Бдението на св. Хуберт
Бог срещнал в гората Рогачът-бръмбар. “Стой! Поклони ми се!”
продумал Бог, “Защото Аз съм Все-Великият, Все-Добрият,
Все-Мъдрият… Звездите са само искри в ковачниците на
Моите ковачи...”
“Да, воистина и Амин”, казал Рогачът-бръмбар, “всичко това го вярвам,
и то искрено.”
“Тогава защо не Ми се покланяш?”
“Защото аз съм истински, а ти си само въображаем.”
И листата на гората зашумяха със смеха на вятъра.
И казаха Вятърът и Гората: “Никой от тях двамата не знае нищо!”
Алистър Кроули „Книга на лъжите”
Днес излязох рано от къщи. Беше седем часът. Слънцето още не бе изгряло. Преди да изляза, бях погледнала в един сайт за времето – там пишеше, че днес Слънцето ще изгрее в 7:19 часа. Но дори и да беше минал изгревът, аз нямаше да го видя, защото бе облачно и някак приятно сиво. Планината, в чието подножие живея, се провиждаше някак призрачно под мъглата, която се стелеше над нея. Обичам тези носещи се планински мъгли. Макар и в ранна есен, те ми напомнят за планински преход в ранен, влажен летен ден. Носят сякаш някаква загадъчност...
...Така, наслаждавайки се на околния пейзаж, аз отворих вратата на колата (гаражът ми играе ролята на претрупан склад и затова колата стои извън него, в предния двор), седнах и... не успях да запаля. Беше паднал акумулаторът... Излязох на улицата и се заоглеждах за някой ранобуден съсед, който да ми подаде ток от неговата кола... Уличката обаче бе пуста.
Продължавах да се оглеждам нагоре-надолу по улицата, когато забелязах, че отгоре се спуска към мен някаква лъскава, сиво-черна кола. Не я бях виждала преди и се учудих – уличката ни е малка, свършва на края на селището, което прави около сто метра надолу от мене, а и, както се казва, знаем си и кътните зъби със съседите. Затова е учудващо в такъв ранен час да видиш непозната кола. Зачаках да ме доближи, с нагласата, че ще махна на шофьора да спре и ще го помоля да ми подаде ток...
Някой ще се учуди защо чакам толкова дълго приближаването на идваща кола. Това е така, защото уличката е много неравна. Някога беше асфалтирана, но пороите отмиха асфалта и го отнесоха надолу. И уличката ни се превърна в черен, селски път, застлан с добре утъпкани едри и дребни камъни и удобен за придвижване пеша и с кола, но с автомобилите трябва да се напредва бавно, за да не се ударят в някоя неравност...
...Непознатият автомобил приближаваше. Когато беше на трийсетина метра от мен аз видях, че това всъщност не беше автомобил. О, Боже! – възкликнах на ум и загледах вцепенена... Към мен идваше огромен – колкото лека кола - бръмбар-рогач...
...Както би казала Пипи Дългото чорапче, (кой знае защо се сетих за нея!), най-обичам в понеделник, рано-рано, преди работа, огромни бръмбари-рогачи!...
...От вцепенението ми ме извади някакъв пронизителен гласец, който идваше от бръмбара... Викаше ми нещо, но аз първоначално не можех да асимилирам смисъла на думите. Защото се загледах да видя кой вика – бръмбарът ли, или някой друг. Друг беше – едно странно, малко човече, яхнало рогача... На височина, може би, стигаше до към четиридесет сантиметра, от мъжки пол, с юношески вид, приличаше донякъде на Питър Пан...
...Като видях това някак излязох от вцепенението и като че ли се примирих с всичко във Вселената...
Успях да се съсредоточа и да чуя какво ми крещи човечето.
– Мария! Тръгнал съм да търся помощ! Точно ти ми трябваш!
– ???
– Някакви бракониери са ранили един много специален Елен...
– Но аз не съм ветеринар! Нищо не разбирам от елени – успях да прекъсна непознатото човече. – Мога да помогна на куче, на котка, но за елени – не ме търси! (Господи, какъв разговор водя! – помислих, докато казвах думите си). Освен това бързам за работа, а и колата ми не пали...
– Моля те, ела с нас при Елена! Със сигурност точно ти можеш да помогнеш.
В думите и погледа му се четеше толкова отчаяна и искрена молба, че нещо ме накара да кажа:
– Добре, води ме!
Как се озовах на гърба на бръмбара-рогач така и не разбрах, нито схванах как точно се понесохме, но за миг се озовахме в гората. Борова. Под един от боровете лежеше огромен елен. Имаше големи, разклонени рога. Личеше си, че е изключително красиво животно.
Бръмбарът спря на около десетина метра от лежащия елен. Той леко повдигна глава, погледна ни и отново я свали, затваряйки очи. Личеше си, че е много изтощен. Около него имаше много кръв и се виждаше голяма рана на гръдния му кош – дали беше засегнато сърцето или друг важен орган – не можеше да се определи. Човечето слезе от рогача, подаде ми ръка, за да ми помогне и аз да сляза. Видя ми се смехотворно и невъзможно това човече да може да ми помогне – та ръката му изобщо не можеше да стигне до моята от „подножието” на рогача – но, за да не го обидя, протегнах и аз ръка към неговата... Какво беше учудването ми, когато усетих как хващам ръката му, опирам се сигурно на нея и слизам без проблем от гърба на бръмбара!
...След време, разсъждавайки върху случая, реших, че това човече е владеело до съвършенство пространство-времето и че някак е действало нелокално, т.е. извън целокупната всеобхватност на време-пространството – независимо, че ръката му беше много по-къса от ръста на бръмбара, то е можело да я разпростре мисловно (или кой знае как?) така, че да достигне моята ръка – без това да може да се види посредством зрителен рецептор и мозък. Сложно е за обяснение - за да се разбере, трябва да се усети...
Вече на земята, непознатото, но твърде напористо човече, ми махна с ръка с разбираем и властен жест, който казваше: „последвай ме!”. В друга ситуация бих се уплашила от такъв огромен, макар и ранен и видимо много изтощен, елен. Все пак – диво животно е, а и елените не са безопасни, могат да те нападнат, особено в размножителния период. Не можех да повярвам, че ми се случва всичко това, но послушно последвах човечето.
Бяхме току до елена, когато то каза:
– Повелителю на лова, позволи ни да ти помогнем!
Разбрах, че се обръщаше към елена и съвсем изгубих ума и дума. Какво ли беше това? Кошмар? Халюцинация? Психотронно въздействие?
– Всичко е съвсем, съвсем реално – чух да казва човечето.
Ужас! То знаеше какво мисля!
– Но такива неща не стават! Никога не са ми се случвали! – бях готова да рухна на земята в безсилно отчаяние.
– Спокойно! – засмя се човечето. – Безброй много неща не ни се случват, което не значи, че не стават.
За момента този довод ми се стори разумен.
После еленът каза нещо на неразбираем за мене език. Разбрах, че е дал съгласието си, защото човечето ме помоли да положа ръцете си на около двадесет сантиметра от раната. Както правят лечителите с енергия...Последвах инструкцията и видях с очите си как малко след като изпълних наставленията на човечето, раната се затвори!
Еленът стана, изтръска се (аз си умрях от страх, защото наведе глава към мен и реших, че ще ме промуши!), но като се окопитих разбрах, че това е било нещо като поклон! След това величествено се отдалечи... Гледах известно време след него. Човечето прекъсна унеса ми, подсещайки ме, че трябва да бързам за работа...
– Ей сега ще те върна оттам, откъдето те взех! – каза „Питър Пан” и докато се усетя, отново бях в колата си. Пред нея, с отворен преден капак, бе спрял огромен сиво-черен крайслер и един симпатичен господин на средна възраст ми подаваше ток.
Натиснах педала на газта. Запалих. Потеглих. Часът беше седем. Слънцето още не беше изгряло...
...
Вечерта ми дойдоха на гости две от внучетата ми. Момченца, на четири и шест години. Трябваше да преспят у нас, понеже родителите им, дъщеря ми и зетя, бяха заети през нощта и ме помолиха да ги гледам.
Преди лягане реших да им прочета някоя приказка. Отворих наслуки една от многото ми стари книжки с приказки и попаднах на ... преданието за Свети Хуберт – покровител на лова и ловците. Той бил богат аристократ и запален ловец. Един петък от Страстната седмица, вместо да отиде на църква, той пак отишъл на лов и кучетата му подгонили огромен елен. Когато Хуберт се приближил към него, за да го убие, между еленските рога проблеснал блестящ кръст и някакъв глас поискал Хуберт да спре да преследва елена и да се посвети на зараждащото се христианство. Той слязал от коня, коленичил и обещал да постъпи така, както му било наредено свише. Хуберт с много страст започнал да проповядва учението на Христа в просторните арденски гори на Белгия, стигащи чак до Рейн. Той се молел за ловците и помагал на тези, които страдали от бяс след ухапване от кучета. Самият Хуберт не само бил защитен от тази болест, но и имал способността да лекува заболелите… Той притежавал и златен ключ на Св. Петър, който имал чудодейните свойства на амулет и който Хуберт допирал до тялото на заразените от бяс. Мълвата за вълшебните умения на лечителя Хуберт се разпространили с бързината на мълния и в неговата обител в Арденския лес започнали да се стичат стотици хора...
...Четейки на децата, се замислих дали това бе синхроничност и дали имаше нещо общо със сутрешното ми преживяване. Видимо нямаше...
Няма коментари:
Публикуване на коментар