Да освободиш Гарван

Из "Историите на Зора" от "Родена без Съдба"

Един четвъртък в края на май Зора реши да избяга от тренировка. Времето беше разкошно, някак магически предразполагаше към разходки и желание за разчупване на модела. Защото за дванадесетгодишното момиче това наистина си беше разчупване на модел – Зора никога досега не беше бягала от любимите тренировки.

След вземането на решение за бягство, следващата логична стъпка бе обмисляне къде да отиде – така че хем да не я засече някой близък или познат, хем да вземе максималното от ранния пролетен следобед. Веднага реши – „отивам в зоопарка! В работен ден и по това време там със сигурност няма да срещна познати...А и не съм го посещавала повече от година май...”. Звънна по мобилния на най-близката си приятелка – Саша. Знаеше, че Саша е свободна и я помоли да отидат заедно. Саша се съгласи.

Точно в два следобед се срещнаха пред главния вход на Зоологическата градина. Влязоха и се заразхождаха, непрестанно разговаряйки – макар че вече не бяха съседки, те почти всеки ден да се чуваха по телефона и, независимо от това, постоянно имаха какво да си кажат. Често става така с близки приятели... Зора се наслаждаваше максимално на бягството си – дори този път не изпадна в лошо настроение заради затворените животни – а това по принцип винаги й се случваше в зоопарка.

По едно време – бяха при клетките на птиците – Зора се откъсна от фоновото възприятие на околната обстановка и се концентрира в една необичайна птица. Двете приятелки се приближиха към нея и с изненада видяха, че това е огромен гарван – най-голямата и най-интелигентната птица от семейство Вранови.

...Гарванът гледаше Зора с невероятно умен поглед. Очите му – черен космически огън – сякаш говореха! Зора се зачуди – „защо ли не чувам „говора”, както често се случва между мен и доста от представителите на животинското царство? Хм...”.

Наистина – между тях липсваше особената комуникация. Но имаше друго – общуване с предаване на информация и разбиране чрез погледи! Това беше нещо много осезаемо, странно, силно и ново – и Зора се задълба в него. Потъна някак...

- ...Ей, Зорииии! – от потъването в гарвановите очи я извади Александра – викаше я, чудейки се какво става с приятелката й – Зора много рядко изглеждаше така отнесена.

- Какво!? Какво?! Казваше ли нещо? Извинявай – нещо се замислих... – полуусмихнато каза Зора, връщайки се в реалността „зоопарк със Саша”.

- Нищо! Питах те какво стаа – много отнесена изглеждаш!

Гарванът продължаваше да фиксира Зора в очите. Тя посегна да го пипне – беше застанал на пода на клетката, току залепен за решетката. За жалост – решетката, както е при всички птици, беше подсилена с дребна шестоъгълна мрежа – каквито слагат на курниците, с цел да се предпазят птиците от набезите на порове, златки, белки и други „игриви хищници” – а в зоопарковете – освен от „игривите”, пазеха и от хуманоидните ... Като видя, че не могат да направят физически контакт, Гарванът посегна с клюн към една близолежаща пръчица, взе я и я провря през мрежата – видимо подавайки я на момичето. Зора я взе – това сякаш отключи някакъв вид особено общуване, което, съчетано с разговора между погледите, накара Зора да каже на Саша:

- Ще освободя този Гарван!

- Ти си луда! Това е престъпление! – Саша беше с две години по-голяма и в някои области знаеше повече. – Ако те хванат – не ти мърда детска педагогическа стая или нещо още по-неприятно! А стига простотии, де!

- Не, наистина, Саше, ще го освободя! Ако искаш ми помогни, ако не – моля те, не казвай на никого! Само ще те помоля нещо – в ума на Зора вече имаше план за действие. – Когато подготвя освобождаването, да кажеш на нашите, че ще спя у вас – ако те питат, разбира се. Те ми вярват безотказно, така че може и да не се наложи да те питат. Но това съм измислила – в нощта, когато го пусна на свобода, „ще бъда у вас”...

- Ами ако вашите питат нашите?! Ти не си у ред! – противеше се Александра.

- Вашите няма ли скоро да отсъстват някоя нощ от вас? Това ще е идеално! Таман ще имам оправдание – страх те е сама и викаш приятелка!

- Ама ти ми четеш мислите! Да, следващата събота срещу неделя – ще ходят на някакъв семинар в Банско, а аз трябва да остана вкъщи, щото имам доста да уча, а и в неделя рано съм на школа...

- Екстра! Значи – събота срещу неделя! – Зора сияеше.

После отново си сляха погледите с Гарвана. Той сякаш знаеше какво мисли това момиче! Зора му каза наум: „Скоро ще бъде! Потърпи малко! Ще бъдеш свободен!”...И беше напълно убедена, че това ще стане. Колко хубаво би било, ако възрастните можеха да запазят детския си ентусиазъм и убеденост, че „всичко е възможно”! Животът би бил много по-възможен – и най-важното – по-интересен, жив и цветен – какъвто всъщност той си е...

Следващата седмица беше седмица на трескава подготовка. Саша категорично отказа да помогне на приятелката си в „тази простотия” и Зора се зае сама с плановете за конкретните действия. А те не бяха много сложни. Първо – трябваше й инструмент, с който да пререже решетката и мрежата. В къщата имаха най-различен инструментариум. Зора знаеше почти всички инструменти – но реши да се направи на ударена и да пита баща си с кои от инструментите може да се режат дебели метални жици – „ще ни трябва тия дни по трудово и обещах да занеса!”. Стефан й даде нужната ножица и прибави към нея една ножовка – за всеки случай. Инструментите бяха уредени! Алибито – също. Оставаше „методологията” на действие. Зора щеше да отиде следобед в зоопарка – като обикновен посетител. Знаеше предварително един храсталак – в който можеше да се скрие така, че никой да не я види. Щеше да остане там, след като затворят зоологическата и да чака, докато всички заспят – пазачи, гледачи, дежурни и животни. Е, нощните животни нямаше да са заспали – но Зора се надяваше, че те са свикнали с хора и поради това няма да вдигнат шум... После – освобождаване на Гарвана и отново скриване в храсталака – докато не дойде утрото и не отворят Зоопарка. След това – разхождане из него с първите посетители и накрая – излизане под формата на обикновен посетител, който си тръгва... Вълнуваше се, страхуваше се, усещаше тръпката от приключението и нарушението на реда (кой ли го е измислил този ред!?) – дори се опасяваше да не би нощем да пускат кучета-пазачи из зоопарка – това щеше да усложни нещата. Но Зора рядко обръщаше внимание на страховете си. Винаги ги имаше – дори по много, защото един бързо и ефективно работещ ум неминуемо отчита множество възможности, включително и неблагоприятните – но наличието на страхове никога не спъваше Зора в нейните планове и действия. „Гарванът е по-важен!” – успокояваше се мислено тя...
`

...

Нико-Са не знаеше нищичко нито за Гарвана, нито за плановете на Зора. Рал и Лар също не знаеха. На тази Птица й бе писано да умре в плен... И добре че беше така, защото след две години се случи нещо, което щеше да бъде необратимо и Нико-Са нямаше да може да продължи да действа... Но се случи невъзможното...

...

Речено – сторено. Както често се случва – Зора имаше „късмета на начинаещия” в освобождението на Гарвана. Успя да изпълни плана си точка по точка – без никакви пречки и засечки. Гарванът беше свободен! В тъмната пролетна нощ той направи няколко кръга, летейки около своята Освободителка, кацна на рамото й (ох, доста тежичък е!), клъвна й леко ухото, след това разтръска опашка и крила, полетя и кацна на върха на короната на един Дъб – храсталакът, в който се криеше Зора, беше близо до него... Птицата бе решила да следва Освободителката си до дома й – не искаше да я изпуска от очи. Зора не видя, че Гарванът се настани на Дъба – беше тъмно и не се виждаше надалече. Тя, доволна от постъпката си, се сви в храсталака, опитвайки се да задреме в очакване на зората. Зора чакаше зора...

...

Две години Зора не видя Гарвана – той явно си бе отлетял по свои работи и бе започнал да гради живота си наново. Вече Свободен...

...

След две години и след множество пренагласяния на нишките, Лар и Рал успяха да направят така, че двама психопати-убийци да нападнат Зора на едно пусто място привечер. Тя нямаше да оцелее от тази сблъсък, щеше да загине по най-жесток начин. Нико-Са гледаше нападението от килията си, мяташе се из нея като пленен звяр и виеше от мъка. Лар и Рал ликуваха – най-сетне „недоразумението Зора” щеше да напусне Света на Хората! Какво щяха да правят след това – те си знаеха! Целта беше да го напусне... Зора вече си мислеше „Край!”, когато усети рязък полъх на криле. Психопатите я пуснаха, свиха се и двамата – нещо ги нападаше. Зора седна на земята и видя! Възможно ли е! – два гарвана налитаха над изродите – кълвяха очите им! Кълвяха жестоко, както само гарваните могат! Кръв плискаше наоколо. Извергите никога повече нямаше да видят Зората... Гарваните късаха живо месо, месо, което бе леш. Това се случваше за първи път – два Гарвана да прочистват Земята от една жива леш. Леш, която бе жива, благодарение на Закона, и която щеше да превърне много невинни деца без време в леш... За първи път Изкуплението се явяваше на Момента. За първи път – чрез Гарвани... Най-умният бе принуден да чисти Земята от разложението. Но не можеше да го направи, защото бе в Плен. Щедростта, Благодарността и Верността разкъсаха оковите... Изродите изпитаха върху си цялата ярост на Изкуплението, ярост, която би се изсипала над всички изверги, отнемали Живот през всичкото Време на Земята и Закона...Би се изсипала, но никога не се изсипваше – Законът не позволяваше... Кървящи и слепи, изродите побягнаха без посока. Гарваните летяха след тях, крещейки победоносно бойния си вик...

...

Нико-Са гледаше от Килията си този неочакван обрат... Не можеше да повярва!... После заплака. От радост. Рядко му се случваше. Рал беше бесен, не си личеше по лицето му – просто гледаше студено и си казваше: „Още един във върволицата след Нея! Сега пък този Гарван! Откъде се взе!?!”...

...

Зора остана известно време на земята. Това бе той, да! Освободеният Гарван. Явно си бе довел и партньорката!...”Значи винаги е бил с мен! И по някаква причина просто не е демонстрирал присъствието си...”... Зора също заплака...

2011г. Аеиа

Добави в Svejo

Тя се роди без съдба

1. Началото

В една обикновена къща - нито богата, нито бедна - очакваха всеки момент да започне раждането на дете. Бяха го чакали дълго. Много години. Сега, в този мартенски ден, най-сетне бе дошъл моментът То да се появи на бял свят. И майката, и бащата искаха бебето да се роди в родната си къща. По тази причина майката отказа да постъпи в родилен дом – съвсем официално, с множество подписи и попълване на различни формуляри. За целта също така бяха наели лекар и акушерка – перфектни специалисти, които да водят „домашното” раждане.

Всички в къщата много се вълнуваха. Включително и домашните любимци – кучето Вихър и котката Сузана. Те дори най-много, защото животните имат по-силно развит усет, интуиция и изобщо са по-близо до Земята и Неизвестното. Това е така, защото може би са пощадени от Информацията и Неумолимия Ум и няма какво да им пречи с различни невротични и хаотични изстъпления. Вълнението на кучето Вихър и котката Сузана обаче бе продиктувано от нещо много неприятно. То бе свързано с раждането и с новото човече, но...

...Някъде в Неизвестното Някой бъркаше един в огромен казан нещо като лепкава материя - нематерия. Това беше висок, елегантен мъж, с красиво, леко изпито лице, безизразни, изглеждащи замислени, блестящосиви очи и дълга, гарвановочерна коса. Над и покрай казана, летейки сякаш из въздуха, се въртеше жена. Имаше вид на невероятно красива, но ужасяваща вещица от детските приказки. Беше облечена в дълга и широка многоцветна мантия, на главата й се мъдреха два рога с кълбо между тях, изобразяващо в едната си половина Слънцето, в другата – Луната. Косите й бяха руси, тук-там с червеникаво-огнени оттенъци, очите черни. Възрастта и на мъжа, и на жената не можеше да се определи. Наглед бяха млади, но би могло и да са ужасно, невъобразимо за човешките измерения, стари.

Материята в казана продължаваше да се върти, мъжът продължаваше да я бърка. Жената постоянно изтегляше нишки от тази материя и свързваше тези нишки с пъпа на всяко, току що явило се на бял свят новородено. Още в утробата. Така всяко бебе получаваше по една нишка, която завършваше в единия си край в него, а с другия – в казана. Който се въртеше вечно. А нишката свързваше съществото през целия му живот. Когато дойдеше време то да напуска живота, нишката се прекъсваше. Преди да се прекъсне, най-често имаше предварителни белези, че това ще стане – тя постепенно изтъняваше.

Да, жената бе така наречената от хората Съдба. Бяха й дали и постоянно й даваха все нови и нови имена, но истинското й име никой не знаеше. Не можем да го кажем тук, защото засега е неизвестно. Има подозрения, че то се състои от всички известни и неизвестни звуци, образи и частици, изказани в строго определен ред. Едно от имената й беше Самени-Лар, което ще използваме за напред. Мъжът бе вечния спътник „в живота” на Самени-Лар, но никой от хората не го познаваше, нито бе чувал за него. И неговото пълно и истинско име е неизвестно, тук ще споменем едно от имената му – Симане-Рал. Никой от човеците не познаваше реално и Съдбата – Самени-Лар (или само Лар), но по неведоми пътища до хората бяха достигнали откъслечни сведения, картини и данни, и Съдбата бе влязла в речника и образите, заложени им „по рождение”.

Сложно е да се опише и обясни как така от Неизвестното Съдбата свързваше всяко новородено, появило се на планетата Земя. Не може да се опише и това, как ставаше така, че Мъжът хем бъркаше постоянно казана, хем правеше паралелно и много други неща. Още по-невъзможно е да се обрисува и обясни фактът, че Съдбата свързваше с нишки от казанната материя не само човеците на Земята, а всичко живо и неживо, навсякъде. В много паралелни светове. Сякаш света на Самени-Лар и Симане-Рал бе нещо като основен вътък, Свят-Вътък, от който произлизаха и зависеха всички Светове. Този „вътък”, „Свят” и както и да го наречем, бе обобщен в представите на Кучето и Котката като „Великото Неизвестно”. А Самени-Лар и Симане-Рал определяха какъв да бъде Реда в Световете...

...Някой ще запита – как така две прости, обикновени куче и котка могат да проникнат, разберат и усетят това Велико Неизвестно, като то е толкова сложно и неописуемо, че и човекът с най-висок IQ и най-развита сензорика не би могъл да го разбере, обхване, обясни и опише? Твърде уместен въпрос!... Защото наистина не на всяко куче или котка по Земята е даден такъв „дар”, ако това може да се нарече така. Нека засега приемем на доверие, че точно тези двама домашни любимеца притежаваха Дара. Нека приемем, че този Дар им бе даден от един, условно казано – Човек, който също обитаваше Великото Неизвестно и имаше равна сила с Жената и Мъжа – Съдби, но те бяха успели да го победят и хвърлят във Великонеизвестния затвор, откъдето го пускаха да излиза само по един път на една земно-слънчева година. За него ще говорим по-пространно нататък. Сега само ще кажем, че въпреки затвора, той можеше отвреме-навреме да се свързва с някои същества. Ще допълним само, че тези същества, с които се свързваше, въпреки препятствието на строгите стени на Затвора, най-често изпитваха някаква безусловна Любов ... А какво е това безусловна любов, как изглежда, от какво се състои – също няма да обясняваме тук. Само ще кажем, че това всъщност не беше Любов – с всичките смисли, с които човешките знания и опит са изградили тази дума. Това бе нещо коренно различно. Да, то съдържаше в себе си Любовта – дори в нейния най-висш аспект - но имаше и много други „съставки”. Засега ще наречем условно безусловната Любов „Цялостност”. Във времето, в което се случваше раждането на детето, любовта бе поставена на пиедестал от хората. Това бе прекрасно, но и ужасяващо грешно. Човечеството и Света на Хората – а покрай тях и цялата планета Земя - бяха поели в съвсем неправилна посока...

...Родилният процес вървеше нормално. Майката дишаше правилно, както се беше обучавала, докторът и акушерката нямаше за какво да се тревожат. Освен това те знаеха, че зад най-близкия ъгъл на улицата чака линейка, оборудвана с всичката необходима съвременна медицинска апаратура. Линейката щеше да се включи в раждането при евентуален неблагоприятен обрат.

Раждането се проточи. Нощта клонеше към зазоряване. Бащата Стефан, който присъстваше на Тайнството, се беше изтощил неимоверно, но продължаваше да окуражава Ана, жена си. И тя бе на края на силите си, но, както често се случва в такива ситуации, сякаш някаква неземна сила й даваше допълнителна енергия... Наложи се да се включи екипът от линейката по едно време - тъкмо се канеха да извозват майката до болницата, за да направят спешно секцио ... и бебето се роди. Слънцето хвърли първите си лъчи над хоризонта. Момиченце. Мъртво...

...Беше се задушило по време на дългия родилен процес. Докторите прерязаха и привързаха пъпната връв и опитаха всякакви възможни начини да го съживят – когато не е прекалено късно това може да стане, животът може да се върне, но напразно. Лошото беше, че майката започна да кърви много силно – направи силен и масивен кръвоизлив. Оставиха телцето на бебето на една странична масичка и се заеха с Ана... Тя беше в съзнание и плачеше неудържимо, страдаше неописуемо. Стефан също страдаше, но още повече се притесняваше и тревожеше за жена си - затова концентрира цялото си внимание в нея и екипа...

...През това време кучето немска овчарка Вихър и сурата котката, обикновена порода, Сузана напираха да влязат в стаята. Вихър дереше бясно по вратата, Сузана също. От хората вътре никой не ги и чуваше – всички бяха концентрирани да спасяват майката. На моменти кучето успяваше да бутне бравата, но нищо – досега никога не бе могъл да отвори врата в къщата, котката също не можеше. Бравите бяха трудни за отваряне дори за хора, стегнати някак...

Докато животните се мъчеха, скимтяха и виеха от вълнение и отчаяние, сякаш някакъв повей на въздуха в коридора раздвижи околността, направи бърза спирала, като вихрушка, над главата на кучето и сякаш се заби в нея. Въздушен тирбушон. Веднага след това Вихър успя да отвори вратата. Втурнаха се в стаята и кучето взе внимателно в зъбите си бебешкото трупче. Както майките-кучки носят кученцата си.

Пренесоха телцето в стаята, отредена за бебето, подредена с много любов и вкус. Вихър сложи безжизненото телце на една мека шарена табуретка и двамата със Сузана започнаха да ближат и разтриват енергично телцето с езици и муцуни. Около тях, тримата, отново се образува някаква необяснима, една доловима с просто око въздушна вихрушка, която сякаш ги обедини в едно. Те стояха в центъра на бурята, облечени във вихър... Изведнъж бебето пое въздух и нададе силен рев. Толкова силен, че се чу и в съседните къщи. Много от съседите чуха и се зарадваха, а сърцата им трепнаха от радостно вълнение. Новият живот винаги действа така на околните, колкото и отнесени и невротични да са те. По някакъв начин, макар и за момент, сякаш връща у хората истинското усещане за Живот, такова, каквото би трябвало да бъде, но те отдавна са го забравили или изоставили. Не нарочно, просто така, с времето...

Единствените, които не чуха триумфалния бебешки рев бяха родилката, бащата и екипът. Вече овладяваха кръвоизлива, но все още бяха твърде концентрирани в отговорната си работа, за да чуват каквото и да е, неотнасящо се до пряката им дейност в момента.

Кучето и котката са порадваха на ревящото бебе и по някакъв начин разбраха, че е време да потърсят човек, който да се погрижи за него. А то не млъкваше. Беше едро бебе и се дереше с пълна сила, без проява на най-малък намек за изтощение. Вихър отново взе в зъбите си бебето, вече живо и ревящо и заедно със Сузана хукнаха към стаята с родилката. Някой в суматохата отново бе затворил вратата. Това беше лошо. Кучето отново започна да драска по вратата, но не можеше да се изправи в цял ръст и да го направи с цялата си тежест, което би подсилило шанса да го чуят, защото държеше бебето в муцуната си. Трябваше да се осланят на Сузана и на силния бебешки рев...

По едно време акушерката случайно хвърли поглед към масичката с трупчето. Ахна от изумление – нямаше го! Веднага обърна внимание на всички... Тогава чуха драскането и рева пред вратата. Моментът бе силно концентриран. Такива моменти могат да се оприличат на отрязъка от време, предхождащ Големия взрив – макар че тогава, твърдят, не е имало време. Взривът настъпи – бащата се втурна към вратата, отвори я ... и като в безвремие грабна в ръце ревящата си дъщеря – Вихър му я връчи без забава. И в момента, и в последствие Стефан не можеше да опише чувствата, които го обзеха при вида на кучето и котката, носещи живото му, ревящо и нетърпящо възражения в рева си дете. Времето сякаш се разтегна за него и от мига, в който ги видя пред вратата, до момента, когато взе бебето в ръце, вдигайки го тържествено пред себе си, му се струваше, че са минали векове. Когато го издигна, слънцето проби през прозореца и ревящото, червенокосо, кърваво бебе бе осветено от слънчевите лъчи на зората като по поръчка, като при някакъв предназначен специално за случая кино-ефект.

- Кръщавам те Зора! – само успяха да чуят околните през силния рев.

...

Зора остана без „нишка”. Точно това бяха усетили Вихър и Сузана – на съвсем интуитивно и първично равнище - и бяха решили на всяка цена да й помогнат да си върне живота. На някакво тяхно си ниво те знаеха, че липсата на нишка означава, че тя няма да живее. Но не можеха да се примирят с това и вярваха, че ще успеят да й върнат рано взетия живот. Да, животните също вярват. Понякога. Както и хората.

Много същества и несъщества остават без „нишка”, това е в реда на нещата. Редът, определен от Лар и Рал. Остават, но никога живи...

Такова нещо се случваше за първи път.

Съдбата имаше връзка с всички посредством нишките. Ако някой останеше без нишка – това същество просто се връщаше в Общото, откъдето след определен период отново се включваше в живота и получаваше своята нова нишка. Нишка на Съдбата. Нишка на Лар и Рал. Такъв беше Законът и досега никой не бе оставал жив без нишка, или с други думи – без Съдба. Без предначертан Път. Е, пътят не беше съвсем строго начертан за никого. На определени точки от него той се раздвояваше, разтрояваше, изобщо - мултиплицираше се - и тогава зависеше от самото същество по кое от разклоненията ще тръгне и какво ще последва от това. Това човеците на Земята бяха нарекли свободна воля. Да, имаше я, но в рамките на Съдбата, на определени точки от Пътя. Всичко останало беше предначертано. Дори броят и видовете разклонения, както и последствията от тях бяха предначертани от Господарите на великото Неизвестно – Самени-Лар и Симане-Рал.

Нишката беше средството, което свързваше Лар и Рал с всички същества. Така те познаваха всички и знаеха за всички. Ако някой жив по някаква причина останеше без нишка, те не биха имали никаква връзка с него и не биха знаели за съществуването му.

Някой би попитал – те нямаше ли да разберат, че този някой не е умрял, като не го видят да се връща в Общото? Така е, биха разбрали, но никога не проверяваха кой се връща в Общото. Законът, който бяха наложили, бе толкова силен и неотменим, че се осланяха изцяло на него и го бяха оставили още откакто съществуваха Световете да действа сам. Понякога, обаче, Слепият Закон може, съвсем несъзнателно, да изневери на създателя си...

Зора остана жива без Нишка...

...

Април 2011г. Аеиа

Добави в Svejo

Удавникът

     ... Още на следващия ден се появи нужда от помощта на Акулата. Морето, за разлика от предишния ден, бе ужасяващо бурно. Спасителите не разрешаваха на летовниците дори да стоят на брега – имаше много опасни вълни. Хората – донякъде отегчени – се пържеха на жарещото обедно слънце... Тогава в един миг при една от спасителските вишки, близо до която се бяха настанили Зора и родителите й, настана тревога. Тя сякаш се понесе по въздуха и обхвана и околните плажуващи – по начин, по който те моментално разбраха за какво иде реч – в морето, доста навътре, спасителите бяха забелязали борещ се за живота си човек! Как бе попаднал там можеше само да се гадае – най-вероятно бе някой глупав и самонадеян смелчага, решил да изпробва силите си срещу Морето на някой неохраняем плаж – и Морето го бе понесло насам – към плажа, на който беше Зора. Многобройни летовнически и спасителски бинокли се насочиха към него. Но само това - хората стояха безпомощни. Не можеха да помогнат на този нещастен давещ се човек... Спасителите също не можеха да отидат до него – беше далече, а и с лодката бе опасно да се влезе – вълните бяха огромни и коварно-опасни и щяха да обърнат морското возило още на първите метри... Не можеха да извикат и хеликоптер – всъщност, имаше такава възможност, но докато дойдеше, човекът най-вероятно щеше да се е удавил...

     В този напрегнат и сюблимен миг, Зора реши да извика на помощ бялата акула Тайфун. Викна го по своя си специфичен начин и той начаса отвърна. Тя му обясни защо го вика и го помоли да спаси давещия се човек.

-         –  Мммм, не е редно! Никак не е! Ще направим голяма беля! – възпротиви се Тайфун.

-         –  Моля те! Ти нали каза, че винаги ще откликваме, ако някой от нас е в беда!?

-         –  Да, но ти не си в беда! Това е някакъв Непознат! Той ТРЯБВА да се удави... нишката му едвам-едвам се държи. Скоро ще се върне в Казана като гледам...

-         –  Какво?! Какво?! Каква нишка? – учуди се из дъното на душата си Зора. – За какво говориш? (тя все още не знаеше нищо за тези Нишки, нито за Съдбата, нито за Бог -  беше само на шест години, все пак...)

-         –  Аааа, нищо! Говоря си! Под напрежение съм – затова!

-          – Докато така си говорим, този човек ще умре! – кресна извън себе си Зора и се разрева с пълен глас.

     Разреваването вече не беше по особения телепатичен начин – Ана и Стефан го чуха и видяха  съвсем осезаемо. Те се втурнаха да успокояват дъщеря си, мислейки колко е чувствителна и лесно ранима – не всяко дете ще заплаче в такава ситуция. Така де – това е все пак само един Непознат, който се дави „някъде там”...

...

     Нико-Са следеше случая с интерес. Отново се бе хванал с две ръце за Решетките и не отклоняваше поглед от Давещия се, Зора, Тайфун и Плажа. Сега! Сега! Сега ще се случи нещо, което ще наруши Реда! Сега! – бе премислил всичко. Нямаше никаква опасност – най-вероятно. „Но ще видим!”... Сега!

...

     В същия този момент, когато Нико-Са мислеше „Сега!”, Тайфун, крайно изненадан и най-неочаквано за самия себе си, се видя понесъл се към давещия се самонадеян хлапак! Да, това беше едно седемнадесетгодишно момче!

  ...Момчето се бореше с огромните вълни. Беше в съзнание и се задържаше отгоре, а когато го потапяха – успяваше да изплува и да поеме въздух. Усещаше обаче, че му остава твърде малко. Че скоро ще напусне този свят. Понякога, когато не сме изпаднали в шок при подобни ситуации, (шокът е нещо като Божия милост – не ти дава да гледаш реално и трезво на нещата и прави Прехода много по-лек и приятен) виждаме всичко някак много ясно и като че ли – от дистанция – това пък е другия вид Милост, вторият вид шок... Момчето, името му бе Добрин, беше попаднало във втория вид „Милост” – съвсем съзнателно и спокойно мислеше, че умира. Тъкмо поглеждаше Небето за последно, когато мерна в гмежта под и около себе си някакво огромно тяло! Ужас! Само това ми липсва! Нали в Черно море няма такива акули? Откъде дойде тая? Свършено е с мен! – и усети как огромни зъби се сключват около кръста му... Край! 

    ... Само че зъбите не се забиха – все още не изпаднал в шок, Добри осъзна, че се намира в устата на огромна акула, която го носи нанякъде... „Може би ще си поиграе с мен – както съм гледал косатки да си играят с хванати тюлени – преди да ги убият. Или както котка играе с мишка”...

  ...Зора изведнъж престана да плаче. Тя, майка й, баща й, а и всички хора по плажа се бяха вторачили невярващо в удавника! Вече се виждаше с просто око – всички бяха захвърлили биноклите. Някаква огромна акула го бе грабнала в устата си, държеше го над водата и вълните (може би, за да не се удави?!) и го носеше към брега! Това беше абсолютно невъзможно нещо! Първо – в Черно море няма такива акули, второ – никога, никъде, никой не е виждал акула да спасява удавник! Това бе чудо, анахронизъм, мираж, илюзия, абсурд!... Докато хората изреждаха несъзнателно тези хаотични мисли в мозъците си – акулата продължаваше да носи момчето към брега. Когато стигна на разстояние, от което спасителите можеха вече да го извадят, тя го подхвърли нагоре – „Сега! – помисли Добри. – Сега като падна надолу, зъбите ще ме посрещнат и...”- но нищо такова не се случи – той отново се намери сред бушуващите вълни... Хората, които гледаха случката почти като в транс, видяха, че акулата се обърна към хоризонта, перна ефектно водата с опашка, както правят акулите и китовете в анимационните филмчета, и се потопи под водата. После на всички им се стори (или видяха?), че се отдалечава към хоризонта...

   ...Спасителите се окопитиха – петима се втурнаха да вадят момчето. За съвсем кратко време успяха да го измъкнат на брега – и веднага го пое медицинският екип, който чакаше в готовност. Добри бе в учудващо добро състояние – нито беше нагълтал вода, нито дишането му бе затруднено... Докато той лежеше на пясъка и лекарите действаха около него, проверявайки жизнените му функции, Зора успя да се доближи на няколко метра от бившия удавник, без родителите й да забележат. Тя спря и се вторачи в спасеното момче, като изричаше телепатични благодарности към приятеля си Тайфун. Красавец беше това момче! Строен, рус, синеок... Радвам се, че те спасихме! – каза си наум Зора. Междувременно и Добри забеляза вторачилото се в него момиченце. Кой знае защо – стори му се много учудващо, че това момиченце го гледа с такъв интерес. А и някак усети, че в очите на момиченцето не се четеше  просто обикновен, сеирджийски интерес – имаше нещо друго... Той отново погледна към Зора, взря се в очите й – какви очи! После явно цялото това преживяно напрежение си каза думата и Добри изгуби съзнание...Последното, което запомни бяха едни Очи – и да, вълната, която го подхвана и отнесе на брега... Лекарите отново се засуетиха. Сложиха го на носилка и го понесоха към междувременно пристигналата кола на „Бърза помощ”.

...

     В Света-Вътък се случи нещо необичайно. Появиха се някакви странни вълни. Рал веднага се заинтересува какво става и с огромна изненада констатира, че момчето Добри, което трябваше всеки момент да се върне в Казана, е възстановило дебелината на Нишката си! При по-обстойно вглеждане в Света на Хората, Рал с оромно учудване видя, че една Акула е спасила Човек! Някаква акула бе причината за възстановяването на Нишката на Добри! Нечувано! Никога не се беше случвало такова нещо! Рал се вгледа по-обстойно в Акулата, тества нишката й, каза едно „Хм!” – и продължи да бърка Казана, правейки междувременно още куп неща – към този куп добави и разговор с Лар. Каза й какво се е случило. Тя също остана като „гръмната” и нямаше идея какво би могло да значи това. Двамата решиха, че ще чакат – още повече, очертаваше им се скорошна среща с Тайфун...

   ...Нико-Са седеше на нара в затворническата си килия. Беше прихлупил лице към коленете си, прикривайки го в шепи. Страничен наблюдател би помислил, че този голям мъж плаче. Но не беше така – по този начин той успяваше да изключи изцяло Мислите си от Света-Вътък – защото имаше опасност да те да бъдат чути от другите Двама съ-творци. През еоните затворничество Нико-Са успя да постигне много неща – това прикриване на мисли бе едно от тях. Хубавото беше, че той можеше да „чува” мислите на Двамата, без те да имат представа какво мисли той. Това правеше и сега – подслушваше разговора между Рал и Лар и ликуваше – те не бяха разбрали за съществуването на Зора! Надяваше се да не разберат скоро!

След като се успокои, че във „вражеския лагер всичко е наред”, Нико-Са се съсредоточи върху Хората на плажа, от който се готвеха да откарат неуспелия удавник с линейката. Видя, че хората са крайно шокирани, учудени и не на себе си – та те бяха видели Чудо! Удавникът – също! Даже го беше преживял!

     Това обаче не влизаше в плановете на Нико-Са – в крайна сметка, такова „масово видяно чудо” можеше да насочи вниманието на Лар и Рал към Зора... Нико-са знаеше, че в един момент това няма да може да се избегне, но се стремеше да отдалечи това събитие колкото бе възможно повече във времето. Затова реши да въздейства на хората по начин, който да ги накара да мислят, че са видели нещо друго...Какво да бъде то?! Ами да! Една голяма морска вълна! Тя подхвана момчето и го захвърли близо до брега, нали така?... Нико-Са мигом разпръсна тази мисъл-визия из Плажа (това беше друго негово умение, което бе придобил през  еоните затворничество). Някои хора я подхванаха, приеха я за вярна, повярваха й и решиха, че са видели точно това. Други все още упорстваха, че акула е спасила момчето. Но тези с вълната бяха повече – и някак успяха да убедят другите, че им се е привидяло: „Ама как така акула?! Огромна?! Бяла!? Ха ха! В Черно море няма ТАКИВА акули! Привидяло Ви се е – от вълнението най-вероятно!”... Добри, вторачен в очите на Зора, също улови тази мисъл-визия – дори сдоби спомен, че е усетил как вълната го грабва – и затова преди да припадне пред очите му бяха реалните Очи на Зора и въображаемата, но осезаема „вълна, която ме отнесе на брега”...

     „Мда – мислеше си Нико-Са, кой знае защо – в изблик на неочаквана веселост. – Хич не е трудно да накараш хората да вярват в каквото си поискаш!”.




27.11.2011г. Соня Петрова - Magicktarot




Едно от продълженията на "Тя се роди без Съдба", чието начало публикувах за първи път тук:


http://magicktarot.blog.bg/izkustvo/2011/04/16/tia-se-rodi-bez-sydba.730408

Добави в Svejo