Прибирах се към къщи от работа с колата. Главата ми, както почти на всяко прибиране, бумтеше като заредено с въглища и запалено кюмбе в зимна вечер. Само дето не го чувствах така романтично това бумтене. А и навън, вместо зима, бе лято, в своето цветущо начало. Една прекрасна, ранна, светла вечер, която засега не забелязвах. Знаех си, че след малко, като се прибера, това бумтене, предизвикано от твърде разнообразни и стресови мисли ще утихне. Дори ще се отпусна донякъде, може би ще излезем със семейството...
Но по време на пътя до вкъщи е така. Навик, може би? Като се замисля, знам толкова техники за отпускане и справяне с натрапчивите мисли. И не само ги знам, но мога успешно да ги прилагам. Въпреки това, не мога да избегна усещането за неприятен стрес, дистрес, когато се прибирам след тежък ден. Успокоявам се, че това е така, защото в моята работа всичко зависи от мен, включително и аз самата завися от себе си. Когато е така и знаеш, че можеш да се облягаш изключително и само на своя милост, често изпадаш в „бумтящото” състояние...
... Такива успокоения ми се въртят в главата, но знам, че това са само успокоения. Илюзорни. Трябва да поработя върху себе си... Защото кюмбето в един момент може да се превърне в котел под налягане, който, ако няма адекватни механизми за регулиране на налягането, може да избухне в даден отрязък от време. И това няма да е Големия взрив, а нещо много по-неприятно...
Както си разсъждавах така и вече бях съвсем близо до вкъщи, карайки съвсем бавно, ненадейно подпрях странично колата в тротоарния бордюр. Никога не ми се беше случвало такова нещо! Имам силни, направо мъжки пространствени ориентация и усет... Това подпиране ме стресна не на шега. Моментално след него отклоних погледа си от пътя... и – срещнах погледа на една моя съседка. Много приятна, пухкава, дребничка бабка, с която отвреме-навреме сме си говорили по съседски. А и един от внуците й е в една група със сина ми в детската градина...
...На мен често ми се случва, когато погледна случайно някого, той да се спъне, или да изпусне нещо. Интересувала съм се от тези неща и знам, че погледът на човек има не малка сила. Тази сила я контролираме несъзнателно, може би дори рефлекторно, и затова не спъваме постоянно околните, когато гледаме съзнателно и целенасочено наоколо. Когато обаче се случи несъзнателно, случайно да „хвърлим един поглед”, то тогава контролът по някакви причини го няма и „погледният вектор” прави бели... Разбира се, силата на погледа може да се прояви и когато гледаме съвсем съзнателно и целенасочено. Тогава например, гледаният в гръб човек, често неспокойно се обръща назад в театъра...
Моята съседка обаче ме гледаше съвсем целенасочено... Позачудих се, преобръщайки в ума си мислите за погледа и осъзнавайки, че при дългогодишното ни познанство с тази съседка, май никога не се бяхме гледали пряко в очите, и така в чудене, което от своя страна неусетно успя да спре бумтенето, стигнах до вкъщи.
Вече у дома, разбира се, моментално забравих за инцидента – ако въобще можеше да се нарече така. Повлякоха ме домашните задължения. След като вечеряхме в домашна обстановка, излязохме на разходка в красивата лятна вечер. Към десет часа се прибрахме, сложихме децата да спят, а и ние си легнахме.
Заспах сравнително бързо, но през нощта се събудих. Беше към един часа. Много рядко се будя през нощта. Независимо от стреса, който изпитвам почти всеки ден, спя като пън. А може би точно заради него е така? Някои не могат да спят от стрес, други не могат да се събудят от него... Но сега се събудих. Гадеше ми се ужасно. Чувствах се много зле. Мъжът ми веднага усети, че съм будна и се събуди и той. Моментално скокна да ми помогне с нещо, но нямаше смисъл. Не можах да се сдържа и започнах да повръщам фонтанно, изпоцапвайки цялата спалня. Изключително неприятно! След като се наповръщах до насита, започнахме да разчистваме дружно леглото. Почувствах се по-добре, олекна ми и не след дълго отново заспах
.
Интересното е, че запомних съня си от това заспиване. Беше много ясен сън и помня всички подробности. В него бях на едно непознато, диво място с река. Срещнах се с млада, красива жена, с дълга руса коса, която още при ръкуването за поздрав ме хвана за ръката и ме дръпна в реката. Оказа се дълбока река – преминахме я цялата, потопени целите във вода, доста над главите ни и ходещи по дъното й. Излязохме на другия бряг. Докато се изцеждах от водата, жената ми каза: „Всичко премина. Това, което щеше да стане, отплува по реката.” И изведнъж изчезна, както имат обичай да изчезват някои персонажи в съня.
На сутринта се чувствах превъзходно. Нямаше и следа от среднощното неразположение. А последвалият ден беше ужасяващо успешен. От тези дни, в които ти се струва, че си хванал Господ за пеша. Успях да свърша една работа, която ми се мотаеше с месеци и вече бях на път да се откажа. Това, разбира се, беше свързано с голяма печалба, освен с чистото удовлетворение от успеха.
По едно време, към края на деня, ми звънна майка ми по телефона. Звучеше много притеснена. Някак странно ме заразпитва как сме аз и семейството, всичко наред ли е и подобни работи. Бях толкова въодушевена от прекрасния ден, че не се подразних от тези подпитвания, а я изслушах и й казах, че всичко е съвсем, съвсем наред. Майка ми обаче не се успокояваше. Наложи се да я питам защо ми звучи така странно и разтревожено. Тогава тя се поотпусна и каза, че сънувала много ужасен сън, който няма да ми разкаже (майка ми вярва, че ако разкаже съня, той ще се сбъдне), но се отнасял до мене.
Аз започнах да й обяснявам, че няма такова нещо, че всичко, което сънуваме, се отнася до самите нас, а не до други хора, независимо, че в съня участват различни други, познати и непознати хора, но майка ми не искаше и да чуе. Попита настоятелно:
- Е все пак нищо ли по-особено не се е случило вчера или днес?
Тогава, предавайки се, реших да й разкажа епизода с ненадейното повръщане. Майка ми се разтревожи не на шега от тази информация. Заразпитва ме още по-настоятелно – какво е ставало преди това, как, къде, защо. Аз, разбира се, при толкова настоятелност, се сетих и за „инцидента” с бордюра и срещата на погледите между мен и съседката. Даже накрая й описах и съня си. Слушайки разказа за съня ми, майка ми като че видимо се успокои – усетих го това, макар че не я виждах по телефона, нито я чувах – нали аз разказвах. Успокоението й се предаде и на мене и вече спокойно аз реших да я питам защо толкова се е затревожила за глупости и как така изведнъж се успокои.
Оказа се, че в русата жена от съня ми, майка ми беше разпознала своята баба, „вещицата” на семейството, моя прабаба. Аз не я знам как е изглеждала като млада. Имахме няколко снимки, но бяха страшно избелели и почти нищо не се виждаше на тях. А самата прабаба, която почина на около сто години я помня като дребно, съсухрено, превито от остеопорозата бабе, сякаш останало само дух. Никога не бих я свързала с жената от съня си, но щом това успокояваше майка ми – нямах нищо против.
Мама спомена още, че трябва да съм благодарна на прабаба си, задето ме е отървала от ужасни неща...
...Аз уважавам предците, родителите също, поради това реших да се съглася с майка си. Разбира се, привидно. Не вярвам в такива работи...
