понеделник, 28 ноември 2011 г.

Удавникът

     ... Още на следващия ден се появи нужда от помощта на Акулата. Морето, за разлика от предишния ден, бе ужасяващо бурно. Спасителите не разрешаваха на летовниците дори да стоят на брега – имаше много опасни вълни. Хората – донякъде отегчени – се пържеха на жарещото обедно слънце... Тогава в един миг при една от спасителските вишки, близо до която се бяха настанили Зора и родителите й, настана тревога. Тя сякаш се понесе по въздуха и обхвана и околните плажуващи – по начин, по който те моментално разбраха за какво иде реч – в морето, доста навътре, спасителите бяха забелязали борещ се за живота си човек! Как бе попаднал там можеше само да се гадае – най-вероятно бе някой глупав и самонадеян смелчага, решил да изпробва силите си срещу Морето на някой неохраняем плаж – и Морето го бе понесло насам – към плажа, на който беше Зора. Многобройни летовнически и спасителски бинокли се насочиха към него. Но само това - хората стояха безпомощни. Не можеха да помогнат на този нещастен давещ се човек... Спасителите също не можеха да отидат до него – беше далече, а и с лодката бе опасно да се влезе – вълните бяха огромни и коварно-опасни и щяха да обърнат морското возило още на първите метри... Не можеха да извикат и хеликоптер – всъщност, имаше такава възможност, но докато дойдеше, човекът най-вероятно щеше да се е удавил...

     В този напрегнат и сюблимен миг, Зора реши да извика на помощ бялата акула Тайфун. Викна го по своя си специфичен начин и той начаса отвърна. Тя му обясни защо го вика и го помоли да спаси давещия се човек.

-         –  Мммм, не е редно! Никак не е! Ще направим голяма беля! – възпротиви се Тайфун.

-         –  Моля те! Ти нали каза, че винаги ще откликваме, ако някой от нас е в беда!?

-         –  Да, но ти не си в беда! Това е някакъв Непознат! Той ТРЯБВА да се удави... нишката му едвам-едвам се държи. Скоро ще се върне в Казана като гледам...

-         –  Какво?! Какво?! Каква нишка? – учуди се из дъното на душата си Зора. – За какво говориш? (тя все още не знаеше нищо за тези Нишки, нито за Съдбата, нито за Бог -  беше само на шест години, все пак...)

-         –  Аааа, нищо! Говоря си! Под напрежение съм – затова!

-          – Докато така си говорим, този човек ще умре! – кресна извън себе си Зора и се разрева с пълен глас.

     Разреваването вече не беше по особения телепатичен начин – Ана и Стефан го чуха и видяха  съвсем осезаемо. Те се втурнаха да успокояват дъщеря си, мислейки колко е чувствителна и лесно ранима – не всяко дете ще заплаче в такава ситуция. Така де – това е все пак само един Непознат, който се дави „някъде там”...

...

     Нико-Са следеше случая с интерес. Отново се бе хванал с две ръце за Решетките и не отклоняваше поглед от Давещия се, Зора, Тайфун и Плажа. Сега! Сега! Сега ще се случи нещо, което ще наруши Реда! Сега! – бе премислил всичко. Нямаше никаква опасност – най-вероятно. „Но ще видим!”... Сега!
...

     В същия този момент, когато Нико-Са мислеше „Сега!”, Тайфун, крайно изненадан и най-неочаквано за самия себе си, се видя понесъл се към давещия се самонадеян хлапак! Да, това беше едно седемнадесетгодишно момче!

  ...Момчето се бореше с огромните вълни. Беше в съзнание и се задържаше отгоре, а когато го потапяха – успяваше да изплува и да поеме въздух. Усещаше обаче, че му остава твърде малко. Че скоро ще напусне този свят. Понякога, когато не сме изпаднали в шок при подобни ситуации, (шокът е нещо като Божия милост – не ти дава да гледаш реално и трезво на нещата и прави Прехода много по-лек и приятен) виждаме всичко някак много ясно и като че ли – от дистанция – това пък е другия вид Милост, вторият вид шок... Момчето, името му бе Добрин, беше попаднало във втория вид „Милост” – съвсем съзнателно и спокойно мислеше, че умира. Тъкмо поглеждаше Небето за последно, когато мерна в гмежта под и около себе си някакво огромно тяло! Ужас! Само това ми липсва! Нали в Черно море няма такива акули? Откъде дойде тая? Свършено е с мен! – и усети как огромни зъби се сключват около кръста му... Край! 

    ... Само че зъбите не се забиха – все още не изпаднал в шок, Добри осъзна, че се намира в устата на огромна акула, която го носи нанякъде... „Може би ще си поиграе с мен – както съм гледал косатки да си играят с хванати тюлени – преди да ги убият. Или както котка играе с мишка”...

  ...Зора изведнъж престана да плаче. Тя, майка й, баща й, а и всички хора по плажа се бяха вторачили невярващо в удавника! Вече се виждаше с просто око – всички бяха захвърлили биноклите. Някаква огромна акула го бе грабнала в устата си, държеше го над водата и вълните (може би, за да не се удави?!) и го носеше към брега! Това беше абсолютно невъзможно нещо! Първо – в Черно море няма такива акули, второ – никога, никъде, никой не е виждал акула да спасява удавник! Това бе чудо, анахронизъм, мираж, илюзия, абсурд!... Докато хората изреждаха несъзнателно тези хаотични мисли в мозъците си – акулата продължаваше да носи момчето към брега. Когато стигна на разстояние, от което спасителите можеха вече да го извадят, тя го подхвърли нагоре – „Сега! – помисли Добри. – Сега като падна надолу, зъбите ще ме посрещнат и...”- но нищо такова не се случи – той отново се намери сред бушуващите вълни... Хората, които гледаха случката почти като в транс, видяха, че акулата се обърна към хоризонта, перна ефектно водата с опашка, както правят акулите и китовете в анимационните филмчета, и се потопи под водата. После на всички им се стори (или видяха?), че се отдалечава към хоризонта...

   ...Спасителите се окопитиха – петима се втурнаха да вадят момчето. За съвсем кратко време успяха да го измъкнат на брега – и веднага го пое медицинският екип, който чакаше в готовност. Добри бе в учудващо добро състояние – нито беше нагълтал вода, нито дишането му бе затруднено... Докато той лежеше на пясъка и лекарите действаха около него, проверявайки жизнените му функции, Зора успя да се доближи на няколко метра от бившия удавник, без родителите й да забележат. Тя спря и се вторачи в спасеното момче, като изричаше телепатични благодарности към приятеля си Тайфун. Красавец беше това момче! Строен, рус, синеок... Радвам се, че те спасихме! – каза си наум Зора. Междувременно и Добри забеляза вторачилото се в него момиченце. Кой знае защо – стори му се много учудващо, че това момиченце го гледа с такъв интерес. А и някак усети, че в очите на момиченцето не се четеше  просто обикновен, сеирджийски интерес – имаше нещо друго... Той отново погледна към Зора, взря се в очите й – какви очи! После явно цялото това преживяно напрежение си каза думата и Добри изгуби съзнание...Последното, което запомни бяха едни Очи – и да, вълната, която го подхвана и отнесе на брега... Лекарите отново се засуетиха. Сложиха го на носилка и го понесоха към междувременно пристигналата кола на „Бърза помощ”.

...

     В Света-Вътък се случи нещо необичайно. Появиха се някакви странни вълни. Рал веднага се заинтересува какво става и с огромна изненада констатира, че момчето Добри, което трябваше всеки момент да се върне в Казана, е възстановило дебелината на Нишката си! При по-обстойно вглеждане в Света на Хората, Рал с оромно учудване видя, че една Акула е спасила Човек! Някаква акула бе причината за възстановяването на Нишката на Добри! Нечувано! Никога не се беше случвало такова нещо! Рал се вгледа по-обстойно в Акулата, тества нишката й, каза едно „Хм!” – и продължи да бърка Казана, правейки междувременно още куп неща – към този куп добави и разговор с Лар. Каза й какво се е случило. Тя също остана като „гръмната” и нямаше идея какво би могло да значи това. Двамата решиха, че ще чакат – още повече, очертаваше им се скорошна среща с Тайфун...

   ...Нико-Са седеше на нара в затворническата си килия. Беше прихлупил лице към коленете си, прикривайки го в шепи. Страничен наблюдател би помислил, че този голям мъж плаче. Но не беше така – по този начин той успяваше да изключи изцяло Мислите си от Света-Вътък – защото имаше опасност да те да бъдат чути от другите Двама съ-творци. През еоните затворничество Нико-Са успя да постигне много неща – това прикриване на мисли бе едно от тях. Хубавото беше, че той можеше да „чува” мислите на Двамата, без те да имат представа какво мисли той. Това правеше и сега – подслушваше разговора между Рал и Лар и ликуваше – те не бяха разбрали за съществуването на Зора! Надяваше се да не разберат скоро!
След като се успокои, че във „вражеския лагер всичко е наред”, Нико-Са се съсредоточи върху Хората на плажа, от който се готвеха да откарат неуспелия удавник с линейката. Видя, че хората са крайно шокирани, учудени и не на себе си – та те бяха видели Чудо! Удавникът – също! Даже го беше преживял!

     Това обаче не влизаше в плановете на Нико-Са – в крайна сметка, такова „масово видяно чудо” можеше да насочи вниманието на Лар и Рал към Зора... Нико-са знаеше, че в един момент това няма да може да се избегне, но се стремеше да отдалечи това събитие колкото бе възможно повече във времето. Затова реши да въздейства на хората по начин, който да ги накара да мислят, че са видели нещо друго...Какво да бъде то?! Ами да! Една голяма морска вълна! Тя подхвана момчето и го захвърли близо до брега, нали така?... Нико-Са мигом разпръсна тази мисъл-визия из Плажа (това беше друго негово умение, което бе придобил през  еоните затворничество). Някои хора я подхванаха, приеха я за вярна, повярваха й и решиха, че са видели точно това. Други все още упорстваха, че акула е спасила момчето. Но тези с вълната бяха повече – и някак успяха да убедят другите, че им се е привидяло: „Ама как така акула?! Огромна?! Бяла!? Ха ха! В Черно море няма ТАКИВА акули! Привидяло Ви се е – от вълнението най-вероятно!”... Добри, вторачен в очите на Зора, също улови тази мисъл-визия – дори сдоби спомен, че е усетил как вълната го грабва – и затова преди да припадне пред очите му бяха реалните Очи на Зора и въображаемата, но осезаема „вълна, която ме отнесе на брега”...

     „Мда – мислеше си Нико-Са, кой знае защо – в изблик на неочаквана веселост. – Хич не е трудно да накараш хората да вярват в каквото си поискаш!”.




27.11.2011г. Соня Петрова - Magicktarot




Едно от продълженията на "Тя се роди без Съдба", чието начало публикувах за първи път тук:


http://magicktarot.blog.bg/izkustvo/2011/04/16/tia-se-rodi-bez-sydba.730408




събота, 19 ноември 2011 г.

УПОРИТ, НО ТЪП! А стига, бе! :)))

     Разсъждавам си над великите, крилати, смешни и изключително мъдри думи на Швейк: „справедлив, но строг” и неминуемо стигам до смехорията „упорит, но тъп”.

     Няма да давам конкретни примери кого и какво визирам, само ще изпиша няколко свои вопиющо мъдри заключения във връзка с феномена „упорит, но тъп”.

    И така. Какво е да си тъп? Може ли човек да бъде изключително и само тъп или да се характеризира и изчерпва почти изцяло с тази, не съвсем благозвучна, дума?
Понякога си мисля – да, може!

     Е, избягвам да съм крайна и знам, че е пълен абсурд един човек да се изчерпва само с тази дума, но с цел избягване на разводняване, разхищаване, размотаване и всякакви други раз-ища, ще приемем, че „некои другари” отговарят едно към едно на тъпо звучащата дума „ТЪП”.

     Какво означава за мене тя? Ще отговоря в няколко изреченийца. Да си тъп означава да си мислиш, че цялата Вселена се върти изключително и само около теб и за теб. Значи да си убеден, че винаги твоето мнение е вярно, правилно, меродавно и „последна инстанция”. Да не чуваш какво ти говорят другите. Да захапеш някоя мисъл, която ти е харесала преди двадесет години и никога да не я подложиш на съмнение, а винаги да я повтаряш като папагал при всеки удобен случай. (Тук ще дам пример – в някои форуми известен брой потребители си слагат за мото някоя харесала им мисъл. Мисълта може да е на някой „изявен мъдрец”, може и да е тяхна си. Наскоро попаднах на потребител, който във форум, свързан с позитивното мислене, отговаряше на всеки нововключил се, независимо за какво иде реч, с някаква негова си велика мъдрост: „позитивното мислене, без позитивни действия, носи едно позитивно нищо”... Та, на този потребител може би никога няма да му хрумне, че действието например може да се разглежда като материализирана мисъл, че не може да има действие без мисъл и т.н. Няма да му хрумне и обратното – че позитивно действие, без позитивна мисъл, също носи едно позитивно нищо... Но – отплеснах се – „тъп, но упорит” и „упорит, но тъп” са едно и също нещо – както и мисленето и действието... )

     С няколко думи – да си „тъп” означава да не си гъвкав, да не си адаптивен и разбиращ. Понякога се случва един тъп човек да е много образован, да е дори академичен и природно интелигентен едновременно, но „тъпостта” не е единствено и само свързана с интелекта и ума – затова се получава и горният привиден парадокс – рядко, но се получава. Често да си „тъп” означава също и да си завистлив, да не можеш да приемеш, че някой е по-надарен от тебе или е с по-голямо въображение, или че някой може да сътвори нещо ново, а ти само да копираш...
 И да обобщя за „упорит, но тъп”. Това е ДА СИ ТРУДЕН. Какво имам предвид? Точно това, което казвам – да си „труден” като характер, като поведение, като излъчване, като мироглед.

     Един пример – някой се занимава с някакъв бизнес. Известен е на бизнес-партньорите си като „труден” – т.е. неотстъпчив, не допускащ компромиси, стараещ се на всяка цена той да спечели най-много и не обичащ да „пуска фъндък” на бизнес партньори, сътрудници, колеги и т.н. Да кажем, че с тези си качества и с упоритостта си този човек ще има някакъв успех в съответния бизнес... Но успехът му ще стигне само донякъде и развитието ще спре. В един прекрасен момент той ще престане да постига цели и да върви нагоре. Защото, когато такъв „труден” екземпляр се срещне с някой „упорит, но умен”, т.е. „лесен” – последният ще му разкаже играта! Понеже упоритият, но умен, е гъвкав, с идея и признаване на правото на съществуване и щастие и на другите и т.н. И защото, човек дори и щастливо да живее, идва неизбежният момент, в който ще се срещне с някой „упорит, но умен”...

     Разсъждавайки така стигам до извода, че на „лесните” хора винаги и във всичко им върви. Лесните (т.е. от вида упорит, но умен) са избраниците на Съдбата. Лесните, с които се работи лесно, дори и да не са подчертано упорити, винаги успяват да постигнат целите си. И не само, защото са умни, а защото, може би, не се вземат твърде насериозно – както Умре да го практикува нашият „упорит, но тъп” елемент... J)))

петък, 18 ноември 2011 г.

ЛЕГЕНДА ЗА ОМАГЬОСАНАТА МЕЧКА

     Откакто се помня харесвам мечките. Привличат ме по някакъв необясним начин. Всъщност, така е с повечето хора - eдни от първите любими играчки на повечето бебета са мечетата. Още помня моя първи мечок – по-голям от мене, пухкав и бял, целият изпонамазан с разни детски  храни – обичах да го храня...

     После, на 11-12 години, когато вече не играех с играчки, се запалих да проуча по-основно мечките – изучих на своя глава всичките видове мечки по света – добре че у нас имаше  книжарници със съветски (сега руски) книги. Руснаците печатаха много преводни и съветски научно-популярни издания – тези книги тогава играеха ролята на сегашните Дискавъри и Нешънъл Джиографик телевизионни канали...
...

     Преди няколко години пък имах пряко преживяване с мечка. Докъде то е истина, докъде моя фантазия – дори и аз не мога (а и не искам) „трезво” да преценя. Всъщност – не съм сигурна в "истинността" единствено на извода, който направих тогава. Всичко останало е самата, ежедневна истина...Ето я историята.

     През втората половина на септември 2004-та аз и мъжът ми решихме да направим, само двамата, един едноседмичен преход из Родопите. Преходът се оказа страхотно и силно изживяване. Беше от полуспонтанните неща, които започват уж на майтап, но после ги помниш много дълго. Планината през това годишно време беше съвсем празна от хора. За цялата седмица по време на маршрутите срещнахме хора само четири пъти – една бабичка, едно момче, което пасеше и пазеше конете си в гората, един човек с пистолет, който пазеше някакви горски ягодови насаждения (поне такива ми се сториха, може и да е било нещо различно от ягоди, но помня ягодите, защото веднага си затананиках Бийтълсовата “Strawberry Fields Forever”) и една група дървосекачи. Туристическият сезон беше минал, децата бяха започнали училище и може би по тази причина нямаше никакви туристи. Да, по маршрутите не срещнахме нито един турист... А в хижите, в които отсядахме – всяка вечер различна – бяхме само ние и хижарите (които впрочем много ни се радваха и ни сервираха на корем ядене и пиене)... На планина, всеки знае, апетитът към храна и бира или други напитки често е огромен – нормално е! Ходил си десет-дванадесет часа с малки почивки, хапнал си надве-натри нещо малко и я си пил достатъчно вода, я не си... А и потенето допълнително обезводнява. Интересно е също, че в планината алкохолът не действа така неприятно, както в равнината. Колкото и да пиеш, на сутринта можеш да станеш бодър и пълен с  енергия още в пет часа... Може би по тази причина доста „планински хора” изпиват без проблеми и странични ефекти огромни количества алкохол... Но да не се отклонявам!

     Първите три дни маршрутите бяха трудни – не само заради дължината си, а и защото почти нямаше туристически маркировки и - независимо от препечатаното от Интернет ръководство, което ни водеше добре - се поизгубиме няколко пъти.

     Беше към десет часа на втория ден, когато отново установихме, че сме изгубили маркировката. Вървяхме по широк, земен път, по който може да се возиш в каруца или с джип. Както е нормално за такива пътища – при сухо време те са покрити с няколкосантиметров слой прах. И аз си вървя, гледам си в краката и блея по прашните облачета, които вдигат туристическите ми обувки... Така както си блея, забелязвам, че по праха отчетливо се виждат големи човешки стъпки, успоредни и в една посока с моите – интересното при тях беше, че бяха от бос крак! Кой ли е ходил тук бос? Кой е ходил бос!? На няколко пъти си зададох този въпрос и тъкмо щях да го кажа на глас, за да обърна внимание на съпруга ми към този феномен, когато въпросът от самосебе си се преобрази в едно „сигурно знание” – ТОВА Е МЕЧКА! НЕ СА ЧОВЕШКИ СТЪПКИ!

     Да, бяха съвсем пресни мечешки стъпки – мечката бе минала съвсем наскоро и бе съвсем близо до нас. Голяма беше! Заглеждайки се в следите, покрай големите стъпки видяхме и едни малки – мечка с малко мече!

     Аз знам, че, както всяко друго животно, и мечката винаги гледа да избягва пряка среща с човека. И, понеже обонянието и усета й са по-силни от тези на хората, тя е тази, която може да контролира избягването на срещите – при това, в повечето случаи – успешно. Обаче, независимо от това, пресните мечешки стъпки ме притесниха и изнервиха – не стига, че се бяхме изгубили, а и мечка с мече отгоре на всичко!

     Продължихме по пътя. Маркировка все още нямаше, но не се вълнувахме много от това – нали все пак бяхме на голям път – все щеше да ни изведе някъде. Вървяхме може би около двайдетина минути – мечешките следи си бяха неотклонно с нас – когато видяхме, че насреща ни се задава една баба. Типична родопска възрастна жена, облечена в синя работна престилка и с бяла забрадка на главата. Наглед около седемдесет и няколко годишна. Срещайки се се поздравихме и тя попита дали сме виждали едно момченце, седемгодишно, с магаре – от сутринта ги търсела и никакви ги нямало. Момченце и магаре не бяхме виждали – казах й, единственото, което бяхме видели беше на около половин час път от хижата, от която тръгнахме - кобила с малко конче – но бабата не обърна внимание на това. Тъкмо вече се раделяхме и аз й казвах, че ако видим момчето с магарето ще му кажем, че сме я срещнали и се сетих да й обърна внимание за мечката – бабата идваше оттам, откъдето вече бе минала мечката и беше възможно да са се срещнали...  

– Бабо, видя ли мечката с мечето – или стъпките им? – попитах аз, сочейки пресните стъпки наоколо ни.

– Аааа – махна безразлично с ръка Бабата. – Тя винаги минава оттука! Айде чао! – и продължи пътя си. Ние също.

     Около пет минути след срещата с Бабата видяхме маркировка – намерихме се! 

     Продължихме... Постоянно се оглеждах – опасявах се да не ни изненада Мечката. И съответно Бабата с нейното момченце съвсем ми изхвръкнаха от главата. Някак не успях на момента да видя, че не е съвсем нормално да се срещне такава баба в тази пустош, нито е стандартно седемгодишни деца да се пускат сами по такива отдалечени, диви места...

     Ходех така, в забрава, до следващото изгубване – когато, лутайки се вече по горски пътеки, не по коларски път – срещнахме на един склон в гъстата гора момче, около двайсетгодишно, типично родопско момче, което пасеше няколко коня. Попитахме го за пътя, той ни обясни и после разменихме няколко думи. Каза ни, че наоколо имало четири вълка, които изяли няколко коня – и вече били принудени да ги пазят. Кой знае защо – това с вълците не ме впечатли. Може би защото се сетих за Бабата и реших да го питам дали и той я е срещнал. При този мой въпрос момчето загледа някак отнесено и ми отговори неопределено:

– Не съм я срещал – каза. – Разправят, че на младини загубила детето си тук, в планината. Изяли го били вълците...

     Само това каза и прекъсна изказването си – викна по един от конете, който се беше отклонил и отиде да го насочи, накъдето трябва... Ние видяхме, че няма да се върне повече при нас – махнехме си за довиждане и продължихме.

     Думите на Момчето ме накараха да се замисля за Бабата. Ситуацията, меко казано, ми се стори странна. Ако наистина е изгубила детето си на младини – това трябва да е било преди повече от петдесет години. Ако бабата е  дух – не същество от нашия свят – то тя, може би, би трябвало да изглежда така, както е изглеждала тогава, когато е преживяла тази страшна травма. А ако не е дух – възможно ли е петдесет години да търси момченцето си?
Не можах тогава да реша загадката, но продължих да мисля върху нея – какви ли не визии ми се въртяха в главата...

     Като се прибрахме от прехода продължих с търсенето на обяснение за поведението на странната Баба и нашата среща. Кой знае защо, тази, наглед тривиална, случка ме беше обсебила много силно и исках на всяка цена да разбера какво се крие зад нея...

     Оставяйки се на ръководството на интуицията си, реших да търся и разпитвам хора, които са се губили из Родопите. Резултатите не закъсняха. Питах най-различни мои познати, познати на познати и съвсем непознати – всички те, малко преди да намерят пътя си, се бяха срещали със същата тази Баба! Същото описание, същите думи – тя търсела момченцето си с магаренцето, които били излезли от сутринта и никакви ги нямало. Дори, съвсем „случайно”, се оказа, че и моите родители са се срещали преди повече от двадесет и пет години с нея! Най-интересното – оказа се, че аз тогава съм била с тях – т.е. също съм била срещнала Бабата! За жалост – помнех част от случката, но самата Баба не помнех... Нашите – тогава луди-млади – решили да си направят дълга разходка около Юндола, без много да се замислят, че са с две малки деца, които лесно огладняват и ожадняват, а и им се доспива и се изморямат от дълго ходене. Но, понеже ситуацията била нестандартна, децата – аз и по-малката ми сестра – не се изморили навреме и мама и татко се поувлекли в ходенето из гората. Когато се усетили – т.е. когато децата писнали, че искат да ги носят – нашите видели, че май са се изгубили. Тогава нито е имало маркировки, а и дори да е имало – родителите ми просто си мислели, че си правят разходка, и през ум не им е минавало за маркировки или за възможността да се изгубят по време на една обикновена разходчица. Та ходели те така  из гората – с надежда да излязат по някое време на шосето, когато се натъкнали на мечешки следи... Почти веднага след това срещнали една баба – типична местна родопчанка. Тя ги попитала дали са виждали едно момченце с магаре... Нататък историята е същата – след около пет минути нашите излезли на асфалтовото шосе...
Изводът, който си направих от всичките тези разговори и наблюдения беше под формата на въпроси – как е възможно в продължение на тридесет години тази Баба да не се променя изобщо? Да прави едно и също, да я срещат задължително хора, които са се изгубили, и да се появява в различни части на Родопа планина? Разбирам да се явяваше само по маршрута, по който някога се е изгубило момченцето – но по цялата Планина? И защо винаги хората, които я срещаха, или бяха мернали „на живо” мечка с мече (и се бяха изпонаплашили здравата), или бяха видели пресни мечешки следи?

     Тогава ми „щукна” следното обяснение-визия:

     Преди много, много години една млада родопчанка изпратила момченцето си да пасе и пази магарето в планината. Те не се върнали. Жената нямала други деца. Тя тръгнала да ги търси и си казала, че няма да спре, докато не ги намери. Скитала и бродила много години. Момченцето и магарето отдавна били загинали и вълците ги били изяли. Но майчиното Сърце не искало да се примири с това и продължавало да търси. Наистина, на Майчицата й било останало само едно Сърце...

    Трогната из основи от Сърцето на Майката, Планината се смилила над нея. Върнала й момченцето под формата на мече, а нея превърнала в мечка.

   „Щом ще ходиш вечно и щом вечно ще бъде несломимо твоето сломено, но силно Сърце – бъди една вечна, щастлива Мечка!” – казала Планината.

   Жената-мечка била толкова щастлива и благодарна за този жест на Планината, че я помолила за още една милост – да й разреши да помага на изгубени в планината хора, та да може така да се окаже достойна за оказаните й милост, любов и доброта. Родопа й разрешила. 

     Оттогава Бабата се появява пред изгубените и ги насочва по нейни си начини, без те изобщо да заподозрат с кого се срещат.


Преди около година публикувах същата история, но разказана по-различно – беше един от първите ми опити в блога, ето я:

сряда, 16 ноември 2011 г.

ОСЕМТЕ МОЗЪЦИ НА ЧОВЕКА или Роботи ли сме? 1 част

     Ще направя кратко описание-цитат на тази „мозъци” така, както е дадено от Робърт Антон Уилсън, въз основа на наблюденията на Тимъти Лиъри.

     С цел по-добро разбиране на нашето „неврологично пространство”, д-р Лиъри допуска, че нашата нервна система се състои от „осем потенциални вериги, или скорости, или минимозъци.” Четири от тях се намират в нашето ляво полукълбо и отговарят за земното ни оцеляване, а другите четири, които Лиъри нарича „извънземни”, се намират в обикновено не дотам активното ни дясно мозъчно полукълбо. Според Уилсън последните четири вериги ще се използват в бъдещата ни еволюция. Това обяснявало защо дясната хемисфера все още не е активна и защо се активизира, когато човек приема психеделици – ЛСД, ДМТ, айауаска, псилоцибин и пр. и пр. За по-добро разбиране на нещата е важно да се спомене и т.нар. запечатване (импринтинг) – в определени случаи – точна възраст, специална обстановка и т.н. човекът или животното запечатват определена програма, която остава да действа до края на живота им. Може да се премахне и да се програмира наново, но много трудно и не посредством конвенционални методи. Едно от средствата за „препрограмиране” били именно психеделичните вещества. Пример за запечатване, наблюдаван от Конрад Лоренц (всъщност, той е ученият, който е въвел този термин): малко жирафче в Африка, на което майка му е блъсната и убита от голям джип. Поради силната емоция (или по други причини?) то решава, че джипът е неговата майка и запечатва това. Следва постоянно джипа. Като пораства отказва да се чифтосва със себеподобни – признава единствено джипа за сексуален партньор.

     Ето го и описанието:
I.                    Веригата на биооцеляването. Мозъкът на безгръбначните – първият, който е еволюирал преди 2-3 милиарда години и пръв се активизира, когато се роди човешкото дете. Той програмира т.нар „решетка или-или” – т.е. делението на нещата на „хранителни-полезни”, към които да се приближава, и „отровно-опасни” – от които бяга или ги атакува. На тази верига запечатването  създава основната нагласа на доверие или подозрение, която се запазва до смъртта. Тук се идентифицрат и външните стимули, които от този момент нататък ще предизвикват приближаване или избягване.
II.                  Емоционалната верига. Този по-напреднал биокомпютър се е появил, когато на сцената излизат гръбначните животни, които са започнали съревнования за територия – това е станало някъде 500 милиона години преди Христа. „ При индивида този по-голям тунел на реалността се активира, когато ръководната ДНК матрица задейства метаморфозата от лазене към ходене. Както знае всеки родител, прохождащото дете вече не е пасивно (био-оцеляване) бебе, а бозайнически политик, пълен с физически (и психични) териториални изисквания, бързо намесващ се в семейните дела и вземане на решения. И тук първото запечатване по тази верига остава за цял живот (освен ако човек не е подложен на промиване на мозъка) и идентифицира стимулите, които ще задействат доминиращо, агресивно поведение или подчинено, сътрудничещо поведение. Когато кажем, че някой се държи емоционално, егоистично или като двегодишно дете, имаме предвид, че той сляпо следва един от тунелите на реалността, запечатани по тази верига.
III.                Веригата на сръчността-символизма. Този трети мозък е сформиран, когато хоминидите започват да се отграничават от другите примати – около 4 -5 милиона години преди Христа. Активира се, когато по-голямото дете започва да борави с артефакти и да изпраща/получава сигнали чрез ларинкса (единици на човешката реч). „Ако средата е стимулираща, детето запечатва „умно” и става умело и се изразява ясно. Ако средата е изградена от глупави хора, детето запечатва „глупаво”, т.е. повече или по-малко остава на етапа на петгодишното, което е несръчно при боравенето с артефакти и е сляпо за символизма.

     На обикновен език тунелът на реалността на първата верига обикновено се нарича „съзнание” per se: чувството, че си тук и сега, в това тяло, ориентация към оцеляването на тялото. )Когато сте в „безсъзнание”, първата верига е упоена и лекарите могат да извършват хирургични операции върху вас или враговете ви могат да ви атакуват, но вие няма да им избягате.) Втората верига на същия всекидневен език се нарича „его”. Така нареченото „его” е бозайническото чувство за статус (значимост-незначимост) на втората верига в глутницата или племето. Третата верига е онова, което обикновено наричаме „разум” – способността да се получават, интегрират и предават сигнали, изработени от човешка ръка (артефакти) или от деветте ларингеални мускули на хоминидите (реч).

     Запечатването по тези три вериги определя – към 3,5 годишна възраст – основната степен и стил на доверие-недоверие, които ще оцветяват „съзнанието”, степента и стила себеутвърждаване-подчинение, които ще определят его-статуса, и степента и стила интелигентност-непохватност, с които „разумът” ще борави с инструментите или идеите.
От гледна точка на еволюцията „съзнанието” на първия мозък по същество е безгръбначно, пасивно, носещо се към храната и отдръпващо се от опасността. „Егото” на втория мозък  е бозайническо и винаги се бори за статус в йерархичния ред на племето. „Разумът” на третия мозък е от палеолита, свързан е с човешката култура и справянето с живота чрез матрица от артефакти и създаден от човека символизъм.

     Четвъртият мозък е пост-хоминиден, характерен най-вече за Хомо сапиенс – „уседналия” човек. Това е:

IV.                Социо-сексуалната верига. Този четвърти мозък се е формирал, когато хоминидните орди са еволюирали в общества и са програмирали специфични полови роли за членовете си – около 30 хиляди години преди Христа. Той се активира през пубертета, когато ДНК сигналите карат жлезите с вътрешна секреция да отделят полови невро-химикали и започва метаморфозата към зрялата възраст. Първите преживявания на оргазъм или съвкупяване запечатват характерната полова роля, която – отново – е биохимично свързана и остава до края на живота, освен ако не се постигне някакво промиване на мозъка или химично повторно запечатване.

     На всекидневен език запечатването на четвъртата верига и тунелна реалност се известни като „зряла личност”.

     Мастърс и Джонсън демонстрират, че конкретните полови „дисфункции”, т.нар „перверзии”, „фетишизъм”, състоянията на слабо или никакво сексуално представяне, например преждевременната еякулация, импотентността, фригидността и т.н., или запечатване, дефинирано като „грешно” от местното племе, са обусловени от конкретни преживявания в ранните юношески контакти с другия пол. Същото е вярно и за еднакво роботизираното поведение на „нормалния”, „добре приспособен” човек. Половата роля при човека е толкова механична и повтаряща се, колкото и при всеки друг бозайник (Или птица, риба, или насекомо.)

     Тези четири вериги по правило са мрежите в мозъка, които обикновено се ективират. Вече трябва да е ясно, защо Лиъри ги нарича земни. Те са еволюирали и са били оформени от гравитационните, климатичните и енергийните условия, определящи оцеляването и възпроизвеждането на този вид планета, обикаляща този вид звезда от тип G. Интелигентните организми, родени в открития космос, които не живеят на дъното на 6436-километров гравитационен кладенец, не се конкурират за територия на ограничената повърхност на планетата, не са ограничени от параметрите на земния живот: напред-назад, нагоре-надолу, надясно-наляво, неминуемо ще развият различни вериги, запечатани по различен начин и не толкова ригидно Евклидови.

     Напред-назад е основният дигитален избор, програмиран от биокомпютър, действащ въз основа на Верига I: или напредвай, приближавай се, подуши го, докосни го, вкуси го, ухапи го, или се оттегли, отдръпни, избягай, изплъзни се.

     Горе-долу – основното гравитационно чувство – се появява във всички етологични доклади за животински бой. Изправи се на задните си крака, надуй тялото си до максималния му размер, ръмжи, вий, пищи, или се се свий, отпусни опашката между краката, мъркай, спотайвай се, пълзи и намали телесния си размер. Това са сигнали за доминиране и подчинение общи за игуаната, кучето, птицата и Председателя на борда на директорите на местната банка. Тези рефлекси изграждат „егото” на Верига II.

     Дясно-ляво е от основно значение за полярността на конструкцията на телата на повърхността на планетата. Десностранната доминантност и свързаното предпочитание към линейните функции на лявото мозъчно полукълбо определят нормалните ни модели на производство на артефакти и понятийно мислене, т.е. „разума” на третата верига.

     Следователно не е случайно, че нашата логика (и компютърен дизайн) следва двоичната структура „или-или” на тези вериги. Не е случайно и че нашата геометрия – до миналия век – е била Евклидова. Евклидовата геометрия, Аристотелевата логика и Нютоновата физика са метапрограми, синтезиращи о обобщаващи  програмите напред-назад на първия мозък, нагоре-надолу на втория и наляво-надясно на третия мозък.

     Четвъртият мозък, занимаващ се с предаването на племенната или етническата култура през поколенията, въвежда четвъртото измерение – времето.

     Тъй като всяка една от тези тунелни реалности се състои от биохимично запечатване или матрици в нервната система, всяка от тях е специфично задействана от невротрансмитери и други вещества.

     За да активирате първия мозък, вземете опиат. Майка Опиум и Сестра Морфин ви свеждат до клетъчната интелигентност, пасивността на биооцеляването, носещото се съзнание на новороденото. (затова фройдистите отъждествяват пристрастяването към сънотворни с желанието човек да се върне към младенческата възраст).

     За да активирате втората тунелна реалност, изпийте щедра доза алкохол. Териториалните модели на гръбначните и емоционалната политика на бозайниците се появяват незабавно, когато потече алкохолът, както Томас Нащ интуитивно разбира, когато характеризира различните алкохолни състояния с животински етикети: „пиян като магаре”, „пиян като коза”, „пиян като свиня”, „пиян като мечка” и т.н.

     За да активирате третата верига, опитайте с кафе или чай, високо протеинова диета, спийд или кокаин.

     Конкретният невротрансмитер за четвъртата верига все още не е синтезиран, но се произвежда от жлезите с вътрешна секреция след половото съзряване и тече като лава в кръвообращението на юношите.

     Нито едно от тези земни вещества не променя основното биохимично запечатване. Поведенията, които те задействат, са онези, които са хардуерно вплетени в нервната система през първите етапи на уязвимост на запечатване. Пияницата от втора верига проявява емоционалните игри или трикове, научени от родителите в младенчеството. „Разумът” на третата верига никога не надскача пермутациите и комбинациите на първоначално запечатаните тунелни реалности, или абстракциите, свързани със запечатването чрез по-късно обуславяне. И така нататък.

     Цялата тази роботизация в стила на Павлов-Скинър се променя драстично и драматично, когато се обърнем към дясното мозъчно полукълбо – бъдещите вериги и извънземните химикали...

     Следва...

вторник, 15 ноември 2011 г.

Костната система ни държи в Материята...Или защо БЕБЕТАТА СА СВЕЩЕНИ...

     Костите са най-плътната материална част на човека. Поне на пръв поглед. Е, през тях минават най-различни лъчи, частици и нано-неща, но приемаме относително, че са най-твърдата и най-материалната част. Част, която видимо не може да се „моделира” и променя посредством волята или силата на мисълта. Което не значи, че деля нещата на материални и нематериални. Отваряйки скоба ще кажа, че според сегашните ми възгледи всичко наглед материално е просто „замръзнало духовно”, или моментна снимка на Духовното. Защото – сегашното ми убеждение е,  че Духът е определящ – а т.нар. материя се материалазира покрай него, след него (ако условно приемем, че по отношение на Духа има „преди и след).

     Астрологично костите и костните структури се свързват със Сатурн - планетата на ограничението, но и на крайно изразения, често успешен в обществото, материализъм. Няма да правя обаче разбор на Сатурн – тази планета, както и всички други, има много богата и интересна символика.  Ще се задоволя само със споменаването на връзката между костите и Сатурн и ще продължа нататък.

     А нататък имам да казвам още няколко общи приказки за костите. Тези структури са твърде материални, но има нещо в тях, което не е с твърда консистенция – костният мозък. Тук веднага се вижда костта като символ – отвън твърда и непроменима, отвътре мека и податлива. Ако се върнем за малко отново при Сатурн, можем да видим, че хората, подвластни на тази планета, често външно изглеждат студени и твърди, но сърцевината им е „мека и творческа”... Да, и костният мозък е изразено творчески. Той твори кръв. А знаем какво казват за кръвта различните учения. Ще цитирам Стария завет:

17:10 Ако някой от Израилевия дом, или от заселените между тях пришелци, яде каква да е кръв, ще насоча лицето Си против оня човек, който яде кръвта, и ще го изтребя изсред людете му.
17:11 Защото живота на тялото е в кръвта, която Аз ви дадох да правите умилостивение на олтара за душите си; защото кръвта е, която, по силата на живота, който е в нея, прави умилостивение.
17:12 За това казах на израилтяните: Ни един човек от вас да не яде кръв, и пришелецът, който е заселен между вас, да не яде кръв.
17:13 И ако някой от израилтяните, или от заселените между тях пришелци, отиде на лов и улови животно или птица, що бива да се яде, нека излее кръвта й, па да я покрие с пръст.
17:14 Защото, колкото за живота на всяка твар, кръвта й - тя е животът й; за това казах на израилтяните: Да не ядете кръвта на никаква твар, защото животът на всяка твар е кръвта й; всеки, който я яде, ще се изтреби. (Левит 17:10-14)

     Та, най-общо, кръвта е Животът. Като символ – медиаторът, който циркулира из цялото материално тяло и храни всяка една негова частица. За мен кръвта е нещо като материална Прана в действие... Свръзка между енергия и материя. Неслучайно по време на Свето причастие християните пият „Кръвта Христова” – виното. А виното, чисто материално, е кръвта на Земята – според както го усещам...

    И там някъде, в невидимата на външен вид сърцевина на костта, се твори този „медиатор”...
Защо ме занимават тези въпроси? Покрай бебетата и техните фонтанели. Нито съм първата, нито последната, която се пита „Ама защо точно над последната, седма чакра, или над хипофизата като материален орган, в първите месеци от живота няма костен покрив, костно покривало? Седма чакра отговаря за връзката на Човека с Небето – случайно ли е това, че точно там няма кост в бебешка възраст? Случайно ли е и това, че бебето прохожда, когато се затвори фонтанелата?” Да, чисто анатомично и физиологично знаем, че мозъкът нараства и затова е необходимо още известно време след раждането, преди да „се затвори напълно”. Също знаем, че за да може да се роди детето с тази огромна глава, е добре тя все пак да може да „се посмачка”, но това не е достатъчно и никога няма да бъде...

     И още нещо за бебетата – на много места се твърди, че бебешорите са в контакт с други измерения, че могат да виждат аурите на хората, изобщо – че са едни материализирани ангели. Наскоро една съфорумка в бебешки форум цитира книгата „Яж, моли се и обичай” – аз още не съм я чела – та там, в частта за остров Бали се казва, че балийците се отнасят към новородените като към слезли на Земята Богове – не дават да се докосват до Земята и така нататък – всичко, което се прави в чест на някой Бог. Когато навършат шест месеца има ритуал-празник, който инициира бебетата в света на Хората и след него те вече са признати за Човеци... И аз се питам – фонтанелата, костите и неумението на бебетата да ходят – имат ли нещо общо с това?  

     Наистина, и моето Бебе често гледа някак над главата ми, понякога се смее на това, което „вижда” там. В началото мислех, че се хили на опашката, която понякога си връзвам над главата. Но и без опашка прави същото – тогава реших да се задълбая в явлението... Друга съфорумка пък сподели, че нейното Бебе много обича да гледа една картина с Разпятието Христово и дори да го обръща на друга страна – то си извива главичката към изображението... Какви ли енергии вижда То там?

     Да се върна при костите обаче. Дори и да не гледаме символно на тях – с просто око може да се прецени, че те са инструментите, които представляват нашата основна опора в света на Материята. Без тях нямаше да можем да ходим, да работим с ръце, да се движим и всичко останало... Интересен  е и феноменът на „костно чуване” – в дадени ситуации костите стават проводник на звука и човек успява да го чуе, въпреки че не го е уловил с ухото си...Случвало ми се е  веднъж, когато бях под вода в бързей на река, легнала върху речни камъчета. Чувах шума на камъчетата не чрез ушите си...

     И каква „визия” ми се върти в главата (в костния череп?:)  в тази връзка? Ето каква: когато порастваме връзката ни с други измерения е прекъсната нарочно от костите. Те плътно покриват „тунела към другите Вселени - фонтанелата” и прекъсват информацията, която тече оттам. Защо е необходимо това? Защото човек е влязал в Материята именно с цел да овладее тази материя, да може да се изрази в Нея и чак тогава отново, въпреки Нея, да успее да направи Контакт с Бог (или т.нар Други измерения)...

     Пак се връщам на костта като символ и прехвърлям тази символика към Човека. Човек, който е слязал в Материята, има в себе си сърцевина, която може да му помогне да стане Творец и Съ-творяващ. Той има и опора – твърдото костно вещество. Съумее ли да оцени и използва опората – ще достигне и сърцевината... Тук, кой знае защо, се сетих за великия символ „череп с кръстосани кости” – то не бяха Илюминати, не бяха чудесии, пирати и пр. мистики (или мастики?:), свързани с това.

     А дали този символ не е подсказка на добронамерени Същности, които искат да помогнат на Човека? Които искат да му кажат: 
    Човече, използвай Материята, за да достигнеш Духа! Ти се роди Бог – дерзай!


сряда, 9 ноември 2011 г.

Телегония, генетични матрици, амулети, война между половете и прочее убости

     Телегонията, както е известна масово, е свойството на организмите да се размножават от разстояние. Неее, не е точно така, май беше да произхождат от разстояние? Както и да е. Иска ми се да напиша няколко думи за това спорно явление и за някои свързани с него „прочее убости”.

     И така. Твърди се, че всички селекционери (без футболните) на животни строго съблюдават законите на телегонията и знаят, че ако изпуснат расовата кучка, кобила или крава да бъде оплодена от нерасов самец, то тази съответна самка никога вече няма да ражда чистокръвни отрочета, независимо в последствие с колко чистокръвни партньори се кръстосва.
Любителите на конспиративните теории усърдно твърдят, че знанието за телегонията тенденциозно се е укривало, унищожавало и изопачавало чак до степен създаване на Холивуд и бълване на масови филми, проповядващи промискуитет. Не знам защо в случая тези любители пренебрегват съществуването на Библия, Коран и множество други писания, свързани с различни религии и култове и вкупом проповядвящи строга моногамия, но не можем всичко да знаем, нали?

     Най-общо – различните теории за телегонията изказват становище, че потомството на всяка една жена, независимо колко партньори има през живота си, е всъщност потомство на Първия, а т.нар. първи е този индивидуум, с когото жената е имала за първи път сексуален контакт. Защо било така? Първо – защото генетичната матрица на жената имала свойство да се променя и да взема от генетичния материал на първия партньор, поради разкъсания химен и съответния кръвен път, осигурен на мъжкия генетичен материал. Тази ранева повърхност осигурявала контакт между двата генома и създавала предпоставки за прескачане на генни структури от мъжкия в женския организъм. Това твърдение изглежда несъстоятелно, но по принцип всичко, свързано с телегонията, няма как да бъде доказано по научен път засега. Всъщност – има, но на никой не му се занимава. Да не се отплесваме обаче. Второ – приема се за общовалидно, че първият полов контакт е свързан с много силен емоционален отговор – т.е. емоциите можели да влияят на гените и да ги изменят. В това също няма нищо чудно, нито ново. Трето – поради това в множество от Традициите се изисква жената да бъде девствена, когато встъпва в семеен съюз. Това било с цел запазване чистотата на Рода. Четвърто – на чисто енергийно ниво „енергийните гени” на жената закачват част от „енергийните гени” на мъжа и това остава завинаги – мъжът „слага печат” върху тази жена... Пето – някои белтъчни молекули, отделени от мъжа по време на половия акт, имали свойството да се прикачат към генетичната матрица на жената и да предизвикат съответни промени – тук отново наблюдаваме така наречения „печат”...

     Говори се и за някаква „клетъчна памет” и клетъчно въздействие. Какво значи това? Например – в езотеричните среди се твърди, че посредством такъм метод може да се излекуват всякакъв вид болести. Какъв е методът? Нямам много представа, но е нещо като следното: взема се частичка от заболялата тъкан и се обработва с друг вид тъкан или вещетво. Може да се обработи с нещо, което унищожава тази тъкан, може с нещо, което да я възстанови – зависи от проблема. Така обработената „заболяла тъкан” се поставя в торбичка, епруветка или друг съд и се дава на болния, от когото е взета първоначалната заболяла тъкан. Той я носи определено време – понякога трябва да му виси на врата, друг път – в джоба – но най-често кожата му трябва да влиза в контакт с „новата тъкан”. Твърди се, че за определен период от време болния оздравявал. Клетките му, които били покосени от болест, съответно помнели, че са болни. Влизайки в контакт с вече оздравели клетки, те получавали нова програма, нова „матрица” и започвали „нов живот”, т.е. наблюдавало се оздравяване на заболелия. Всеки ще се сети, че този „ритуал” много прилича на изработването на мускси, амулети и прочее магьоснически инвентар. И повечето ще се сетят, че тази схема има доста общо с „теорията за телегонията”...
Още нещо, което е добре да се отбележи. Освен за поддържане чистотата на рода, телегонията  може успешно да се използва и за запазване на расата. За какво става дума? Дава се пример с едни руски девойки, които отишли някъде на лагер или нещо подобно, на който освен бели имало и чернокожи младежи. Та там девойките влезли в контакт с чернокожите. После се прибрали по живо, по здраво. В тяхната околия никога не били стъпвали чернокожи хора. Но, когато след години девойките се омъжили за свои хора и имали деца, някои от тях родили мулатчета и дори чисти негърчета...Е, ако знаеш такава информация, няма ли да внимаваш с кого влизаш в контакт?

     Интересна е интерпретацията за презерватива. В „тези среди” в това отношение се наблюдава разделение на два лагера. Едните твърдят, че презерватива успешно предпазва от „законите на телегонията” (ако можем така да ги наречем), другите отчитат, че не е възможно една гума да спре „енергията”, която действала на съвсем различно от физическото ниво...
За всеки е видно, че досега навсякъде се споменава само жената, родът и расата. Мъжът не участва никъде пряко в телегонията, освен като „Първи”... Ако погледнем феминистки на нещата, то е ясно, че телегонията е измислена изцяло с цел да държи жената девствена и да я възпира от излишен разврат...

     Но има нещо впечатляващо, за съжаление на можах да намеря линк към статията, която мисля да спомена вкратце. Става дума за нещо, което четох в някои вестници – сериозни – преди няколко години. Една жена, май беше германка, открила, че двете деца, които е родила от един и същи мъж – съпруга си – всъщност не са нейни! Те генетично нямали нищо общо с майка си! И това тя го открива, когато децата й са близо двадесетгодишни. Като се разравят в случая, става ясно, че когато са правени децата, мъжът й, няколко часа преди да осъществи полов контакт с нея, имал контакт с друга жена! Предполага се, че той е „носел” генетичната информация на другата жена и тази информация се е предала на яйцеклетките на съпругата му, като е наложила над тях своята програма, своята генетична матрица, т.е. превърнала ги е в чужд за майката генетичен материал. Как майката ги е износила без да ги изхвърли като чужди ли? Лесно. По принцип всяка една бременност се котира от организма като „чуждо тяло” и по тази причина има безброй механизми, които да потиснат съответните реакции на отхвърляне. Известни са също така нашумелите в последно време инвитро-практики с донорска яйцеклетка – т.е. жената успешно износва и ражда ембрион, създаден от яйцеклетка на друга жена, оплодена от съответния сперматозоид...

     Ако приемем за верен горния случай – то и при мъжете действат законите на телегонията, т.е. и мъжът може да „замърси рода”, посредством промискуитетни връзки...
Дали това не е свързано с обичаите при някои народи родство да се признава само по майчина линия? Има различни интерпретации и на това, но в случая ми изглежда като аргумент в полза на горното предположение. Сигурна е единствено майката – бащата не се знае колко и какви връзки е имал. Но, ако това с германката е вярно, то излиза, че при промискуитетни бащи сигурен е единствено бащата... Голяма каша! Оставяме я да си ври...

     Строга изглежда телегонията, да. Има обаче и множество „вратички”, през които можело, твърдят, да се избяга от това. На първо място – това са разни даоистки масажни техники, после следват – йога, тантра и т.н. известни и по-малко известни практики. Няма да се учудя, ако даже не създадат центрове за борба с телегонията, нито ще е нещо ново, ако някой реши, че телегония означава „гонене на телета” и не го обнародва в някой достоен за уважение речник...

     Но въпросът остава открит – поне дотогава, докато има на земята различни раси и полове – а това не знам докога ще трае...

събота, 5 ноември 2011 г.

Философски камък избухна на детска площадка

     От мястото на събитието: Преди минути на една детска площадка в областен град избухна философски камък! За жалост – жертви няма! Независимо от липсата на жертви, наш репортер се свърза с един от бомбаджиите, малолетния И.Х. От него научихме следните подробности:

     Днес, в непопулярно ранен час И.Х. и приятелите му - А. и Б. - излезли да осъществят ежедневната си дейност на площадката, „Да си играем” – както се изрази лицето И.Х. В процеса на тази дейност тримата намерили някакъв, условно казано – предмет – какъвто никога не били виждали преди. Предметът бил нещо като смес между златен къс, чаша, сокол, яйце и водопад. Съмняваме се, че това описание се дължи по-скоро на вълнението от Взрива, а не толкова на нормална преценка, но – свидетелите преди всичко!

     Тримата малчугани, любители на футбола, започнали, разбира се, игра на топка с намерения предмет. Играта вървяла прекрасно, докато в един момент „топката” взела, че избухнала!
Районът на Взива е отцепен, но има опасност от замърсяване на целия свят с Просветление – отровното вещество, което екипът от учени, дошъл моменталически на мястото на събитието, е изолирал в походната си лаборатория. Учените се съмняват, че от взрива са се отделили и други опасни вещества: любов, доброта, щастие и подобни. Не е доказано със сигурност, но изследванията ще продължат в по-сероизни лаборатории.

     Призоваваме гражданите да се пазят кой как може!

     Това е засега от нас, очаквайте нови включвания!

     СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО!!! Бележка от Редакцията до Управата (информацията е за частно ползване, да не се публикува!): Пълните имена на Малчуганите са съответно: И.Х. – Иисус Христос, А. – Аллах, Б. - Буда. 

петък, 4 ноември 2011 г.

ВСЕЛЕНАТА ТЕ ОБИЧА...

ПТИЦЕЧОВКАТА 

                                               Мръсотията е материя на грешно място.
                                               Мисълта е съзнание на грешно място.
                                               Материята е съзнание; така че мисълта е мръсотия.
                                               Тъй спореше той, Мъдрият, не осъзнаващ, че цялото
                                                               място е грешно.
                                               Докато МЯСТОТО не бъде облагородено с Т*,
                                                              каза той, и стане НАСЛАЖДЕНИЕ.
                                               Розата неразпъната разпиля венчелистчетата си;
                                          без Розата, Кръстът е суха върлина.
                                               Затова боготвори Розовия Кръст и Мистериозния
                                                               Две-в-Едно.
                                               Боготвори Него, който се заклева чрез Своето свято Т,
                                                               че Едно няма да е Едно, освен до толкова,
                                                                до колкото е Две.
                                               Радвам се, че ЛЕЙЛА е далече; никакво съмнение не засенчва
                                                               любовта.
Алистър Кроули „Книга на лъжите”





     От няколко години насам – може би откакто се масовизира филмът „Тайната” – стана модерно да се говори за Вселената, която се разглежда като едно свръхинтелигентно и любящо Същество, което чува всяка една наша мисъл и не разбира думата „НЕ”... Може доста да се поспори възможно ли е същество с такава интелектуална висота да не разбира идеята за отрицанието, но ще стигнем и дотам. Няма да споря, просто ще изложа моето разбиране относно вселенската липса на възприятие на думата-идея НЕ и някои други нещица.

     Преди това – няколко думи за „Тайната”. Според тази теория, Вселената е добра, може да се каже дори Вседобра (по аналогия с Всеблаг – за Христос например), Свръхвисша Същност, която се отнася с майчинска нежност и изпълнителност към всяко едно населяващо я същество. Всеки, който си пожелае нещо важно или има някаква мечта, или дори случайно наум изкаже някакво свое мимолетно желание, може да бъде сигурен, че Вселената ще си строши краката, докато не му го изпълни.

     Невъзможно! Бихме възкликнали тук. Светът е пълен с нещастни хора, на които не им се е сбъднала нито една мечта, нито дори едно-единствено мимолетно желание. Някъде масово умират хора от глад, от болести, от престъпления, от войни, някъде някои хора страдат цял живот -  и това става постоянно... Къде е тая Вселена в тези случаи и възможно ли е тия страдащи хора никога да не са се обръщали към Нея? Да, възможно било – казват във филма. Е, този филм все пак е правен от и за американци, и съответно в него се разглеждат проблемите на американския човек. Те колкото и да са големи, не могат да се сравнят с проблемите на някой от Третия свят, но да не се отклонявам. Ето един пример от филма. Някакъв мъж, хомосексуалист, бива навсякъде обиждан, неприеман и всичко останало. Това продължавало постоянно  и било така, защото той, когато си мечтаел или изказвал желание какво би желал да стане, казвал: „НЕ искам да бъда гонен отвсякъде, НЕ искам да бъда обиждан от всички!”... И Вселената чувала думите му като: „ИСКАМ да бъда гонен, ИСКАМ да бъда обиждан!”, и добросъвестно му изпълнявала исканията...Когато сменил похвата и започнал да утвърждава само положителни неща: искам да бъда обичан, искам да бъда приемамн – то нещата коренно се изменили, всички околни започнали да го приемат, уважават и ценят...

     Нищо ново – това за Вселената е недобре забравеното старо за положителните утвърждения, положителното мислене, ню ейдж  и т.н. Но дали Ню Ейдж е наистина НЮ или и това течение се базира на недобре забравени стари постулати? Какво е Христовият призив – Обичай Враговете си!? Не е ли покана към положително мислене? Омразата е обратното на Любовта. Любовта е положителното, Омразата е отрицателното. Ако кажеш – „аз не обичам” – Вселената разбира „аз обичам!”... Но ако кажеш – аз мразя! – Вселената разбира, че мразиш и съответно изпълнява всичко, свързано с омразата – включително и пораждане на омраза в мразената страна... Възможно ли е? Ако обичаш някого, дали и той те обича или ще те обикне? Омразата поражда ли омраза? Любовта поражда ли любов? Подобното поражда ли подобно? Или това са глупости и всъщност няма никакви правила? Космосът Космос ли е, а Хаосът – Хаос? Но как тогава от Хаос се е пръкнал Космос? Ако е така, то тогава е редно от Космос да се роди Хаос? Дали това не е Самсара – преливането от Космос в Хаос и от Хаос в Космос? Дали пък не е преливане от пусто в празно? Приемам последното твърдение на доверие и преминавам нататък.

     А нататък се мъдри психосоматиката. Е как е възможно? Уж умът, съзнанието и прочее мистика нямали отношение и връзка с материята – как така се признава за съществуването на психосоматични заболявания – т.е. учените си признават без бой, че душата-психиката е причинила поражения на тялото-сомата? Тялото, физическото тяло, е един умален модел на Вселената. Отново нищо ново – Хермес Трисмегист каза: каквото горе, това и долу...Тялото също разбира какво мислим, но и то, както Вселената, не признава думите „НЕ”, „НЯМА”... И възприема съвсем пряко смисъла на казаното/помисленото. Всеизвестен е случаят с адвоката, който често и в продължение на дълги години употребявал думата „лайно”, „лайнян” и т.н. Тялото му разбирало това и отвърнало със сериозно заболяване на дебелото черво – мястото, където се оформят екскрементите... Един вид – Искаш лайна? Заповядай!

     Но тялото разбира и положителните утвърждения. Затова, ако искаме да подпомогнем излекуването си, никога не трябва да си казваме: „не искам да съм болен!” или „аз не съм болен!”. Добре е да се изрича, наум и на глас: „АЗ СЪМ ЗДРАВ!”... Има безброй описани случаи на непонятно за науката оздравяване от нелечими болести. Това, засега, е лошото – че оздравяването се води непонятно, едва ли не – чудо! А се премълчава за ЧУДОТО НА ЖИВОТА – една любима, често дъвкана от мен тема – НАУКАТА НЕ ЗНАЕ КАКВО Е ЖИВОТА! Е КАК ТОГАВА Е ВЪЗМОЖНО ДА СЕ ЖИВЕЕ?! По същия начин се разсъждава относно „чудодейните” изцеления – но йезуитски – като нарочно се игнорира ЧУДОТО ЖИВОТ...

     Понякога съм склонна да приема донякъде еретичната мисъл, изказана от определени философи, че всъщност Вселена няма – Вселената – това е всеки един от нас. Нищо ново! Всъщност, може би Хермес точно това е имал предвид, казвайки: „каквото горе, това и долу” – да подскаже, че няма разлика между ЧОВЕК И ВСЕЛЕНА?...Не го е казал пряко по много причини – едната е, че никой няма да повярва... Стигаме до Вярата – но това е дълга тема. Има място тук, но ще я игнорираме засега – ако продължава така ще се наложи да описвам всички аспекти на Вселената и трябва да пиша вовек и веков! Да, интересен образ – жената, „наказана” да пише вечно. Нещо като Скитникът Евреин... Жената пише, а в градината й е поникнала някаква роза. Розата не цъфти. Градинарят се чуди защо така. По едно време решава и бодва един кол до розата, колът е като кръст – розата започва да пълзи по него и в един момент цъфва – разцъфтява в прекрасни цветове. Вселената замира от възторг.

    Кръстът, буквата „Т”, защо не и Пентаграмът (Петолъчката). Розата цъфти на Кръста, Две-в-Едно – казва Кроули... Малко отклонение – сетих се за рекламата „Три в едно” – дали са я заимствали от Фратер Пердурабо (Кроули)? Какво е Кръст? Какво е Роза? Това са необятни теми. Изписани са сигурно милиарди тонове литература за Розата и Кръста... Хайде, ще прибавя и моите няколко грама. Розата е Вселената, Кръстът (Т) е Човекът. Вселената трябва да се овие около Човекът – и тогава ще се изрази в своята Цялостност. Вплетени Човек и Вселена  - Вплетени Роза и Кръст. Тук не става дума за розенкройцери и други ордени – те са само бегло следствие на Идеята. А идеята е, че Човек и Вселена са едно, просто трябва да се „познаят” и обединят. Те не са разделени, но и за двете страни изглежда така, все едно са отделни неща, различни елементи...Когато Розата цъфне на Кръста – всичко спира „да изглежда” – всичко започва да „Е”...

     Розата е привлечена към Кръста. Привлечен си към неща, които обичаш. Другите те отблъскват... Вселената е привлечена към Човека – ако приемем, че постоянно го следи какво мисли и съответно изпълнява желанията му. В такъв случай, може би може да се каже, че Вселената обича Човека...

     Пак ще отворя една скоба – в последно време е много модерно да се гледат предавания по образователните научно-популярни тв канали за Вселената, за галактики, гравитации, антигравитации, черна енергия и пр. и пр. Всичко това е много хубаво, но по телевизията се показва само „физическата” микроскопска страна на Вселената. Все едно да излъчват предаване за Човека – но да не го показват като човек, който работи, обича, твори, в неговата форма и цялост, а да демонстрират само клетките и органите му в процес на действие... ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, ЧЕ НЕ ЗНАЕТЕ ЩО Е ЧОВЕК, НИКОГА НЕ СТЕ ВИЖДАЛИ И ВИ ПОКАЖАТ САМО КЛЕТКИТЕ И ОРГАНИТЕ НА НЯКОГО, ПОД МИКРОСКОП – БЕЗ ДА МОЖЕТЕ ДА ГО ВИДИТЕ ИЗЦЯЛО, НИТО ДА ЗНАЕТЕ, ЧЕ ТОЗИ ЧОВЕК ИМА ЖИВОТ, ПРОФЕСИЯ, ФОРМА И Т.Н. КАКВО ЩЕ СИ ПОМИСЛИТЕ ЗА ЧОВЕКА? ЩЕ ЗНАЕТЕ ЛИ КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ТОЙ? Същата работа и с Вселената, показвана по ТВ... Най-много да се почувстваш нищожен. А съвсем не е така! Пък дори и да знаеш как изглежда външно човека – ако си някакво същество, което не познава хората – то дори да гледаш в някое предаване цялостен човек – ти пак няма да се сетиш, че този човек има „вътрешен живот”, че мисли, че с мислите си може да твори и всъщност точно това прави! Ти ще видиш просто едно същество, ходещо на два крака! Да, това е! Няма да видиш Духа на Човека! Винаги, гледайки или четейки книги по популярна астрофизика ме гложди това – ЛИПСВА ДУХЪТ! А Той си е там...Затварям Скобата...

     По-горе споменах, че човек твори с мислите си... Това е основната истина. За мен. И най-малкото нещо – дори да спретнеш една обикновена вечеря за двама – нямаш ли първо мисъл за нея – нищо няма да направиш. Просто е! Всеки може да се наблюдава и да забележи тази „особеност”. Е, съществуват т.нар. рефлекторни действия – например в организма ни протичат хиляди процеси в секунда, без изобщо да знаем за тях – камо ли да ги мислим... Но дали пък Някой не ги мисли?

     Дали?

*place (англ.) – място; в случая се отнася за Космос – space. Когато към PLACE се добави T – т.е КРЪСТ – се получава латинската дума PLACET – харесва се, приятно е. Намек, че Вселената се облагородява чрез Т, т.е. Йони трява да се свърже с Лингам, за да се достигне пълнота.