Всичко тръгна от мига, в който съвременният алхимик, бедният гражданин с руски произход Лев Василиевич откри, че вместо нормални екскременти, изхожда злато.
Години, години, години Лев Василиевич Иванов работеше като момче за всичко в една фирма за внос-износ и пак години, години, години, паралелно със скучната си работа, се занимаваше с неща, които го влечаха от малък. А именно - издирване на интересни алхимични текстове и прилагане на практика на прочетеното в тях.
Първоначално действаше на сляпо и много хаотично. С годините нещата се избистриха и старият ерген, вече петдесетгодишен, знаеше точно какво прави и защо го прави. Имаше стройна система в странното си хоби. Въпреки системата обаче, и въпреки знанията и познаването на нещата в дълбочина, Лев Николаевич искрено се изненада на този очарователен ефект - изхождането на злато.
Даже се питаше как е възможно това? Как червата му издържат на тази тежест? Но тези питания бяха мимолетни и безоснователни - Иванов знаеше много добре, че например хора-контрабандисти пренасят злато в правото си черво, без то да се увреди по никакъв начин. Мда, процесът на последното преобразуване на поетата храна, когато тя ставаше именно злато, се извършваше в правото му черво - не по-нагоре по храносмилателната система.
"Ама и аз се извъдих един Анти-Мидас!" - дивеше се на себе си алхимикът.
Лев Василиевич престана да ползва тоалетната в таванското помещение, което наемаше от много години. Ползването на нормална фаянсова тоалетна чиния от човек, който изхожда злато, беше нецелесъобразно - фаянсът можеше да се счупи. Пък и да се запуши каналът - златото не се разтваря във вода - поне не за времето, през което би преминало през канализацията на сградата.
И не на последно място - Иванов бе взел решение да събира златото, което изхождаше. Още не бе решил какво да прави с него. Де факто - той самият нямаше пряка нужда от този метал. Да, когато започна с алхимичните си занимания, наистина мечтаеше основно да може да добива злато. С годините на алхимични трансформации обаче, тази негова мечта се преобразува в нещо коренно ново - и той осъзна, че вече е ненуждаещ се. Но сега искаше да мине поне месец - като всеки нормален учен той държеше да се увери, че "експериментът", в случая - изхождането му - винаги ще дава един и същи резултат. Разбира се, отчиташе грамажа и обема на всяко изхождане. Даже започна да си записва стриктно какво и по колко яде - и после правеше съпоставка на количеството и качеството на изяденото с количеството и качеството на изходеното. От ден на ден се удивляваше все повече и повече - изходеното беше с доста по-малък обем от поетото, но по тегло го превишаваше многократно. Лев Василиевич даже започна да съжалява, че не можеше да задълбочи експериментите си, като опита да яде камъни, дървен материал, други метали, пластмаси - искаше да разбере какъв обем и тегло злато би излязло, ако поглъща тези необичайни храни. Но бе доволен и на това положение.
Месецът мина, експериментът излезе успешен. Количеството събрано злато бе впечатляващо! В таванското помещение на Лев Василиевич имаше малко над сто килограма злато! Не заемаше много място - всичките екскременти бяха под формата на топченца - като бърбонки на овца - и тези сто кила се бяха побрали в три малки чувалчета, всяко тежащо по около 33 килограма и нещо.
Гледайки чувалчетата, момчето за всичко Иванов взе внезапно решение - ще намери сигурни хора, които ще обучи на това умение и после...
После заедно щяха да променят алхимично света! Лев Василиевич бе убеден - златото нямаше да поевтинее, независимо от количеството му. И борсите, и икономиката, а и Вселената, която бе пълна със злато, го доказваха неоспоримо това.
За какво ли му беше на Лев Василиевич да променя света? Сложно е да се отговори еднозначно, и той самият не можеше да го обясни, нито строго научно, нито строго истинно, но изгаряше от интерес да види какво ли би станало, ако всеки жител на планетата получеше за лично ползване по около 10 кила злато.
И Иванов направи следната бърза сметка. Прието бе, че жителите на планетата Земя наброяват 8 милиарда. За един месец един човек изхожда по 100 кила злато. За година ще изходи 1200 килограма. За да се генерират 80 милиарда килограма злато, ще бъдат необходими 66666666,66666667 години на един човек - или словом - 66 милиона и 666 хиляди години цяло и 66666667 нещо си. Алхимикът знаеше, че в един друг миг той щеше да достигне вечния живот (или еликсира му), но не искаше да чака толкова години - не беше никак сигурен, че след 66 милиона години Земята и Слънцето, а и галактиката биха били това, което бяха сега. За хората - да не говорим. Затова бързо обърна сметката и изчисли колко хора трябваше да бъдат обучени в изхождане на злато, за да бъдат сведени шестдесет и шестте милиона и шестстотин шестдесет и шест хиляди години до една и само една година. Да, чисто и просто, ако той искаше да генерира 80 милиарда килограма злато за една година, трябваше да обучи 66 милиона и 666 хиляди души в умението да изхождат жълтия метал.
Е, можеше да не е толкова нетърпелив - и да генерира този големичък грамаж за две години - тогава подлежащите на обучение биха били 33 милиона и 333 хиляди души.
"Хм! Пак не е малко!" - мислеше Лев Василиевич. "Къде ще ги побера, за да ги обучавам? У нас - абсурд! Няма място. Да наемам помещения - също не става. Веднага ще се разчуе!"
Това бе проблем. Лев Василиевич Иванов искаше всичко да остане в пълна тайна и нещата да се разкрият, чак когато всеки жител на планетата получеше своите 10 кила злато. Защо държеше всичко да остане в тайна ли? Защото знаеше, че никой нямаше да позволи това да се случи току-така. От самите обикновени хора - които, разбирайки за това нещо, веднага биха се полакомили да отнемат по незаконен или законен път златото на ближния - до тия, които управляваха и владееха света. Защото, Лев Василиевич знаеше много добре, че ако управляващите искаха да разпределят по равно благата между хората - те биха го направили отдавна. И тогава не биха измирали милиони деца от глад, от войни и от други неприятни неща. И всичките почти - създадени от човека. Неприятните неща, не друго. Алхимикът се чудеше как е възможно парите, нещо, създадено от човека, да ограничава и определя живота на същия този човек. Лев Василиевич знаеше - не роботите, не изкуственият интелект заплашваха да завладеят хората, както прокламираха нашироко фантастите и параноиците - хората отдавна бяха завладяни и напълно подчинени от друго свое творение - парите...
Иванов бе пред отчаяние и пълен нервен срив. Нима напразно се бе сдобил с такова рядко умение? Нима нямаше да може да промени с него света? Как бе възможно да обучи и организира тайно над шестдесет и шест и половина милиона души, които да ядат и отделят една година и с това да променят света?
Струваше му се невъзможно.
Измина една седмица в отчаяние, премисляне и медитации - нищо! Между тях Лев Василиевич усилено търсеше в алхимичната литература подобен на неговия "казус" - такъв нямаше... Е, да, Христос, Буда, Мохамед и още някои бяха обучили милиони - но това не бе станало за година, нито за две-три. И да, бяха променили света - но не толкова бързо, колкото се канеше да го прави Лев Василиевич.
"Че кой съм аз, та да успея да направя такова нещо!?" - питаше се алхимикът Иванов. "Най-обикновен серящ злато - това съм аз! Никакъв Христос, Буда, Дао дъ Майната му-Дзин или ... таковало си е мамата май!"...
Мина още една седмица - вече основно в псувни и чуденици. Златото в таванското помещение чинно си се увеличаваше. Но това не успокояваше Лев Василиевич - той продължаваше да иска да променя света. И псуваше.
В средата на третата седмица от ЛевВасилиевичовото отчаяние се случи отново един рядък алхимичен феномен. Повтарянето на псувните, безкрайно и многократно, доведе до алхимично уникално събитие. Или с други думи - количествените изменения доведоха до качествени такива. Защото ненадейно една от поредните попържни подейства на природата като безотказна и страшно мощна мантра. Тази мантра привика на прозореца на Иванов един бухал!
Лев Василиевич не обичаше особено бухалите. Всъщност, гледайки огромната птица, той се усети, че досега никога не бе влизал в реален досег с такава, нито някога бе мислил, че и те съществуват, наравно с него, на планетата Земя. Бухалът също гледаше Лев Василиевич - донякъде укорително, заради псувните. След известно взаимно оглеждане, Бухалът реши да започне алхимичния разговор:
- Е, драги, знам защо ме извика! Макар да не ми е приятно, че това стана с псувня-мантра, ма нейсе!
- Чудна работа, пернатий! - опита се да звучи подигравателно Иванов, но нещо не му се получаваше. - Аз пък хич не знам нито да съм те викал, нито "защо"!
- Абе, знам, че не знаеш. Ама ще се въздържа от коментари. И ще мина направо на въпроса - ние, птиците, дневни и нощни, пък и други представители на фауната, ще ти помогнем да обучиш 66 милиона и 666 хиляди души в сране на злато.
- Не думай! - Лев Василиевич Иванов вече звучеше по-ехидничко, и това го изпълваше с вътрешна радост. - Значи, вместо кокошка, която снася златни яйца, вече си имаме бухал!?! Ти подиграваш ли ми се!? Сега ще те хвана и...
Иванов посегна да сграбчи бухала, но той се отдръпна от прозоречния перваз, на който стоеше по време на целия разговор и застана на около два метра навън от прозореца. Размахваше крила като колибри - нещо, не съвсем свойствено за бухалите, но държащо Леввасилиевичовият гост на едно ниво в атмосферата по начин, който му помагаше да продължи разговора с алхимика, без това да причини опасност за бухала. Иванов никак не се учуди на тази антиприродна махащокрила способност на бухала. В крайна сметка - той не се бе впечатлил от това, че бухалът говореше на неговия език, какво да говорим за една имитация на действие на колибри!
- Чуй ме, Иванов! Още сега съм готов да доведа 50 представители на нашия род! Можеш да ни обучиш на умението си. Ние после ще обучим други наши роднини. Ще станем много. После всеки от нас ще обучи избрани хора! И така - никой от човечеството няма да разбере какво става и какво правим - освен обучаваните, разбира се! Сякаш не знаеш! Хората забелязват само хора и живеят само в своя си, човешкия свят. Кой ще ти гледа бухали и подобни? Ако случайно видят, че долитаме в твоето таванско помещение, нищо няма да забележат, освен да си кажат: "Тоя луд съвсем се е смахнал! Сега пък храни бухали!".
- Е как така!? - отново се удиви Иванов. - То идеята ти е гениална, ама ако всички птици престанат да серат гуано или както там се казва - какво ще стане със Земята, бе?! Пък и животни ще включите... Мммнне! Не е добре!
- Ами, Лев Василиевич, май ще трябва първо да се научиш да "сменяш канала", тоест да можеш когато искаш да сереш обикновени лайна, когато искаш - злато. Тогава няма да настъпи проблем с гуано-дефицит в планетарни размери!
- Ами ще трябва, да! - отново ехидно извика Иванов и тресна прозореца.
Предстоеше му ново ровене в книгите, нови експерименти, нови повторения.
Но знаеше, че щеше да успее и че бухалът щеше да се върне "когато му дойде времето".
...
17.04.2013г. Аеиа
