Фрагменти от едно апокрифно евангелие - Хорхе Луис Борхес

3. Окаяни са бедните духом, защото под земята ще бъдат онова, което са сега над нея.

4. Окаяни са плачещите, защото вече имат навика да хленчат жално.

5. Блажени са, които знаят, че страданието не е венец на славата.

6. Не е достатъчно да си последният, за да бъдеш понякога първият.

7. Блажен е, който не държи да е прав, защото никой няма право или пък всички имат.

8. Блажен е, който прощава на другите и на себе си.

9. Блажени са кротките, защото не се отдават на раздори.

10. Блажени са онези, които не са гладни за правда, защото знаят, че нашият жребий, злощастен или честит, е дело на неведомата съдба.

11. Блажени са милосърдните, защото тяхното щастие се крие в упражняването на милосърдието, а не в очакването на награда.

12. Блажени са чистите по сърце, защото виждат Бога.

13. Блажени са гонените заради правда, защото за тях правдата е по-маловажна от човешката им участ.

14. Никй не е солта на земята, ала в някой миг от живота си всеки е.

15. Нека светилникът се запали, дори никой човек да не го вижда. Бог ще го види.

16. Няма заповед, която да не може да бъде нарушена – както сред изречените от мен, тъй и сред изречените от пророците.

17. Който убие заради правдата или заради дело, което му се вижда справедливо, не носи вина.

18. Човешките дела не заслужават ни адския огън, ни небесните наслади.

19. Не мрази врага си – мразиш ли го, винаги ще му бъдеш роб. Ненавистта ти никога не би могла да бъде по-добра от покоя ти.

20. Ако дясната ти ръка те съблазнява, прости й; ти си и душа, и тяло – трудно е, ако не и невъзможно да определеш границата, която ги разделя...

24. Не величай истината прекалено; няма човек, който само за един ден да не е излъгал много пъти, и то с основателна причина.

25. Не се заклевай, защото всяка клетва е патос.

26. Противопоставяй се на злото, но без ужас или гняв. Ударят ли те по дясната буза можеш да обърнеш и другата, само в случай, че не го правиш от страх.

27. Не говори ни за отмъщения, ни за прошка; забравата е единственото отмъщение и единствената прошка.

28. Да правиш благодеяния на врага си може да е справедливо и не е твърде мъчно; но да го обичаш, е задача за ангели, не за човеци.

29. Да правиш благодеяния на врага се е най-добрият начин да задоволиш суетата си.

30. Не си трупай съкровище на земята, защото златото е баща на безделието, което пък е баща на тъгата и скуката.

31. Мисли си, че другите са справедливи или ще станат такива, а ако не е тъй, грешката не е твоя.

32. Бог е по-щедър от хората и ще им отмери с друга мярка.

33. Дай светините на кучетата, хвърли бисерите си на свинете; важното е да даваш.

34. Търси заради насладата от търсенето, а не заради радостта от намирането.

39. не човекът избира портата, а тя него.

40. не съди дървото по плодовете му, нито човека по делата му – могат да бъдат и по-лоши и по-добри.

41. нищо не се гради върху камък – основата винаги е пясъчна; ала наш дълг е да градим така, сякаш пясъкът е камък...

47. Блажен е бедният без горчилка или богатият без надменност.

48. Блажени са храбрите, защото приемат еднакво и поражението, и триумфа.

49. Блажени са онези, които съхраняват в паметта си словата на Вергилий или Христос, защото тези слова ще озаряват дните им.

50. Блажени са обичаните и обичащите, както и онези, които могат да минат без обич.

51. Блажени са блажените.

Хорхе Луис Борхес

Добави в Svejo

Изкушението на Безкрайността

      Като малка Сузи се бе сблъсквала с парадокса (апорията или главоблъсканицата) на Зенон от Елея за Ахил и Костенурката.  Срещала бе и този за Стрелата, за Житните зърна, за Стадиона. После ги бе забравила.

     Когато порасна, отново попадна на тях. Случайно. Поне привидно случайно. И се учуди! Спомни си, че когато бе в шести клас парадоксът за Ахил и Костенурката й изглеждаше съвсем ясен, точен и ... логичен. Не виждаше нищо парадоксално в него. Това си беше Истината и само Истината. Простата истина, чистата и обикновената. Ежедневната, конкретната и генералната.

     Но сега... Сега вече бе друго. Нямаше и помен от Истина. От Тривиалност, Обикновеност, Леснота, Яснота, Генералност.

     Сега имаше Неяснота, Липса на логика, Главоблъсканица, Тъмнина... С една дума – Безкрайност. Това имаше...

     Не, Сузи не усещаше да притежава Безкрайността. Просто някак я усети. Без да иска.  Почувства и дори видя присъствието й. Но не повярва в него.

     Как започна всичко това отначало? Сузи четеше едно есе на Борхес – „Вечното надбягване между Ахил и костенурката”. Дотук добре. Но в есето авторът бе дал толкова задълбочени и обхватни становища по отношение на този парадокс и опитите за оборването му от страна на световни философи и мислители, че нямаше как читателят, в лицето на Сузи, да не се хване за главата! И да не усети, види, чуе, пипне, помирише и вкуси Безкрайността...

...

     Няколко думи за парадокса. Ахил и Костенурката ще се надбягват. Той бяга десет пъти по-бързо от нея, затова й дават десет метра преднина. Тръгват. Когато Ахил пробяга тия десет метра, костенурката ще е пробягала един метър, когато Ахил пробяга този метър, тя ще е пробягала един дециметър. Ахил пробягва дециметъра. Костенурката вече е пробягала един сантиметър отгоре. Той пробягва и него, но тя вече е минала още един милиметър... И така до безкрайност – доколкото може да се дели милиметърът. А той може да се дели безкрайно... От парадокса излиза, че Ахил никога няма да надбяга костенурката.

     Същото е със стрелата. Една стрела лети и трябва да премине определено разстояние. Във всеки един момент от полета тя се намира в определена точка, в която всъщност е в покой. Траекторията й е сбор от точки на покой. Покоят се счита за равен на нула. Сбор от безкрайно количество нули дава отново нула. (Според Зенон, поне както твърдят авторите, които го описват, движение не съществува. Или – с други думи – нищо не може са се случи в пространство-времето)

     Борхес добавя описанието на един друг подобен парадокс, известен на Изток и доказан от софиста Джуандзъ. Става дума за китайската легенда за скиптъра на императорите от династията Лян. Този скиптър се скъсявал наполовина при всеки нов владетел. Борхес пише: „Осакатеният от много династии скиптър все още съществува.”. Ето, опростено, какво визира тази апория. Една пръчка се счупва на две равни половини. След това остатъкът на още половина, след това отново, и отново, и отново. Всяка една новополучена пръчка ще може да се раздели наполовина. И така пръчката никога няма да свърши. Защото колкото и да се смали, тя винаги ще има среда, в която да се разполови. Затова и скиптърът е останал до днес. И май това със скиптъра е напълно вярно...

...

     Сузи четеше есето (по-точно – двете есета) на Борхес. В тях той бе цитирал много учени, мислители, писатели и философи – Аристотел, Дж.Х.Луис, Хобс, Джон Стюарт Мил, Анри Бергсон, Уилям Джеймс, Бъртранд Ръсел, Секст Емпирик, лорд Байрон, Тома от Аквино, Лайбниц, Херман Лотце, Ф.Х. Брадли, Луис Карол, Рене Декарт, Георг Кантор, Гомперц, Кант, Шопенхауер, Новалис, Данте Алигиери, Агрипа, Кафка, Николай Кузански... Едни правят опити да оборят парадокса, други добавят към доказателствата и обясненията нови доказателства – който се е занимавал с философия със сигурност е запознат с повечето доводи, изводи, полуизводи и отворени въпроси...

     Сузи се впечатли от заключенията на двете есета, и дори уставно ги сканира в електронния си дневник:

     Първо:

    „Това е краят на моята бележка, но не и на нашата главоблъсканица. Парадоксът на Зенон от Елея, както посочва Джеймс, е посегателство не само срещу реалността на пространството, но и срещу най-неуязвимата и фина реалност на времето. Ще добавя, че той превръща в тревожно приключение живота във физическо тяло, застиналата неизменност, потока на всекидневието. Подобен обрат се дължи на една-единствена дума – „безкрайност”, дума (а след това и понятие) будеща безпокойство, която безразсъдно сме създали и която, веднъж допусната в някоя мисъл, се взривява и я убива. ... Боя се, че след тъй компетентните мнения, които изложих, моето ще се стори колкото дръзко, толкова и тривиално. И все пак ще го изкажа: парадоксът на Зенон е необорим, освен ако не признаем идеалността на пространството и времето. Нека приемем идеализма, нека приемам конкретното нарастване на възприемането, и ще избегнем множащите се бездни на парадокса.

     Да посегнем на нашата идея за Вселената заради това късче елинска тъма? – ще попита моят читател.”

     Второ:

     „”Най великият магьосник (пише знаменателно Новалис) би бил оня, който омагьоса самия себе си до такава степен, че да приеме собствените си фантасмагории за самостойни явления." Не е ли такъв нашият случай? Аз предполагам, че е такъв. Ние (неделимото божество, което действа у нас) сме сънували света. Сънували сме го устойчив, тайнствен, зрим, вездесъщ в пространството и непоклатим във времето; но сме оставили в неговото здание тънки и вечни пролуки за безразсъдното, та да знаем, че е лъжлив.”

...

     Впечатли е слабо казано. От всичко това Сузи остана с усещане за дзен-будистко преживяване. Така да се каже – тя чу звука от пляскането на една ръка. Дали това беше Безкрайността? 

....

Добави в Svejo

Ако ПРОСТРАНСТВОТО ИЗЧЕЗНЕ ЗАВИНАГИ?

     Вчера срещнах едно много интересно хрумване на Хорхе Луис Борхес в есето му „Предпоследният вариант на реалността”. („Избрани есета”, Х.Л.Борхес, ИК „Колибри” 2011)

     Там той описва много накратко - но изключително ясно - какво би станало, ако по някакво стечение на обстоятелствата човечеството изгуби зрителните, осезателните и вкусовите си възприятия и остане само с обоняние и слух... Няма какво да пиша и описвам, направо ще цитирам великия Борхес:

„...Връщам се към метафизичните разсъждения. Пространството е акциденция на времето, а не всеобща форма на сетивността, както е смятал Кант. Има цели сфери на Битието, които не се нуждаят от него: например сферите на обонянието и слуха. Подлагайки на острокритичен анализ тезите на метафизиците, Спенсър („Принципи на психологията”, част седма, глава четвърта) обсъжда надълго и нашироко тази самодостатъчност, за да я утвърди накрая чрез довеждането й до абсурд: „Който мисли, че пространството е форма на сетивност за миризмата и звука, лесно ще се убеди, че греши – достатъчно е да потърси лявата или дясната страна на един звук или да се опита да си представи опакото на една миризма.”

     Шопенхауер, не така екстравагантно, но пък с повече страст, вече е изказал тази истина: „Музиката – пише той – е непосредствена обективация на волята, подобно на самия свят” (...). А това означава, че музиката не се нуждае от света.

     Бих искал да допълня тези две знаменити хрумвания с едно мое, което е тяхно продължение и пояснение. Да си представим, че за човешкия род единственият източник на реалности са обонянието и слухът. Да си представим, че не съществуват зрителни, осезателни и вкусови усещания, нито пък дефинираното от тях пространство. Да си представим също – като логическо следствие – едно по-съвършено възприятие, постигнато чрез останалите две сетива. Човечеството, колкото и призрачно да ни се струва след подобна катастрофа – ще продължи да тъче своята история. Човечеството ще забрави, че е имало пространство. Животът в необременителната му слепота и безтелесност ще бъде навярно не по-малко вълнуващ и точен от нашия. Не твърдя, че това хипотетично човечество (с цялото му обилие от желания, чувства, непредвидимости) ще може да влезе в прословутата орехова черупка*: просто казвам, че то ще съществува вън и независимо от каквото и да било пространство.”

*...прословутата орехова черупка – очевидно става дума за ореховата черупка, в която Хамлет би се чувствал като владетел на безкрайни простори („Хамлет”, действие II, сцена II).

     За край пак малко мои думи - и няма как да не си зададе човек въпросите: Ами ако наистина преди време сме изгубили част от възприятийните си рецептори? Или никога не сме имали достатъчно, че да обхванат по-широките и разнообразни реалности? Ако пространство-времето е мнооого по-обхватно и предлагащо необозримо повече възприятийни модели? И не става дума тук за единадесетте измерения, които откри съвременната физика – става дума за пространство-времето, в което се намираме „тук и сега”, и което мислим, че сме овладели и разучили – къде с лични-биологични рецептори, къде с помощни средства като микроскопи, спектроскопи, телескопи, ускорители на частици, колайдери и т.н. А и защо да не прекрачим извън това пространство-време? Ето, от Борхесовите думи излиза, че, ако нямаме зрение, осезание и вкус, за нас пространството ще изчезне? Какво ли е изчезнало за нас, когато сме изгубили хипотетичните рецептори? И, изхождайки от гореизложените хипотези - какво всъщност е реалност?

Добави в Svejo