и за среща с "вас", хм...

- Не - отвърна Странният. - Няма да стане в "тази реалност" - трябва да дойдеш на едно място... - и той каза един точен адрес на йогина. Адресът беше в неговия град!

След практиката бай Иван моментално влезе в Гугъл Ърт и провери дестинацията. На повърхността на Земята се виждаше, че на този адрес имаше само една обикновена еднофамилна къща. Да, той можеше да отиде дотам и да проучи информация и по йогийски методи, т.е. без да ползва Интернет, но не пожела да го направи - имаше си куп причини за това.

"Хм!" - пак си каза бай Иван и реши да остави нещата да отлежат. Знаеше, че неминуемо Духът щеше привика други случки, които да потвърдят вече видяното - юнгианците ги наричаха синхронности, кастанедианците "случване", йогите - това няма да го казваме тук, ще се съобразим с гореизложените съображения, а именно - поддържане на огъня на конспиративния дух...

И наистина, след броени дни бай Иван получи нестандартно писмо по обикновената поща. Още преди да го вземе от кутията знаеше, че не е нито от кълнящите бабички, нито от купищата други организации и сдружения, които постоянно го канеха на семинари, събирания и прочие мероприятия. На плика нямаше нищо написано. Вътре, на едно скъсано от тефтер листче, пишеше:

"Спешно е! Елате в..." и на мястото на многоточието нямаше време и адрес, а изписани точни до стотни от секундата георграфски координати, указващи северна ширина и източна дължина.

Йогинът отново влезе в Гугъл Ърт и по координатите видя, че това беше място в някаква гора, намираща се в планина до неговия град. До тази точка нямаше нито път, нито пътека.

"Хм!" - за кой ли път си каза бай Иван.

И после цяла нощ (единственото му линейно свободно време) се впусна в изучаване на наличната информация за всякакви теории на конспирациите. Независимо, че бе ограничен от линейността, той успя за отрицателно време да се запознае с Илюминатите, Мъжете в черно, Деветимата неизвестни, Аннунаките, Рептилиите, Сивите, Сините, Войната между Орион и Сириус, Бялото братство от Шамбала, Лемурийците, Атлантите, Тиауанако, остров Пасха, ръкописа на Войнич, картите на Пири Рейс, Алхимиците, Суфистите, Гностиците, Нацистите, Чарлс Форт, Друидите, Богомилите, Катарите, Албигойците, Чистите, Мръсните и "всичко останало". Резултатът от това обхватно препускане из дебрите на "конспирацията" отново на свой ред бе обобщен с лаконичния байИванов израз: "Хм!". Ако го чуваше някой, занимаващ се с НЛП - невро-лингвисгтично прогрмиране - той би заключил, че, казвйки "ХМ!", бай Иван работи основно с лявото си мозъчно кълбо, т.е. логическото. Но при бай Иван нямаше такова нещо - независимо дали хъмкаше или аха-каше, той работеше с всичките си налични полукълба.

На следващата сутрин бай Иван реши, че засега все още няма да предприема нищо по въпроса. Това не беше изчакване от негова страна - беше си чисто йогийски похват, но и за него няма да даваме подробности...

Все пак - предприе някои странични, но свързани с въпроса работи. Опита да проучи прикрито по "духовен път" и едните, и другите. Защото бе почти убеден, че двете покани идват от две коренно различни места. Странността се увеличи - за първи път му се случваше да "не може да направи връзката". Никаква връзка! Пълно байИваново затъмнение...

И тогава към "Хм!"-то прибави и още няколко думи, които, на обикновен език, се изразяваха в следното: "щом не мога да разбера нищо за тях по "духовен път", значи работата е дебела, мда!"...

Бай Иван продължи привидно да изчаква. Ако някой знаеше какво се случва с него, би помислил, че наистина нищо не прави и просто "чака знак". Не беше така, разбира се, но отново - няма да обясняваме какво точно ставаше...

...

Не мина много "линейно време" и йогинът бе зарит от различни съобщения и общения. Всички те произхождаха от едната "групировка". То се знае от коя - ... лошата... Тази, която в земен план биха нарекли "представителите на Злото". Бай Иван знаеше, че това е напълно неправилно определение, но това няма отношение към настоящото повествование.

Странният му се яви няколко пъти по време на практика, а други представители - "колеги на Странния" - започнаха да го зариват с призиви и привлекателни обещания навсякъде - независимо дали беше на пазар в мола, в бакалията, дали се разхождаше с внуци в зоопарка, или преподаваше свещеното Учение на последователите си в Залата.

Обещаваха му практически и теоретично всичко - от несметни богатства, до безкрайни знания, през вселенска любов, та до земно и вселенско безсмъртие. Само и само да се присъединял към тях!

Ония, с точните координати, никакви ги нямаше. Бяха незабележими и тихи като... И бай Иван не се сещаше като какво. Да, щеше да е твърде клиширано да мисли, че Доброто е тихо и не се парадира, не крещи и не се показва. Тук имаше нещо друго. Бай Иван не се сещаше какво...

И хем не се сещаше, хем не можеше да направи контакт по никакъв "духовен" път. Това впоследствие разтърси из основи Йогина и той се зае да проучва по детективски нещата - съвсем земно, целенасочено и упорито - така, както може само един истински йогин.

...

След много перипетии и главоблъсканици, бай Иван създаде една абсурдна динамична картина. Е, има противоречие в словосъчетанието "динамична картина", но Йогинът не се впечатляваше от такива дребни работи като едно логическо противоречие. Ето какво беше нарисувано на тази картина:

От много хиляди години на Земята съществуваха Йоги. Някои от тях се бяха изкушили от своето земно всесилие и бяха забравили Основите. Всъщност, не ги бяха забравили, а бяха избрали да ги пренебрегнат. И този им акт ги направи Господари на Земята. Всички хора, които живееха в сън и вярваха на илюзии им бяха абсолютно подчинени. Тази група Йоги създаде всичко. Създаде парите, създаде групите, измисли политиката и държавите, дори измисли всички конспиративни теории. Никой обикновен човек не подозираше за съществуването им. А те бяха и безсмъртни - отгоре на всичко.

Срещу тях се изправи друга мощна, но не толкова властна и крещяща Група - тази на отдадените Йогини. Те обаче действаха меко, не се натрапваха, не измисляха нищо, никого не манипулираха - и съответно нищо от "земния свят" не зависеше от тях. Е, имаше някои хора - единици, които прихващаха по нещичко от техните любовни послания - но това никак, ама никак не беше достатъчно, за да се промени "ходът на Историята" и човечеството да заживее в щастие и хармония.

...

Гледайки картината, бай Иван отново каза едно многозначително "Хм!"... ИНтересното беше, че и двете групи бяха прегърнали един и същ основен лозунг и кредо: "не хвърляйте бисерите на свинете!"... Бай Иван бе крайно възмутен от тази обща черта...

...

"Силната Група" продължи да го бомбардира с тлъсти обещания. Такива им бяха изобщо действията - и към Света, и към Хората. "Добрите" продължаваха да мълчат.

Бай Иван реши, че засега ще се прави на ударен и няма да уважи поканата на нито една от страните. Чудеше се докога ще успее да задържи тази "хомеостаза"...

...

28.06.2012г. Аеиа


вторник, 24 юли 2012 г.

Загърбената "Енергия"




В последните петдесет години "на Запад" все повече и по-нашироко проникват различни "източни" учения - йога, акупунктура и т.н. - но въпреки това някак като че ли "учението за Енергиите" не е нито масово възприето като нещо, достойно за уважение, нито масово използвано. Повечето от хората прибягват до "енергийни практики или манипулации" от немай къде, например когато официалната медицина (която не е точна наука, все още) не може да помогне.

Може би не всеки има склонност към "енергиите", не всеки има време, желание, вяра и доверие в тях. Разбираемо е. Често съм чувала думите: "те, източните йоги, живеят в съвсем друг вид общество, не ходят на работа от сутрин до вечер за насъщния, и какво друго да правят, освен цял ден да си медитират на сянка в някоя пещера?". А всъщност на Изток съвсем не е Рай, там условията и обществата са много по-сурови от западните, но в това западният човек трудно може да бъде убеден. Не е и нужно да се убеждава, разбира се...

Вчера се върнах отново към "Деветимата неизвестни" и се сетих за една от техните девет митологични книги, в които, твърдят, били записани всички знания, добити на Земята в съответната област. Книгата за физиологията.

Ето какво казват за нея Повел и Бержие в книгата, която навремето разтърси западния свят и промени възгледите за света на много хора - "Утрото на магьосниците" (впрочем, актуална и днес, но за жалост - позабравена):

„Втората книга е посветена на физиологията. Тя описва как човек може да бъде убит с едно докосване, като смъртта е предизвикана от промяната на посоката на нервния ток. Твърди се, че джудото е родено поради изтичане на „информация” от книгата."

Точно с "нервния ток" се занимават и йога, и акупунктура, и различните бойни изкуства. Всеки, който се е докоснал до някое от тия учения, знае за какво става дума. Всеки, занимавал се по един или друг начин с тях, е усетил "енергията" и е видял, почувствал, разбрал, че наистина в човека циркулират някакви необяснени от съвременната наука енергии. Някакви "сили", за които не пише нищо в нито един учебник по физиология, но които определят в голяма степен именно тази "физиология".

Вдишваш и "мислено проследяваш" своето вдишване до определена част на тялото си. Усещаш, че там се появяват разни "явления" - затопляне, изтръпване, мравучкане, иглички. Казват, че така се насочва невидимата енергия, наречена прана, ки, чи, оргон. Името не е от значение, важното е, че я има и че предизвиква реални, осезаеми реакции и промени.

Д-р Вилхелм Райх, който е лекувал успешно с "оргон", е бил гонен до дупка от властите. Изгорили са всичките му книги. Това е забравено. Да, вече има доста фирми, предлагащи оргонни генератори, но всичко това е в графата "магьосничество" или ирационално, или мошеничество.

Съвременният човек обича науката и институциите. Безспорно, без първото нямаше да сме стигнали доникъде. Но в институционално отношение - църквата, в частност православната, също има лечебни ритуали. Кой знае защо, макар да е институция, на която хората вярват и която търсят за съдействие при извършване на различни "тайнства", не е никак търсена за извършване на лечебни ритуали... И дори повечето хора въобще не знаят за тях.

Проблемът май е, че и науката, и църквата по някакво странно стечение на обстоятелствата "заклеймяват" едни и същи неща. Едните ги наричат "магьосничество", другите - "шарлатанство", "паранаука" или "псевдонаука".

Да, науката е признала и описала съществуването на психосоматични заболявания - такива, предизвикани от "психиката". Логично е, че щом "психиката" може да разболява и да предизвиква органични промени в даден орган, то значи може и да извършва възстановителни, лечебни въздействия. Но тук вече се включва "изборното" определяне на нещата и логиката слиза натирена от сцената. Науката е казала, че психиката може да предизвиква болести - и, да, хората доволни го възприемат и им се струва съвсем резонно и логично. Но не е казала, че тя може и да лекува. Щом не е казала - значи не може. Случаите на необяснимо излекуване с психика, т.е. с "енергии", минават или в графата "чудо" или в "изключение от правилото". А какво е това "правило" - нито науката, нито църквата са казали, но някак "си го има и това е"...Науката е признала съществуването на "плацебо" - това също е в сферата на психиката и "незнайните енергии". Не е обяснено обаче как се получава и не може да се предизвика "изкуствено" плацебо в лабораторни условия - или ще се прояви ефектът му, или не - никога не може да се предвиди. Интересно е, че някои по-напредничави лекари правят "операции-плацебо" - които имат понякога успех - симулират пред болния, че му правят операция и той, убеден, че е опериран и "проблемът му е изрязан", след това се излекува сам, без изобщо да подозира за това. Тук се намесва великата Вяра... Но и тя не е застъпена в нито един сериозен медицински учебник.

Всъщност, цялата тази моя тирада, е продиктувана от нещо, което ме впечатлява и учудва от известно време. В течение на заниманията ми с йога и работейки върху "третото око" установих, че човек наистина започва да "вижда без очи". Аз съм убедена в това и без йога - на няколко пъти като малка спонтанно ми се случи, лежейки преди заспиване, но напълно будна и чувайки околните шумове, да установя, че със затворени очи виждам около себе си една съвсем друга и непозната стая по същия начин, както виждам с отворени очи стаята, в която се намирам. Първият път това ме изненада много - "гледах" без очи околната непозната стая, пипах си многократно очите, за да се уверя тактилно, че са затворени, и тя си стоеше, и аз си я "виждах", все едно бях в нея... Напълно осъзнавах, че това е "виждане без очи". Но за жалост това се случи спонтанно няколко пъти - аз не можех да го предизвикам. Вече започвам да се убеждавам, че методите на йога го могат... Чела съм данни за слепи хора, които твърдят, че виждат. Вярвам им... Да, рядкост са, но рядкото не означава невъзможно, нито изключение от правилото. Само така изглежда.

24.07.2012г. Аеиа



събота, 21 юли 2012 г.

ГКС: Пространство-Времето е Капан за Илюзии




По принцип Големите Космически Същества (ГКС) не ползват глагола "съм", с цел избягване на крайно и ограничаващо определяне на нещата. Те изобщо не ползват глаголи, нито език, затова и са трудно разбираеми из гравитационните селения, но в случая категорично включват т.нар "е" на идентичността, за да изкажат позицията си за въртела на пространство-времето.

Ето бегла част от думите-недуми на едно ГКС: "Ходят си хората по планетата, без да осъзнават, че тя не е кръгла, а прилича на огромна наденица - защото е част от пространство-времето, което се разпъва като дъждовен червей. Слънцето, Звездите, Квазарите също са суджуци, ама и това никой от гравитопристрастените не го вижда, знае, осъзнава.

Какво ти осъзнаване! Самите те възприемат себе си с определена форма, а тя изобщо не е такава, нито е форма - те също са толкова дълги, колкото е дълго пространство-времето.

Еййй, това, гравитацията, не прощава!

Дори стигат дотам, че си мислят, че ходят върху топката-земя, която не е топка, и не знаят, че всъщност ходят на главите си в пространство-времето. А е достатъчно един гравитопристрастен да се поотдалечи от планетата, на която е отседнал, и ще забележи, че, дори и в гравитационни условия, половината от планетата виси с главата надолу! А понякога, когато си мисли, че е надолу с главата, гравитопристрастеният всъщност подпира топката-земя с глава!


Е, какво осъзнаване да очакваме в условията на гравитация, когато съвсем основни неща се приемат напълно лъжливо, илюзорно и абсурдно!

Мда, Гравитацията не прощава!"

21.07.2012г. Аеиа



вторник, 17 юли 2012 г.

Големите Космически Същества: Абе, тия са луди!!!




Големите Космически Същества (ГКС) са всъщност хора, които живеят извън гравитационните полета на звезди, планети и други космично-хаотични обекти. Земните хора са също Големи Космически Същества, които по една или друга причина са се привързали и пристрастили към Гравитацията - оказва се, че тя била отчайващо пристрастяващо нещо! В добавка към това са се превърнали в големи любители на кислорода и на огромните материални скорости.

ГКС ползват т.нар. "черна енергия" и същевременно са част от нея - тя е все още загадка за земните хора, макар, преди да станат любители на Луна-Парка, да са знаели много добре всичко за нея.

За ГКС всички Галактики са всъщност Лунапаркове и АЕЦ-и. Слънцето е четвърторазряден АЕЦ. Но земните хора са забравили и това, и дори често го обявяват за Бог - през определен брой Кръгове!

Големите Космически Същества имат невъобразимо широки разбирания, но не могат да не обявят за луди своите гравито-пристрастени Братя.

Ето какво подочух случайно от едно ГКС, май намиращо се в момент на леко пиянство, причинено от извънгравитационно отпускарско разпускане: "Абе, тия са луди! Как може да летиш и да се въртиш цял живот с бясна скорост на една малка топчица, разположен на дъното на нейния гравитационен кладенец, и в същото време да се мислиш за "здраво стъпил на земята"! Не стига това, ами и се въртиш и веселиш около някакъв си АЕЦ, който мислиш за Основна Звезда, от която зависело всичко! Гледат АЕЦ-а и му се възхищават как се мъдри между клоните!





Те също имат АЕЦ-и, но никога не правят около тях лунапаркове! Луди хора! Когато в нашите АЕЦ има разни повреди, макар и малки - те го наричат или "гнева на бога", или "магнитни бури"! И дори не се сещат, че, ако не сме ние, да ги отремонтираме уставно, лунапаркът им ще отиде на извънгравитационно кино! Луди, луди, луди, гравитопристрастени ГКС, които наричат себе си Човеци!"

17.07.2012г. Аеиа



четвъртък, 12 юли 2012 г.

Необясними Помощници - Тайнството на Кучето




В чест на предстоящите "дни на Сириус" - Кучешката звезда и съответно - Кучешките дни - реших да опиша едно свое много отдавнашно преживяване, свързано с Кучето, което беше моята Кучешка любов, и отново с трима Необясними Помощници - като продължение (или предистория) на предишния ми постинг.

През една тъмна вечер в началото на ноември бях излязла на разходка с Мечо - типичен каракачанец, бял на черни петна, двегодишен и всеотдаен Приятел. Гледахме си го с родителите ми в апартамента - беше широко и удобно, дори за такова куче. Не си пречехме взаимно. Та, разхождам го аз на повод на едно пусто, подивяло и опасно място, разположено на около стотина метра зад блока и близо до булеварда. През него преминава изоставена влакова линия, а хората избягваха да минават оттам като се стъмни, защото имаше няколко случаи на нападнати и обрани хора от скитащи бандити. Мен, разбира се, не ми пукаше от това - с Мечо беше сигурно навсякъде. И както си вървим през високата, тук-там вече изсъхнала, но гъста трева, аз изведнъж усещам, че пропадам надолу! Изпуснах повод и всичко - падането ми се стори дълго и, странна работа - бях в пълно съзнание за случващото ми се и ясно и отчетливо си помислих "Аз падам!". Колкото и да се удължава времето в такива моменти, в един миг стигаш до долу. Стигнах и се огледах - бях паднала в наглед около три-четири метра дълбока шахта - явно някой беше откраднал ценния метален капак... Мечо ме гледаше през отвора отгоре и започна да вие и скимти уплашено. Стоя, вълнува се, докато аз се опитвах да се изкача нагоре с ръце и крака. Оказа се, че десния ми крак е излязал от строя - не можех изобщо нито да стъпя на него, нито да се опра в стените на шахтата! Явно беше счупен. Ако ми нямаше нищо - моментално щях да изляза, за мен това не е проблем в нормално състояние. Изплаших се не на шега. Започнах да викам за помощ - знаех, че в този късен час и на това място надали ще мине някой до сутринта. Мечо, чувайки ме, че викам, явно реши да отиде да търси нашите за помощ. Беше тръгнал, но по-късно, когато излязох, се оказа, че се бил заклещил с повода за влаковата линия! И действително - чувах го да вие и реве отдалече и се чудех, стоейки в шахтата, какво ли става пък с него.

Виках и крещях неистово известно време - никой! Бях на двадесет години и често с кучкарите стояхме до късно през нощта - нашите със сигурност нямаше да се сетят да се притеснят и да ме търсят до сутринта. По едно време се изморих да викам - примирих се, че ще изкарам нощта в шахтата. Някъде в ъгълчето на съзнанието си се притеснявах, че ако има счупване, тези часове, изкарани в шахтата в студената ноемврийска нощ, могат да усложнят травмата - но нищо не можех да направя...

Минаха, може би, двадесетина минути, и наоколо чух гласове. Чудех се да викам ли, да не викам ли - то не е една беля, не знаеш какъв "спасител" ще се яви. Престраших се и викнах леко. В отвора на шахтата се появи страшна, огромна, черна физиономия, която се вгледа към мен, но не реагира. Аз не знаех, че не ме вижда - защото, когато си на дъното на шахта, външния отвор го виждаш светъл, дори през нощта и не можеш да си представиш, че за стоящия отвън и гледащ в шахтата, вътрешността й тъне в тъма. Независимо, че човекът ми се видя съмнителен, реших все пак да кажа нещо. "Моля ви, помощ!". Той веднага запали нещо, май запалка, насочи я навътре и ме видя! "Бързо, елате! Тук има момиче!"... На отвора се появиха още две такива лица. Бяха млади момчета - явно се прибираха отнякъде. Започнаха да се опитват да ми подадат ръка и да ме измъкнат, но нищо не ставаше - беше високо. Тогава им казах да отидат да викнат Баща ми - обясних им в кой блок е - той се виждаше от мястото, където бяхме. Дадох им адреса, казах им да потърсят и кучето - и, ако могат да го хванат да не се притесняват - той ще ги заведе. Поръчах да предадат на Татко да вземе и въже.

След малко Баща ми дойде, спусна се долу при мене, овърза ме с въжето, което от малка ползвам "за хвърляне на ласо" и като ме побутваше отдолу, момчетата ме изтеглиха навън с въжето. Излязох! Тогава разбрах и за Мечо - двамата отишли при него, освободили го от релсите и той наистина ги завел до блока. Независимо, че беше изключително недоверчив към непознати и по никакъв начин не позволяваше на чужди хора да го хващат за каишката и да го водят, в случая явно бе разбрал, че това са Помощници! Останах да лежа там, докато Татко дойде с кола да ме кара към "Пирогов". Благодарихме на Момчетата, взехме телефон от Първия, за да му се обадим и да ги почерпим за тази Огромна Помощ и Услуга.

Оказах се в гипс за месец и половина. Освен двустранното счупване на глезена, отпред на дясната подбедрица имах голяма и дълбока рана, която зашиха, преди да ме гипсират. Явно в шахтата е имало стърчащи железа и някакъв луд късмет ме беше спасил от по-сериозно разспорване по време на падането...

Телефонът на Спасителя се оказа, разбира се, невалиден. Никога след това не срещнах нито едно от тези момчета из квартала. Така и не разбрах кои са, що са! По-късно, при преживяването с Лъчеперката, описано в предишния постинг, се досетих, че и в двата случая Спасителите-участници бяха Трима! С Лъчеперката третият не участваше пряко, но присъстваше на събитието - беше под формата на "Чужденеца, спящ в колата, спряла зад нас"...

...

Докато бях с гипс, обаче, Мечо се срина. Всъщност - още на следващия ден след моето падане, си личеше, че не е никак във форма. И започна едно дълго и мъчително боледуване. Беше някакъв проблем с носа. Постоянно го водехме в клиниката за кучета и при други доктори - така и не разбраха дали е рак или гана. Положението стана страшно - голяма трагедия! Кървища навсякъде, той се стопи. Малко след като махнах гипса, нашите решиха, че най-добре за него е да бъде евтаназиран. Нямах сили да направя това, проявих страшно малодушие - и в една януарска сутрин го заведоха в клиниката. Погребахме го близо до шахтата. Не мога да опиша страданията си, не е и нужно - хората, имали Кучета, знаят, другите няма да разберат. Тогава реших, че никога повече няма да се привързвам към кучета, дори да имам... Когато се запролети - пак странно - гробът му беше целия покрит нагъсто с кокичета - а наоколо само трева и трънаци... Добих ирационалното усещане, че Той е умрял, вместо мене. Може би е трябвало аз да загина в шахтата, но Кучето бе поело това върху себе си. След това получих подобни информации и от други кучкари - дали е вярно, или е нормална илюзия, продиктувана от силно емоционалната връзка човек-куче, не мога да знам, а и не искам.

...

След три години Мечо се върна! Да, когато го погребвахме, аз мислено му казах: "Ако искаш, когато решиш, ела пак! Аз няма да те търся! Не мога и никога няма да мога!"... Вече бях омъжена и дори бременна - без още да знам - когато в един неделен априлски следобед някой звънна на вратата. Нито мислехме за куче, нито изобщо имах намерение да се занимавам. Търкаляхме се следобедно в спалнята и мъжът ми отиде да отвори. През вратата чух, че е един приятел на мъжа ми, бивш съсед; чух, някак свръхестествено, че ни води куче! Каракачанско! "Мечо се връща!" - веднага помислих - а изобщо не бях мислила за Мечо от години... Човекът го намерил с каишка да скита и търчи из Южния парк. Огромно българско овчарско куче - по зъбите го определих за към единайсетмесечен-една година на възраст. Не беше бял на черни петна, а от кафяво - рижавия вид и БОК, не типичен каракачанец, много огромен. Според приятеля, кучето било много бито и явно било избягало. Той имаше немска овчарка и не можеше да го вземе - решил да пита нас, дали го искаме. Веднага го взехме! Само че, апартаментът беше твърде тесен за такова куче. А то просто се влюби в нас от пръв поглед. Все едно се познавахме от години! Кръстих го веднага, то се знае, Мечо. И досега съм убедена, че това бе той. Просто ме намери, без да го търся. Видяхме, обаче, че няма как да живее при нас и още вечерта се качихме на колата и закарахме Мечо на село, при свекър ми и свекърва ми. Още не мога да си обясня как се престрашихме да седнем с такова огромно, непознато куче в колата?! Аз седях с него на задната седалка и през целия тричасов път го държах за каишката. Добре, че не знаех, че съм бременна - можеше да се уплаша...

Мечо се държеше по същия начин като стария ми Мечо. Оставихме го на село и живя няколко години, после нещо заболя и си отиде. Нас ни беше подхванал Животът, имахме бебе, много работа и т.н. и нямахме възможност да го посещаваме много често, но след всяко наше посещение, свекърва ми разправяше, че не искал да яде по три дни. Каква беше тази необяснима привързаност - все пак той не беше реално наше куче и го гледаха други хора - така и не разбрах!

...

Изказвам благодарност - и към Помощниците, и към Кучетата! И нека бдят над нас, имаме нужда от това!

12.07.2012г. Аеиа

Ето го Мечо, нарисуван от Сестра ми:





сряда, 11 юли 2012 г.

Необясними помощници - Лъчеперката




Преди години се връщахме със старото БМВ от морето. Бяхме аз, мъжът ми, четиригодишната щерка и най-малката ми сестра, тогава 19 годишна. Беше може би към 4 часа следобед, горещината - много изразена, старото возило нямаше климатик. На едно място, някаква каменна кариера, май след Търговище, пукнахме гума. Излязохме от колата, докато мъжът ми се занимаваше със смяната. Разпънахме плажните чадъри в опит да спрем Слънцето. Това пукване беше предизвестие за следващата повреда, но, разбира се, не се досетих в самия момент. Имах чувството, че сме някъде в Мексико - целият този пек, пустош и камъни...

Тръгнахме. Малко по-натам, някъде над Омуртаг, отново на пусто място, колата отказа да върви. Градът се виждаше в далечината - някъде на около 15 километра от нас. Тогава още не беше масово разпространено "знанието" за "пътна помощ" и ние се засуетихме около счупената кола. В такива ситуации е трудно да си мъж - то и иначе не е лесно, де - все от тебе се очаква "да направиш нещо". И докато мъжът ми се дзвереше в машинариите, вдигнал капака, аз мислено правех на майтап "знаци на протекцията" над БМВ-то - нищо друго не можех да измисля. Наоколо не минаваха никакви коли - това беше странно, но отново не обърнах внимание. Мъжът ми се притесняваше, че не може да ни остави трите на пътя сами и да тръгне към града, аз също. Точно приключвах със "знаците", когато видях, че към нас приближава полицай! Въобще не си зададох въпроса откъде се е взел така изведнъж на пътя. Беше униформен, но не със стандартната фуражка, а с шапка само с козирка - не я знам как се казва точно.

Дойде при нас и започна и той да помага в търсене на начин за справяне с проблема. Обясни, че е от Търговище и отивал на "поста си", който бил няколко километра по-надолу. Имаше интересна особеност в говора - през определен интервал добавяше към някоя дума частичката "лъче". Иначе изобщо не говореше по търговищки! Това, обаче, тогава не го забелязах, по-късно се сетих...

Стояхме така с полицая около 20 минути, когато покрай нас мина най-сетне кола. Едно старо жигули. Оказа се, че водачът му се познава с полицая - той му махна и човекът веднага слезе. Засмян и лъчезарен, страшно наподобяващ актьора Тончо Токмакчиев. И той дойде да помага. Оказа се, че май някакъв ремък е скъсан. Докато тестваха кое какво е, полицаят не спираше да казва, че с "перката" има проблем - "Лъчеперката е! Лъчеперката!".

Полицаят каза на "Тончо" да отиде с мъжа ми до града и да потърсят въпросния "лъчеремък" за лъчеперката. "Тончо" се оправда, че току що е карал агнета и колата била омирисана яко от тях, ама кой ти гледа такива работи! Мъжът ми се успокои, че ние оставаме с полицая, докато той и Тончо отидат до Омуртаг - и тръгнаха.

Докато ги чакахме и си говорехме с "Лъчеперката", зад нас спря някакъв чужденец - явно видял, че е безопасно, поради наличието на полицай - и заспа в колата си. Това беше втората кола, която мина по пустия път.

Интересно е, че, докато бяхме с полицая, аз си мислех, че употребява частицата "лъче", защото навремето най-вероятно е заеквал и това е било начинът да се справи с този дефект. После, обаче, реших, че това обяснение е глупаво и така и не намерих отговор на този "въпрос". Интересно беше също, че каквато и тема да подхванех, Лъчеперката беше наясно с нея и се изказваше много интелигентно и разбиращо, без ни най-малък намек за "всезнайковщина" - независимо дали ставаше дума за билки, космос, цени, възпитание, спорт, икономика, чудеса и т.н.

Доста време чакахме мъжа ми и "Тончо" да се върнат. Чужденецът добре си подремна. По едно време, вече се стъмваше, се върнаха, носейки победоносно лелеяния ремък. "Тончо", Лъчеперката и Мъжът ми се заеха да го монтират. След доста врътки, поне час, Тончо успя! Беше много горд и щастлив, че е успял да оправи БМВ на пътя! И ние бяхме много щастливи, то се знае!

Вече бе тъмно и късно. Тръгнахме, Тончо и Лъчеперката яхнаха жигулито и казаха, че ще ни придружат до отклонението за "поста" на полицая - да видят дали всичко ще е наред. Нищо не искаха за часовете, които бяха с нас. Дадохме им все пак пари - слава Богу, не ги отказаха!

...

После дълго време се чудех какви бяха тия хора, защо полицаят не говореше по търговищки, как така изведнъж се появи на пътя, точно след "знаците на протекцията", защо частицата "лъче" веднага ми навяваше асоциация за "Заекване и Светлина" едновременно и т.н.? Имала съм и други случаи на такова необяснимо явяване на "помощници" точно в нужния момент, и те винаги са били "странни" по някакъв начин. Да, явно наистина Вселената е доста по-интересно място, отколкото можем да си представим...

11.07.2012г. Аеиа



вторник, 10 юли 2012 г.

Планинарски и любовни перипетии




Преди много години решихме да изкачим един планински връх през уикенда. Щяхме да ходим с една моя приятелка - всъщност, по принцип ходехме почти винаги с нея и приятеля й, но тогава те бяха разделени и бяхме само с нея. Те двамата сега са прекрасно семейство, с две деца и всичко останало, но тогава имаха перипетии във връзката си и, доколкото си спомням, бяха разделени повече от година. Все пак, и момчето щеше да участва непряко, защото той тогава бе управител на хижата, в която щяхме да преспим, преди великото изкачване и след него.

В петък, през деня, за по-голяма конспирация, приятелката ми бе звъннала да запази места в хижата от мое име. И така, тръгваме ние късно вечерта в петък, след работа. Носехме, то се знае, меса и бири - за пира след изкачването. Към единадесет и половина вече наближавахме хижата и приятелката ми ме накара да звънна, за да не й познае той гласа, и да предупредя, че идваме - да не би да няма кой да ни посрещне в късния час. Звъннах, обади се наистина той - не ми позна гласа - все пак, постоянно им звънят всякакви туристи. Каза ми, че няма проблем, има кой да ни посрещне, но че ще бъдем в "шеста стая" - това прозвуча някак оправдателно, но не обърнах внимание - в крайна сметка, никак не ни интересуваше номера на стаята, важното беше да има къде да спим.

Пристигаме ние след полунощ и хоп - в шеста стая. Оказа се, че това е така наречената "обща" стая на хижата - беше пълна с двуетажни легла - всичките, с изключение на нашите, заети от спящи и изморени туристи. Тъмно - хората отдавна си легнали. Не беше удобно да палим лампите и действахме с лични фенери. Няма чаршафи, няма нищо! Наоколо се носят яки миризми - съвсем нормално е за хижа - туристите са ходили цял ден или дни, няма условия за къпане - планинарска работа. Усеща се много осезаемо, когато има поне двайсет души в стаята. Аз и приятелката бяхме една до друга на първия етаж - над нас имаше двама доста едри момци. Мъжът ми се уреди на легло на втория етаж.

Оставихме багажите и веднага излязохме във "фоайето" - там кипеше живот - имаше някаква голяма испанска група и песни и танци на народите. Зетът на приятелката ми, който също работеше в хижата и който ни настани, беше долу и забавляваше испанците. На Приятелката ми обаче не й беше забавно - искаше възможно най-бързо да разбере какво прави любимият, защото имаше информация, че живее на приятелски начала с една от служителките в хижата. И двете се кютнахме към коридора със стаите на персонала. Дъските скърцаха, промъквахме се едвам-едвам. Стигнахме до стая, пред която имаше мъжки и женски обувки. "Тук са!". Приятелката се скри зад един ъгъл, а аз трябваше да чукна на вратата и, ако ми отвори жената, да попитам къде е зетя. Нямахме вариант какво да кажа, ако ми отвори момчето - но просто щях да го поздравя и да се оправдая, че го будя с това, че съм решила да му се обадя, че сме тук.

Чукам аз по нощите - отваря ми сънена жена - добре изглеждаща, поне петнайсетина години по-възрастна от любимия. Аз, ни в клин, ни в ръкав, питам:

- Извинявайте, търся Иван, къде е той?

- Ааа, той е долу, с туристите.

- Благодаря Ви, извинявайте, че толкова късно...

- Няма нищо!

И слязохме долу, в общото помещение, "при Иван". След малко слезе и "каката" - явно искаше да ни види по-обстойно кои сме, що сме. По-късно разбрах, че тя всъщност е решила, че аз съм "бившата" - затова постоянно ме фиксираше с убийствен поглед. Нормално е - нали аз чуках на вратата и търсех Иван, за когото жената явно знаеше, че "ми е зет". Но тогава въобще не се досетихме, че е така.

Най-сетне дойде време да се приберем да подремнем, преди великото изкачване. Нощта беше запомняща се! Хъркане, пърдене, въртене. Един става цяла нощ и отваря прозореца, защото му е топло. След него веднага става друг и го затваря - било много студено! На мъжа ми по едно време му се случило нещо смешно.Таман бил задрямал и усеща, че някой го опипва отгоре додолу (той нали беше на втория етаж и това действие можеше да се извърши удобно от изправен човек). Таман моят си мисли "Излезе ми късмета!", когато опипващият, мъж, го пита:

- Абе ти защо си без чувал, бе? - объркал го с някой от неговата група!

Дойде денят и направихме якото изкачване. С нас бяха още една група приятели, които бяха дошли сутринта за самото изкачване. Любимият, разбира се, веднага ни видя и много се възмути, че не сме казали, че сме ние. Веднага ни дадоха чаршафи и ни преместиха за следващата нощ в едни свободни стаи - тези, които се използват при нужда от спасителните групи! Лукс!

Усещането от изкачването беше велико! Последните часове вече не си чувстваш краката - треперят и не знаеш кой камък ще се окаже не дотам стабилен и ще паднеш, но това няма значение. Приятелската група си се върна по обратния път - и добре, че направиха така, защото, когато ние, връщащи се по друг, заобиколен път - по тесни пътечки, висящи над яки пропасти - се върнахме изпосталели и едвам движещи се, хората бяха изпекли месото и приготвили масата. Рай! Приятелката ми също се беше върнала поне час и половина преди нас, макар че и тя бе с нас на връщане. Любовта дава крила и висящата над пропастта пътечка ти се струва магистрала, без майтап!

Изкарахме страхотна вечер. "Каката" често ни наглеждаше, беше се накиприла и гримирала яко!

Е, освен прекрасните изживявания от целия уикенд, разбрахме и какво прави "любимият" - това може би помогна на приятелката ми за определяне на "по-нататъшния курс на действие". На мен ми даде да разбера, че намесиш ли се, дори и най-безобидно, в чужда любовна история, неминуемо ще си докараш най-малкото нечии недобри помисли, но - това да е! :)



неделя, 8 юли 2012 г.

Терапевтични ефекти от интензивното дишане (пневмокатарзис)




Откъс от "Приключението да откриеш себе си" на Станислав Гроф

От векове е известно, че чрез включващи дишането техники е възможно да се предизвикват дълбоки промени в съзнанието. Процедурите, които са били използвани за тази цел от различни древни и незападни култури, обхващат много широк спектър - от драстичните намеси в дишането до фините и софистицирани упражнения на различните духовни традиции. Например първоначалната форма на баптизма такъв, какъвто е бил практикуван от есеите, е включвала потопяване на инициата под вода, което обикновено е приближавало човека на косъм от смъртта заради задушаване. Тази драстична процедура е предизвиквала убедително преживяване на смърт и прераждане и съвременната форма, включваща поръсването с вода и четенето на молитва, е неин много далечен отглас. В някои други групи неофитите са били полузадавяни с помощта на пушек или чрез задушаване или притискане на каротидните артерии. Фундаментални промени в съзнанието могат да се предизвикат чрез двете крайности на скоростта на дишане: хипервентилацията и продължителното задържане на дъха, или чрез комбинацията между двете. Софистицирани и усъвършенствани методи от този вид могат да се открият в древната индийска наука за дишането, или пранаяма .

Специфични техники, включващи интензивно дишане или задържане на дъха, са част от упражненията на Кундалини йога, сидха йога, тибетската ваджраяна, суфистките практики, бирманския будизъм, даоистката медитация и много други. По-фини техники, които подчертават специално осъзнаване на дишането, а не промени на дихателна¬та динамика, заемат видно място в сото дзен-будизма и в определени даоистки и християнски практики. Ритъмът на дишането може индиректно силно да се повлиява чрез такива ритуални изпълнения като маймунската песен от о. Бали , или кетджак , гърлената музика на ескимосите ину¬ит и пеенето на киртани , бхаджани или суфистки песни.

Самите ние сме експериментирали (особено в контекста на нашите едномесечни семинари в института „Изълън” в Биг Сър, Калифорния) с различни техники, включващи дишане. Някои от тях произхождат от духовните традиции, а други - от преживелищните психотерапии на хуманистичната психология. От всички методи избрахме простото ускоряване на дишането. Стигнахме до заключението, че конкретната техника на дишане е по-маловажна от факта, че пациентът диша учестено и по-ефективно от обикновено и освен това е напълно концентриран върху вътрешните процеси и ги осъзнава. В холотропната терапия общата стратегия е да се доверяваме на вътрешноприсъщата мъдрост на тялото. Следователно пациентите трябва да се насърчават да „слушат” вътрешните насоки от организма си, а не да следват определена концептуална схема.

Ние успяхме многократно да потвърдим наблюдение¬то на Вилхелм Райх, че психологическите съпротиви и защити използват механизма на ограничаване на дишането, което има специално място сред физиологичните функции на тялото. То е автономна функция, но лесно може да се повлиява по пътя на волята. Увеличаването на скоростта и на дълбочината му обикновено отслабва психологическите защити и води до освобождаване и поява на несъзнаван (и свръхсъзнаван) материал. Освен ако човек не е наблюдавал или не е преживял лично този процес, е трудно да повярва чисто теоретично в силата и ефикасността на тази техника.

Природата и ходът на емпиричните сеанси, които използват метода на хипервентилацията, се различават съществено при отделните хора и могат да се опишат само по общ начин и в статистически термини. В някои случаи продължителната хипервентилация води до засилена релаксация, чувство на разширение и благополучие, както и до видения за светлина. Възможно е човекът да е залят от чувства на любов и мистична свързаност с другите хора, природата, целия Космос и Бога. Преживяванията от този вид са изключително изцелителни и пациентът трябва да се насърчава да им позволи да се развият (това следва да се обсъди в подготвителния период преди сеанса).

Изненадващо е колко много хора в западните култури -поради силна протестантска етика или по други причини -имат огромни трудности да приемат екстазните преживявания, освен ако не следват страдание и усилена работа (а дори и тогава). Възможно е да силно да чувстват, че не ги заслужават, и да им реагират с вина. Ако това е било изяснено и пациентът приеме преживяването, сеансът може да премине без никаква намеса от страна на терапевта и да е изключително благотворен и продуктивен. Вероятността за такъв гладък ход обикновено се засилва с броя на холотропните сеанси.

В повечето случаи обаче хипервентилацията води до първите повече или по-малко драматични преживелищни последователности под формата на интензивни емоции и психосоматични прояви. Преди да обсъдя използването на дишането за терапевтични цели, ми се струва подходящо и необходимо (особено за читателите с медицинско образова¬ние) да дискутирам накратко определени погрешни разбирания за хипервентилацията, които, изглежда, са дълбоко вкоренени в западния медицински модел. Учебниците по физиология на дишането описват т. нар. хипервентилационен синдром: предполагаемо стандартна и задължителна физиологична реакция на учестеното дишане. Тук спадат най-вече прословутите карпопедални спазми: подобни на тези при тетануса контракции на ръцете и краката.

Симптомите на хипервентилационния синдром обик¬новено се разглеждат в патологичен контекст и се обясняват от гледна точка на биохимичните промени в състава на кръвта, например увеличената алкалност и намалената йонизация на калция. Известно е, че определени психиатрични пациенти са склонни да развиват спонтанни епизоди на хипервентилация с драматични емоционални и психосоматични прояви. Това е особено често срещано при пациентите с хистерия. Типичният подход към тези епизоди е да се предписват транквиланти, интравенозно да се влива калций и да се диша в книжна торба, за да се предотврати намаляването на белодробния въглероден двуокис.

Ние сме провели сеанси по холотропно дишане с хиля¬ди хора и сме установили, че това разбиране за ефектите от хипервентилацията е неправилно. Има много хора, при които дори интензивна хипервентилация в продължение на дълго време не води до класическия хипервентилационен синдром, а до прогресивна релаксация, силни сексуални чувства и дори мистични преживявания. Други развиват напрежение в различни части на тялото, но моделите са много различни от карпопедалните спазми. Нещо повече: продължителната хипервентилация не води до прогресивно увеличаване на това напрежение, а до оргазмена кулминация, следвана от дълбока релаксация, като последователността обикновено следва модел, наподобяващ сексуалния оргазъм.

Освен това при многократните холотропни сеанси съществува обща тенденция към прогресивно намаляване на цялостното количество мускулно напрежение и различни емоции. Това, което сякаш се случва в този процес, е, че организмът е склонен да реагира на променената биохимична ситуация, като изважда на повърхността - в някакви повече или по-малко стереотипни модели - различни видове старо, дълбоко вкоренено напрежение и се освобождава от тях чрез периферно изпразване. Това елиминиране или редуциране на натрупаната енергия по време на холотропните сеанси може да стане по два различни начина.

Първият е под формата на катарзис и отреагиране, които включват тремор, тикове, интензивни телесни движения, кашляне, гадене, повръщане, крясъци и други типове вокално изразяване или засилена активност на автономната нервна система. Това е механизъм, който е добре известен в традиционната психиатрия от времето, когато Зигмунд Фройд и Йозеф Бройер (Freud & Breuer 1936) публикуват изследванията си върху хистерията. Той се използва в традиционната психиатрия и особено в лечението на травматични емоционални неврози и е много често срещан в новите преживелищни психотерапии, например неорайхианската, гещалт- и първичната терапия. Когато не се ограничава до биографичното равнище и му се позволи да продължи напред към перинаталните и трансперсоналните области, това е ефективен терапевтичен механизъм и средство за намаляване на емоционалното и психосоматичното напрежение.

Вторият механизъм представлява принцип, които е нов в психиатрията и психотерапията и, изглежда, в много отношения е дори още по-ефективен и интересен. Тук дълбокото напрежение излиза на повърхността под формата на продължителни контракции и спазми. Чрез поддържането на такова непрестанно мускулно напрежение за дълги периоди от време организмът консумира огромни количества натрупана енергия и опростява функционирането си, като се освобождава от тях.

Двата механизма имат своите паралели в спортната физиология, където е добре известно, че е възможно да се работи и да се тренират мускулите по два различни начина - изотоничен и изометричен . Както показват имената им, по време на изотоничните упражнения напрежението на мускулите остава постоянно, докато дължината им варира, а при изометричните упражнения се променя напрежението, но дължината на мускулите остава еднаква Добър пример за изотонична дейност е боксът, докато вдигането на тежести определено е изометрично. Независимо от външните си различия тези два механизма имат много общи неща и в холотропната терапия много ефективно се допълват взаимно

Типичен резултат от добрия холотропен сеанс е дълбокото емоционално освобождаване и физическото отпускане много пациенти споделят, че се чувстват по-релаксирани отвсякога. Следователно продължителната хипервенгилация в крайна сметка представлява изключително силен и ефективен метод за намаляване на стреса и води до емоционално и психосоматично изцеляване. Спонтанните епизоди на хипервентилация при психиатрични пациенти могат да се разглеждат като опити за себеизцеляване. Това е разбирането, откривано в духовната литература В сидха йога и в Кундалини йога преднамерената хипервентилация (бастрика) се използва като една от техниките за медитация, а епизоди на учестено дишане често се появяват спонтанно като проява на шакти (или активираната енергия Кундалини), наричана крия . Тези наблюдения подсказват, че спонтанните епизоди на учестено дишане, появяващи се при психиатричните пациенти, би трябвало да се подкрепят, а не да се потискат на всяка цена.

...



петък, 6 юли 2012 г.

Илюминати, НЛО и великият "Космически спусък" на Уилсън




Преди повече от десет години един познат от интернет – журналист и писател – случайно в разговор ми спомена, че в момента си пада от смях с космическите шантавости на Робърт Антон Уилсън. Попитах го как се казва книгата – не бях чувала за този автор никога преди това. Каза ми „Космически спусък”. После продължихме да чатим за друго. След няколко дни посетих любимата си книжарница. Там ме чакаше, може би пак случайно, „Космическия спусък”... Веднага си го взех – и... Не е за описване. После си загубихме дирите с този мой познат, който „натисна спусъка”. Винаги ще съм му благодарна! А и на Уилсън, то се знае. Багодаря ти, RAW!

Тук ще копирам част от пролога на „Спусъка”.

Робърт Антон Уилсън „Космически спусък: Последната тайна на Илюминатите” ИК „Дилок”

Пролог. Да мислим за немислимото

Както би започнал този разказ великият Х.П.Лавкрафт в края на живота си: „Изминаха близо 13 години от онзи злощастен ден, когато за пръв път започнах да изследвам ужасните легенди около загадъчните баварски илюминати – набедена съзаклятническа група, за която някои хора вярват, че управлява света.” Като герой на Лавкрафт се залових с изследванията си, без да подозирам за опасностите, които ме очакват: смятах, че изследвам просто забележителен случай на политическа параноя и очаквах да открия само някакво прозрение за психологията, която кара иначе психично здрави хора да приемат толкова абсурдно нелепи теории за конспирацията.

В крайна сметка в сътрудничество с Робърт Шей написах тритомен сатиричен роман за конспирацията – „Илюминати!”. Завършването на такава изтощително дълга книга би трябвало да сложи край на интереса ми към темата, но изследванията ми продължиха, очевидно тласкани от някаква загадъчна инерция. (Засилваща се музика от органа, ако обичате.) Психически се бях свързал с илюминатите. Като тарантула в чаршафите или смеха на жена, която някога сте обичали, просто не можех да забравя или да пренебрегна прокълнатите илюминати. Това беше най-досадното за Скептика – един от 24-те Аза, които живеят в мен и единственият, който обикновено има вето над всички останали.

В крайна сметка интересът ми към илюминатите ме преведе през космически лунапарк с участието на двойни и тройни агенти, НЛО, вероятни заговори за убийство на президенти, загадъчните символи на доларовата банкнота, посления от Сириус, палачинки от Бог знае къде, двусмислиците на Алистър Кроули, някакви загадъчни ястреби, които следват Ури Гелър, футуристи, иморталисти, планове за напускане на тази планета и най-новите парадокси на квантовата механика. Беше продължително, но не и скучно занимание, все едно да се мъчиш да намериш кобра в тъмна стая, преди тя да те открие.

Накратко, историята на загадката на баварските илюминати е следната. На 1 май 1776г. в Бавария д-р Адам Вайсхаупт, професор по каноническо право в университета на Инголщад и бивш йезуит, основава тайно общество, наречено „Орден на илюминатите” в рамките на съществуващата масонска ложа в Германия. Тъй като самото масонство е тайно общество, илюминатите са тайно общество в тайното общество, така да се каже загадка в загадката. През 1785г. илюминатите са забранени от Баварското правителство по обвинения в заговор да свалят от власт всички крале в Европа, заедно с Папата. Всички историци по принцип са съгласни само с това. Всичко останало е въпрос на разпалени и понякога твърде шумни дебати.

Твърди се, че д-р Вайсхаупт е атеист, магьосник и последовател на Кабала, рационалист, мистик, демократ, социалист, анархист, фашист, макиавелиански аморалист, алхимик, тоталитарист, и „ентусиазиран филантроп”. (Между другото, последното е присъдата на Томас Джеферсън). Смята се, че илюминатите са ръководели зад кулисите Френската и Американската революция, че са превзели света, че са мозъкът зад Комунизма, продължавайки да съществуват в нелегалност до 70-те години на 20 век, тайно почитайки Сатаната и апатията с намерението да изгеждат глупави. Някои твърдят, че Вайсхаупт не е измисли илюминатите, а само ги е съживил. Орденът на илюминатите е проследен до Ордена на Тамплиерите, до древногръцките и гностическите култове на посвещението, до Египет и дори до Атлантида. Единственото разумно обобщение, което може да се направи, е, че намерението на Вайсхаупт да поддържа тайнствеността се е осъществило: няма двама изследователи на илюминатите, които да са напълно съгаласни за това, каква наистина е „вътрешната тайна” или целта на ордена. Има безкрайно място за призрачни спекулации и педантична параноя, след като човек навлезе в литературата по темата. През всяко поколение след 1776г. има и вълна от сензационни „експозета” за илюминатите. Ако повярвате на цялата тази сензационна литература, прокълнатите баварски илюминати са отговорни за цялото зло на света, включително за енергийната криза и за факта, че дори не можете да повикате водопроводчик през уикендите.

Например първият бум на хистерията против илюминатите в тази страна – през 90-те години на 18 век – е предизвикан от фанатични федералисти и се съсредоточава върху обвинението, че Томас Джеферсън и Демократическата партия са пионки на европейските илюминати. Втората съществена вълна от приповдигнати експозета е през 40-те години на 19 век и се разпространява от Антимасонската партия, която е убедена, че илюминатите продължават да контролират масоните и са се внедрили в управлението ни на всички нива. И в двата сучая илюминатите се описват като радикални демократи или открити анархисти в традицията на ултралявото крило на Френската революция. Съвременната литература против илюминатите, която се разпространява главно чрез антисемитската, паравоенна Десница, изобразява илюминатите като господарите както на международния комунизъм, така и на международното банкерство. Отделно и още по-странно крило на теорията против илюминатите, спорадично взаимодействаща с литературата за политическите конспирации, ги описва като нацисти, черни магьосници, астрални мръсници и сатанисти.

Това са само основните теми от симфонията срещу илюминатите. Има безброй хора, които бибиткат някакви би-поп ритми, например редакторът на странното списание с име High IQ Bulletin Филип Кембъл Аргайл-Смит твърди, че илюминатите, известни на тази планета като „евреи”, са всъщност нашественици от Вулкан. Виждал съм книга (уви, вече съм забравил автора и заглавието), в която се твърди, че илюминатите са йезуитско съзаклятие, което е проникнало в масонството и след това е завладяло света, използвайки масонския фронт, за да не позволи на никой да се досети, че истинският контрол всъщност идва от Ватикана, ха-ха-ха. Типично за остроумието на такива съзаклятнически теории, фактите, които най-ярко ги опровергават (а именно, антимасонските детонации и отлъчванията от църквата, обявявани от всички папи през последния век, както и тоновене антикатолическа пропаганда, разпространявана от Масонските ложи), се обясняват като „част от прикритието”.

Разбира се, филипиките срещу илюминатите от всички школи печално се съгласяват, че „злополуките някак си се случват на онези, които откриват твърде много за баварските илюминати” (Да чуем отново засилващата се музика от орган, както и онзи свръхестествен смях, например от радиосериала „Сянката”.)

Веднъж, когато участвах в радиошоу по KGO в Сан Франциско, в което слушателите се обаждат и разговарят с гостите, една жена се обади, за да каже, че щом като знам толкова много за илюминатите, трябва да съм един от тях.

Станах леко насмешлив. „Може би – отвърнах – тайната на илюминатите е, че не осъзнаваш, че си член, докато не стане твърде късно да излезеш.”

Това беше твърде метафизично за обадилата се слушателка. „Нещо повече – рече тя триумфално, следвайки собствения си сценарий, - вие сте хората, които контролират Федералния резерв и банките „Морган” и „Рокфелер”.”

„Е – отвърна Авторът на сатирата, временно измествайки Скептика – аз със сигурност няма да отрека това. То не може да не повиши кредитния ми рейтинг.”

Тази жена сигурно все още разказва на приятелите си как е накарала един илюминат да признае по радиото, че е такъв.

Всъщност, аз вече не изпитвам недоверие към илюминатите, но и не вярвам в тях. Нека бързо да обясня тази странна забележка, преди да продължим по-нататък в мрака. При изследването на окултни съзаклятия човек в крайна сметка се изправя пред кръстопът с митични пропорции (наречен в занаята Гибелен параклис). Излизаш от другата страна или като дрогиран параноик, или като агностик; няма трети път. Аз излязох агностик.

Гибелният параклис, подобно на тайнствената същност, наречена „Аз”, не може да се локализира в пространствено-времевия континуум: тя е безтегловна, без мирис, без вкус и е недоловима с обикновени инструменти. Наистина, подобно на Егото, е възможно дори да се отрече, че съществува. Въпреки това, в още по-голямо подобие на Егото, след като си вътре, изглежда, няма възможност някога да изезе отново навън, докато изведнъж не осъзнаеш, че тя се е появила на бял свят от мислите и не съществува извън мисълта. Всичко, от което се страхуваш, чака с течащи от устата лиги в Гибелния параклис, но ако си въоръжен с магическата пръчка на интуицията, чашата на съчувствието, меча на разума и петолъчката на храбростта, ще откриеш (твърди легендата) Лекарството на Металите, Елексира на Живота, Философския камък, Истинската Мъдрост и Съвършеното Щастие.

Легендите винаги твърдят това, а езикът на мита е поетически прецизен. Например, ако влезеш в това царство без меча на разума, ще си загубиш ума, но същевременно, ако вземеш само меча на разума без чашата на съчувствието, ще загубиш сърцето си. Още по-забележителното е, че, ако приближиш без магическата пръчка на интуицията, може да останеш на вратата с десетилетия, без да осъзнаеш, че си пристигнал. Възможно е да си помислиш, че просто чакаш рейса, или че се разхождаш от стая в стая, търсейки цигарите си, че гледаш телевизионна програма или че четеш загадъчна и неясна книга. Гибелният параклис играе такива номера.

Един ден през 1971г., докато четях The Book of Lies („Книга от Лъжи”) от английския мистик Алистър Кроули, влязох в него съвсем неангажиращо. Кроули събуди интереса ми, защото несъмнено беше познавач на йога и окултизма, много хора го смятаха за черен магьосник, а други – за Маг на Новия еон, и имаше противоречива репутация на героичен алпинист, поет, бисексуален пионер на Хипи-движението, алхимик, садистичен шегаджия, чудотворец и шарлатанин. Бях особено очарован от упоритата легенда, че Кроули веднъж превърнал поета Виктор Нюбърг в камила, и свидетелските показания на мнозина, че е счупил с поглед чаша в другия край на стаята на една демонстрация в Оксфорд. Всички книги на Кроули са остроумни, блестящи, неясни и преднамерено загадъчни в различна степен, но „Книга от лъжи” несъмнено е най-озадачаващата от всички, а следователно любимата ми книга, тъй като обожавам да решавам пъзели и загадки.

От титула на „Книга от лъжи” ви гледа безгрижно съобщение, информиращо читателя: „В карето на издателя няма шега или скрит смисъл.” Това сякаш е завоалирано предупреждение за онова, което следва, но всъщност е първата лъжа в книгата: окултният историк Франсис Кинг внимателно е установил, че датата в карето е неточна поне с една година. Този тип перверзна артистичност е типична за отношението на Кроули към читателя и през годините съм се забавлявал да дешифрирам неговите също толкова кратки и съдържатени шеги в други книги. Същевременно винаги се връщам към Книга от Лъжи, защото Кроули твърди, че някъде в нея разкрива вътрешната тайна на свободното масонство и на илюминатите, кодирана така, че само хората с „духовно прозрение” да могат да я разгадаят. През 1971г. вече бях прочел книгата многократно, без да открия тайната, но продължавах да се опитвам, тъй като Кроули се смята за водач на конспирацията на илюминатите от редица автори, и наистина използва заглавието Epopt of the Illuminati заедно с няколко десетки други почетни думи, когато е в настроение да си придаде малко шик.

Внезапно, с „ослепителна светкавица” или поне мини-Сатори, научих тайната на Кроули. Тя беше в 69-а глава и има отношение към тантристкия секс. Можете да бъдете сигурни, че ще я обясня на подходящото място в нашия разказ. Ефектът й върху мен бе, че влязох в система от убеждения, в която авторите срещу илюминатите, които бях изучавал толкова обстойно, вече не ми изглеждаха като обикновени параноици. Те се вглеждаха в нещо напълно реално – сега имах такова чувство, - но само малко го преиначаваха в тълкуванията си. Те бяха онези без петолъчката на храбростта, които стоят ужасени пред вратата на Гибелния параклис, треперещи и предупреждаващи всички, които биха влезли, че параклисът всъщност е Машина за гаден ужас, програмирана от Демоните на смъртта и процеждаща Зелена лепкава течност.

Веднага определих курс на невропсихологически експерименти, които според мен биха демонстрирали обективно дали наистина съм разгадал правилно тайната. Тук са представени основните резултати от тези експерименти. Изпъкващият резултат е, че навлязох в система от убеждения – от юли 1973 до около октомври 1974г. – в която получавах телепатични съобщения от цялости, живеещи на планета от двойната звезда Сириус.

Освен това започнах да откривам – понякога по най-невероятни съвпадения – различни документи, категорично свързващи дългата, загадъчна история на илюминатите с окултните вярвания за Сириус. Тези „щастливи съвпадения” – или синхронности, както се наричат в Юнговата психология – са често срещани сред онези, които се забъркват в окултни тайни общества по принцип и в Гибелния параклис в частност. Както отбелязва Нийл Уилгъс в „Илюминоидите”:

„От самото начало „Илюминоидите” е оформена от стечението на обстоятелствата, от откритието на „Тайни общества” на Дараул... до пубикацията на „Илюминати!” на Шей и Уилсън... Една книга на друг Уилсън – „Окултното” на Колин Уилсън – също беше открита в подходящия момент и често „се отваряше на правилната страница”, точно както според Уисън други справочни източници са правели за него.”

Последното изречение е подходящо въведение към двусмислиците, пред които скоро ще се изправим. Дори аз не съм сигурен дали последната фраза се отнася до мен или до Колин Уилсън.

След октомври 1974г., благодарение на срещата ми с д-р Жак Вале – изключително ерудиран астроном, кибернетик и уфолог – започнах да развивам нова система от убеждения, за да обясня Сириуското си преживяване, без непременно да вкючвам спиращите дъха предположения, че буквално съм получавал истинско излъчване от екстрасензорен предавател от звездната система Сириус.

Д-р Вале се интересувал от НЛО от началото на 60-те години на 20 век, когато видял две от тях. През годините Вале беше разширил изследванията си, за да включи в тях и „ясновидските” преживявания, които по един или друг начин са свързани с НЛО, например моя опит със Сириус. Той е убеден, че цялата тази сфера на общуване с други светове съществува от векове и вероятно няма да се окаже извънземна. Извънземното съдържание на случките в наши дни – казва той – е само адаптация към убежденията през 20 век. Неговите данни сочат, че явлението е приемало по-призрачни форми в други епохи.

Това беше абсолютно смислено за мен, тъй като първоначално бях влязал във връзка с „целостта” чрез окултизма на Кроули. Извънземното обяснение не беше истинското обяснение, както си мислех, то беше просто последният модел за преживяването, както ангелите са били негов модел през Средновековието или мъртвите роднини, които говорят чрез медиуми, - били модел през 19 век.

След това в събота, на 13 март 1976г., във вестниците по цял свят се появи комюнике на Ройтерс Нюз Сървис. Прочетох го в „Сан Франциско Игзаминър-Кроникъл” и то бе като отваряне на врата в собствения ми дом, за да открия, че Безмилостният Минг го обстрелва с Флаш Гордън.Комюникето се отнасяше до Робърт К. Дж. Темпъл – член на Кралското астрономическо общество на Англия, достоен учен с висок статус, който издига достатъчно шантава теория, за да излиза от страниците на самия фон Деникен. Темпъл твърдеше, че около 4500 г. пр. Хр. Земята е била посетена от напреднала раса от планета в системата на двойната звезда Сириус и основаваше това твърдение на факта, че точни и конкретни познания за системата Сириус могат да се открият във вавилонската митология, при египтяните и в някои оцелели африкански племена – познания, които съвременната астрономия само е преоткрила с фантастично прецизните инструменти през последните две десетилетия.

Е, всеки ще е слисан да види астроном от ранга на Темпъл да изразява подобна теория в стила на „Сънди Мегъзин” на Хърст, но аз бях надскочил изненадата и бях озадачен и объркан емоционално.

Няколко дни след това споменах за комюникето на Ройтерс пред приятел – Сол-Пол Сираг – чудовищно ерудиран физик, който обикновено знае повече за всяка наука, която споменете, отколкото повечето от експертите в нея.

- О, данните на Темпъл не са съвсем нови – отвърна Сол-Пол. – Антрополозите от години знаят, че няколко африкански племена имат много напреднали познания за системата Сириус. Например някои от тях са знаели за спътника на Сириус – една звезда-джудже – много преди да я открием с нашите телескопи.

- И как обясняват това антрополозите? – запитах го.

- Нямат обяснение – отвърна Сол-Пол с усмивката на Гручо Маркс. – Разглежда се като загадка. – Сол-Пол, който е бил теолог преди да стане физик, е автор на смешния теологично-психологичен роман, наречен Jumped by Jesus („Изчукан от Иисус”). Той е още по-тежък случай на Утежнен агностицизъм от вашия скромен разказвач и обожава данни, които не се вписват в ничии теории.

Бързо се сдобих с екземпляр от книгата на Темпъл от Англия и бях зашеметен от нея. Доказателствата на Темпъл, които ще обобщя по-късно, биха могли да се интерпретират като сочещи пристигането на хора от Сириус, дошли тук с истински космически кораб около 4500 г. пр. Хр. Според Темпъл информацията за това се е предавала от различни ордени на инициацията в древността по Средиземноморието и в Африка до наши дни. Доказателствата обаче биха могли да се интерпретират и като означаващи, че методите на междузвездна телепатия между Земята и системата Сириус са открити още тогава и че оттогава насам мнозина се настройват на този канал. С други думи, възможно е чрез тайното учение на Кроули да съм се включил в почти 6500-годишен диалог.

Както казах, Гибелният параклис играе такива номера. Когато си мислиш, че си излязал от него, просто си влязъл в друга зала на илюзиите, нарисувана така, че да изглежда като безопасната гора отвън: а когато си мислиш, че отново си влязъл, внезапно откриваш, че всъщност вървиш по пътя обратно към дома. Както обобщава традиционната дзен-поговорка:

„Първо има планина, след това няма планина, после има.”

В този контекст не очакваме някой да вярва в излъчването от Сириус, само защото авторът изглежда честен човек. Ричард Милхаус Никсън някога изглеждаше честен човек, поне на хората, които гласуваха за него. Ние категорично не се конкурираме за Пазара на Истинските вярващи с Никсън (или Ерих фон Деникен). Надяваме се да покажем с обективни и документирани доказателства, че нещо става. Нещо по-физическо и осезаемо от халюцинация.

Семантикът повдига вежди и промърморва, че изразът „нещо по-физическо и осезаемо от халюцинация” не предава особено прецизна идея.Със същия успех човек би могъл да говори за нещо по-осезаемо и обективно от бляновете. Ще станем по-конкретни по-нататък в книгата, но на този етап трябва експлицитно да дефинираме ужасното си невежество, преди да дръзнем с отвлечени спекулации. Важно е недвусмислено да се заяви, че нашите данни не противоречат на „науката”, както би си въобразил наивникът, всъщност ще представим няколко научни обяснения за всичко във втората част, но те – гротескно и неловко – противоречат напълно на здравия разум. Това е перверзно, парадоксално и абсурдно. Човек би казал: „Ужасно смешно е” и ако някое дете невинно попита: „Имаш предвид смешно – Ха! Ха! Или смешно-ексцентрично?”, ще трябва да отговоря: „И двете.”

Нека илюстрираме с пример типа загадка, пред която ще се изправим: случая с Палачинките от Космоса. Подобно на прасе с крила, това определено е смешно; оставяме на читателя да реши дали да го смята за смешно – Ха! Ха! Или за смешно-ексцентрично.

Джоузеф Симънтън от Ийгър Ривър, Уисконсин, твърди, че един ден летяща чиния се приземила в задния му двор и от нея излязал извънземен, който му дал няколко палачинки.

Не е имало други свидетели на тази забележителна случка, затова несъмнено е примамливо да се каже, че Симънтън трябва да е халюцинирал. Същевременно няма причини да смятаме, че той съзнателно ни баламосва. Човекът не се е опитал да се облагодетелства по никакъв начин от тази среща и изглежда объркан от цялото преживяване точно така, както и вие щяхте да бъдете.

Д-р Дж. Алън Хайнек – скептичен астроном, който обясни други НЛО като „блатен газ” – беше изпратен от Военновъздушните сили да разследва объркващите разума преживявания на Симънтън. Д.р Хайнек върнал няколко от проклетите палачинки във военновъздушната база в Дейтън, където е щаб-квартирата на изследванията върху НЛО, и учените там решили, че палачинките са съвършено обикновени и съдържат хранителни пшенични зародиши, вероятно сочейки, че Космическите братя са фенове на Ралф Нейдър. Самият д-р Хайнек признава, че според него Симънтън казва истината, т.е. той вярва в неговото преживяване.

Д-р Жак Вале също разследва този случай и твърди, че и той е убеден в честността на Симънтън.

Самият Симънтън няма никаква представа защо именно той от всички хора на Земята е избран за този озадачаващ подарък.

Ако Симънтън просто е халюцинирал целия епизод, откъде всъщност са дошли набедените астрални палачинки? Отговорете ми, о вие, скептици. От друга страна, ако летящата чиния е била наистина там, в двора, защо в името на всички коремести богове на Бирма, извънземните са решили в този случай да подарят палачинки на едно човешко същество. Историята е едновременно ексцентрична и незадоволителна, както и да я тълкуваме.

Приключението на Симънтън е по-типично за контактите с НЛО, отколкото осъзнават незапознатите с проблема читатели. Вестниците и телевизията по принцип отразяват само малка част от твърденията за НЛО и обикновено дават гласност само на контактьори, които основават квазирелигиозни движения около себе си, основани на доктрини за мира и поп-екологията, уж предадени от нло-навтите. Такива месиански разкази са успокоително четиво, тъй като повечето от нас тайно биха искали да повярват, че доброжелателните Космически братя се опитват да спасят тази панета от различните бедствия, които, изглежда, я заплашват, но те са малцинство. Палачинките на Симънтън са много по-типични.

Един класически Контакт включвал двама изключително неподкупни офицери от военноморското разузнаване. Освен това се наблюдавало „случайно” (но много загадъчно) излизане от строя на радарите в целия район, все едно че Гибелният параклис в този случай използвал технология, невидима за радара. Офицерите сякаш влезли в контакт с доброжелателно същество от планетата Уран. Наивният вярващ в любещите Космически братя ще се зарадва от такава приказка, особено след като получените съобщения вкючвали обичайната пропаганда за мир. По-аналитичните ще открият елемента на крилатото прасе във фактите, че: (а) Уран почти със сигурност не може да поддържа живот и че (б) влязлото в контакт същество дало име, подозрително звучащо като шега за сметка на всеки изследовател на Кабала, който изучава описанието на случая. Името био „АФФА”, което на езика на Кабала, наречен „ангелски”, означава „нищо” или „празнота”. Контактът в този случай е бил 99% „телепатичен”, както при моите преживявания със Сириус, но в пиковия момент на преживяването офицерите видели през илюминатора си нещо, което изглеждало като истински космически кораб. Точно в този момент радарите „случайно” излезли от строя в целия район.

...



четвъртък, 5 юли 2012 г.

Една странна сметка ... :)





Без майтап! Може би нещо бъркам, но не мога да разбера какво и къде.

Ето го казусът: Преди няколко години препрочитах "Кибалион" и там на едно място се казва: "...Точно както човек има двама родители, четири баби и дядовци, осем прабаби и прадядовци, щестнадесет пра-пра-баби и пра-пра-дядовци и т.н., докато стигнем до четиридесетото поколение, когато броят на нашите предци ще е равен на милиони;"

Та това твърдение ТОГАВА ме хвърли в музиката и аз взех усърдно да смятам с калкулатора на компа. Смятах, смятах и ето какво съм писала в онзи момент:

Ако приемем, че едно поколение е 20 години, то тогава тези от четиридесетото поколение преди мене ще да са живели преди около 800 години, т.е. някъде в 1200 г. сл. Хр.

И ЕТО Я СМЕТКАТА: 1, 312, 259, 992, 576 - това е броят на моите предци преди 40 поколения! (нарочно съм сложила запетайки, за по-лесно разчитане на числото - това не са десетични знаци!)

Не знам как се произнася това число, но аз го разчитам като: хиляда триста и дванадесет милиарда двеста петдесет и девет милиона деветстотин деветдесет и две хиляди петстотин седемдесет и шест души! Възможно ли е на Земята да е имало толкова хора преди 800 години? А и това са само моите предци!!!

Може би бъркам някъде? Може би не смятам както трябва?

:))))))

П.П. Докато разсъждавахме по късна доба, ми хрумна още нещо: Ето защо са измислили Адам и Ева! :)))) Много по-лесно е да сметнеш от двама души напред, отколкото от един човек назад! Тръгвайки назад, май никога не можеш да стигнеш до двама?! Затова Мъдреците са се презастраховали предварително! И, ако някой има претенции, веднага ще кажат - "Ние първи казахме, че Адам и Ева са първите! Вие, Госпожа, след колко хиляди години се сещате да смятате?! Изпуснали сте всички срокове!"

:))))))))

Този пост го пусках преди известно време в блог.бг. По-долу давам линк към него. Коментарите са интересни. Там Евразол описва нещата, посредством интегралната геометрия. Доколкото успях да схвана и сметна по този начин - наистина излиза, че по всяко време сме били около пет милиарда! Пак не е никак малко това число... ;)


...
http://magicktarot.blog.bg/zabavlenie/2012/01/18/molia-za-pomosht-v-edna-smetka.885488 


вторник, 3 юли 2012 г.

ЕНЕРГИЯТА И СИГУРНОСТТА - загадки или несъществуващи неща?




„Основната цел в живота на Тесла е да направи употребяваната енергия толкова евтина, че целият свят да живее в охолство. Към края на живота си е толкова близо до осъществяването на това, че финансиращите го корпорации оттеглят подкрепата си, страхувайки се, че той ще подкопае монополите, направили ги богати. Тесла е един от двамата, отказали Нобелова награда (другият е Жан-Пол Сартр).”

Р.А.Уилсън „Космически спусък. Последната тайна на Илюминатите”

Енергията – нещо, което има много измерения, изяви, описания и смисли. Факт е, че в т.нар. цивилизован свят, повечето хора са принудени да работят основно, за да си доставят различна енергия – в това понятие включвам и енергията, доставяна от храната. Тук няма да се отплесвам в теории за конспирацията и подобни постановки. И без тях е видно, че е така. Няма да говоря и за екология. Отвсякъде е ясно, че добиването на някои видове енергии съсипва Земята. Съсипва и хората. И много други същества...

Искам да направя само бегъл паралел между енергията и сигурността. Да, както казва Остап Бендер, сигурност може да ти даде само застрахователна компания, но като се абстрахирам от тази постановка, установявам, че живея така, все едно постоянно съм сигурна във всичко... Например – сигурна съм, че като заспя през нощта, ще се събудя сутринта. Сигурна съм, че като се събудя, ще имам енергия да стана, ще имам енергия и да дишам... Сигурна съм, че тялото ми няма да се е разпаднало на съставните си кварки, и така разпаднато няма да се телепортира и да се обедини на Галапагос, след което аз, вместо да се събудя в леглото си, да отворя очи там... Квантовата физика казва, че има вероятност всяко едно нещо да направи в един момент горното „пътешествие”... Тази вероятност била твърде малка, но я имало. И аз започвам да се чудя – откъде у мен тази сигурност?

Преди години си говорих с един мой познат, който се опитваше да ме убеди, че самият той живее с усещане за постоянна несигурност. Когато го попитах:

- Ти като ставаш от леглото, преди да стъпиш на пода, проверяваш ли осезателно с крак дали въпросния под е там – защото той може да се е дематериализирал, докато спиш? И да е останало само неговото визуално изображение, т.е. той да е нещо като мираж в пустинята? Напипваш ли пода с крак, преди да стъпиш смело?

Той се забави за кратко и си призна, че не проверява дали пода е там. Излезе, че само си мисли, че живее с усещане за постоянна несигурност...

Според квантовата физика няма нищо сигурно. Или, с други думи, сигурно е, че няма нищо сигурно. Е, слава Богу, с последното твърдение се оказва, че все нещо сигурно има!

Но къде е тук енергията? Тя е сложно нещо, както казах по-горе. Ще направя само едно прибързано заключение, защото нямам много време да пиша в момента. То е, че когато се сбъдне мечтата на Никола Тесла, хората ще имат още по-голяма степен на сигурност. Тя пак ще е имагинерна, но ще е повече от сега съществуващата. А от много глава не боли, както се казва... Дано се случи скоро!



понеделник, 2 юли 2012 г.

Особеното Захарно петле




Седемгодишният Иванчо бе на село при баба и дядо - предстоеше му последната лятна ваканция, преди да тръгне за първи път на училище.

Още на първите събота и неделя в селото имаше събор, с множество празнични прояви и цветни сергии - радост за децата. Имаше и един интересен старец, който продаваше захарни петлета. "Кукуригааат, кукуригааат!" - така викаше Дядото. Ако някой възрастен му беше обърнал внимание, щеше да сдобие усещането, че сякаш се връща в своето детство - някак неадекватен на времето стоеше този Старец сред съборната бъркотия. Но само децата го забелязваха, а тяхното детство бе тук и сега...

На Иванчо му бяха дали пари за харчене из Събора и той веднага отиде да си купи петле. Дядото го закачаше, питаше го колко е голям, откъде е и други общи неща, и каза, че ще му избере най-специалното петле. Кой знае защо, момченцето се впечатли от това специално отношение и реши да си запази петлето за довечера, когато щяха да си играят до късно с приятелчетата.

...

Вечерта, точно по залез слънце, Иванчо си играеше с приятелчетата на любимата им запустяла полянка. Интересното в нея бе, че на средата й имаше изоставен, стар кладенец. Той бе покрит с тежък капак - никое дете не можеше да го повдигне - но, въпреки това, на децата им забраняваха безапелационно да играят там. Било опасно - можели да паднат в кладенеца. Затова децата бяха, разбира се, точно там! Полянката ги привличаше като силен магнит, а и забраната - не на последно място...

Слънцето точно изчезваше зад хоризонта, когато от кладенеца, незнайно как, изскочи някакъв огромен, странен звяр! Децата никога преди не бяха виждали такова чудо! Приличаше на смеска между куче, прасе, лъв, гущер, бик, орел и още няколко животни. Звярът се отръска, потропна по земята с едно от копитата си, огледа се наоколо си и се втурна към децата! Те побягнаха. Разпръснаха се. Всеки бягаше сам. Никой не знаеше кого гони Звярът и дали не гони точно него.

Накрая се оказа, че Звярът е по петите на Иванчо. Вече го настигаше, когато момченцето реши да се обърне към него, пък каквото ще да става. Единственото нещо, което напипа в джоба си и което смяташе да насочи срещу чудовището, беше захарното петле. Смехотворно, но все е нещо! Спря, насочи петлето...

Звярът също се закова на място, вдигайки облаци прах - и изчезна... Все едно излетя незнайно къде с разсейващия се прах...

...

Ако Иванчо и приятелите му бяха с десет години по-големи, може би щяха да се досетят, че Петлето по една или друга причина е било "предмет на Силата". На тази Пазеща Същност, която се вселява понякога тук и там, незнайно по какви критерии на избор. Но децата не се занимаваха с такива работи. Те някак интуитивно разбраха, че Петлето е изгонило Звяра... Седнаха и дружно го изядоха. Не знаеха, че с този Акт стават Събратя по Сила...

...

Когато пораснаха, дори не подозираха, че Петлето ги пазеше и често измъкваше от критични ситуации...

...

Да, Силата не се интересува от това, дали знаем за нея или не, дали правим Връзката, или сме напълно несъзнателни за съществуването Й... Еееххх, Силата...

02.07.2012г. Аеиа


Свещеният Граал в мазето на Съседа




Хората трудно вярват в каквото и да е. За да го направят, преди всичко им е нужна една голяяяма лъжа. Колкото по-голяма, толкова повече вяра генерират. Подозирам, че това е някакъв закон. Физичен ли, генетичен ли – или икономически – нямам идея, но не това е важното в случая...

Затова, когато бай Симо обяви на всеослушание в бакалията, че в мазето му се бил появил някакъв особен на вид човек, (май рицар?), който носел със себе си само една невзрачна чаша, никой не му повярва.

А човекът си казваше истината! Може би, ако бе казал, че в мазето му е долетяла Мерилин Монро, всички щяха да повярват, че дори да се надпреварват кой пръв да го посети и да види звездата с очите си. Ама някакъв си рицар?! Пълен абсурд! Такова животно нема! Видно, рицарите не се радваха на почит в наше село.

И понеже бай Симо ми е съсед, а и е всеизвестен с разкошните вина, които произвежда всяка година, аз реших да го посетя. Не защото повярвах в рицаря! И аз не повярвах от първия път – да не си помислите нещо!

И така, отидох у тях една вечер. Жена му я нямаше. Това беше прецедент! Погледнах въпросително Симо и той, ще не ще, си изля душата. Жена му, Сия, го напуснала! За първи път за петдесет години брак! И всичко било, заради „новия заселник в мазето”! Казала, че ще се върне, само ако натрапникът се махне. Изглеждаше много съкрушен, съседът Симо.

„Да, нещо се е чалнал съседът!” – помислих. А на глас лицемерно казах:

- Ееех, виж ти, идиотщина! Симо, Симооо, дай да не се отплесваме в подробности, а да си изпълним ритуала! Ходооом марш към мазата!

В мазето Симо открай време има една много хубава механичка, отделена от помещението с бъчвите и затоплена през зимата. Миндерче, дървена маса. Стопанинът точи вино на място, слага по две глинени паници и сяда с госта. Голям табиетлия е. Понякога слага и някое мезе. В това се състои ритуалът, за който споменах по-горе.

И влизайки в механата – се заковах на място! Там наистина седеше някакъв огромен човек! Беше облечен с дрехи на бай Симо – той също е доста едър – а до стената стояха рицарски доспехи! Като в музей!

- Това е съседът ми – Иван. – представи ме Симо.

Човекът достолепно стана, направи лек поклон с ръка на сърцето, погледна ме и се представи (разбира се!) като „Парсифал”. Омръзнало му било да стои сам там, където бил, и чрез Граала получил информация къде да отиде – държал да е на мястото, където се намира най-хубавото вино на света. (При тия думи бай Симо гордо ме погледна – погледът му просто говореше „Избите на френските шата – репа да ядат!) След това Граалът го насочил и той започнал едно графмонтекристовско копаене – и ето – стигнал до мазето на съседа! Благославял Съдбата! Единственото, което му пречело на пълното щастие било това, че домакинът му не искал никаква отплата за гостоприемството си – и Парсифал се чувствал малко като натрапник.

Така и така ситуацията беше особена, реших – като е гарга, рошава да е! Зашушнах на ухото на Парсифал... Стараех се Симо да не чуе.

След малко се звънна на вратата. Симо се качи да види кой е. Мина доста време, докато се върне.

- Няма да повярвате – изглеждаше особено. – Моята Сия се върна! Станала е същата, каквато беше на двайсет години!

Парсифал ми намигна, помръдвайки обрасли вежди.

- Искаш ли и ти да станеш такъв? – запита той без забава Симо.

- Искам! Ама нямаме подходящи дрехи...

- Симо! Я не издребнявай! Ще се справите с дрехите...

- Аз ще помогна – намеси се рицарят. – Горе вече имате няколко куфара с тях. Хайде, сръбни малко от виното и се качвай горе!

Парсифал подаде Чашата – май това бе Граалът! – Симо пи и се превърна в младеж!

После се качи горе.

Повече никой от селото не ги видя – Симо и Сия.

Ние с Парсифал знаем, че бяха заминали на един тропически остров – да карат вечен меден месец.

Те имат двама сина-близнаци. На по над петдесет години. Имат и внуци. Когато разправих на семейството какво е станало с майка им и баща им – те не ми повярваха! Ангажираха полицията, която ги търси къде ли не – не ги намери, то е ясно!

Съселяните ни пък бяха убедени, че Симо и Сия, понеже вече са доста възрастни, са се преселили в града, при децата.

Колко пъти разправях истинската история в нашата кръчма. В бакалията. И навсякъде. Никой не ми повярва!

Хората трудно вярват на истината...

януари 2012г. Аеиа


неделя, 1 юли 2012 г.

Спънах се в погледа му... а Планинският дух се смееше ...





„Тръгнах напред, много заинтересован от този опит и чувствайки в гърба си напрегнатия поглед на Олеся. Но като изминах около двайсет крачки, изведнъж се спънах на съвсем равно място и паднах на земята.
- Вървете, вървете! – викаше Олеся. – Не се обръщайте! Това е нищо, до сватбата ще зарасне... Дръжте се здраво за земята, когато започнете да падате.” Ал. Куприн „Олеся”


Това се случи отдавна. Още не бях омъжена и дори не бях срещнала любовта на живота си. Даже не подозирах, че ще я срещна, нито мислех за това. Не ми беше и приоритет. Историята не е свързана с нея. Може би имаше някакви зачатъци на предсказание. Сега, когато се сещам за това, съм сигурна, че е имало намек за моята бъдеща любов, но тогава изживях нещата без мислене, така да се каже, изживях ги максимално реално, в истинския смисъл на думата изживяване. Съзнавам, че и този истински смисъл е много относителен – за едни изживяването е едно, за други – друго, но според моите представи това беше рядък момент на сливане с мига. Не е лесно да се опише с думи. Когато ти и мигът ставате едно – тогава няма място за думи. Дори, когато си в Мига, без да искаш, мислиш без думи. Думите са това, което идва след мига... Те могат да създадат нов миг, нов свят и светове дори, могат да те накарат да се слееш с него, безспорно, но самият Миг не е думи...

Случи се през лятото, по време на един планински преход. Студенти първа година, току що приключили с всички изпити, бяхме решили да се отдадем за няколко дни на любимото си планинарстване в една от нашите планини. Един от нас – Петър, беше планински водач и той предлагаше маршрути и програми за тези „мероприятия”. Този път беше избрал маршрут, по който не беше ходил, а и никой от нас не го познаваше. Радвахме се, че ще видим нови неща и се впуснахме в ходенето с по-големи ентусиазъм и въодушевление от обичайното. Планинарската ни група се състоеше от четири момчета и три момичета. „Великолепната седморка”, така се наричахме, полу насериозно, полу на шега, с превес на сериозното. Интересно, като си млад възприемаш малко или много по-различно нещата, отколкото като достигнеш средна възраст. Това, което за младежа е било сериозно, за възрастния става несериозно и обратно. Не знам коя възраст е по-права и с по-правилно възприятие. Може би никоя. Може би най-добре би било на всяка възраст да имаш един своеобразен” хибрид от възрастови начини на възприятие”, който да ти дава възможност да изживяваш пълноценно всеки поднесен ти миг и да се обогатяваш максимално от него... Но каквото дал Бог – това!...

...Преходът започна много добре. Дивяхме се почти от началото на нови гледки и местности. Времето беше хубаво като за втората половина на юли. Маршрутът, който трябваше да изминем, отнемаше шест дни. Няма да разказвам подробности от него. Честно казано, голям процент от тях ми се губят вече с годините... На третия ден, около обяд, се изгубихме. Тогава нямаше джиесеми, радиостанции, уоки-токи-та, сигнални ракети. Не можехме и да правим сигнали с дим. Не виждахме начин да се свържем с планинските спасители. А и не се уплашихме кой знае колко. И друг път се бяхме губили. Единственото, което ни оставаше, беше да се опитаме да намерим пътя сами. Решихме да се разделим на три групи, с уговорка да се върнем на мястото, на което сме се разделили около два часа преди мръкване.

Когато си оборудван за преспиване в планината, не е много опасно да се изгубиш и да замръкнеш. Ако обаче нямаш спален чувал, палатка и други приспособления, може да измръзнеш през нощта, дори и през лятото. Най-опасно е обезводняването – ако нямаш достатъчно вода или си в местност, в която няма реки и извори. А активното ходене допълнително изчерпва водата от организма. Наистина, в местността, в която се изгубихме, нямаше вода, но ние имахме запаси.

Не знам как стана така, че в един момент аз се отделих от моята група – винаги съм си била доста самонадеяна. И както се отделих, така в един момент осъзнах, че и аз съм се изгубила. Вече самостоятелно. По-късно се смеех над това – че съм осъществила „изгубване в изгубването”, но тогава не ми беше до смях. Втурнах се усърдно да търся път към групата си, виках колкото ми глас държи – нищо. Не чувах и да ме викат. Наоколо – борова гора. Може би дърветата заглушаваха звуците? По едно време ме достраша да крещя и млъкнах. Когато си сам в дива, безлюдна и изглеждаща безкрайна гора, често може да те дострашее, ей така, ирационално, че освен приятелите ти, може да те чуе е „нещо друго”. И не само мечки, глигани, вълци и други диви животни... Колкото и да си скептичен и невярващ в бабини деветини, когато останеш сам сред Природата, в теб се събуждат отдавна заглъхнали знания и гласове, които ти говорят на непознат, но напълно разбираем за теб език... И просто млъкваш... Млъква дори вътрешният ти глас, независимо от отчаяните светлинноскоростни мисли, които хаотично правят катастрофи в мозъка ти, в напразни усилия да те изведат от необичайната ситуация...

...Впоследствие често съм си мислила, дали този тип ситуации не те вкарват в един вид истинска и продуктивна медитация, независимо от усилията на отчаяните ти, безплодни мисли... Медитация, която кара нещата да се случват...

...Бързах да изляза от гората. По едно време се озовах на сравнително голяма междугорска поляна, осветена от слънцето. От другия край на гората към мен се приближаваше някакъв мъж, облечен с типичните по онова време дрехи за хората от планинските села. Водеше със себе си две селски кончета. „Ооох, Слава Богу! Намерих се!” – помислих при вида му и се запътих с подтичване и аз към него. Когато се приближихме дотолкова, че да можем да проведем разговор, аз бях силно учудена. Учудването ми се дължеше на факта, че младежът беше изключително красив, не бях виждала такъв младеж в планинско село, нито облечен с такива дрехи. Приличаше ми на някакъв анахронизъм, не можех да намеря по-точна дума за описание на ситуацията. След първоначалното си стъписване го поздравих и набързо му разказах за случилото се с мен и групата ми. Той внимателно ме слушаше и после каза, че ще ми обясни как да намеря пътя така, че да изляза на трасето на маршрута, по който сме тръгнали. Допълни също, че би било по-добре обаче да се спусна до най-близкото село и оттам да направя връзка със спасителите, за да може да помогнем и на другите от групата. Близка хижа наоколо нямало, затова било по-добре да отида в селото – щяло да отнеме около три часа. Говореше много културно, книжовно, литературно, съвсем не като местните хора. Тогава това не ми направи впечатление, но после се сетих...

Докато ми обясняваше откъде точно и как да мина, ме попита дали в групата ни няма и един рус, зеленоок младеж, по-възрастен от другите, мой приятел. Сторило му се, че ме бил виждал някъде с него. Аз много се учудих на този въпрос и го попитах къде ни е виждал, а и не познавах такъв човек. Виждайки моето слисване той каза:

- Няма значение, може би съм се припознал – и продължи да ми описва пътя към селото.

След като ми обясни всичко като трябва и аз разбрах, че влизайки в гората, откъдето бе излязал младежа, ще стъпя на една пътека, която трябва неотклонно да следвам и тя ще ме изведе до селото, се разделихме и аз тръгнах през поляната към пътеката на младежа, а той продължи пътя си с кончетата.

Малко преди да вляза в гората, в един кратък миг усетих пред себе си нещо като невидимо опънато въже, в което се спънах и паднах. Вдигнах глава от тревата. Пред мен, на около метър и нещо имаше усойница, също леко вдигнала глава, вперила поглед в моя. Не се страхувам от змии. Знам, че ако не ги настъпиш по невнимание или не ги нападнеш нищо няма да ти направят. Но тази ме гледаше и не бягаше. Понякога отровните змии не бягат, ако към тях се приближава човек – и това го знаех още тогава. Но този поглед ме стресна не на шега. Дори забравих „въжето”, което ме спъна. Гледали сме се съвсем за кратко, на мен ми се стори доста по-дълго. После усойницата се обърна и видях да изсвистява опашката й преди да изчезне в тревата. Да, видях да изсвистява. Това беше някаква синестезия – виждах звуци. Тогава, разбира се, не го осъзнавах така.

След изсвистяването вдигнах очи нагоре към началните борове на гората, нещо ме накара да го направя. Там – между два бора, хванал се за клоните им с ръце – се люлееше весело някакъв дебел, усмихнат старец, приличаше много на Дядо Мраз (тогава още не бяхме свикнали с Дядо Коледа като понятие), но беше облечен в разноцветни дрехи, вместо с червени. Шапката и ботушите му бяха светлосини. Гледаше към мен и сякаш лично на мен се усмихваше. Замръзнах, не можех да се окопитя и да стана, просто го гледах. По едно време се сетих да погледна докъде е стигнал красивия младеж. Както се понадигнах и го потърсих с поглед в другия край на поляната, той така моментално се обърна и продължи пътя си. Бях сигурна, че гледаше към мене преди това обаче. Почувствах се странно. Погледнах отново нагоре към върхарите на боровете – старецът го нямаше... Върнах погледа си към младежа с кончетата - и той бе изчезнал. За него обаче реших, че вече е влязал в гората и се е изгубил между дърветата.

Постепенно се съвзех, помислих, че змията и „горският Дядо Мраз” се дължат на замайване от падането и на умората и емоциите от изгубването. Умът ми явно„беше изключил” за момент и беше действал, както действа насън. За въображаемото-реално-невидимо въже не се и сетих...

...Впоследствие, през годините, всичко това го анализирах и анализирах, но така и не намерих по-смислено обяснение от игра на ума и вид мираж...Една моя близка, която си пада по нестандартните преживявания, се опитва да ме убеди, че красивият младеж и Дядо Мраз били едно и също „лице” и че това „лице” ме е спасило от изгубването. Този спасител бил всъщност Планинския дух. Най-силните й аргументи в защита на тази теза са два – моето спъване в осезаемо, но невидимо въже и това, че съпругът ми е рус и зеленоок – същият , какъвто го описа младежа с кончетата...

...Тръгнах към гората и попаднах на пътеката...

... След години имах още една среща с този необясним Планински дух. На пръв поглед това не беше точно среща. Нито Духът беше дух. Дъщеря ми имаше рожден ден, ставаше на пет годинки. Нямахме време нито аз, нито мъжът ми да поръчаме торта за партито, затова помолих майка ми да го направи. Решихме, че тортата ще е изненада от Баба и няма да я гледаме предварително, а ще чакаме сюблимния момент, за да му се насладим напълно. Когато този момент дойде – това наистина беше огромна изненада за мене. Може би по-голяма от детската изненада на рожденичката... Тортата беше много красива. Изобразяваше гора, с дървета, езерца, животинки, а на върха й, по средата, имаше два бора, на клоните на които се люлееше Той...

март 2011г. Аеиа