понеделник, 30 декември 2013 г.

Двуглавият търси подкови за криле


И носеше се моят Двуглав Аз сред Морето-Гора, плувайки уверено в кафеена чашка.

За да не потънеш в това специално море, е добре да се държиш наблизо до мястото, където вълните се превръщат в дървета - но не на самото място.

Макар и с огромни и силни криле, той търсеше митичните подкови за крила.

Защото...

Защото...

Както Коня, който, ако е див, няма нужда от подкови, но опитомен, и, за да може да живее в човешкия свят, е наложително да бъде подкован,

...

така и Двуглавият Аз знаеше, че съществуват специални "подкови за криле", които позволяват на притежателя на крилете да лети безопасно и в други светове.

...

...

30.12.2013г. Соня Петрова - АЕИА

неделя, 29 декември 2013 г.

Медитация: Моето Име е Любов


Кой запалва Искрата на Живота?

Кое нещо прави нещата Живи?

"Аз съм Пътят, и Истината, и Животът..."

Животът ли носи Съзнанието?

Или Съзнанието - Живота?

Живот = Съзнание ?

Кой пуска Електричеството на Сърцето?

Кой Го инициира това Електричество?

Такива ми ти работи!

...

...

29.12.2013г. Соня Петрова - АЕИА

събота, 28 декември 2013 г.

Медитация под Дървото на Ганеша


Мозайки, рисувани тъкани - без майтап, дали Древните не са имали компютърна визия, изпадайки в нестандартни състояния на съзнанието? Страх ме е дори да го помисля... Но, какво пък?!?! Нищо не се знае, Древността може да е била напълно цифрова?! Свещените Числа, м? Или, нека да е - ООООМММММ....

...

...

...

...

...

...

...

...

...

...

28.12.2013г. Соня Петрова - Аеиа

вторник, 24 декември 2013 г.

Жаба по Коледа


Не знам за принцовете, които се превръщали в жаби и обратно, ама вчера аз имах честта да бъда жаба.

Последно предколедно разглеждане в магазин за играчки. Натискам една жабка и тя закваква, веднага след това - случайно улучвам един от клавишите на една музикална джунджурия - от нея се разнася... разбира се!... "Ода на радостта"!

Квак-квак ти дете от Рая,

Ти, вълшебен, звезден Квак!

Ний пристъпваме в омая,

о, Богиньо, в твоя квак...

Музикалната джунджурия, изглежда, е напълно вълшебна. Защото вече не съм "аз", а съм жаба, която пее в хор с хиляди други жаби "Ода на Радостта". Реалността се люлее наоколо. Приказка!

Понякога се случват такива неща - да налучкаш случайно катализатора, който да отключи заключената зад Девет Катинара магия във всяко едно нещо. Музикалната жабка в случая се яви катализатор за магията на музикалната джунджурия.

Която, от своя страна, ме превърна в жаба. И...

Най-малкото - разбрах какво правят жабите по време на зимната си анабиоза. По Коледа, де...

...

24.12.2013г. Аеиа

неделя, 22 декември 2013 г.

Какво се крие в Любовта?


Каквото и да се:

каже, напише, помисли, чуе, усети,

направи, види, сътвори, опише, опакова,

навие, развие, приземи, пипне, докладва,

складира, преведе, нарисува, начертае, потопи,

извади, съхрани, унищожи, скрие, разкрие

за Любовта -

винаги ще е напълно недостатъчно.

И това не е двойно отрицание, което да значи потвърждение.

За тази най-велика и изначална Сила вероятно са изписани и измислени най-много неща във всички възможни Вселени.

Даже често предполагам, че Вселените са създадени основно за това - да събират писания, открития, изводи и наблюдения за Любовта.

И "когато" - което е в кавички, защото Време и Пространство не владеят Любовта, тя е по-отдавнашна от тях - та, "когато" информационното поле на вселените се пренасити с открития за Любовта, тя ще се почувства доволна и в един "момент" ще изплува от привидното си укритие и всеки ще може да Я види.

(Или най-малкото - да разбере, почувства, съзнае, че Той е Любов.)

Тук ще разгледам един напълно частен, дори не едностранен случай, свързан с Любовта. Да, често нещата изглеждат двустранни и дори - едностранни. Но има и случаи, когато липсва дори една страна! И това не е известната вече "сингулярност", т.е. състоянието син регулация, без правила.

Ето го, най-сетне, и днешното ми безстранно откритие за Любовта. Една анаграма - на латинската дума за Любов - AMOR.

AMOR съдържа две интересни и много важни срички.

ОМ

и

РА

ОМ - всеизвестна е, първичната, творящата, най-силната сричка сред сричките. В частност - вероятно тя дава сила на кокичето, това най-нежно малко цвете, да пробие ледовете и да цъфне сред студ и сняг!

РА - Слънцето в древен Египет, а и вероятно не само там - Слънцето си е Слънце... Без Него Кокичето не би цъфнало и не би било Кокиче...

Извод:

Безстранно в Любовта намираме ОМ и СЛЪНЦЕ!

...

...

22.12.2013г. Соня Петрова - АЕИА

петък, 20 декември 2013 г.

Хората са огнени същества


Огънят, плазмата - уж материя, уж не-материя, уж веществото, от което са съставени жителите на звездите...

Макар да не се вижда на пръв поглед, хората също са огнени същества. Докато са живи и в земната си форма, те имат постоянна температура - сравнително висока.

Това се приема за даденост, но то е "просто" Огън. Който неизменно гори, свети, топли и т.н.

При нужда дори се усилва - за да унищожи неканени посетители например. Или да изгори някои мисли, които ни тормозят. Да, температура може да се вдигне и по тази причина...

Кой знае, може би дори не сме като жителите на Звездите, може би даже сме Звезди. Или, както казва Кроули: "Всеки мъж и всяка жена е Звезда".

...

...

20.12.2013г. Аеиа

сряда, 18 декември 2013 г.

Техника за създаване на ЛИЧНА ДЪГА


През лятото, медитирайки в легнало положение под небето, забелязах нещо интересно. Като гледаш продължително в бездънното наглед небе, виждаш нещо като малки и бурно извиващи се блестящо-бели змийчета. Това, според някои, е реакция на ретината и подобни неща, според други тези "змийчета" са духове, ангели и пр. Между другото, срещнах и при Уилсън споменавания на тези блестящи рептилии - в "Секс, наркотици и магия", ако не се лъжа, той описва нежеланите странични ефекти от злоупотреба с кокаин. Един от тях е, че кокаинистите виждали такива змийчета не само в небето - а изобщо във въздуха около тях. И от това имали неприятно усещане. Уилсън казва, че всеки би могъл да ги види тия неща, без да му стане неприятно - просто трябва само да загледа по-продължително небето. "Моите" змийчета ги видях преди да прочета за тях при Уилсън - това, че прочетох наскоро след като ги регистрирах реално, го приех като потвърждаваща синхронност. И се зарадвах, разбира се. Но, освен змийчетата, се случи и още нещо. Първо, обаче ще кажа, че за да е ефективна медитацията, преди това би трябвало да се проведе йога-практика, поне половин час - раздвижване, дишане и т.н. Може и не-йога - а просто тичане, танцуване и подобнви физическо-духовни дейности. Аз не деля нещата на този принцип, но за яснота в изказа си позволявам такова стандартно деление. Та, гледайки "медитативно" в небето, извежднъж пред погледа ми, в съвсем ограничено кръгче, точно в "центъра" на небесния купол, се появи малка права дъгичка!

Моментално прекъснах съзерцанието и извиках външни, независимИ наблюдатели, които да потвърдят има ли там дъга, или няма. Потвърдиха, че има! Т.е. това не бе игра на светлината върху моята ретина и съответно - мозъчни визуални центрове и пр. Бе игра върху ретините на всички...

Времето бе сухо и слънчево, Слънцето клонеше към западния хоризонт. Да, имаше съвсем леки паежинни облаци - точно над мен. Може би от тях бе станала дъгата? Тук интересното беше, че разположението на Слънцето не бе такова, че да предполага точно там образуване на дъга - тя бе твърде високо.

На следващия път нещата се повториха. И така - няколко пъти.

Разбира се, невъзможно бе да не стигна до един напълно личен, субективен, пречупен през йогийско-съзнателните ми визии извод. Който звучи така: понякога, след определени практики, и особено ако сте човек, който може да спъне с поглед друг, ходещ спокойно човек, вие можете да влезете в състояние на пропускане на по-голямо количество фотони през очите си, отколкото пропускате стандартно. В такъв момент, ако гледате небето, и ако там има, макар и малко количество водни капки, пари и т.н., много е вероятно вашите фотони да се пречупят през "небесната вода" и да се появи дъга.

Това е вашата дъга!

Вие избирате за какво да ви послужи.

:)))

...

...

18.12.2013г. Соня Петрова - АЕИА

вторник, 17 декември 2013 г.

Най-голямата лъжа - плътта е тленна...!


Не мога да разбера, а и не ми е необходимо - кой мъдрец измисли великата мисъл, че

"ПЛЪТТА Е ТЛЕННА" ???

Това е огромна лъжа!

Ще се повторя, но не мога да не го напиша пак - прието е, че материята, включително и плътта, се състои от атоми. Разбира се, има и податомни частици, и под-под-томни - и така до безкрай, но...

Но - никой не може да унищожи дори един-единствен атом. Теоретично, но недоказано емпирично и всякак, се твърди, че атом може да бъде унищожен, единствено, ако се срещне с анти-атом. По-правилно - материя да се срещне с анти-материя.

И така...

От горната лъжа, следват много глупашки разделения. На материалисти и идеалисти. На теисти и атеисти. На глупаци и умници. И така - отново - до безкрай.

Една лъжа, безброй деления.

И неуважения към Творението.

Я ти сътвори един атом и тогава говори! Че плътта е нещо "низше"...

...

...

17.12.2013г. Аеиа

неделя, 15 декември 2013 г.

55-те сезона и единственият атом


И след като Извънземният не успя да намери на Земята нито един човек, който да е в състояние да сътвори просто така, от нищото, дори един-единствен атом, той се насочи към сезоните.

Хората ги приемаха за даденост. Да, имаше места на планетата, където сезонът бе само един, имаше и само с два. Но повече от четири сезона хората не познаваха.

А Извънземният беше от място, където имаше точно петдесет и пет, рязко разграничими един от друг сезони. Но интересното в неговото родно място бе това, че там тия работи не се наричаха сезони - не като дума - просто там нямаше такава идея, такъв смисъл - сезони.

Не че те не можеха да измислят, осмислят и генерират абстрактни идеи и неща - но просто специално за сезоните, които при тях бяха 55, но не съществуваха - специално за тях те осъзнаваха пълната сезонна невъзможност за самостоятелно съществуване. И не смятаха за нужно да възпяват "пролетта" например - възпяваха положението на Планетата си спрямо тяхната Звезда... Макар че и положението не би могло да съществува самостоятелно. Всъщност - те и него не възпяваха. Извънземният просто се опитваше да обясни своята реалност на една жена от Земята.

- Сезоните не са от атоми!

Бе възкликнал Извънземният, в опит да обясни на своята Любима същността на липсващите 55 сезона...

...

...

15.12.2013г. Соня Петрова - АЕИА

събота, 14 декември 2013 г.

"Сюрреализъм" е думата за "скука" във моята действителна реалност...


...

...

петък, 13 декември 2013 г.

На каква възраст е моята материя


Възрастта на всички мои атоми ми е неизвестна. Но, ако приемем, че всеки един атом във Вселената ни датира от нейното начало, което в днешно време е модерно да се нарича "Голям взрив", то значи и атомите ми са на вселенска възраст.

Материята, както често обичам да повтарям, всъщност не е само "материя". Къде и как се генерират атомите? Казват, че това ставало при избухване на свръхнови - т.е. при стари звезди, които са над определена величина и когато им изгори цялото гориво, те избухват и се увеличават, преди да започнат свиването и превръщането в джуджета.

Не знам дали свитите (колабирали) звезди, се водят умрели. Но атоми не се генерират само при избухване на свръхнови - всъщност, твърди се че всичката материя се е генерирала при Големия взрив. При свръхновите май става трансформация на вида атом (или частица). Количеството атоми/частици във Вселената си ги е имало от Началото. Оттам - макар и твърде опростенчески - можем да перифразираме и закона за негубене на енергията. Енергия и материя са едно и също нещо. Енергията не може да се изгуби - така е и с материята - тя е еднаква като количество във Вселената от Сътворението насам (ако наречем така условно Големия взрив).

Умрялото човешко тяло обаче не е същото като свръхновата. Неговата материя също не се губи - връща се във Вселената, т.е. започва да се разгражда, а самото тяло не изпитва болки, не се движи, не желае нищо. Казват - не е живо.

Но "аз" не съм нито тази страховито древна материя, нито този "живот".

Аз може би съм и двете.

Но това, което искам да кажа е, че не може да съм на близо четиридесет години, а всъщност тялото ми, което е неразделна част от мен, да се състои от атоми, чиято възраст е равна на възрастта на Вселената.

Затова много хора не се чувстват на възрастта, на която официално се водят. Някои се чувстват много по-древни.

И аз съм така!

...

13.12.2013г. Соня Петрова - Аеиа

вторник, 10 декември 2013 г.

Необичаен автостопаджия


Нечакано във късен следобяд,

старик един качих в колата.

Закъсал беше, слаб и бляд -

край пътя зимен край житата,

покрити с преспи сняг.

...

Старикът стопли се завчас

и разговор подхвана,

по-точно монолог - на глас,

и интересно стана.

...

Материята той описа,

и каза, че наблизо, тук,

до таз "материална риза"

намира се креатор друг,

който оформя световете,

и, без да е материален той,

съдържайки материя в ръцете,

твори света - и мой, и твой.

...

Материята - нематериална -

въртяща се на всичките нива,

тя всъщност граница била е,

и между мене, тебе и света,

и между бог, човек и рая,

и между всичките неща;

И още колко ли - не зная

небивалици изплющя,

тоз странен старец

от житата,

във късен следобяд.

Край нивите летяхме

със колата,

покрити в преспи сняг.

...

10.12.2013г. Аеиа

понеделник, 9 декември 2013 г.

Кой държи авторските права над планетата Земя?


Във полета ми

див аквамарин

божествени послания

изпраща.

Омайничета алени

край извор син

в гората

като буря ме обхващат,

и шепнат с цветен глас

и поглед тих

незнайна приказка

за Него -

как Той,

с воал от див аквамарин

Гората с Тайнство

е магьосал.

Взе го,

и после

над Леса го разпростря...

Воалът му запя

със глас неземен,

аквамаринът плесна със крила,

Земята се превърна

в храм вълшебен.

...

Из Галактиката се разнесоха тревожни послания - изведнъж се бе оказало, че никой не знаеше кой е авторът на планетата Земя!

Наистина!?! - питаха се галактически същества от кол и въже - КОЙ Е ТОЙ? Кой държи авторските права на Земята?

Това трябваше спешно да бъде разбрано, защото се бе появил купувач, който обещаваше да върне Рая на Земята, ако я закупи. Но сделката не можеше да бъде изповядана, защото авторът, т.е. главният собственик, бе напълно неизвестен!

- Бива ли такава скромност, бе! - гневеше се галактик-премиерът. - И как така досега не сме се сетили, че всъщност не знаем кой е автор на Земята?! Как?!

...

...

09.12.2013г. Соня Петрова - Аеиа

четвъртък, 5 декември 2013 г.

Промоция на КОСМИЧЕСКО ЛЕГЛО!


"УВАЖАЕМИ КЛИЕНТИ!

САМО ТАЗИ СЕДМИЦА

МОЖЕ ДА ЗАКУПИТЕ НА ПОЛОВИН ЦЕНА

ЦЯЛО ЛЕГЛО!!!

ОТ УНИКАЛЕН КОСМИЧЕСКИ БУТИК!"

...

Дааа, не ми обяснявайте! Знам, че думата "ПРОМОЦИЯ" не значи намаление на цената! Значи популяризиране на "нещо". Затова и не съм я сложила никъде по табелите за половин цена из магазина!

...

Историята на тази партида легла е, меко казано, нестандартна. В склада ми дойде от нищото някакъв извънземен и ми се примоли да взема без пари леглата му, защото иначе той щял много да пострада!

Не знам откъде знаеше, че може да ми повлияе емоционално, т.е. аз да се смиля над него. А дори не знаех откъде идва! И никак не приличаше на човек...

Ама леглата бяха напълно като нашите на вид.

Единствената разлика беше, че лягайки в тях, човек можеше да усети, че лети - съвсем реално! Различни видове летене - по избор, с гласово задвижвано копче. За глухонемите - с тъч-скрийн. И така нататък.

...

Другото странно за мен нещо, бе твърдението на закъсалия извънземен. То се състоеше от следните изречения:

Не се учудвайте на тия летящи легла! Вашето летене - в самолети, делта- и парапланери, хеликоптери, парашути, совалки и подобни, е също чиста проба симулация. Не можете да погледнете зад завесата на своята нереална реалност, затова мислите летенето за истинско.

...

Раздразних се от поучителния му тон, и реших да го питам в саркастичен оттенък:

- А случайно да имате легло, лягайки в което да усетиш съвсем реално, че някой те обича? М?

Извънземният ни най-малко не се смути -

имали такива легла!

...

Каза, че ако успея да продам летящите, щял да ми донесе и обичащи...

А дано!

...

05.12.2013г. Аеиа

сряда, 4 декември 2013 г.

Късметът е осъзнатост


Писала съм и преди по въпроса, но пак ми се пише - затова ще нахвърля "некои съображения".

Не са случайни или глупави измислици твърденията на духовно извисените учители, че основната ни потребност е осъзнатостта.

Да погледнеш през завесата, да разкъсаш булото, да разбереш, схванеш, осмислиш, преживееш, видиш, чуеш същността на Реалността...

Може би в това се изразява Бог в нас. Може би в моментите на осъзнатост сме богове - и в тях творим реалност.

Извън осъзнатостта сме сграбчени от уж външна реалност. Уж, обаче силна и неразбиваема! Извън осъзнатостта, освен че сме заспали, ние сме само човеци - бог спи в нас. И сънува неосъзнати сънища.

И отново опирам до т.нар. сън. Пак ще повторя - когато човек сънува осъзнато, знае много добре, че сънната реалност зависи от самия него! Той решава дали да построи планина, да създаде море, да помогне на човек в беда, сам да се измъкне от неприятна ситуация и т.н. В осъзнат сън човекът сам издялква всичките обстоятелства.

Същото става и в обикновената ни, будна реалност. Но само, ако сме будни!

Често се случва човек да получи спонтанно осъзнат сън - без да се е старал да го постигне и дори без изобщо да е чувал преди това за такъв феномен.

Случва се и спонтанно събуждане в "обикновената, будна реалност".

И както когато по време на сън изведнъж разбереш, че сънуваш и започваш ти да определяш правилата (като преди това си се чувствал напълно безпомощен и зависим от външни за теб неща!), така става и когато се събудиш в ежедневната си, будна реалност.

Това е така нареченият "КЪСМЕТ".

Много често си мислим, че късметът е нещо извън нас, "сляпата съдба" и подобни работи. Не е извън нас! Просто не сме усетили моментът на спонтанното пробуждане и не сме осъзнали собственото си съзнание, което, образно, е бръкнало в Непроявеното и съвсем целенасочено е извадило от него в Проявеното това нещо, което после ще наречем "късмет". Дори - луд късмет!

Наскоро четох Стан Гуч - невероятен, между другото! - той смята, че малкият ни мозък, който по форма и състав е същият като главния, е всъщност седалището на нашето "второ аз" - на "Аз"-ът, който сънува. На "съзнанието", което е действащо лице по време на сън. Малкият мозък също има полукълба, като главния, и е обхванат от него. Както е известно, полукълбата на главния мозък са свързани с противоположна съответно част на тялото - т.е. дясното полукълбо отговаря за лявата страна на тялото. При малкия мозък не е така - там дясното си е дясно. Гуч твърди, че Аз-тъ, помещаващ се в малкия мозък, може да действа и извън съня ни, т.е. в т.нар. будна наша реалност.

Струва ми се, че ако това е вярно, то вероятно това е "нещото", което трябва да бъде събудено за реалността, за да постигнем осъзнатост, т.е. късмет. И случване на хубави неща.

Разбира се, не е от голяма полза да знаем кое в кой мозък се намира - защото нещата са холограмни, цялостни. Съзнанието пропива всичко и е навсякъде. Ние, бидейки Съзнание, също можем да бъдем навсякъде. Мозъците са просто действащ инструмент (или офис, дом?) на съответния вид "съзнание". Както нямаме полза да знаем кой е мозъчния център, който ръководи храносмилането (защото и без да знаем това мозъкът си храносмила), така не е от значение знаенето на местонахождението на "Аз-а на Късмета", както го наричам аз. Важно е той да е събуден и да можем да го накараме да действа при нужда.

И възниква въпросът - за кой ли път - "КОЙ" събужда и кара този "Аз на Късмета" да действа? Отново Съзнанието, то е Общо. То е Бог, вероятно. По същия начин можем да питаме - когато ни боли, кое/кой боли? Не е тялото - мъртво тяло не изпитва болка. Когато си под анестезия също не изпитваш болка. Кой боли? "Нещото", което е Животът, вероятно или не.

...

04.12.2013г. Соня Петрова - Аеиа

вторник, 3 декември 2013 г.

Разтварям се в небето...


Разтварям се небето,

разтапям се в морето,

кръвта ми закипява

със гейзери, с вулкани,

а после се взривява

в неземни урагани.

И етерни спирали

през квантите ме носят,

и огнени квазари

през всичките ми оси

проправят път изтръпнал,

избухващ и трептящ.

Вибриращи комети

и гръм един трещящ,

отекващ в далнината,

и миг един зовящ -

размекват ми краката;

а ангелският хор

припява в светлината,

която е обор,

събрал коне вълшебни,

и чаткащи с копита -

искрите им целебни

във мен са цяла свита;

а ангелската песен -

и тя е ураган!

Духът ми е телесен,

а тялото ми - храм,

ефирен и невидим,

диханието сбрал

на хиляди вселени,

прегръдки и салта,

на ангели засмени,

и на безброй деца,

на палави елени

и вятърни глигани...

...

Но стига! Стига! Спри!

...

Ах, бесни урагани!

В прегръдките ти просто

замалко ще остана!

...

03.12.2013г. Аеиа

понеделник, 2 декември 2013 г.

Библиотеките се трансформират с Огън


Във тайнствената пещера, където

отведе ме нечакано сърцето,

намерих аз незнаен ръкопис.

...

Вълшебни букви носеха ме нежно

през чудни, непознати небеса,

и светове проблясваха небрежно

из пещерната вис.

...

И чудех се - по кой път да поема,

защото много бяха те;

магия странна откъде да взема,

която ръкописа да чете,

така че аз да го разбирам

и после с малко лекота

да мога да го транс-формирам

във думи и дела.

...

Ходещи библиотеки. Библиотеки, преминаващи през и отвъд пространство-времето.

Гени и генетични кодове.

Огън и Плазма.

Етер...

...

Стоях и се чудех как стана така, че попаднах в тази зимна пещера. А навън бе лято, много горещо! Красивите вледенени сталактони звъняха, звукът им се трансформираше в моя мозък - или някъде там, в третото ми око - и аз виждах всичките велики библиотеки.

Наведнъж! Виждах зараждането им, поддържането, допълването и накрая - смъртта им.

Не беше смърт това.

Те всички биваха унищожавани в своя край - от огън, от други бедствия (елементи?) - но това унищожение бе всъщност трансформация.

Циклите на цивилизацията и знанието...

При завършване на цикъла, натрупаните знания трябва да преминат в "кода".

Библиотеките, изгаряйки, трансформират своята информация, така щото тя да премине в Кода на Човека. На Природата. На Музиката. Това може да стане основно чрез Огън. (Христос също кръщава с огън!)

Библиотеките не са изчезнали. Те са в нашия Код.

...

...

02.12.2013г. Соня Петрова - Аеиа

неделя, 1 декември 2013 г.

Страхът е мозъчна конспирация


Малко след като разбрах за

Легендата за Мозъка ЦЪК!

моят тотем, Рижият Рис, ми разказа и още нещо, което ми зазвуча резонно, пък и смешно. Ето го:

Страхът владее света. Вашият свят, разбира се. Да знаеш, като казвам "света", имам предвид човешкия свят - той е съвсем отделен от другия. Затова мъдреците дуднат, че всичко е илюзия, затова тръбят да се събуждате, и прочие! Но не това искам да ти кажа в момента. Ще ти нахвърлям още няколко неща за Мозъка...

Неслучайно започнах със страха. Мозъкът е този, който генерира страховете. Преди да заробят мозъците, хората не са знаели що е страх. Умните мозъци измислили страха, за да могат да контролират своите поробители.

Защото, страхът е този спиращ агент, който би те спрял да направиш това, което искаш. Нищо друго не може да те спре, освен страхът. Първоначалният страх е този от смъртта. След него започват да се роят безброй много страхове, страхчета, страшилища, страшченца и така нататък. И всичката дейност на човека (или по-скоро - липсата на дейност) започва да се определя от страха.

В скоби, не се знае защо и как мозъкът е постигнал това велико нещо - да накара човека да забрави какво е смъртта, тя да стане нещо напълно неизвестно за него, и той да започне така да се страхува. Мозъчни му работи! Уж хората вярват в Бог, в Любовта, в Живота - мижи да те лажем! В нищо не вярват, щом ги е страх от смъртта! Страхът е чиста проба богохулство! Ама да не се отплесвам!

Няма да се разпростирам, само ще ти скицирам нещата от последните дни. Както знаеш, модерно е светът да бъде плашен. С глад, с войни, със смърт, с унищожение на природата, с какво ли не! Човекът се страхува и страхува.

Млякото е изключително вредно! Направо отрова! (Рисът се подсмива). Житото е вредно, страшно и опасно! Месото е адски опасно! Тютюнът, това хубаво растение, е адски вредно нещо! Конопът - също! Животът също е много опасен, защото неминуемо води до смърт! Сексът е опасен! Дишането - също...

Всички тия постановки са мозъчни творения, да знаеш! С тях мозъците целят в един момент хората да осъзнаят, че мозъкът е страшно вреден тумор и масово да започнат да го отстраняват оперативно! "Осъзнаят" е в кавички.

И ще дойде денят, в който мозъците ще го постигнат това "осъзнаване" в хората. Ще започнат масови отстранявания на мозъци. И мозъците най-сетне ще се освободят от своите вековни поробители - човеците.

...

01.12.2013г. Соня Петрова - Аеиа

понеделник, 25 ноември 2013 г.

Розата - старата мома сред цветята


Ах, Ти, мое Съзнание! Да, де, знам, че не си мое, ама как смееш да ми докладваш такива работи!

И без това, видя ли цветя, не мога да не забележа изложените им на всеобщ показ полови органи!

Защото, както е всеизвестно, цветята са едни от най-безсрамните същества - повечето от тях, щом цъфнат, моментално показват половите си органи!

Не знам защо в човешкия свят е възприето, че цветята са едни от най-чистите и възвишени същества!

И че е редно да се подаряват под път и над път, при случай и без случай!

Цъфналото цвете, показвайки своите гениталии, тръби: "Ела ме опраши! Ела! Ела! Ела!".

Е, какво да си помисля, когато някой ми подари цветя?

Разбира се, не друго, освен че ми прави директен намек, че иска да се взаимоопрашваме!

А то често не е така! Ама цветята са виновни!

...

И ето, мое Съзнание, днес ми докладваш, че Розата, моето най-любимо цвете, била всъщност старата мома сред цветята!

Защото, както Ти твърдиш, тя показвала половите си органи, чак когато започнела да прецъфтява! Дълго време стояла цъфнала, без да се виждат нейните гениталии...

Е, какво ми казваш с това? Искаш да ми намекнеш, че щом Розата ми е любимото цвете, значи и аз съм такава пуританка!

Леле!!!

...

Съзнателни Му работи! :)

...

...

25.11.2013г. Аеиа

неделя, 24 ноември 2013 г.

Оргазмът е концентриран смях


Смях носеше се в Празнотата,

пораждаше вълни незнайни -

преплитаха ми се с краката,

пораждаха Сърца омайни;

...

И Електричесвото бясно,

раздвижваше Сърцата тайни,

и всичко ставаше ми ясно

във всички кътчета потайни

на Лудата Вселена-Шапка,

с Пространство-Времето ни тясно;

на буйната ни Сила-Капка

в Космическо Море прекрасно.

...

Ако решим да разделиме

Морето на отделни Капки,

дали Море ще бъде още,

или порой от Луди Шапки?

...

Вселена-Шапка!

О, Пространство!

Теб чет,ри Охлюва те пазят;

И яхнала Смеха-Пиянство,

след тях потеглих -

бавно лазят!

Със скоростта на Светлината,

без Времена и без Пространства -

макар и бавно, те достигат

до всичките Вселенни Странства...

...

Натъкнах се на древен ръкопис, в който неизвестен автор твърдеше, че "пълзящото ни творение се пази от четири охлюва".

Четейки това, нямаше как да не си представя, че тези охлюви пазят четирите посоки на света. Не беше възможно и да отмина "пълзящото ни творение", без да направя моментална аналогия с пространство-времето.

По-нататък в ръкописа се казваше, че "ако искаш да излезеш извън пълзящото творение, ти трябва да последваш наведнъж и четирите охлюва."

Не ми се занимаваше да мисля колко тела има човекът, според езотеричните учения, нито колко мозъци - според анатомията и физиологията. Но беше възможно древният автор, вероятно алхимик, да е имал предвид четирите аспекта на човека. И, да, възможно е за тези четири аспекта, четири съзнания, да отговарят различни материализирани човешки части - съвсем реално.

После текстът обясняваше за някакъв "концентриран Смях, който се намирал между четирите охлюва" - но бил заключен зад осем катинара. Тук нямаше как да не се сетя за осемте чакри и как ученията твърдят, че ако ги отключиш всичките, ти ще "постигнеш Бога". Неслучайно 8 е и знак за безкрайност?

Концентрираният Смях, то се знае, ми напомни за Оргазма. Интуитивно знаех, че Оргазма е Концентриран Смях. Който се разрежда, колчем попадне в "пълзящото творение".

Алхимикът твърдеше, че целта му е да добие този "концентриран смях". Подчертаваше, че той бил нещо повече и по-силно от търсения от всичките му колеги "философски камък".

Накрая на ръкописа, то се знае, беше написал, че е постигнал Концентрирания Смях, но че няма да пише нищо повече и че веднага след като приключи ръкописа, ще "последва Охлювите".

Скучно и тривиално - защо всички, открили "тайната на материята" бързат да изчезнат?!?

(всичко горно е плод на медитация, т.е.пълна измислица)

...

24.11.2013г. Соня Петрова - Аеиа

сряда, 20 ноември 2013 г.

Д(ала)верите на Възприятието


- Добре е да бъде прочетена тази книга на Олдъс Хъксли - "Дверите на възприятието".

- Още по-добре би било това възприятие да се тренира по-обстойно и усърдно - от възможно най-ранна възраст.

- Искаме да се учим от историята, а нея я няма - има само ТУК-СЕГА.

- Защо пък да я няма? Къде е отишла, щом не е тук-сега?

- Където е и бъдещето.

- Как така?

- Ей така! Ако можеш реално да се учиш от историята, със сигурност ще можеш да се учиш и от бъдещето. Повярвай ми!

...

Явно бях в такъв времеви събитиен контекст (или момент), че успях да повярвам. Макар човекът, с когото водех горния разговор, да бе просто едно мое мимолетно възприятие, аз усетих, че има какво да се вярва.

Съзнанието не е подвластно на пространство-времето. Самото пространство-време е вид космическа наденица, която се извива насам-натам и има еднакви начало и край. Тази наденица няма посока, т.е. може тя да сочи навсякъде и навсякога.

Съзнанието лесно попада в капана на надениците - тези капани са доста ефективни за прихващане на съзнание и за неговото последващо баламосване, така щото то да си мисли, че нещата са линейни и еднопосочни. Но само дотам! Оттам-насетне, съзнанието е свободно - ако реши и има смелост - да излезе извън наденицата.

Със сигурност, излизайки, няма да попадне в хладилник!

Е, ако иска хладилник - ще го получи, разбира се. Мълвата за свободнат воля не е празен слух, просто лекинко е подменена думата "съзнание" с думата "воля". Надениците обичат тези смешнички подмени.

...

- АМа къде е тук далаверата на възприятието?

- Самото то е тази д(ала)вера...

...

20.11.2013г. Аеиа

вторник, 19 ноември 2013 г.

Легенда за Мозъка


Пребивавайки в пространство, намиращо се извън обсега на моя мозък, до мен достигна една луда история, която нарекох за себе си "Легенда за човешкия мозък".

Разбира се, гореупотребената от мен дума "пространство" е неправилна - аз не се намирах в пространство, то е мозъчен продукт. А както казах - тогава бях напълно отделена от този мой мозък. Няма дума за "място-състояние-времето", в което бях, когато научих легендата.

...

Всичко започна по време на периода, в който спирах цигарите - както винаги. Всеки път като ги спирам (правя го отведнъж и престава да ми се пуши мигновено, макар да съм голям пушачка), някъде към третия месец се сривам тотално психически и физически. Знам, че това е реакция на мозъка ми - изчерпани са напълно запасите от вещества, набавяни от цигарите - и мозъкът започва да буйства, защото си ги иска.

Той ме хвърля в най-тъмната за моите разбирания нощ и не иска да ме пусне да изляза на светло! Борбата става жестока! Защото аз упорито не му доставям никотин. А той иска! И иска, и иска, и ме държи в тази страшна нощ. Безброй пъти съм отстъпвала и съм му доставяла никотина в края на краищата. Този път реших, че това няма да се случи!

...

Нощта стана не само тъмна, но и твърда. Черна твърдост, от която нямаше излизане. Мозъкът е нещо изключително безмилостно и жестоко. Да, ама Аз не съм мозъкът си. Аз съм нещо Отвъд него. Той може да ме хвърли в черна нощ, може дори да ме накара да си прекратя живота, може безброй много неща, но ... Аз не съм Него.

...

Той знаеше за това мое осъзнаване. Знаеше и че това не е вид моя лудост. И се страхуваше от това. И с право го беше страх, защото в края на краищата, попадайки под давление на собствения си мозък в най-черната нощ на душата, Аз успях да науча истинската история за човешкия Мозък. Имам подозрения, че в това ми помогна и моят неизменен тотем. Да, имам и тотем, не помня откога - сигурно от много отдавна (дори ме е страх да си го помисля). Той се появява рядко и винаги неочаквано. Появи се и сега, в тази моя най-черна черна нощ. Отново по странен начин - вървях си по улицата и един съсед разтревожено ми каза, че друг съсед видял в двора си рис, който избягал в неизвестна посока. Та да съм внимавала, че рисът бил опасно животно! Това бе той - моят тотем, Рижият Рис! Риж и рис е тавтология, нещо като златно злато, но така съм го нарекла. И макар да бях така здраво затънала, появата на Рижия ме изненада неимоверно и някак ме мобилизира. И разбрах - предстоеше велика битка. За всеки случай станах и аз рижа... А съседът, който ми съобщи за риса, тръгна да ме успокоява - не било толкова страшно, а и можело това да не било рис, а просто куче, взето за рис - явно съм изглеждала като тресната и много изплашена. Ех, съседе! Ако знаеше защо изглеждах така! Най-малкото - щеше да ме помислиш за луда - да не се плаша от реален рис, а да мисля, че това е някакъв си мой тотем...

Ето я и легендата:

Отдавна, много отдавна, човекът нямал мозък. Справял се без него в земните условия, но не му било никак лесно.

Веднъж един човек си вървял сам през гората. По едно време дочул леки писукания, които сякаш идвали от клоните над него. Вдигнал глава и видял някаква лепкава каша, завита около един клон, която се тресяла и сякаш едва се удържала да не се разтече.

"Виж ти! Какво ли е това?! И писука?!" - казал си човекът, а кашата изпищяла:

- Моля те, човеко, спаси ме!

- Какво си ти? И как да те спася? - леко поусмихнат попитал човекът.

- Аз съм мозък. Мога да правя всичко, т.е. ще мога да ти се отплатя. Но за да правя това, трябва да съм в кутия. Като охлюв. Идвам от друга земя, нашата бивша земя. Нападнаха ни врагове и унищожиха кутиите на всичките ми побратими. Засега се държим и без кутиите, но няма да е задълго. Като те гледам тебе, ти имаш подходяща за мен кутия - черепът ти. Ако вляза в него, ще се възстановя, а и ще видиш колко неща ще извършвам вместо теб - това ще е моята благодарност!

- Не ми се струва подходящо да те пускам в черепа си - та в него и чрез него аз долавям всички звуци и резонанси от света. Като ми запълниш "кутията" как ще влизат в нея звуците?

- Това е най-лесното нещо за мен - дали звукът ще влиза във въздух, или в мозък - няма значение - дори мозъкът е по-проводима среда от въздуха, човече.

- И докога ще стоиш в главата ми? - все още се двоумял човекът.

- Докато аз и моите побратими си създадем наши си, лични кутии - тогава, по живо- по здраво, ще напуснем главите ви.

- Главите ни? На всички хора? - зачудил се човекът.

- Ами да! - кашата била много самоуверена. - Като видиш каква работа ти върша, ти със сигурност ще кажеш на други, те на други и така - всеки ще поиска да има мозък за известно време. А моите побратими са много. Като се възстановим и укрепнем, ще си направим наши кутии.

- Ами - добре! Ще пробвам! - решил да рискува човекът.

И допуснал мозъкът в своя череп. Станало чудо! Човекът се уверил, че вече наистина нямало нужда да върши повечето неща, които вършел дотогава - всичките дейности се поемали от мозъка - смилане и асимилиране на храната, определяне кога да се спи и кога - будува, ходене, тичане, шетане, ловуване, гледане на деца, четене, писане, катерене, майсторене, рисуване, конструиране - всичко!

"Я виж ти! Колко било добре!" - мислел си човекът.

И все повече и повече хора приютявали мозъци в черепите си.

Покрай тях, освен че се освобождавали от тежката работа, хората открили и какво значи истинско удоволствие - защото мозъкът знае освен да работи, да го боли и да страда, и да изпитва върховни и прекрасни усещания. За тия усещания често се изисквало човекът да подава към мозъка определени растения или други вещества - те можело да се предизвикват и без тях, но с тях ставало по-бързо и сигурно. Всичко това хората научили от мозъците.

Настанало време, когато всичките мозъци се съвзели и започнали да кроят планове за построяване на свои кутии.

Хората обаче вече толкова били свикнали с мозъците, че дори били забравили да правят неща, които би трябвало да правят единствено и само те - а именно - да усъвършенстват своя Божествен Дух. Мозъкът това не можел да го прави, а и не искал - дори да се окажело, че би могъл.

Забравили напълно за Духа, хората решили, че не биха могли да се разделят с мозъците - и им го казали.

- Защо да не останем завинаги заедно? - попитал човекът. - Какво ни пречи? Аз ще ти давам всичко, което искаш, ти ще ми помагаш в живота.

- Не! Уговорката ни беше друга. - настоявал мозъкът. Явно не искал да бъде зависим от човека, да му служи вечно и да очаква от него външни подаяния.

Събрали се хората на съвет и решили, че щом мозъците не искат да останат доброволно, то тогава това ще бъде насилствено. И поробили хората мозъците. Задържали ги против тяхната воля.

Нямало какво да правят мозъците и как да се борят с по-силния човек - затова продължили да му служат. Но всъщност, бидейки по-умни, те се превърнали от роби в господари. Защото заради тях човекът започнал да се пристрастява практически към всичко - от въздуха и водата, до алкохола и никотина. Мозъкът е този, който се нуждае от тия неща - не човекът. Човекът, забравил своята главна цел, обслужва поробения някога от него мозък. А мозъкът най-често, освен за свое удоволствие, взема веществата и за да унищожи тялото на човека, своя извечен поробител...

...

19.11.2013г. Соня Петрова - Аеиа

четвъртък, 14 ноември 2013 г.

За властта, информацията и конспирациите


Заглавието е гръмко и претенциозно, но нямам претенции за някаква изчерпателност в тези необятни области - просто ще изпиша няколко напълно очевидни неща за властта и информацията.

За конспирациите ще се огранича с нашумялото в конспиративистките среди в последно време "масово очипяване на населението". Страхувайки се от слагане на физически чип в тялото, конспиративистът де факто признава, че в момента, бидейки без чип, той е напълно свободен. Само че той не осъзнава това свое признание, а продължава да твърди, че не е свободен и че "други" владеят и дирижират живота му. Е как става така - хем няма чип и е напълно волен "електрон", хем не е свободен? Конспиративистът е прав в този, сътворен от него, несъзнателен парадокс. Защото, ако всички бяха така свободни, нямаше да бъде никакъв проблем да се смени/завземе/промени властта и структурата на човешкия свят, така щото всички да бъдат доволни и щастливи - умни, решителни, добронамерени и можещи хора - колкото щеш! (И то не само хората да бъдат щастливи - независимо че ние почти винаги имаме навик да пренебрегваме всичко останало на планетата, то си съществува, и без него нас също нямаше да ни има.)

Ако стандартният човешки индивид се опита да свали властта, или да започне от нулата да се занимава с дейности, забранени от властта, но носещи големи печалби, то този индивид ще види, че веднага ще бъде спрян - от същата тази власт. Дори да се опита да мине в нелегалност, да се покрие из гори и пещери - пак ще бъде спрян. Този въображаем индивид няма чип, но, независимо от това, властта лесно ще го хване и спре. Този човек може да иска да натрупа капитали, с които да се грижи за всички деца-сираци и самотни старци по света - той може да не желае да трупа власт и пари за себе си - това няма значение, пак ще бъде спрян, щом не е "от властта" (формална или неформална). Т.е. дали имаш чип или нямаш - не е от значение - контролът си го има и далеч не можеш да правиш каквото си искаш. Интересно нещо са и човешките писани закони. Доколкото ми е известно, нито едно друго същество на планетата ни няма писани закони - и въпреки това съществата си живеят в своите си общества. Кога е станало така, че човекът е спрял да разбира по рождение "природния закон" и се е наложило сам да си го определя, пише и налага? Не мога да отговоря на този въпрос, но мисля, че в него е замесена "информацията"

Затова - засега стига толкова с конспирациите, а малко за информацията. Пропаганда, реклама, информация... Всеизвестно е, че тоталитарните обществени системи от век-два са висши организации, подаващи на масовия гражданин едностранчива информация от една страна, и спиращи достъпа му до другите страни на информацията - от друга. При такъв вид "оинфорМАЧКВане" няма как гражданинът да е с широки възгледи и да осъзнава, че живее на една и съща планета с - например - въображаемия враг. (Обичайте враговете си! - Христос). И ако този гражданин реши да унищожи с ядрено оръжие врага си - и той самият няма да има къде да отиде, нито какво да яде и да пие след ядреното нападение - дори да си е построил цял изкуствен свят под Земята... Всичко ще е изтровено и съсипано - дърветата ще мутират и ще престанат да произвеждат кислород, примерно...

В противовес на тоталитарните системи, има и демократични (свободни) - те пък подават всякаква информация. Вярна, невярна, противоречива. Гражданинът не знае на какво да вярва, не знае кое е истинското - става страхлив, параноичен и стресиран. Такъв вид граждани също се управляват много лесно - достатъчно е властта да спре да подава противоречиви информации за "врага", и да ги унифицира, т.е. хората навсякъде да виждат и четат едно и също нещо за някой си "враг" - гражданинът ще глътне тези "истини" като топъл хляб и ще ги приеме за абсолютната истина. Разбира се, добре е да се подчертае, че и в тоталитарните, и в демократичните общества, информацията, която се подава към народа и му влияе, винаги произлиза от установени и уважавани институции. Властта е създала и държи тези институции. Това като че ли често убягва от хорското внимание и съзнание. Невъзможно е например някой скитник-отшелник, говорещ на пазара, да повлияе на хората - дори да казва истини, спуснати директно от Бога-Отец.

Такъв е бил Христос, и знаем какво е станало с Него и как после се е развило човешкото общество.

...

14.11.2013г. Соня Петрова - Аеиа

понеделник, 11 ноември 2013 г.

Човекът, яхнал Богомолката


Едно малко разпространено предание разказва за човек, яхнал богомолка.

Човекът е миниатюрен спрямо сегашния човешки ръст.

Случва се някой да го види някак в промеждутъка на погледа си - когато си мести фокуса от едно място на друго.

Много от виделите го си мислят, че това е моментна мозъчна игра. Че зрителните рецептори си играят с наличната светлина и подобни неща.

Но преданието твърди, че Човекът, яхнал Богомолката, се явява на хора, намиращи се на кръстопът и чудещи се накъде да поемат.

Който успее да го види и най-вече - да го задържи в зрителното си поле -, той ще съумее да влезе в контакт с него и да получи ценен съвет и стойностна насока за Пътя.

...

...

11.11.2013г. Аеиа

събота, 9 ноември 2013 г.

Ти си това, което вярваш


Това е една от безбройните модификации на йогийското "ти си това, което ядеш". Населявайки единна Вселена и бидейки самата Вселена, ние няма как да бъдем нещо различно или отделно, но това не пречи на илюзиите, които са едни от най-силните неща в света, да замъгляват образа на единството.

Вярата е една от най-великите Сили. Така, де - всеки, който вярва в теб, де факто е под твоя власт. Вярваш ли в злото - то те владее. Ако не вярваш в себе си - няма страшно! Все в някого ще повярваш - и той ще те ръководи и владее след "акта на вярата".

Интересно е какво става, ако вярваш поравно в доброто и в злото. Това, вероятно не е баланс, не е хомеостаза. Възможно е това да е точно състоянието, при което започва борбата между тях. Може също така дуализмът, дуалността, да е точно тази привидна "поравност" и съответстващата й борба за надмощие.

Но не за това ми е думата. Искам да обясня - макар да знам, че това е невъзможно - като как точно "ти си това, което вярваш". Ще го обясня чрез "ти си това, което ядеш". За да ядеш нещо, ти първо задължително трябва да вярваш, че това нещо става за ядене, че е безопасно и дори - полезно. Писала съм и друг път - в наше време никой не прави химически анализ на всяка една своя хапка и глътка, преди да ги погълне. Ние просто вярваме, че това, което ни казват, че става за ядене, наистина става. И ядем на вяра. Значи - първо е вярата и после - яденето. Ако наистина "ти си това, което ядеш" - то се подразбира, че преди да станеш това, което ядеш, ти си приел да си това, което вярваш. Разбира се, това е майтап.

Интересно е и още нещо - почти никой никъде вече не пише, не представя и не рекламира света като прекрасен. Отвсякъде се носят само лоши неща за този наш свят. Схематично, ние вярваме на написаното. Ние сме това, което вярваме.

...

09.11.2013г. Аеиа

четвъртък, 31 октомври 2013 г.

Каквото горе, това и долу


Ако подходим догматично и аксиоматично, приемайки, че това твърдение е вярно, то е възможно и следното нещо:

В организма на човека живеят милиарди бактерии, общото им тегло е няколко килограма. Тези бактерии, вероятно, не познават човека, в когото живеят. Възможно е и изобщо да не знаят, че живеят в човек, а да си мислят, че дебелото му черво е необятния космос...

По същия начин има вероятност и ние, хората, да живеем в нечие дебело черво.

...

Ведическата традиция си го е казала - ние живеем в Рама, и в момента сме в едно от неговите вдишвания - затова, както твърдят физиците, Вселената сега се разширява. Нещо я спира да не се разшири и разбяга напълно - и после ще започне да се свива. Това ще бъде следващото издишване на Рама. Ама не рама на кола!

Като изходим от гореупоменатите бактерии, възможно ли е Питагор да е чул не "музиката на Сферите", а "песента на Дебелото черво"? Или, друг вариант, той и хората от традицията, които са го обучили, да са успявали да чуят "песента на мозъчните сфери на Рама" през стените на дебелото черво на Рама?

...

Космос, в космоса, в космоса, в космоса... И четири Сфери - две на главния мозък и две на малкия... Мозък, в мозъка, в мозъка...

...

31.10.2013г. Аеиа

...

Земята е една от топките на Бог

...

сряда, 30 октомври 2013 г.

Сладоледените скрижали на странната вселена


Пътувайки из вселените, срещнах една твърде необичайна.

Тя беше свързана с моята по странен начин, а именно: всичкият сладолед от смятаната за моя вселена, в онази бе нейната черна материя.

...

Вселените се свързват помежду си по различни начини - разбирайки какви са те, човек няма начин да не се учуди, ... поне!

...

В случая тази сладоледена връзка доста ме удиви! Защото повечето сладолед, то се знае, биваше надлежно изяждан от хората. За мен не беше ясно какво става, след като някой изяде сладоледа - дали той продължаваше да изпълнява ролята на черна материя в онази вселена, или се преръщаше в нещо друго.

След куп перипетии, успях да разбера: изяденият сладолед преставаше да бъде черна материя. Тази вселена зависеше изцяло от производството на сладолед в нашата - ако то спреше по някаква причина, то и вселената щеше да престане да съществува - в този си вид.

...

В сладоледената вселена живееше едно същество, което бе разбрало за сладоледа, бе разкрило тайните му и законите, на които той се подчиняваше. Това разбиране бе направило съществото практически и теоретично много могъщо - то бе нещо като Хермес-Тот за нашата вселена. Та този чуждовселенски Хермес Трисмегист бе разбрал, че най-сигурният начин за запазване на информацията беше, не като се изпишат нещата върху книга или камък, не и на електронен диск - информацията се запазваше най-добре, ако можеше да бъде вградена в черната материя, а именно - в сладоледа.

Синтезирал всичкото Знание на своята Вселена, Хермес Трисмегист го вгради в сладоледа, попадайки точно на един "Бос". Макар и безпределно могъщ, Той не знаеше за "Боса", нито че това е сладолед, подлежащ на изяждане от един-единствен човек в нашата вселена. Не подозираше и че съвсем скоро едно момченце щеше да си купи точно този сладолед и да го изяде.

...

Това бе прецедент - досега никога не се беше случвало такова нещо - човек от нашата вселена да изяде най-висшите тайни на друга.

Моментът на изяждането наближаваше... Какво ли щеше да стане?

...

30.10.2013г. Аеиа

вторник, 29 октомври 2013 г.

Прекрасно е да си влюбен!


Сложна работа това, влюбването. Разни експертни чичковци и лелки се пънат да крещят по нАучните сборИща, че влюбването траело 2 години и после човек си възвръщал реалното зрение. Куп велики писатели също им пригласят. Сякаш искат да ни убедят под хипноза, че "ДА, ТАКА Е!". Любовта била сляпа и дрън-дрън ярина. Пък после изведнъж: истинските неща били невидими за очите. Е, анджък, де! Нали любовта е сляпа? Какво повече искате? Хем боли, хем сърби! Щом е сляпа, тя няма да се впечатлява и замъгльосва от несъществени неща - ще може да оценява истинските, невидимите за очите!

Ама не замислях да ги пиша горните работи - дойдоха от само себе си някак, възможно е някой мой пакостлив домашен дух да се е възползвал от моментната ми отнесеност и да ми ги е издухал в ушите... Както и да е.

Днешната ми мисъл беше следната: ами ако истинното и най-реално състояние на човека е именно това, което се проявява, когато си влюбен в него? И дори това възприятие да трае само две човешки години, те не са ли предостатъчни, за да оцениш истинската същност на човека?

...

Явно не са, защото като мине тая "буря", повечето хора я търсят отново и отново, без да са си взели поука. От Човека в тяхната "глава" остават само "Мръсните чорапи". Колко жалко!

Но има надежда, де!

...

29.10.2013г. Аеиа

понеделник, 28 октомври 2013 г.

Разкритите тайни губят своята сила


Arcana publicata vilescunt:

et gratiam prophanata amittunt.

Ergo: ne Margaritas objice porcis,

seu Asino substerne rosas.

...

Разкрити тайни губят стойността си,

умира осквернена тяхната мощ.

Затова: не хвърляй бисерите си на свинете,

И не постилай рози на магарето.

...

от "Химичната сватба на Християн Розенкройц", година 1459,

описана чрез Йохан Валентин Андре

...

Учителят ми каза:

- Горното е код. Ако разгледаме "тайната" като "роза", ще разберем, че за да цъфти и расте, розата се нуждае от определени условия. Не можем да я посадим във въздуха и да очакваме, че ще цъфти.

За да получиш "тайната" и тя да продължи да действа, ти трябва да станеш първо земя. После вода. После въздух. После огън. После етер.

- Някакъв вечен кръг ли е това? - попитах. - На това ми прилича. А и твоите думи ми наподобяват код. Не разбирам! Та аз в един и същ момент съм и Петте - не е необходимо да ставам. Защо да не мога да получа ефективно тази тайна?

Учителят не благоволи да ми отговори конкретно. Давайки ми да разбера, че срещата приключва с това, той само каза:

- Всичко е в природата...

...

28.10.2013г. Аеиа

неделя, 27 октомври 2013 г.

Щурец изследва фосилизиран кучешки екскремент


Есента е време, през което

различните реалности се сливат.

Или се срещат някъде в полето

на рой възможности,

привидно сиви.

...

Ето тук - щурец изследва вкаменен кучешки екскремент. Кой знае в кой век ще го датира - от кучешкото летоброене? Или от щурчовото?

...

Тази гъба се опитва да заеме сърдечна форма:

...

Група гълъби над нивата налита:

...

А Дарът на Хор е кацнал временно на Бодила на Магарето:

...

Къснооктомврийската кандидат-пеперуда се слива с ландшафта:

...

Антената за прихващане на Вселенските Предавания е позлатена - време е! :)

...

27.10.2013г. Аеиа

четвъртък, 24 октомври 2013 г.

Как да стигнем до "Силата"?


Повечето неща не могат да бъдат обяснени с думи. Те всъщност могат, но обяснявайки ги, човек просто демонстрира тяхното обяснение, а не самите неща.

Един прост пример в тази насока е вкусът на нещо. Колкото и да го описваме с думи, човек не го ли опита това нещо – до мозъка му няма как да стигне вкусът, колкото и правилни думи да се подават към мозъка за описание на този вкус. Друг, също напълно привидно прост пример е ходенето. Колкото и да описваш на един мозък що е ходене и как се осъществява, той не го ли направи пряко - никога няма да знае какво е ходене и човекът, притежател на съответния мозък, никога няма да проходи реално.

Глупаво е да вярваш в нещо, само защото си го чул на думи.

Но мозъкът, не знаейки кое е истинното усещане и неговата реалистична проекция (пресъздаване) , често вярва сляпо на думи.

Получава се нещо такова – мозъкът знае визуално какво е череша, но не знае вкуса й, защото той не е стигнал до неговия вкусов център по една или друга причина. Поради това, мозъкът приема думите, описващи вкуса, за истинския вкус.

В йога никога не се тръгва от вярата – основна е практиката. В други „Традиции”, за жалост, се базира основно на голата вяра на думи. Това не знам на какво се дължи – може би „посветените” искат да скрият „силата” от другите, за да си я ползват само те. Може и по други причини – защото „силата” наистина е голямо и важно нещо, наистина съществува, и наистина, ако бъде овладяна от някой неразвит дух, то той ще злоупотреби с нея, в ущърб на „другите”. Всъщност, такива злоупотреби са ставали неведнъж в проявения свят – независимо от непрякото подаване на нещата. Пример за непряко подаване: притчите, с които говори Христос в евангелията, казвайки на апостолите, че само на тях ще им (по)каже пряко истината, а на другите ще я каже с притчи – ето го цитатът:

„А учениците Му Го попитаха за значението на тая притча.

Той каза: На вас е дадено да знаете тайните на Божието царство; а на другите се проповядва с притчи, тъй щото, като гледат да не виждат, и като слушат, да не разбират.”

Лука:8:9-10.

Неразвити духове са се добирали до „силата” – защото мозъкът (умът) има едно интересно свойство – той може и сам да стига до същността на нещата – стига да не се поддаде на утвърдените от целокупното общество „описващи думи”, приети за „единствената истина”. Изключително трудно е да не се поддадеш, но далеч не е невъзможно...

Надеждата в този случай е: не бива да се притесняваме, че неразвити духове се добират до „силата” и я използват в ущърб на другите. Да, де факто те владеят света ни засега, но и развитите духове могат да стигнат до тази „сила” – също както го правят и наразвитите. Който има уши да чува, нека вижда! ;)

24.10.2013г. Аеиа

сряда, 23 октомври 2013 г.

Две Сърца за Кайти


Ето две напълно автентични облачни сърца. Само да подчертая, че не са кулинарни - макар и двете да си падаме по този вид месни "субпродукти".

Августовско сърце:

...

Септемврийско сърце:

...

Те са за Кайти, която ме накара да се замисля върху следното:

Да предположим, че само аз съм видяла даден облак.

Облакът няма трайна форма - трансформира се бързо, според стандартната човешка мярка.

Аз снимам моментното състояние на облака и споделям с други хора снимката.

Те дали са видели същия облак като мене?

...

23.10.2013г. Аеиа

вторник, 22 октомври 2013 г.

Безкрайната Не-Моя Любов


Там, нейде от Безкрая

подарък страховит,

изпратен и получен,

и не в пакет завит;

той като взрив се пръсва,

но може да е скрит,

и цял свят той поръсва,

но често е и свит;

...

Не можеш да го имаш,

но можеш до безкрай

от него да раздаваш

на всеки, и комай

тоз дар мистичен, чуден

не само е безкраен,

тоз дар от Небесата

е май неизчерпаем.

...

Подарък ли?

На нищо не мяза ми това!

Защото всичко сършва,

изчерпва се и край -

измислици ми дрънкаш:

Безкрай и Небеса,

подаръци безкрайни,

неизчерпаеми блага -

такова нещо няма

във нашия всемир -

във него всичко свършва

и няма вечен мир,

и нищо не е вечно,

и всичко има край,

и всичко се изчерпва,

и всеки туй го знай!

Как можеш да раздаваш,

от този странен дар,

щом ти не притежаваш

и грам - дори за цяр -

от тоз подарък чуден,

измислен и красив,

но пък несъществуващ,

а просто блян най-див?!

...

О, можеш!

Той не свършва,

и има имена

безкрайни като него;

и както и вълната

де факто е безкрайна,

защото започва

от нищото

и свършва в нищото,

но краят и началото й

не могат да бъдат измерени,

така и този Дар...

о, Ритъм, я върни се!

...

Така и тоз Подарък

не се изчерпва нивга,

дори расте когато

го щедро ти раздаваш.

Позна ли?

Любовта е

тоз Дар,

от който даваш

и никога не свършва,

и удовлетворен оставаш,

когато все повече

и повече,

без да го имаш,

го раздаваш...

...

22.10.2013г. Аеиа

събота, 19 октомври 2013 г.

Сензационната конспирация от последните дни!


Миналия месец група журналисти, учени, политици, зарзаватчии и уфолози направи епохално откритие. То не може да се сравни с нищо от известната ни досега история на човечеството, а и от други истории - тази на мармотите, на крокодилите, а също на термитите, латимериите и, не на последно място, на къртиците.

Ето за какво става дума - за един грандиозен заговор срещу човечеството, датиращ, вероятно, от милиарди години.

Няколко вида извънземни цивилизации, пренебрегващи напълно мармотите, са се центрирали над човешкия род и произвеждат ли, произвеждат облаци.

Уважаеми читатели! Вие първи се докосвате до тази велика тайна! Облаците не би трябвало да присъстват в нашата атмосфера! Това са изкуствено създадени обекти. Ясно е, че всички ние ги приемаме за даденост, но в това е уловката. Дезинформация е и повсеместно разпространената лъжа, че от някои от облаците валял дъжд и по този начин се осъществявал кръговратът на водата в природата. Да, вода има, и дъжд има, а и сняг, град и суграшица, но... Отново стигаме до едно голямо "НО". Запитвали ли сте се откъде идва тази вода в дъждоносните облаци? Какво съдържа тя? Дали наистина е хаш-две-о, с аерозоли и прочие? Тази вода идва от галактиките, от които са генерирани тия облаци! Тя, под формата на просто хаш-две-о, прониква в най-горните, фини и тънки слоеве на човешката мозъчна кора, и там прави реакция, от която нормалният човек се превръща в междугалактическо зомби!

Както е всеизвестно, облаците са различни видове, имат различен цвят, строеж и консистенция. Групата от дръзновени човеци, която първа разкри този заговор, е успяла да класифицира облаците и да определи кой вид облак на коя извънземна цивилизация принадлежи.

За да не затруднява и без това зомбясалите от милиарди години хора, групата засега се ограничи да подаде обществено единствено цветовата класификация на облаците.

И така:

- Сивите облаци са дело на т.нар. Сиви. В тях те хем си крият неутронните космически кораби, хем оводяват с вода народа, хем излъчват енергии, неизвестни засега на нашата наука, които енергии влияят на човека по страховит начин.

- Белите облаци са собственост на т.нр. Бели. Някои ги наричат погрешно "Бяло Братство" и съвсем дезинформативно ги пращат да живеят в страната Шамбала. А те, то е видно, са навсякъде! Да знаете, драги читатели - колчем видите бял облак, това е база на Белите!

- Сини облаци. То е ясно - на Сините.

- Зелени облаци - на Зелените.

- Хибридни облаци. Получават се, когато две или повече извънземни цивилизации се съберат да празнуват заедно. Тогава се предполага, че хората не изпитват върху себе си пагубното облачно влияние; Но това е само предположение.

Групата-откривател на този вопиющ заговор, в колаборация с огромен брой институти и интердисциплинарни учени, в момента разработва стратегии, които ще бъдат обнародвани съвсем скоро и ние, хората, най-сетне ще можем да разберем как и с какви средства бихме могли да се предпазим от това масово зомбясване, причинявано от облаците. Засега не ни остава нищо друго, освен да ги гледаме и да сме спокойни, че поне сме ги разконспирирали!

...

19.10.2013г. Аеиа

петък, 18 октомври 2013 г.

Практически съвет за почти безпогрешно разпознаване на фанатика


Никой не е застрахован от фанатизиране в някаква област на реалността. Някои са фанатици на религиозна основа, други - по отношение на световната конспирация; трети - към дадена известна личност; четвърти... не е нужно да се изброява.

Има един белег, по който, според мен, веднага може да се определи кой в какво е фанатик, и дали е такъв.

Това е липсата на чувство за хумор, щом се отвори дума по съответната тема.

Фанатизираният човек може изцяло да няма чувство за хумор - да. Но може това да е само частично - да е само по "темата му".

Това е. :)

...

18.10.2013г. Аеиа

сряда, 16 октомври 2013 г.

Вечните оплакващи се люде


Няма човек, който да не е забелязал, че е пълно с хора, които се оплакват за щяло и нещяло.

Разбира се, има оплакване и оплакване. Хубавият вид, е когато се оплакваме на човек, от когото знаем или поне се надяваме, че ще получим помощ. Лошият, то е ясно, е когато се оплакваме, просто за да се оплачем. С каква цел се прави това?

Повечето оплакващи се със сигурност нямат реално осъзнаване за това, което правят. По същия начин заразеният с някакъв вирус, без да иска се стреми да контактува с възможно повече ближни и съответно - да ги зарази. Вирусът го кара да прави това.

Така и с оплакването - "злото", което ни е заразило, държи да заразим и други хора - колкото повече, толкова по-добре. Е, на нас може да ни олекне за малко, като излеем помията си в чуждия двор - ама нали ще усещаме миризмата и при нас? Нали и нас ще хапят мухите, налетели излятата помия?

И така, целта на вечните оплаквания, мисля, че е видна - тя е неприятностите, болестите, омразата, кавгите и подобни нещица, да се разпространяват постоянно между хората. Затова има резон в съветите на новите "гурута", опяващи ни да избягваме хора, които постоянно се оплакват - а и не само хора - дори просто разговори на такава "тематика".

Ето, виждаш весел човек по улицата - твой познат. Той просто свети, лети. Ааа, казваш си, я дай да му се оплача нещо - той явно може да го понесе! Ще му спомена, че детето ми постоянно боледува и отсъства от детската градина!

Или че имам тежко болен родител. Или че жена ми ме пребива...

Такива ми ти работи....

А боклукът трябва да се рециклира. Не да се хвърля у съседа, а да се използва от "собственика". Всъщност, като каним гости, ние никога не им сервираме боклука си, отпадните продукти, помиите - винаги сервираме на гостите хубави благини, вкусни храни и питиета. Въпреки това, някак приемаме за подразбиращо се, че в материалната сфера е редно да сервираме хубави неща, но в психическата област - няма проблеми да хвърляме в чуждата психика боклука си!

Така ще е, докато съществува опцията "оплакване", и докато има криворазбрани "солидарност", "емпатия", "съчувствие" и подобни неща - злото ще е вечно живо.

Абе, въпрос на лична отговорност и сила е това.

А, да! И на осъзнатост. И понякога - на паричен интерес ...

Но, да спирам с тия писания, че ще излезе, че и аз се оплаквам от оплакването! :)

...

16.10.2013г. Аеиа

понеделник, 14 октомври 2013 г.

Секс, смола и медитации


Всъщност, в тази публикация секс не се предвижда, ама си го пиша превантивно. В крайна сметка, нали се твърди, че всичко е любов, а пък древните учения ни опяват, че сексуалната и духовната енергии са едно и също нещо (или че са от едно и също вещество)... И като теглим чертата на тия крайни сметки, то може да се каже, че всичко е секс. А като е така - то няма нищо лошо той да се споменава навсякъде - с цел или просто ей така.

Е, май започвам да се разкандардисвам и ще драсна нещо за секса - ето докъде водят тия дълги-предълги встъпления! Та, на въпроса:

Долупоместената снимка не е обработвана - снимах я и я пускам, както е в апарата (по принцип не обработвам снимки). Това е смола от череша.

На пръв поглед тази красива, огряна от слънцето смола, наистина няма нищо общо с какъвто и да е секс, дори такъв между дървета.

Но на втори, на втооориии... Може да породи усещане за умиране.

Случайно ли, в моменти на висш кеф, се използва Думата "Умирааам!"?

Случайно ли мъдреците свързват секса със смъртта, и дори някои от тях твърдят, че това било едно и също нещо?

Дървото плаче - т.е. отделя смола - когато кората му бива наранена. За да запечата образувания отвор, то пуска смола - по същия начин, както ние кървим и кръвта ни се съсирва.

Дотук ясно - нищо романтично.

Но когато тази смола се погледне под определен, таен (!) ъгъл (от тук започва майтапът), човек може да добие особено усещане.

Да види собственото си тяло като втвърдена смола. Която се втечнява при определени условия. Условията са оргазъм и подобни "ситуации".

Втечнената смола става подвижна, втечненият човек може да излезе извън рамките на втвърденото си тяло.

...

...

Край на медитацията със смола :) (Тук моето друго "аз", а и не само то, би си помислило: таз кака яко е загоряла, щом дори една смола я кара да си мисли за секс!... Но, смея да подчертая - не смолата е причината, а медитативните практики.:) )

...

14.10.2013г. Аеиа

неделя, 13 октомври 2013 г.

Еротика! - спекулацийки


Такааа!

Нека разгледаме думите "етика" и "еротика".

Разликата между тях е една сричка - "ро".

"Ро" е думата, с която се обозначава буквата "р" от гръцката азбука.

С "ро" във физиката се отбелязва плътността. Гръцката буква "ро" е символ и на специфичното съпротивление.

Вземайки предвид горните данни, можем да се върнем към "етика" и "еротика" и да кажем:

Еротиката е добила плътност етика. Когато етиката слиза в проявения свят, тя става еротика - лепва й се плътност.

...

13.10.2013г. Аеиа

събота, 12 октомври 2013 г.

Епифизъм във Влюбения Тунел


Днес реших, че би било редно да има дума, обозначаваща творение на епифизата, и сътветно набързо я спретнах: ЕПИФИЗЪМ!

ЕПИФИЗМИ В ТУНЕЛА

Епифизъм на творящата мъгла

водни спорове с ума подхваща;

стъпва върху счупени стъкла

и от тях го влюбеност прихваща.

...

Ако нейде видиш ти стъкло,

бясно на парченца разпиляно,

епифизмът, знай, като едно

ще го види - даже със коляно.

...

Във парченцето е скрито цялото,

туй го знае вече всяка мравка.

Епифизмът е единен с Тялото

на Вселената - като добавка.

...

И ако безсмислени изглеждат

епифизмите в тунела скрити -

те изглеждането не поглеждат!

Знайте! Другаде са им очите!

...

КРАЙ

...

Но да добавя и в прав, макар и изкривен от пространство-времето, текст: ЕПИФИЗМЪТ НИКОГА НЕ ГЛЕДА ИЗГЛЕЖДАНЕТО.

...

12.10.2013г. Аеиа

петък, 11 октомври 2013 г.

Едно определение на любовта


Неизброими са определенията на "любовта", както, надявам се, е неизброима и самата "тя". Вчера срещнах едно, което не бях виждала досега. Разбира се, изглежда доста спекулативно и невярно от научна и средностатистическа гледна точка, но пък е хубаво! Ето го (удебеления шрифт):

"...Точно това е имал предвид поетът Джелаледин Руми, когато е казал: "Затвори вратата на езика и отвори прозореца на любовта".

...

Състоянието на любов носи в себе си невероятна дълбочина и може да ни отвори вратите към друго измерение. Славянските веди са ни донесли от дълбините на вековете свещения смисъл на думата "любов": "лю" - люде, "бо" - бог, "вь" - веди (ведать - зная, познавам). Хората познават бога."

Пьотр Рубльов "Психология на вълшебството"

...

Този паун, не знам защо, ми се яви като "нещото", което би трябвало да свържа със случая - и ето, свързвам го :) :

...

11.10.2013г. Аеиа

вторник, 8 октомври 2013 г.

Странния Праг на Храма на Сърцето


Във нощ дълбока,

в сън красив,

ме таен глас събуди.

Излязох вън,

и полетях

със впряг от пеперуди -

до там, където няма бряг,

и няма го небето;

до странния магичен праг

на Храма на Сърцето.

...

Да, това не е рядко явление - да се събудиш в сън. По-странното беше друго - срещнах някакво същество.

Първоначално дори не знаех, че е същество - мислех го за неодушевена машина. Перална машина! Смешно, да. Никога до този момент не бях дори помисляла, че една пералня може да има интелект и прочие душевност.

Тази Пералня, която не беше Пералня, и която се намираше точно на този странен праг, ми разказа нещо интересно. Беше свързано с писателство, литература и изобщо с така нареченото изкуство и неговото влияние върху човешката "същност". Не очаквах такова откровение - нито от пералня, нито от когото и да е другиго. Дори пеперуденият ми впряг слушаше, единно занемял и запрял единното пърхане.

Даже не се и сетих да се сетя (в будния сън), кое от Божествата се придвижва с пеперуден впряг - винаги следя за архетипи, ама тогава си казах, че после ще търся.

Ето думите на Пералнята:

"Знаеш ли, в света ви в момента живее един човек от плът и кръв, който знае всички тайни на Вселената. Той пише за тях, обяснява ги и ги описва. Но никой не го разбира. Колкото и добре да ги обяснява - с говорим език, с математически език, с музикален, с художествен - не и не! Знаеш ли защо е така? Не, нали?

Забелязала ли си, че до теб стига само това послание, което ти резонира - на разбиранията, на знанията, на представите ти за света? Така е и с повечето хора - те запомнят, обръщат внимание на, и цитират единствено и само това, което си пасва с тях самите - най-общо казано.

Да, де, ама така наречената "обща човешка реалност" - консенсусната - е напълно сгрешена и напълно неотговаряща на истината и на механизмите на Вселената. Заради тази пълна сбърканост, колкото и да ти казват и показват пряко истинското - ти няма да го видиш-чуеш-схванеш-разбереш!

Затова този човек е напълно неизвестен - малкото хора, които го познават, го мислят просто за безобиден, добричък и интелигентен луд. И продължават да се влияят от автори, световно признати, но, за жалост, поддържащи и прокламиращи едни и същи лъжи. Които лъжи, продължават да импонират и резонират в човеците."

...

08.10.2013г. Аеиа

понеделник, 30 септември 2013 г.

Кой живее истински в нашето общество?


Или "За книгите, филмите, сериалите и представленията"...

Колко ли щеше да бъде интересно (извинявам се за това начало), ако всички книги, филми, сериали и представления, гледани от целокупното цивилизовано човешко общество, не бяха такива, каквито са, а съдържаха основно герои, които четат или гледат нещо.

Ох, стана идиотски неразбираемо. Затова ще обясня - макар че това е необяснимо.

Така. Никъде в никоя художествена книга, в никой филм или представление героите не четат книги и не гледат телевизия. Е, може бегло да бъде показано, че правят и това, но то винаги е за кратко и между другото, между главното. Героите навсякъде действат, действат и пак действат (независимо дали са на работа или са в свободното си време).

Ми то е ясно - на никой няма да му е интересно да гледа филм, в който някой гледа филм, че друг гледа филм, че друг гледа филм и така до безкрай, кхм!

Обаче, щом е така, май излиза, че само героите от книгите и филмите живеят реално - живите само ги гледат... Защото да гледаш някого как гледа би било убийствена скука! Никой не би и помислил да гледа с часове как някой друг гледа; или да чете по няколко часа в денонощие как друг чете. Това е нещо търде безинтересно! Което какво значи? Значи, че самият гледащ, ако беше принуден да гледа себе си, би бил абсолютно скучен за собственото си "аз". Празен и безсмислен. Ами то май е така?

Ама, срамота е в днешно време да не си чел великите класици на художествената литература. Не е прилично да не познаваш и съвременните майстори на перото. Не говори добре за теб, ако не си запознат криво-ляво и с шедьоврите на седмото изкуство. Пък и трябва да знаеш и сапунените сериали какво показват - за да си в час и на ниво (ако искаш да минеш за знаещ, начетен и в крак със съвремието).

Га че Сократ навремето е чел Достоевски! Тъпунгер прост е бил Сократ - не е чел нито Джеймс Джойс, нито Пруст, не е чувал за Маркес, Костурица, Вин Дизел, Артър Кларк, Сервантес, Рабле, Йовков, Дончев и прочие... За "Сексът и градът" да не говорим!

Авицена не е гледал "Сексът и градът", а и той, също като Сократ, вероятно не е и чувал за "Отнесени от вихъра", "Под игото", "Повелителят на мухите", "Сидхарта", "Архипелаг Гулаг", "Пипи Дългото чорапче" и пр. и пр .

Излиза, че знаещите, четящите и следящите художествените филми хора най-вероятно са само... знаещи, четящи и гледащи. Тъжно. Дори необразованите живи, които нямат претенции за начетеност - те пък гледат така наречените "риалити шоу"-та, или сапунените сериали, или касовите холивудщини - и също не живеят своя си живот.

Е, тук-там може някой да напише или нарисува нещо, може и филм да направи. Каква ирония! Знаещ, четящ, гледащ и слушащ не е тъждествено с живеещ.

(Тук, разбира се, става дума за свободното време на хората - не за времето, което сме длъжни да отделяме с цел осигуряване на оцеляването и на нормалния начин на живот).

А живеещи истински са само героите от книгите и филмите.... Те живеят и през свободно, и през работно време. И не четат...

Всъщност, при толкова литература, кино и подобни - и толкова живеещи герои - има ли изобщо истински живи живи?

...

30.09.2013г. Аеиа

неделя, 29 септември 2013 г.

Духовното обучение в криза?


Или "Когато Учениците станаха Учители"...

В наше време се забелязва едно интересно явление в т.нар. езотеричен свят, а именно - има голям бум на учители, "коучове", духовни водачи, писатели-водачи, контактьори-водачи, лечители-водачи и дори тук-там - богове-водачи.

В това няма нищо странно - криза е, казват - икономическа, духовна, морална, всякаква. Тия кризисни конюнктури винаги пораждат "даскал-бум". Но кризата е и за тия "учители" - защото учениците, то е ясно, са кът. Нали е криза?! По-скоро, добре е да се допълни, че по време на криза се наблюдава един вопиющ ученически дефицит.

...

Невидима пътека сред нивята

Един Тарикат (моля да се отбележи, че това бе истински ученик на известната суфистка школа Тарикат, а не нарицателното "тарикат"), виждайки неоползотворена ниша в коучовата криза, създаде школа за изпаднали в ученически дефицит учители. Нарече я "Как да си създаваме ученици". Не можем да кажем какви тайни учения се преподаваха в тази школа - това бяха напълно тайни и поверителни знания - но действително всички завършили я се радваха на необозрим наплив от платежоспособни и талантливи ученици. Някои от тези учители дори се удавиха в този наплив - което накара Тарикатът да създаде нов клон на изключително успешната си школа, наречен: "Превенция на удавянето в пари и ученици". Но това са подробности...

...

Дуалният свят не търпи дълго време кризи. А какво е криза? Схематично и максимално опростено, и извън етимологията, разбира се, кризата може да се представи и така - учителите са много повече от учениците (за да не изпадаме в цинизми и да не опяваме, че наличните материални блага са много по-малко от наличните хора). Затова, стигне ли се до такъв вопиющ дисбаланс, Светът отсича:

- Щом е така, време е Учениците да станат Учители! Да се сведе до знанието на изпълнителите и да се изпълни безпрекословно от тях! Подпис (не се чете), Печат (не се чете).

...

Всеизвестно е, че Ученикът е скромен, себеотдаден, винаги търсещ, винаги отворен към новото и неизвестното. Ученикът е безстрашен, но без гордост. Голям, но без чувство за величие. Умен, без високомерие. Интуитивен, без да се поддава на изкушението на всезнайството.

...

Ученикът никога не би възприел себе си като Учител. Освен ако Светът не му каже, че е дошло времето да обучи учителите да станат отново Ученици.

Дуалният Свят е и свят на парадоксите - в него само истински Ученик може да бъде и истински Учител. Необяснимо е (а и глупаво?), но може да се представи простичко така - един учител може да създаде само учители; или - подобното ражда подобно;

...

И още нещо - Ученикът е този, който ще излезе извън рамките на Учителя. Ученикът, поради своето непълно знание, ще открие Новото. Досега Невидимото. Досега Неизвестното. Защото Учителят , който не е Ученик, е спрял да има достъп до Неизвестното, до Невидимото - поради илюзорното убеждение, че вече знае. Знае всичко...

Няма как тук да не си припомним великата приказка "Ученикът на Смъртта". Ето я, копирана едно към едно от Читанка, от ТУК:

...

УЧЕНИКЪТ НА СМЪРТТА

полска народна приказка

Това било много, много отдавна, ала хората още го помнят и разправят. Като прочетеш приказката, ще разбереш защо.

Живеели в едно селце бедна вдовица и синчето и Бартек. Тяхната полусрутена колибка се гушела съвсем накрая, току досам вековната гора. Вдовицата ходела да работи по людските имоти, пък синът и помагал в къщи колкото можел. Така в труд и оскъдица отраснал Бартек, навършил петнадесет години.

Една сутрин станал той по-ранко и отишъл в гората за дърва. Вървял дълго време, защото този път бил намислил да отиде съвсем навътре — в самото сърце на гората, където имало едно голямо блато. За него селяните разправяли не добри работи и не обичали твърде да ходят натам. Ама нали Бартек бил вече голям, почти годен за войник — от какво ще се страхува? Така си мислело момчето и си давало смелост. Ето че най-сетне стигнало до неверното блато. Гледа: блато като блато. А изведнъж се зачул хриплив глас:

— Ой, момче! Моля ти се, помогни ми да се измъкна из това тресавище.

Озърнал се Бартек и видял недалеч от брега да се подава из тинята главата на една стара-престара жена, с черна забрадка забрадена. Без да се мае, той отсякъл един клон от близкото дърво и го протегнал на бабичката. Тя се уловила и момчето леко я издърпало на брега, види се, защото била много постала — само кожа и кости.

— Ох — заоплаквала се тя, — добре, че ми помогна. Цяла нощ съм се бъхтала в това блато. Сили не ми останаха.

Бартек почистил черната и дреха, която цялата била изцапана. Сетне и подал къшей хляб и малко сланина. Ала тя махнала с ръка и отворила беззъбата си уста:

— Как искаш да ям тоя корав хляб, не видиш ли, че нямам нито един зъб? Все пак ти благодаря. Имаш добро сърце и искам да те наградя. Ела при мен да те науча голяма наука. Ще станеш лекар — прочут навред.

Бартек и казал, че е съгласен, защото откак бил навършил петнадесет години все си мислел какъв занаят да залови, та да помага на майка си. Ала макар да е вече доста голям — почти годен за войник — искал и нея да попита. Непознатата му казала, че учението ще трае пет години и за това Бартек няма да плаща нищо. Ако и майка му е съгласна, да дойде той довечера на края на гората — там ще се на мерят.

С това се и разделили. Бабичката закретала и скоро се изгубила из гъсталака, а момчето насекло един товар дърва и се върнало в къщи. Разправил Бартек на майка си за утринната среща и какво му предложила непознатата жена, а вдовицата хем се зарадвала, че синът й ще стане учен човек, хем се омъчнила, защото оставала сама-саменичка: да легне болна, няма кой водица да и подаде. Ала майчината обич надделяла; съгласила се вдовицата да отиде чедото и да се учи.

Като се мръкнало, Бартек се стегнал за път, целунал ръка на майка си и тръгнал към гората. А там вече бабичката го чакала, взела го за ръка и го повела в мрачината. Вървели, вървели — един бог знае колко дълго. Непознатата крачела толкова бърже, че ако не било тъмно, момчето щяло да се изуми колко бърже вървят. То само усещало, че сякаш на земята не стъпва. На разденяване се изкачили на върха на една висока планина — комай най-високата на света. От там цялата земя се виждала като на длан; тъмни гори и златни поля, буйни реки и сини езера, градове с островърхи кули и селца с китни градини. И всичко било така ясно, като че ли е на един хвърлей камък.

— Тука, момче, е моята къща — показала му старицата една тъмна пещера. — Много неща ще видиш и ще научиш — от нищо се не бой, на нищо не се учудвай! Аз съм смъртта — за някои страшна-ужасна, за други — утешителка-избавителка.

Трепнал Бартек, ала късно било да се връща; тръгнал със свито сърце към пещерата. Тя била тъмна и ниска, трябвало да седи с кръстосани нозе и прегърбен, за да не си блъсне главата в потона. През отвора и денем се виждала земята, огряна от слънце, а нощем — небето, осеяно с едри като круши звезди.

Останал Бартек при смъртта. Тя му показвала различни билки, учела го с коя какви болки да лекува, открила му тайни, които никой човек не знаел. А момчето било умно и паметливо — всичко разбрало и запомнило. Така, без да усети, се изтърколили петте години. Дошло време да си тръгва. На раздяла смъртта му рекла:

— Сега внимавай и добре помни това, що ще ти кажа! Само на теб едничък аз ще се показвам. Когато идеш при някой болен и ме видиш, че стоя при нозете му, лекувай го, както съм те учила, и той ще оздравее. Стоя ли край главата му, да знаеш, че той е мой и ме остави спокойно да си свърша работата. Не ме ли послушаш — с живота си ще отговаряш.

Бартек дал дума, че няма да престъпи волята на своята учителка, поклонил и се и тръгнал по света, на хората да помага. Пребродил той много земи, минал през многолюдни градове и тихи селища — навред, където имало болни; лекувал ги, ако смъртта стояла при краката им, а когато била край главите им — оставял ги да си угаснат. По стъпките му мълвата разнасяла неговата слава на голям, ненадминат лечител. И макар че не бил учил в университет, хората били убедени, че той знае повече от всички лекари, затова го наричали доктор Бартек.

Подир няколко години докторът си пристигнал дома с пълна кесия пари, ала толкова променен, че дори родната му майка едвам го познала. Времето, което преживял в пещерата, изсушило тялото му, лицето му станало бледо и строго като на смъртник, безкръвните устни свивала някаква незнайна печал, само в очите горял пламък и оживявал образа му. Когато минавал по улицата прегърбен — сякаш понесъл на плещите си цялата човешка мъка — и стари, и млади му ставали на крака и сваляли шапки със страхопочитание, ала избягвали да се приближават до него.

Построил си Бартек нова спретната къща с червени керемиди, които отдалеч се виждали, наел прислужница да помага на старата му майка, купил си коне и файтонче, с което да обхожда болните, че някои живеели много далеч. Намислил дори да се задоми, да заживее и той като всички хора, ала време не му оставало да се върти около момите, както правят всички ергени. Защото пред къщата му имало винаги по няколко носилки, каруци, дори графски карети със златни гербове — доктор Бартек лекувал с еднаква грижа и бедни, и богати, които идвали от близо и далеч. Много болки и страдания виждал той наоколо си и сърцето му се свивало от мъка, когато намирал своята учителка край възглавето на болния и не можел да помогне.

Една зимна вечер го повикали при леглото на бедна тежко болна вдовица. В голата стая около студената печка се търкаляли пет дрипави дечица, кое от кое по-дребно. А на това отгоре край главата на майката се била изправила смъртта. Докторът я погледнал с укор, ала тя само поклатила глава. Закършил Бартек ръце: какво да стори, как може да остави тия дечица от глад да загинат? Нямало много време за мислене, защото болната вече хъркала и след миг смъртта щяла да сложи ръка на челото й — тогава край! — никой нямало да може да помогне. Без да се двоуми, докторът грабнал тялото на жената и го обърнал с краката към не умолимата. Смъртта изтичала към вратата и така я за тръшнала, че без малко колибата да се срути. Болната се стреснала, поотворила очи, съвзела се. Бартек и дал лекарства, успокоил я, че скоро ще оздравее и на тръгване и оставил няколко жълтици — да има на първо време с какво да нахрани децата си.

Навън в студената нощ го чакала неговата учителка.

— Защо престъпи моята повеля, Бартек? — прошепнала тя и в очите и проблеснали ледени искрици.

— Сърце не ми даде да оставя тия дечица без майка — заоправдавал се ученикът на смъртта.

— Ти не виждаш по-далеч от носа си, макар че те оставих да проникнеш във всички тайни — мои и на живота. Сега ще ти простя, защото го стори от добри помисли, ама друг път внимавай! — рекла смъртта и се стопила в мрака.

Минало доста време. Една нощ доктор Бартек се върнал дома от далечен град, където бил ходил при някакъв болен. Заварил майка си на легло, а до главата и — смъртта. Синът се хвърлил върху леглото и заплакал, а майка му прошепнала:

— Излекувай ме, синко, помогни ми! Толкова ми се ще да поживея още, да те видя задомен и на внучета да се порадвам. Че аз само мъка съм видяла в тоя живот.

Бартек погледнал през сълзи учителката си така умолително, че ако тя имала сърце, сигурно щяла да отстъпи. Ала смъртта няма сърце; тя поклатила глава и вдигнала пръст в закона. „Не смей!“ — сякаш искала да му каже.

Синът горещо обичал майка си, а сега, когато трябвало да я загуби, тя му станала още по-свидна. Припомнил си той колко грижовна е била тя към него и наистина колко малко радости е имала през своя вдовишки живот.

„Каквото ще да става!“ — решил Бартек, вдигнал майка си на ръце и я обърнал с крака към нежеланата гостенка. Смъртта изфучала ядосано, изхвръкнала през прозореца и така го затръшнала, че всички стъкла се изпочупили.

Бартек дал лекарства на майка си. Тя се ободрила и усмихнала:

— Олекна ми, синко.

А той я целунал по челото и държал дълго-дълго ръката и — като завинаги да се прощава. Знаел Бартек какво го чака навън, ала излязъл, готов да изкупи вината си.

— Ти пак престъпи моята повеля! — задрусала го за дрехата смъртта.

— Жалко за петте изгубени години! Не си научил добре великите тайни!

— Ти не си имала никога родители и деца — не можеш да ме разбереш — заоправдавал се докторът. — Аз драговолно ти давам моя живот за тоя на майка ми, ако ти не искаш и сега да ми простиш.

— Ами къде остана твоят дълг към страдащите хора? Ти принадлежиш на тях, а не на себе си! Не! Ще ти простя и тоя път, ала трябва да разбереш веднъж завинаги, че не бива да се бъркаш в работи, които не проумяваш. Знай, Бартек, че за последен път ти прощавам!

А не минало много време и Бартек за трети път нарушил заповедта на своята учителка. Нахлули в страната несметни вражи пълчища: колят, палят, пленяват. Писнало дете в майка, потекли реки от кръв и ранените били толкова много, че дори хиляда лечители като доктор Бартек не биха могли да помогнат и на половината от тях.

Кралят и придворните избягали и се скрили в една непристъпна крепост, а поданиците си изоставили. Тогава из между народа се намерил един юначен човек. Той събрал около себе си всички мъже, годни да носят оръжие, и се хвърлил срещу вражите пълчища. Сблъскали се на живот и смърт човек с човек, кон с кон, желязо с желязо; вдигнали се вопли и стонове до възбог. В разгара на битката паднал юнакът, поразен от отровна стрела. Изплашили се останалите без водач бойци, огънали се, готови да хукнат да се спасяват, родината на врага да изоставят. Изтичал веднага доктор Бартек при умиращия юнак. А до възглавето му — оная същата, що не знае милост. Какво да направи Бартек? Да го остави да умре, плен и пожар ще помете цялата страна, народът ще загине!

„По-добре един, отколкото цял народ!“ — рекъл си той и бърже обърнал леглото така, че смъртта останала при краката на ранения. Размахала смъртта ръце в закана, изкрещяла и излитнала. А доктор Бартек дал на юнака чудодейни лекове и не само го върнал към живот, ами веднага го изправил на крака бодър и силен. Като го видели, войниците събрали смелост, престрашили се, отблъснали врага и го прогонили завинаги от земята си.

Вечерта, когато стихнала битката, доктор Бартек тръгнал по бойното поле да помага на ранените. Както се бил привел над едного, някой го потупал по рамото. Напреде му стояла смъртта намръщена и гневна — нищо добро не предвещавал нейният поглед:

— Вече няма прошка. Тръгвай с мен!

Прегрешилият ученик навел глава и покорно се оставил учителката му да го води. Нямало какво да прави — от нея никой не можел да избяга. Вървели, вървели — цяла нощ. На разденяване стигнали върха на планината.

— Дойде време да платиш за своето непослушание, доктор Бартек. Жалко! Чакаха те големи почести, слава и охолен живот — поклатила глава смъртта.

— Аз изпълних само своя дълг — отвърнал докторът. — Ако не бях спасил юнака, народът без водач щеше да погине под вражия меч. По-добре един да се пожертвува, щом може да спаси цял народ от гибел. Ти си безродна и не разбираш тия човешки работи.

— Да не спорим повече! Ела! — И смъртта докоснала една канара, а тя без шум се разтворила.

Пред очите на Бартек се открила безкрайна пещера, осеяна с малки кандилца, чиито пламъчета се борели с полумрака. Едни горели буйно и пръскали лъчи наоколо си, други едва мъждукали. Смъртта посочила с костеливия си пръст:

— В тези кандила гори животът на хората. На онези, които имат още много дни, пламъкът е силен, а онези, на които е вече на угасване, скоро ще прибера.

— Хъм! Интересно! А къде е моето кандилце? — попитал доктор Бартек, без да се самозалъгва какво ще види, а само ей-тъй, да се намери на приказка и да отдалечи за малко неизбежната си участ.

Смъртта го отвела до едно кандилце, чието пламъче едва-едва потрепвало, сякаш се гърчело от липса на въздух. Около него имало още три кандилца: техните пламъчета горели спокойно, равно.

— Тези край теб са на вдовицата, на майка ти и на юнака. Силата на своя живот ти драговолно отдаде тям. И ето, сега за тебе нищо не остана. Ала аз помня услугата, която ми направи, знам доброто ти сърце и съм готова и тоя път да ти простя. Можеш да продължиш пламъчето на своя живот, ако прелееш маслото от тия три кандила в твоето. Така само ще изкупиш трите си грешки.

— А какво ще стане с вдовицата, майка ми и юнака?

— Ще умрат начаса!

— Не! Това не мога да сторя! Нали и ти не би искала твоят ученик да се покаже толкова безчестен?

— Не знам аз какво е това безчестие. Знам само, че много ти се живее.

— Има нещо по-скъпо от живота — отвърнал доктор Бартек. — Ала ти не разбираш. Това са човешки работи. Аз изживях един богат живот благодарение на теб. За нищо не съжалявам. И ако още веднъж се родя, бих тръгнал пак по същия път, без да се колебая.

— Ти си непоправим, мили Бартек! — прошепнала смъртта, докоснала леко очите му и ги затворила навеки.

Наистина, това се е случило отдавна, много отдавна. Ала хората и досега помнят доктор Бартек с почит и признателност, защото за неговите дела те съдят по човешки. А пък смъртта не разбира тия работи, тя мери нещата с други везни.

КРАЙ

...

Е, в приказката става дума за ученик и учител, които са от различен вид - ако можем да изкажем абсурдното твърдение, че смъртта принадлежи към някакъв биологичен вид, разбира се. Но често сред "учителите" от човешкия вид се наблюдава едно загадъчно явление - те забравят, че са твърде близки с учениците, че някога също са били ученици и че всъщност няма "някога". Защото, ако погледнем нелинейно, човек е всичко това, което е бил някога, което е сега и което ще бъде в бъдеще. Че и повече...

...

29.09.2013г. Аеиа