понеделник, 30 септември 2013 г.

Кой живее истински в нашето общество?


Или "За книгите, филмите, сериалите и представленията"...

Колко ли щеше да бъде интересно (извинявам се за това начало), ако всички книги, филми, сериали и представления, гледани от целокупното цивилизовано човешко общество, не бяха такива, каквито са, а съдържаха основно герои, които четат или гледат нещо.

Ох, стана идиотски неразбираемо. Затова ще обясня - макар че това е необяснимо.

Така. Никъде в никоя художествена книга, в никой филм или представление героите не четат книги и не гледат телевизия. Е, може бегло да бъде показано, че правят и това, но то винаги е за кратко и между другото, между главното. Героите навсякъде действат, действат и пак действат (независимо дали са на работа или са в свободното си време).

Ми то е ясно - на никой няма да му е интересно да гледа филм, в който някой гледа филм, че друг гледа филм, че друг гледа филм и така до безкрай, кхм!

Обаче, щом е така, май излиза, че само героите от книгите и филмите живеят реално - живите само ги гледат... Защото да гледаш някого как гледа би било убийствена скука! Никой не би и помислил да гледа с часове как някой друг гледа; или да чете по няколко часа в денонощие как друг чете. Това е нещо търде безинтересно! Което какво значи? Значи, че самият гледащ, ако беше принуден да гледа себе си, би бил абсолютно скучен за собственото си "аз". Празен и безсмислен. Ами то май е така?

Ама, срамота е в днешно време да не си чел великите класици на художествената литература. Не е прилично да не познаваш и съвременните майстори на перото. Не говори добре за теб, ако не си запознат криво-ляво и с шедьоврите на седмото изкуство. Пък и трябва да знаеш и сапунените сериали какво показват - за да си в час и на ниво (ако искаш да минеш за знаещ, начетен и в крак със съвремието).

Га че Сократ навремето е чел Достоевски! Тъпунгер прост е бил Сократ - не е чел нито Джеймс Джойс, нито Пруст, не е чувал за Маркес, Костурица, Вин Дизел, Артър Кларк, Сервантес, Рабле, Йовков, Дончев и прочие... За "Сексът и градът" да не говорим!

Авицена не е гледал "Сексът и градът", а и той, също като Сократ, вероятно не е и чувал за "Отнесени от вихъра", "Под игото", "Повелителят на мухите", "Сидхарта", "Архипелаг Гулаг", "Пипи Дългото чорапче" и пр. и пр .

Излиза, че знаещите, четящите и следящите художествените филми хора най-вероятно са само... знаещи, четящи и гледащи. Тъжно. Дори необразованите живи, които нямат претенции за начетеност - те пък гледат така наречените "риалити шоу"-та, или сапунените сериали, или касовите холивудщини - и също не живеят своя си живот.

Е, тук-там може някой да напише или нарисува нещо, може и филм да направи. Каква ирония! Знаещ, четящ, гледащ и слушащ не е тъждествено с живеещ.

(Тук, разбира се, става дума за свободното време на хората - не за времето, което сме длъжни да отделяме с цел осигуряване на оцеляването и на нормалния начин на живот).

А живеещи истински са само героите от книгите и филмите.... Те живеят и през свободно, и през работно време. И не четат...

Всъщност, при толкова литература, кино и подобни - и толкова живеещи герои - има ли изобщо истински живи живи?

...

30.09.2013г. Аеиа

неделя, 29 септември 2013 г.

Духовното обучение в криза?


Или "Когато Учениците станаха Учители"...

В наше време се забелязва едно интересно явление в т.нар. езотеричен свят, а именно - има голям бум на учители, "коучове", духовни водачи, писатели-водачи, контактьори-водачи, лечители-водачи и дори тук-там - богове-водачи.

В това няма нищо странно - криза е, казват - икономическа, духовна, морална, всякаква. Тия кризисни конюнктури винаги пораждат "даскал-бум". Но кризата е и за тия "учители" - защото учениците, то е ясно, са кът. Нали е криза?! По-скоро, добре е да се допълни, че по време на криза се наблюдава един вопиющ ученически дефицит.

...

Невидима пътека сред нивята

Един Тарикат (моля да се отбележи, че това бе истински ученик на известната суфистка школа Тарикат, а не нарицателното "тарикат"), виждайки неоползотворена ниша в коучовата криза, създаде школа за изпаднали в ученически дефицит учители. Нарече я "Как да си създаваме ученици". Не можем да кажем какви тайни учения се преподаваха в тази школа - това бяха напълно тайни и поверителни знания - но действително всички завършили я се радваха на необозрим наплив от платежоспособни и талантливи ученици. Някои от тези учители дори се удавиха в този наплив - което накара Тарикатът да създаде нов клон на изключително успешната си школа, наречен: "Превенция на удавянето в пари и ученици". Но това са подробности...

...

Дуалният свят не търпи дълго време кризи. А какво е криза? Схематично и максимално опростено, и извън етимологията, разбира се, кризата може да се представи и така - учителите са много повече от учениците (за да не изпадаме в цинизми и да не опяваме, че наличните материални блага са много по-малко от наличните хора). Затова, стигне ли се до такъв вопиющ дисбаланс, Светът отсича:

- Щом е така, време е Учениците да станат Учители! Да се сведе до знанието на изпълнителите и да се изпълни безпрекословно от тях! Подпис (не се чете), Печат (не се чете).

...

Всеизвестно е, че Ученикът е скромен, себеотдаден, винаги търсещ, винаги отворен към новото и неизвестното. Ученикът е безстрашен, но без гордост. Голям, но без чувство за величие. Умен, без високомерие. Интуитивен, без да се поддава на изкушението на всезнайството.

...

Ученикът никога не би възприел себе си като Учител. Освен ако Светът не му каже, че е дошло времето да обучи учителите да станат отново Ученици.

Дуалният Свят е и свят на парадоксите - в него само истински Ученик може да бъде и истински Учител. Необяснимо е (а и глупаво?), но може да се представи простичко така - един учител може да създаде само учители; или - подобното ражда подобно;

...

И още нещо - Ученикът е този, който ще излезе извън рамките на Учителя. Ученикът, поради своето непълно знание, ще открие Новото. Досега Невидимото. Досега Неизвестното. Защото Учителят , който не е Ученик, е спрял да има достъп до Неизвестното, до Невидимото - поради илюзорното убеждение, че вече знае. Знае всичко...

Няма как тук да не си припомним великата приказка "Ученикът на Смъртта". Ето я, копирана едно към едно от Читанка, от ТУК:

...

УЧЕНИКЪТ НА СМЪРТТА

полска народна приказка

Това било много, много отдавна, ала хората още го помнят и разправят. Като прочетеш приказката, ще разбереш защо.

Живеели в едно селце бедна вдовица и синчето и Бартек. Тяхната полусрутена колибка се гушела съвсем накрая, току досам вековната гора. Вдовицата ходела да работи по людските имоти, пък синът и помагал в къщи колкото можел. Така в труд и оскъдица отраснал Бартек, навършил петнадесет години.

Една сутрин станал той по-ранко и отишъл в гората за дърва. Вървял дълго време, защото този път бил намислил да отиде съвсем навътре — в самото сърце на гората, където имало едно голямо блато. За него селяните разправяли не добри работи и не обичали твърде да ходят натам. Ама нали Бартек бил вече голям, почти годен за войник — от какво ще се страхува? Така си мислело момчето и си давало смелост. Ето че най-сетне стигнало до неверното блато. Гледа: блато като блато. А изведнъж се зачул хриплив глас:

— Ой, момче! Моля ти се, помогни ми да се измъкна из това тресавище.

Озърнал се Бартек и видял недалеч от брега да се подава из тинята главата на една стара-престара жена, с черна забрадка забрадена. Без да се мае, той отсякъл един клон от близкото дърво и го протегнал на бабичката. Тя се уловила и момчето леко я издърпало на брега, види се, защото била много постала — само кожа и кости.

— Ох — заоплаквала се тя, — добре, че ми помогна. Цяла нощ съм се бъхтала в това блато. Сили не ми останаха.

Бартек почистил черната и дреха, която цялата била изцапана. Сетне и подал къшей хляб и малко сланина. Ала тя махнала с ръка и отворила беззъбата си уста:

— Как искаш да ям тоя корав хляб, не видиш ли, че нямам нито един зъб? Все пак ти благодаря. Имаш добро сърце и искам да те наградя. Ела при мен да те науча голяма наука. Ще станеш лекар — прочут навред.

Бартек и казал, че е съгласен, защото откак бил навършил петнадесет години все си мислел какъв занаят да залови, та да помага на майка си. Ала макар да е вече доста голям — почти годен за войник — искал и нея да попита. Непознатата му казала, че учението ще трае пет години и за това Бартек няма да плаща нищо. Ако и майка му е съгласна, да дойде той довечера на края на гората — там ще се на мерят.

С това се и разделили. Бабичката закретала и скоро се изгубила из гъсталака, а момчето насекло един товар дърва и се върнало в къщи. Разправил Бартек на майка си за утринната среща и какво му предложила непознатата жена, а вдовицата хем се зарадвала, че синът й ще стане учен човек, хем се омъчнила, защото оставала сама-саменичка: да легне болна, няма кой водица да и подаде. Ала майчината обич надделяла; съгласила се вдовицата да отиде чедото и да се учи.

Като се мръкнало, Бартек се стегнал за път, целунал ръка на майка си и тръгнал към гората. А там вече бабичката го чакала, взела го за ръка и го повела в мрачината. Вървели, вървели — един бог знае колко дълго. Непознатата крачела толкова бърже, че ако не било тъмно, момчето щяло да се изуми колко бърже вървят. То само усещало, че сякаш на земята не стъпва. На разденяване се изкачили на върха на една висока планина — комай най-високата на света. От там цялата земя се виждала като на длан; тъмни гори и златни поля, буйни реки и сини езера, градове с островърхи кули и селца с китни градини. И всичко било така ясно, като че ли е на един хвърлей камък.

— Тука, момче, е моята къща — показала му старицата една тъмна пещера. — Много неща ще видиш и ще научиш — от нищо се не бой, на нищо не се учудвай! Аз съм смъртта — за някои страшна-ужасна, за други — утешителка-избавителка.

Трепнал Бартек, ала късно било да се връща; тръгнал със свито сърце към пещерата. Тя била тъмна и ниска, трябвало да седи с кръстосани нозе и прегърбен, за да не си блъсне главата в потона. През отвора и денем се виждала земята, огряна от слънце, а нощем — небето, осеяно с едри като круши звезди.

Останал Бартек при смъртта. Тя му показвала различни билки, учела го с коя какви болки да лекува, открила му тайни, които никой човек не знаел. А момчето било умно и паметливо — всичко разбрало и запомнило. Така, без да усети, се изтърколили петте години. Дошло време да си тръгва. На раздяла смъртта му рекла:

— Сега внимавай и добре помни това, що ще ти кажа! Само на теб едничък аз ще се показвам. Когато идеш при някой болен и ме видиш, че стоя при нозете му, лекувай го, както съм те учила, и той ще оздравее. Стоя ли край главата му, да знаеш, че той е мой и ме остави спокойно да си свърша работата. Не ме ли послушаш — с живота си ще отговаряш.

Бартек дал дума, че няма да престъпи волята на своята учителка, поклонил и се и тръгнал по света, на хората да помага. Пребродил той много земи, минал през многолюдни градове и тихи селища — навред, където имало болни; лекувал ги, ако смъртта стояла при краката им, а когато била край главите им — оставял ги да си угаснат. По стъпките му мълвата разнасяла неговата слава на голям, ненадминат лечител. И макар че не бил учил в университет, хората били убедени, че той знае повече от всички лекари, затова го наричали доктор Бартек.

Подир няколко години докторът си пристигнал дома с пълна кесия пари, ала толкова променен, че дори родната му майка едвам го познала. Времето, което преживял в пещерата, изсушило тялото му, лицето му станало бледо и строго като на смъртник, безкръвните устни свивала някаква незнайна печал, само в очите горял пламък и оживявал образа му. Когато минавал по улицата прегърбен — сякаш понесъл на плещите си цялата човешка мъка — и стари, и млади му ставали на крака и сваляли шапки със страхопочитание, ала избягвали да се приближават до него.

Построил си Бартек нова спретната къща с червени керемиди, които отдалеч се виждали, наел прислужница да помага на старата му майка, купил си коне и файтонче, с което да обхожда болните, че някои живеели много далеч. Намислил дори да се задоми, да заживее и той като всички хора, ала време не му оставало да се върти около момите, както правят всички ергени. Защото пред къщата му имало винаги по няколко носилки, каруци, дори графски карети със златни гербове — доктор Бартек лекувал с еднаква грижа и бедни, и богати, които идвали от близо и далеч. Много болки и страдания виждал той наоколо си и сърцето му се свивало от мъка, когато намирал своята учителка край възглавето на болния и не можел да помогне.

Една зимна вечер го повикали при леглото на бедна тежко болна вдовица. В голата стая около студената печка се търкаляли пет дрипави дечица, кое от кое по-дребно. А на това отгоре край главата на майката се била изправила смъртта. Докторът я погледнал с укор, ала тя само поклатила глава. Закършил Бартек ръце: какво да стори, как може да остави тия дечица от глад да загинат? Нямало много време за мислене, защото болната вече хъркала и след миг смъртта щяла да сложи ръка на челото й — тогава край! — никой нямало да може да помогне. Без да се двоуми, докторът грабнал тялото на жената и го обърнал с краката към не умолимата. Смъртта изтичала към вратата и така я за тръшнала, че без малко колибата да се срути. Болната се стреснала, поотворила очи, съвзела се. Бартек и дал лекарства, успокоил я, че скоро ще оздравее и на тръгване и оставил няколко жълтици — да има на първо време с какво да нахрани децата си.

Навън в студената нощ го чакала неговата учителка.

— Защо престъпи моята повеля, Бартек? — прошепнала тя и в очите и проблеснали ледени искрици.

— Сърце не ми даде да оставя тия дечица без майка — заоправдавал се ученикът на смъртта.

— Ти не виждаш по-далеч от носа си, макар че те оставих да проникнеш във всички тайни — мои и на живота. Сега ще ти простя, защото го стори от добри помисли, ама друг път внимавай! — рекла смъртта и се стопила в мрака.

Минало доста време. Една нощ доктор Бартек се върнал дома от далечен град, където бил ходил при някакъв болен. Заварил майка си на легло, а до главата и — смъртта. Синът се хвърлил върху леглото и заплакал, а майка му прошепнала:

— Излекувай ме, синко, помогни ми! Толкова ми се ще да поживея още, да те видя задомен и на внучета да се порадвам. Че аз само мъка съм видяла в тоя живот.

Бартек погледнал през сълзи учителката си така умолително, че ако тя имала сърце, сигурно щяла да отстъпи. Ала смъртта няма сърце; тя поклатила глава и вдигнала пръст в закона. „Не смей!“ — сякаш искала да му каже.

Синът горещо обичал майка си, а сега, когато трябвало да я загуби, тя му станала още по-свидна. Припомнил си той колко грижовна е била тя към него и наистина колко малко радости е имала през своя вдовишки живот.

„Каквото ще да става!“ — решил Бартек, вдигнал майка си на ръце и я обърнал с крака към нежеланата гостенка. Смъртта изфучала ядосано, изхвръкнала през прозореца и така го затръшнала, че всички стъкла се изпочупили.

Бартек дал лекарства на майка си. Тя се ободрила и усмихнала:

— Олекна ми, синко.

А той я целунал по челото и държал дълго-дълго ръката и — като завинаги да се прощава. Знаел Бартек какво го чака навън, ала излязъл, готов да изкупи вината си.

— Ти пак престъпи моята повеля! — задрусала го за дрехата смъртта.

— Жалко за петте изгубени години! Не си научил добре великите тайни!

— Ти не си имала никога родители и деца — не можеш да ме разбереш — заоправдавал се докторът. — Аз драговолно ти давам моя живот за тоя на майка ми, ако ти не искаш и сега да ми простиш.

— Ами къде остана твоят дълг към страдащите хора? Ти принадлежиш на тях, а не на себе си! Не! Ще ти простя и тоя път, ала трябва да разбереш веднъж завинаги, че не бива да се бъркаш в работи, които не проумяваш. Знай, Бартек, че за последен път ти прощавам!

А не минало много време и Бартек за трети път нарушил заповедта на своята учителка. Нахлули в страната несметни вражи пълчища: колят, палят, пленяват. Писнало дете в майка, потекли реки от кръв и ранените били толкова много, че дори хиляда лечители като доктор Бартек не биха могли да помогнат и на половината от тях.

Кралят и придворните избягали и се скрили в една непристъпна крепост, а поданиците си изоставили. Тогава из между народа се намерил един юначен човек. Той събрал около себе си всички мъже, годни да носят оръжие, и се хвърлил срещу вражите пълчища. Сблъскали се на живот и смърт човек с човек, кон с кон, желязо с желязо; вдигнали се вопли и стонове до възбог. В разгара на битката паднал юнакът, поразен от отровна стрела. Изплашили се останалите без водач бойци, огънали се, готови да хукнат да се спасяват, родината на врага да изоставят. Изтичал веднага доктор Бартек при умиращия юнак. А до възглавето му — оная същата, що не знае милост. Какво да направи Бартек? Да го остави да умре, плен и пожар ще помете цялата страна, народът ще загине!

„По-добре един, отколкото цял народ!“ — рекъл си той и бърже обърнал леглото така, че смъртта останала при краката на ранения. Размахала смъртта ръце в закана, изкрещяла и излитнала. А доктор Бартек дал на юнака чудодейни лекове и не само го върнал към живот, ами веднага го изправил на крака бодър и силен. Като го видели, войниците събрали смелост, престрашили се, отблъснали врага и го прогонили завинаги от земята си.

Вечерта, когато стихнала битката, доктор Бартек тръгнал по бойното поле да помага на ранените. Както се бил привел над едного, някой го потупал по рамото. Напреде му стояла смъртта намръщена и гневна — нищо добро не предвещавал нейният поглед:

— Вече няма прошка. Тръгвай с мен!

Прегрешилият ученик навел глава и покорно се оставил учителката му да го води. Нямало какво да прави — от нея никой не можел да избяга. Вървели, вървели — цяла нощ. На разденяване стигнали върха на планината.

— Дойде време да платиш за своето непослушание, доктор Бартек. Жалко! Чакаха те големи почести, слава и охолен живот — поклатила глава смъртта.

— Аз изпълних само своя дълг — отвърнал докторът. — Ако не бях спасил юнака, народът без водач щеше да погине под вражия меч. По-добре един да се пожертвува, щом може да спаси цял народ от гибел. Ти си безродна и не разбираш тия човешки работи.

— Да не спорим повече! Ела! — И смъртта докоснала една канара, а тя без шум се разтворила.

Пред очите на Бартек се открила безкрайна пещера, осеяна с малки кандилца, чиито пламъчета се борели с полумрака. Едни горели буйно и пръскали лъчи наоколо си, други едва мъждукали. Смъртта посочила с костеливия си пръст:

— В тези кандила гори животът на хората. На онези, които имат още много дни, пламъкът е силен, а онези, на които е вече на угасване, скоро ще прибера.

— Хъм! Интересно! А къде е моето кандилце? — попитал доктор Бартек, без да се самозалъгва какво ще види, а само ей-тъй, да се намери на приказка и да отдалечи за малко неизбежната си участ.

Смъртта го отвела до едно кандилце, чието пламъче едва-едва потрепвало, сякаш се гърчело от липса на въздух. Около него имало още три кандилца: техните пламъчета горели спокойно, равно.

— Тези край теб са на вдовицата, на майка ти и на юнака. Силата на своя живот ти драговолно отдаде тям. И ето, сега за тебе нищо не остана. Ала аз помня услугата, която ми направи, знам доброто ти сърце и съм готова и тоя път да ти простя. Можеш да продължиш пламъчето на своя живот, ако прелееш маслото от тия три кандила в твоето. Така само ще изкупиш трите си грешки.

— А какво ще стане с вдовицата, майка ми и юнака?

— Ще умрат начаса!

— Не! Това не мога да сторя! Нали и ти не би искала твоят ученик да се покаже толкова безчестен?

— Не знам аз какво е това безчестие. Знам само, че много ти се живее.

— Има нещо по-скъпо от живота — отвърнал доктор Бартек. — Ала ти не разбираш. Това са човешки работи. Аз изживях един богат живот благодарение на теб. За нищо не съжалявам. И ако още веднъж се родя, бих тръгнал пак по същия път, без да се колебая.

— Ти си непоправим, мили Бартек! — прошепнала смъртта, докоснала леко очите му и ги затворила навеки.

Наистина, това се е случило отдавна, много отдавна. Ала хората и досега помнят доктор Бартек с почит и признателност, защото за неговите дела те съдят по човешки. А пък смъртта не разбира тия работи, тя мери нещата с други везни.

КРАЙ

...

Е, в приказката става дума за ученик и учител, които са от различен вид - ако можем да изкажем абсурдното твърдение, че смъртта принадлежи към някакъв биологичен вид, разбира се. Но често сред "учителите" от човешкия вид се наблюдава едно загадъчно явление - те забравят, че са твърде близки с учениците, че някога също са били ученици и че всъщност няма "някога". Защото, ако погледнем нелинейно, човек е всичко това, което е бил някога, което е сега и което ще бъде в бъдеще. Че и повече...

...

29.09.2013г. Аеиа

понеделник, 23 септември 2013 г.

Шпионин на Апокалипсиса?!


Преди дни наши репортери успяха да заснемат самолет, навъртащ се около Слънцето, което от своя страна се криеше зад перести облаци, мислейки, че никой не го вижда.

Но ние знаем - ЦРУ, чрез Сноудън, ни съобщи още през август, че през септември се очаква лелеяния още от първи век след Христа слънчев апокалипсис.

Нашите експерти до един са категорични, че Слънцето затова се крие зад облаци - надява се никой да не го усети - и ЦРУ, и КГБ, и Мъжете в черно, и пр. Всеизвестно е, че перестите облаци са водни съоръжения, конструирани посредством супер-стелт технология, открадната някога от виден земен летец, посетил тоалетна на една инкогнито прелитаща комета.

Криейки се зад тия мистериозни облаци, нашето светило се надява да произведе един напълно законспириран апокалипсис по такъв начин, че никой да не разбере за неговото осъществяване. Това е с цел да се подкопае вярата на народа в средствата за масова информация.

Както се знае от всички, апокалипсис означава откровение, откриване. Книгата, наречена Библия, и по-конкретно един отявлен баламурник, участвал в списването й - Йоан - са нанесли необратима повреда на тази дума, така щото всички по Земята, чувайки "апокалипсис", си представят "край на света", при това ужасяващ. Ето как още от Библията тръгва обичаят да се създава и разпрашава дезинформация!

И след това дълго апокалиптично отклонение, сме длъжни да осведомим нашите верни читатели - Слънцето ще апокалиптира, т.е. ще открие ново средство за информация - и то ще се нарича "средства за индивидуална информация".

Един наш уважаван в световен мащаб пророк отдавна предрече, че средствата за масова информация ще изчезнат напълно.

Май идва времето на изпълнение на това пророчество!

Ако нашите репортери успеят да свалят този самолет, с който започна настоящата статия - надяваме се, че ще получим и споделим с вас още по-голяма информация.

(P.S. както е малко известно, нашите репортери са всестранно надарени - могат и да свалят летящи и шпиониращи самолети... При нужда, разбира се - трябва да се творят новини!)

...

...

23.09.2013г. Аеиа

петък, 20 септември 2013 г.

Цялото Човечество се смее


Какво ли би станало, ако можеше да се организира нещо такова:

Цялото човечество се уговаря да се посмее заедно за 10 минути.

Разбира се, на някои ще им се наложи да се смеят през нощта. На други - на операционната маса. На трети - точно преди да взривят някой обект, причинявайки с това смъртта на много себеподобни и безподобни. На четвърти - момент преди да спасят дете, оставено в горяща сграда. На пети - преди да родят (или по време на раждане?!). Списъкът е безкраен.

...

Колко много призиви има за провеждане на обща паралелна медитация или молитва, свързана с нещо си!...

И колко би било трудно цялото човечество да се посмее заедно, дори и за 5-10 минути.

А може би само така изглежда?

Защото, както казва Дъглас Адамс, перифразирам - Земята бе едно място, на което повечето хора бяха нещастни през по-голямата част от времето си.

Щом можем да бъдем постоянно и заедно: нещастни, стресирани, уплашени, гладни, болни, експлоатирани, лъгани, манипулирани и прочие, и прочие, може би би могло и да се посмеем заедно в даден отрязък от време? (за да не кажа "за постоянно"...). До какво ли би довел такъв всеобщ смях? Ааа, тайна! Смехът и особено - масовият - е нещо забранено! Затова е и рядко срещан... вече...

...

20.09.2013г. Аеиа

четвъртък, 19 септември 2013 г.

Пространно житие на извънземен светец


Каква е вероятността мазилката от тавана над главата ми да се трансформира в пространно житие на извънземен светец, състоящо се от 229 страници?

Такива и подобни въпроси прелитаха тази сутрин из необятните ми мозъчни простори. Знаех, че е невъзможно да изчисля вероятността, знаех също, че не може да съществува книга, съдържаща точно 229 страници - всички книги са с четен брой в дуала.

Ама то не е и дуал, то се води триизмерна вселена, с четвърто измерение, наречено "време"?... Продължавах с прелитащите въпроси из вечните мозъчни полета.

Тогава за каква вероятност става дума? И как е възможно вероятността да се обясни с думи?

Ами ако този извънземен светец е населявал свят, в който думите и изобщо словото, езикът, не могат да бъдат съвместими с другите неща?

Ох, това не е лесно за обяснение, най-малкото защото тук, в мозъчните ми полета, пак го трансформирам в думи, но -

можем просто да си представим, че светът на извънземния светец няма нищо общо с думите. И ако случайно дори една дума се срещне с неговия свят, то този свят ще изчезне?! Ще се анихилира?

Но друга моя част на Съзнанието казва:

- Добре, де! Нали държиш в ръцете си пространно житие на извънземен светец? Макар и бидейки съставено от 229 страници, то нали е изписано с думи? И дори и получено от трансформирана таванска мазилка, то все пак описва житието с някакъв вид език?

- Питай, питай! - подсмихвам се аз. - Там е работата, че не е описано с език - и кьорава дума няма...

...

Извънземни светци, кво да ги праиш?!

...

19.09.2013г. Аеиа

сряда, 18 септември 2013 г.

Времето на Окото на Ра


„Никоя постройка под небето не може да се сравнява

със съвършенството на египетските пирамиди!

Те са монументи, от които се бои дори времето,

въпреки че във видимия свят всички се боят от него.”

Умара ал Джамани (арабски поет, род. неизв. Йемен - 1174г. Кайро)

...

В мозъка има едни пирамидални клетки.

Има и пирамидални пътища.

В мозъка под небето...

Там Окото на Ра - Уджат - се отваря

и пропуска своята Светлина,

която се свързва с невидимата тъмна светлина на този свят.

Свят, Светлина - все тая!

...

Повечето древноегипетски изображения представят хора, над главите на които стои Змия. Змията сякаш е излязла от черепа на човека и е разположила главата си на средата на челото - там, където се проектира Третото око. Няма как египетската Змия да не се свърже с Кундалини - древноиндийската...

...

Окото продължава да гледа. То вижда Времето.

ВИЖДА ВРЕМЕТО

...

Ето ги пирамидалните клетки:

...

18.09.2013г. Аеиа

събота, 7 септември 2013 г.

Грамофон за магии


Седя и медитирам пред виолетово грамофонче...

Аахх, Змия е То...

Змей в растителното царство. Навива своите спирали де що свари, все нагоре. Не винаги го свързват със Змията, нито пък Нея с Грамофончето, но това нищо не означава.

Случайно ли формата на грамофончевия цвят е вид конус - досущ сходна с шапките на магьосниците, факирите, звездобройците, джуджетата и пр.? Знайно е, че първоначално шапката на илюзиониста, преди да се модифицира в цилиндър, също е била конус.

Конусът - една фуния. През нея, освен да се преливат вино или мляко от един съд в друг, може и да се премине от един в друг свят...

И пак случайно ли някои видове грамофончета (най-вече семената им) са психеделични растения?

...

Имаше една градина - оградите й бяха целите обрасли с грамофончета. Дотук нищо особено. Е, с изключение на това, че не всеки може да създаде току-така градина във вселената - да замисли и изпълни/релизира/материализира пръстта, минералите, планетата, бактериите, насекомите, гъбите, дрождите, висшите растения, споровите, бозайниците, птиците, дъжда, кислорода, азота. И всички тия компоненти да ги приведе в перфектен ред и прекрасни взаимоотношения - по начин, който да направи градината възможна.

И в тази, наглед обикновена градина, всяка една фунийка на грамофончевите цветове бе връзка към отделен свят.

Ама ще млъквам, че в последно време няколко души се опитват да подслушват медитациите ми - и току виж изскубали всички грамофончета и обрали всички видими семена! Е, градината от това няма да изчезне, нито връзките към другите светове, ама...

Ваш: Мравката

...

...

07.09.2013г. Аеиа

вторник, 3 септември 2013 г.

Говорещото ухо - Тайната


На границата между два сезона се отваря нещо като портал, който може да те заведе, където си поискаш...

Такива и подобни работи ми обясняваше ухото на древната статуетка, закупена кой знае кой век и от кой мой предшественик от - отново неизвестно кой - антиквар.

Дъра-бъра, знам ги тия работи, това са кодове, не е пряка теория - реално няма никакви портали!

Отвръщах неизменно аз, но ухото отказваше да чува и слуша - то бе говорещо...

...

Всеизвестно е, че мозъкът строи околната си реалност. Първоначално, веднага след раждането на човека и до няколко години след това, мозъкът не е научен как "трябва" да възприема реалността и практически може да възприема всичко и всякак. Всякак - т.е. включително и недуалистично. Още по-тоест - "новият" човек може съвсем реално да се усеща като едно - единно цяло - с всички вселени. Да вижда единността на отделните проявления на Твореца. Да надскочи Троичността, знаейки че тя е Безкрайност.

Един малък пример-съпоставка между "заучено" и "дарено" възприятие:

- При заученото мозъкът вижда непознат човек и си казва: "Това е човек". Той не знае нищо повече за него, с изключение на това, че ПРЕДПОЛАГА, че този човек има определени физически органи, умения, знания, характер, наклонности и т.н. Но де факто мозъкът си изгражда картина за този човек, според предположенията си, очакванията си, според това, което е научил в началото... Колкото повече е научил мозъкът, толкова повече възможности за съставяне на картината на непознатия човек има той. Но наученото често не може да бъде пълно и изцяло обхващащо ВСИЧКО. Затова и очакваната картина винаги изпуска по нещо (или по много). Защото например този непознат човек може изобщо да не е от вида Хомо сапиенс - просто така да изглежда.

Ето това е границата между "заучено" и "дарено" възприятие.

- Затова някои твърдят, че малките деца или кучетата "усещали" дали човек е добър или лош...

...

Втори пример-демонстрация за мозъка, който си строи свой свят, мислейки че възприема единствено и само Истинната Реалност:

- Повечето хора създават определена подредба в дома си, която им позволява да откриват лесно нужни им в ежедневието предмети. Всеки предмет си има място - с други думи. Ако се случи някой да смени мястото на предмета - често може да се наблюдава явлението "човек, търсещ предмет, който е пред очите му, но човекът не го вижда". Ясно е защо става така - човекът възприема точно този предмет само на определеното му място - на друго място има вероятност да не го види. Какво да кажем, освен едно голямо "Ха! Ха!"?

- Защото не може да се каже в колко случаи пропускаме да видим "неща", за които сме убедени, че са само на определени места (а те реално са под носа ни).

Малко на майтап - възможно е дори да не видим пред себе си напуснал работното си място Хекатонхейр (Сторък-Петдесетоглав Гигант - долу на снимката, взета от Нета), само защото очакваме и "знаем", че неговото място е единствено и само на страниците на записаните митове... Смешно, но често!

...

Големи отклонения направих, но просто исках да обясня защо разбрах - аз, единствен, - че Ухото на статуетката е говорещо. Знам, че ще се повторя, но ще потретя, че досега никой не беше и помислял, че някоя статуетка може да има говорещо ухо - затова и никой не беше чул "приказките на Ухото". И не, не съм луд, не страдам и от шум в ушите. Само допуснах...

...

...

03.09.2013г. Аеиа