Йоан Предтеча: ще обединя богатството и бедността

Йоан Кръстител – Шашмалонов превключи на „режим на светец” и успя да обуздае агресивно-кока-коловия пристъп на Слава. За първи път в живота си тя някак разбра съвсем осезаемо що значи суета и дори за съвсем кратко време успя да осъзнае колко време е изгубила в излишни затормозявания и терзания. Но, както казахме и преди, време нямаше.

- Разкажете ми, какво се случи? Къде отиде събеседникът Ви?

- Нищо не знам! Ако Ви кажа, ще ме вземете за луда. Този човек първо ми се яви в черквата, слизайки от черепа с кръстосани кости. А преди малко взе менюто и изчезна в него!!!

- Какво пишеше в менюто? – Йоан прелистваше страниците на папчицата, но там си се виждаха до болка познатите артикули, характерни за всяко кафене. Той обаче бе твърде знаещ и се досети, че е станало нещо нехарактерно.

- Пишеше единствено и само: звезден шоколад”!

- А! Наистина ли?! Само това?

- Да, странно, нали? Полудявам ли? – Слава имаше усещане за някакво чудо, а същевременно някак подсъзнателно бе възприела същността на Светеца – нещото, което я бе успокоило, карайки я да напъха своя „враг № 1 – кока-колата” в миша дупка. Но не знаеше кой е всъщност този чудодеен успокоител и унищожител на страховрагове. Затова реши да го пита пряко.

- Но кой сте Вие?

- Ще Ви обясня, малко по-натам. По-добре ли сте вече?

Шашмалонов вече знаеше, че тази жена е много интересен и ценен обект. В съзнанието му полека-лека започваше да се оформя цялостна и, както си му е редът, динамична картина, но имаше още множество липсващи части, почти всички свързани с мистериозно изчезналия понастоящем Пламен Симеонов. Йоан Кръстител усещаше, че контактът с бившето ченге няма да бъде от лесните и долавяше, в качеството си на светец, че Симеонов далеч не е безобидна Божия твар.

- Знаете ли, най-добре да си отидете вкъщи и хубаво да се наспите!

- Ама, как...

- Моля Ви, послушайте ме! – тонът на отеца-светец не търпеше възражения. – Ето моя визитка, обадете ми се, когато се почувствате готова – сега каквото и да Ви кажа – всичко ще е безсмислено. Преживяхте много необикновени неща за съвсем кратко време и е добре да се отпуснете и да ги асимилирате – доколкото е възможно. Когато се видим следващия път, аз няма да изглеждам така, както сега. Ще ме „познаете” по косата – тя ще е същата.

Слава го гледаше и слушаше като тресната. Някак хипнотизирана. Чудеше се, някъде встрани от съзнанието си, как е възможно всекидневната ти реалност да бъде обърната по този начин – да изскачат секс-символи от черепи с кръстосани кости, после същите тези да се шмугват безвъзвратно в менюто, а кафеджията да има излъчване на всесилен светец, и да твърди, че следващия път ще бъде съвсем друг на вид.

Докато Слава мислеше немислейки тия налудничави на вид неща, Йоан Кръстител викна такси от мобилния си и тя, без да се усети, се озова в кола, на път за вкъщи.

...

Йоан гледаше след отдалечаващото се МПС, когато звънна телефонът му. Слушайки отсрещната страна, лицето му доби разтревожен израз. Той хукна през подземието към черквата. Там влезе в иконата, на която би трябвало да е изобразен Йоан Кръстител, но всъщност се мъдреше отец Добромир, и след малко отец Шашмалонов излезе цял-целеничък от иконата, оставяйки образа на Кръстителя, т.е. на оригинала, върху повърхността на дървената основа.

Отецът не се помайва, а бързотично изхвърча от черквата, мятайки се на едно съвсем ново, зелено БМВ, спортен поръчков модел. Слава Богу, нямаше задръствания и той бързо се измъкна от града, насочвайки се към един дом за увредени деца, който се намираше в покрайнините на столицата, в една нископланинска местност. Този дом бе под ръководството и опеката на отеца.

Шашмалонов пристигна пред огромните масивни порти. Натисна дистанционното и те се отвориха автоматично. Влетя с колата във вътрешността. Портите се затвориха зад него.

...

Всъщност, сградата, в която влезе отеца, изобщо не приличаше на дом за увредени деца. Бе огромна, но от нея не се виждаше нищо, защото отвсякъде бе оградена с висок зид и по-скоро наподобяваше имение на някой изявен мафиот, в което и муха не може да влезе току-така, камо ли човек да види какво има вътре. Най-интересното беше, че никой, освен отеца, верния персонал и децата, не знаеше какво представлява това имение.

...

Историята на този дом е малко дългичка, затова ще се наложи да вземем време колкото един плетен кош за пране и да я разкажем – макар че време отново нямаше! Сякаш нямовремието пълзеше по петите на Шашмалонов и постоянно му се налагаше да бърза за нещо по тази причина.

Всичко започна при поредното ровене в едно блато. Отец Добромир очакваше, че ще попадне на съкровище, останало от древен български владетел – отпреди Първото Българско Царство. (Всеизвестно е, че много от съкровищата се намират под блата.) Той, всъщност, дори не пипваше намерените съкровища. Просто отбелязваше на определени закодирани места къде се намират и дотам. Единственото, което правеше, беше да събира един вид особена енергия от тези безценни реликви. За нея ще разкажем по-нататък. Но при това ровене отецът, вместо на съкровище, налетя на един дом за увредени деца. Как точно се случи това – няма да описваме. Отецът си беше в съвсем будно състояние, и не беше възприел външността на Свети Йоан Кръстител. Беше си той – от плът и кръв. Макар да бе виждал какво ли не, този дом го разтресе из основи. Идваше му да взриви цялата планета, която бе позволила съществуването на такова нещо. Искаше му се да взриви и Бога, и всичко. Децата бяха в отчайващо трагично състояние... След много вайкания, съжаления и разсъждения, Шашмалонов дойде на себе си и реши, че щом попада на такъв дом посредством блато, значи всъщност този дом, въпреки ужасния си вид, е някакъв вид съкровище. Отбеляза го къде се намира и започна борба с държавата и църквата, с цел да подобри условията за живот на тези окаяни деца. Та това бяха човешки същества! Разбира се, въпреки енергията и хъса му, той удари на камък. Никой не можеше да помогне. Никой не искаше.

Добромир Шашмалонов реши да се срещне със „своя” Светия – Йоан Предтеча. Тук е моментът пак малко да се отклоним от времевия кош за пране(при това – плетен!) и да дадем още малко информация за необичайната колаборация между свещеник Шашмалонов и Свети Йоан Кръстител. Всъщност, когато отецът влезеше в иконата и после излезеше оттам с външността на Йоан, той си беше себе си, но приел голяма част от силите и характеристиките на Светеца. Самият Йоан му бе позволил да прави това, с цел да може да се справя по-лесно при някои затрудняващи светски ситуации. Това беше нещо като полу-инвокация – действието, при което магьосниците извикват дадена сила (Божество, демон и пр.), като й позволяват да се всели в тях. При инвокацията обаче, самият магьосник понякога губи своята личност, докато е обзет от свръхестественото същество.

В интерес на истината, Шашмалонов се опита да направи нещо за дома, посредством тази полу-инвокация. Оказа се, че не може да направи нищо, дори и със силите на светец. Затова се принуди да иска среща с Йоан.

Предтеча никога не му отказваше срещи и двамата се срещнаха – на едно непосещавано от хора езеро на Пирин. Върху него, за да бъдем по-точни. Срещата бе кратка, но съдържателна. Йоан изказа за пореден път съжалението си, че не той е провъзгласен от хората за бог, а Иисус Христос; после допълни, че, ако той би бил бог, такива неща нямало да се случват, но пак добре, че не били под път и над път;

- Но ти СИ БОГ! – прекъсна го Шашмалонов.

Ако ги чуваше някой случаен гражданин-турист, би помислил, че Шашмалонов е наследник на тамплиерите – стига гражданинът-турист да се интересуваше от тамплиери. Но наоколо нямаше никой и затова и никой не си помисли, че отецът има нещо общо с рицарите-тамплиери.

- Е, добре! – ядоса се Светията. – Това твоето, явно, са камъни в моята градина! Ще помогна. Макар че е изключително трудно.

„Ужас! – мислеше отец Добромир. – Щом и за Него е трудно! Не ми се мисли!”.

- Ще действам чрез теб, от теб се иска просто по-често да влизаш в иконата. Мисля, че за по-малко от година ще се справим...

- Дай ми все пак някакви насоки, Йоане! Каквото и да е – ще го разбера.

- Ами, как да кажа... Трудно ми е да ти обясня сега. За целта: ще обединя богатството и бедността. Само това мога да кажа.

Срещата приключи. Шашмалонов бе нелокално пренесен от повърхността на Пиринското езеро в своята църква. И се чудеше какво ли има предвид светията с последните си думи. Дали щеше да вземе богатството на някой наркобос, правейки го отшелник, носещ власеница и славещ Бог в Небесата, дали друго? Шашмалонов не знаеше...

17.04.2012г. Соня Петрова - Аеиа

Добави в Svejo

Осъзнати сънища и блатна марихуана

Докато Йоан Кръстител се опитваше самоотвержено да извади Слава от шока, в църквата, от която той излезе, се разигра причудлива сценка.

Едно седемгодишно момченце бе влязло там с баба си и стоеше чинно до нея, държейки запалена свещ в ръка и гледайки лицата на иконите от иконостаса.

- Бабо, бабоооо! Гледай...

- Ваньо, моля те, недей крещя така, грехота е! Остави ме да се помоля и ще ми кажеш после, моля те! Шшшттт.

Ваньо млъкна за момент, но не можа да изтрае:

- Кой е на тази икона? Виж, де, бабо! Същият е като попа! Миналия път не беше такъв!

- Ваньо, престани, моля те! Глупости говориш! Това е Йоан Кръстител, няма нищо общо с отеца, и си е съвсем същия като миналия път! Помолих те да не крещиш така!

- Сигурен съм пък!

- Глупости! Хайде!

И бабата задърпа внука си към свещниците, където поставиха запалените свещи и после излязоха от храма.

...

Отец Добромир Шашмалонов бе, меко казано, странна птица. И момченцето Ваньо бе напълно право, че той е този, който се звери към богомолците, под формата на икона на Йоан Кръстител. За радост на свещеника обаче, единствено в много редки случаи някое дете можеше да забележи странната подмяна на „оригинала” в иконата и да разпознае в образа на светеца „попа”. Повечето хора виждаха това, което мозъкът им бе свикнал да вижда – както в сляпото петно мозъкът си построява съответен измислен образ, така мозъците виждаха иконата, с която бяха свикнали „по принцип”. Тук няма да се задълбаваме с какъв процент от заобикалящата ни реалност се случва това, което ставаше с подменената икона. Защото няма време! Шашмалонов-Йоан Кръстител наливаше вода и кока-кола в устата на шокираната Слава и очакваше с висше нетърпение тя да вдигне кръвното и да излезе от шока, за да може да каже какво точно се бе случило. Защото, независимо че бе наблюдавал цялата сцена, Йоан-Добромир-Кръстител не успя да разбере като как така Пламен Симеонов бе всмукан в неговото меню. Меню като меню! Никога не бе правило такова нещо преди!

След няколко дълги минути, Слава показа ярко изразени признаци на Изход от шока, вдигайки ярък скандал на кафеджията – идваше й да му откъсне главата! Тоя идиот си бе позволил да злоупотреби с тялото й по най-долен и ужасяващ начин! Ето как: наливаше й кока-кола в устата – напитка, от която Слава се страхуваше като дявол от тамян и която не бе близвала от над петнадесет години!

Много е опасно да попаднеш под огъня на жена, с която си злоупотребил по този начин. Това наистина отнема време. Но, отнемайки на едно място, всъщност дава другаде – затова тук виждаме малка времева кошница, в която ще можем да метнем малко повече неща за странната птица – свещеник Добромир Шашмалонов.

Както вече всички се досещат, този многостранно надарен човек умееше да подменя своята личност и външност с тези на Йоан Кръстител. Дали когато Шашмалонов влезеше в иконата, всъщност оставяше в нея своето съзнание и съответно получаваше съзнанието на Йоан Кръстител – това засега няма да го казваме, защото кошницата може да се пръсне от дългите обяснения и обясненията на обясненията. Ще се задоволим с най-важното, а именно: ако Църквата знаеше за практиките на този неин служител, тя на наносекундата би го отлъчила, низвергнала и, ако отецът живееше няколко века по-рано – би го изгорила на поне петдесетина клади. Но нито знаеше, нито времето беше в нейна полза. А Добромир Шашмалонов знаеше как да се възползва от незнанието и неползовремието.

Той бе мъж с впечатляваща външност. Единствената външна прилика между него и Йоан Кръстител бе буйната, дълга, тъмна и непокорна коса. Беше със среден ръст, с яко телосложение и склонност към пълнеене, която обаче в повечето случаи успяваше да овладява и никога не си позволяваше да преминава повече от петнадесет килограма над нормата. Пъстрите му очи можеха да бъдат много изразителни и да докарват силно пронизителен поглед, но умееха и да изглеждат индиферентни и неконцентрирани. Когато беше себе си, (а не Йоан), имаше къса, прошарена брада. В момента на настоящата история той бе четиридесет и седем годишен и семеен, както подобава на православен свещеник; имаше четири пораснали деца и доста кротка, хрисима и завеяна съпруга. Никой от семейството му и на йота не подозираше за уменията на отеца, нито знаеха нещо за „другите” му интереси. За жена си, за децата си и за всички други той бе идеалният съпруг, баща и свещеник. Човек скучен, но добър и сериозен, знаещ, можещ, вярващ и тежащ на мястото си.

Още в гимназията той схвана, че умее да сънува осъзнато. Задълба се в този въпрос и започна бясно реално експериментиране. И съответно постигна невероятно много за съвсем кратко време. Едно от първите неща, които научи в осъзнатите си сънища, бе знанието за неговия „закрилник” – нещото, което можеше да му даде Абсолютното знание и съответно – Тоталната Власт. Този „закрилник” се оказа никому неизвестно растение, което в сънищата му бе наречено „блатна марихуана” и което той трябваше да открие на всяка цена. Обаче се налагаше да постигне това съвсем наяве – защото на сън му бе отказано категорично: „В това е част от смисъла!” – бе казала неговата Осъзната Сънуваща Същност. Е, само той си знаеше колко блата бе избродил през досегашния си живот! Повече от тридесет години тайно претърсване на блата! И покрай това успя да се изучи блестящо, да създаде семейство, да направи кариера и така нататък. Покрай ровенето в блата, бе придобил и умението да евокира по особен начин Свети Йоан Кръстител. Но дори и това не можа да го срещне със заветния Закрилник. Шашмалонов вече твърде често бе започнал да мисли, че тази блатна марихуана е нещо като Философския камък, или като Граала, или Кивота – и постепенно накланяше към отказ от своите търсения, когато попадна на черепа с кръстосаните кости в своята черква и оттам – на Пламен Симеонов. В него той видя мъждукаща надеждица и оклюмалият му ентусиазъм понадигна глава...

14.04.2012 г. Соня Петрова - Аеиа

Добави в Svejo

Звезден шоколад

Макар на носа на Йоан Кръстител хич да не му се вярваше, че Пламен Симеонов се занимава с търговия с екзотични растения, редно е да уточним, че той наистина се занимаваше с това – и то много по-търговия и много по-екзотични, отколкото можеха да си представят повечето хора на планетата. Но засега тази полуполовинчата информация ще я оставим да отлежава – когато става дума за Симеонов, никога не може да се каже всичко изцяло и отведнъж, естеството му просто е такова, не за друго...

След споменатия джиесемен разговор, Пламен Симеонов продължи да омагьосва Слава, която усещаше, че с всяка една дума все повече попада под влиянието на този ... невъзможно-нереален, но отчайващо реален човек. Имаше нещо в него, което тя не можеше да определи, усещаше, че го има това „нещо”, но някак полуподпрагово. Иначе, повечето неща, които й говореше този рус прошарен красавец, не значеха нищо за нея. Дори в един момент тя се усети, че не възприема смислово думите на ченгето. Защото всичко, което Симеонов казваше (а той не си даваше зор да замълчи дори за миг), беше твърде далеч от настоящата Славина реалност. Да, младата жена бе доста начетена по отношение на различни религии, символика и тайни общества, но всъщност сегашните й действителност и занимания бяха твърде далеч от всичко това. Тя бе двадесет и осем годишна, несемейна, завършила блестящо една трудна филология, но накрая на студенстването си неочаквано дори за самата себе си създаде фирма за покупко-продажба на недвижими имоти и се задълбочи в този бранш. Филологията отиде в пета глуха, така да се каже. Фирмата й тръгна невероятно добре, въпреки твърде намаленото търсене, огромната конкуренция и отчайващото свиване на пазара – дали това се дължеше на някаква нейна неподозирана дарба, дали на късмет, дали на съвкупността от тези и още някои фактори – това само Симеонов можеше да каже, но той рядко си позволяваше да дава току-така информация – дори на самия себе си.

Макар че по начало Слава Илкова имаше доста разширени и нестандартни интереси, тя дотолкова бе затънала в разрасналата се фирма, че в последно време не можеше да прочете дори една книга като хората – бизнесът я бе завладял изцяло. Даже заради това не беше сколасала да създаде по-сериозна връзка с някой мъж (или с жена, или и с двата вида) – нямаше време. Към хората и тяхната „психика” Слава определено имаше огромен усет, „вродена дарба”, както я наричаше тя. Но в този случай за първи път в живота си тя не можеше да разбере какво представлява Симеонов – и затова му позволи (без дори за секунда да заподозре) да я омагьоса по този начин. А може би именно липсата на адекватен сексуално-емоционален (има ли такова нещо?) партньор помогна на Симеонов да омае така тази красавица, която, не стига че беше толкова атрактивна, ами бе и над двадесет години по-млада от него...

Пламен Симеонов обаче не беше никак възхитен – все повече и повече се убеждаваше, че проектът „череп с кръстосани кости” е един провал – тази жена не ставаше за нищо! Даже не можеше да се концентрира и да разбере за какво й се говори! Явно бе сбъркал нещо в създаването на „центровете” в храмовете – или някоя неизвестна нему сила се беше намесила и изкривила нещата по начин, който да доведе до сегашното комично положение.

Йоан Кръстител обаче, оттатък кафеджийската амбразура, далеч не мислеше така. Но време за мислене в този момент не му остана, понеже Слава поиска да хапне нещо – изведнъж усети някакъв неопределим копнеж... Всъщност, копнежът си бе съвсем точно определим – тя съвсем осезаемо усети, че иска да прави секс със събеседника си – тук и сега! Нещо като усещането, което хората наричат „удари ме в чатала” – получаващо се например при бързо изпиване на някоя спиртна напитка. В случая обаче – умножено по около сто цяло и едно. Но госпожица Илкова все пак бе твърде възпитана и ошлайфана, и успя да сдържи този тъй див порив, преобразувайки го в банален и излеждащ неовладяем пристъп на глад.

„Ужас! – помисли си Симеонов. – Та тя страда от хранително разстройство! Тц, тц, булимии, анорексии – Господи, на какво налетях! Срам!”...

Макар заведението да бе на самообслужване, Йоан изтича до масата с единствените посетители и подаде менюто на Слава. Тя го отвори и ахна.

- Вижте! Какво е това?! Единственото, което пише е...

Симеонов млъкна и се заслуша – събеседничката му най-сетне казваше нещо! Постижение!

- Да, какво толкова Ви впечатли!? Да не би да страдате от алергия към нещо?

- Не! Не! За първи път виждам такова ядене!

- Дайте да видя! – Симеонов се опита да вземе менюто от ръцете й, но тя го бе стиснала конвулсивно.

- Пише: „Звезден шоколад”!...

При чуването на това словосъчетание Симеонов пребледня, после все пак успя да грабне кафеджийското меню и да впие поглед в съдържанието му. При последното му действие той... се шмугна в менюто и изчезна! Все едно нещо го изсмука в папката, даже май в думите...

Слава видя това и, разбира се, изпадна в шок.

Йоан Кръстител се втурна да я спасява...

12.03.2012г. Соня Петрова - Аеиа

Добави в Svejo

Акацията ще цъфне на тринадесети

„Майстор Хирам Абиф, свещената акация, черепа с кръстосани кости, свързан с една от легендите за Майстора на Храма на Соломон, Еонът на Хор, тринадесетия етаж, тринадесет, тринайсет...” – такива странни мисли нахлуха в съзнанието на Слава, докато стоеше със Симеонов под църковния купол, от чието дъно гледаше неодобрително бог Саваот.

Тя се учуди не на шега. Непознатият, току що материализиран от черепа с кръстосани кости от иконостаса и представил се като Пламен Симеонов, очакваше нейния отговор – дали приема неговата покана да поговорят в съседното кафене. А тя, вместо да реши какво да отговори, мислеше за Хирам Абиф, акации, някакъв еон и тринадесет! Пълен абсурд!

За Симеонов обаче това не беше никак странно. Той бе този, който пускаше тези мисъл-форми в съзнанието на жената. Само че не възприемаше това като абсурд, а по-скоро бе леко отчаян. Защото почти веднага бе разбрал, че обекта, който трябваше да стане негов ключов помощник, освен че бе хубава жена, се очертаваше и като абсолютно невеж човек, който има да учи страшно много.

„Ех, само самороден талант ми липсваше! Но... съдба, предопределеност, офффф... Защо квантите се съчетаха по този начин точно тук и сега?!”. Отърси се бързо от моментния срив на настроението и престана да бомбардира мисловно Слава, която усети някакъв вид съвземане, загърби Хирам Абиф и загледа съсредоточено ченгето.

Последва ново разочарование от негова страна – той чуваше-виждаше мислите на жената и от тях стана ясно, че тя... го преценява като мъж и че той някак я привлича – по начина, по който някой ни привлича от пръв поглед...

„Сега и това! Но, така да бъде, ще се възползвам от втора чакра – може би ще си струва...”

В момента, в който Слава се съгласи да проведат разговор и двамата загърбиха иконостаса, иконата на Йоан Кръстител сякаш намигна весело... Това обаче не бе някакво чудо, подобно например на плачещите Богородични икони – просто свещеникът, под чието управление се намираше църквата, се беше скрил в олтара и бе наблюдавал цялата сцена през вярното око на любимия светия... Като видя, че двамата се отправят към съседното кафене, отецът тихомълком се измъкна от светая светих, втурна се в личната си служебна стая и след малко оттам излезе някакъв съвсем различен човек, който слезе в мазето на църквата, после се качи по други стълби и стигна до врата, отварянето на която го телепортира пряко в служебното помещение на съседното кафене - видно беше, че то бе свързано чрез мазето с божия храм...

Неизвестният човек побърза да отвори кафенето – направи го малко преди Симеонов и Слава да влязат в него – те не разбраха, че то бе затворено, малко преди да го приближат.

„Ха, късметът на начинаещия! – помисли иронично Симеонов. – Най-обичам да няма никой в заведението!”...

Взе набързо две дълги кафета и двамата седнаха на най-отдалечената от бара маса. Барманът, който му подаде кафетата, не успя да го впечатли по никакъв начин. По начало Симеонов беше изключително наблюдателен и усетът никога не го лъжеше, но в този случай по неведоми пътища не сколаса да забележи, че човекът от кафенето е с абсолютно същото лице като това на свети Йоан Кръстител от прясно напуснатата църква...

Когато Симеонов и Слава седнаха на масата, барманът, когото засега ще наричаме Йоан Кръстител, се направи, че има много работа в офисното помещение и се оттегли в него. Не е необходимо да казваме, че работата му се оказа следната: той седна съвсем близо до дупката, през която се подават подноси и се подготви да слуша какво ще си кажат единствените посетители в кафенето.

Разговорът между двамата започна. След всяка реплика Йоан Кръстител сбръчкваше неодобрително нос – съвсем ясно личеше, че не е доволен от нещата, които чува. По едно време темата се измести към обсъждане на единствената картина на стената – изобразяваща стар морски вълк с неизбежната черна превръзка върху липсващото око, дървен крак и стар папагал на рамото.

- Знаете, пиратите са много интересно явление – разказваше Пламен Симеонов. – Твърди се, че това всъщност са рицарите-тамприери. Предполагам сте чували, че видът на пирата неслучайно е такъв, какъвто го знаят всички? Защо например е с едно око? Знаете, това е пряка алюзия към едноокостта на Один, главния бог в скандинавската митология; и на Хор, сина на възкръсналия Озирис. Вотан или Один изгубва окото си с цел да откупи мъдрост, а Хор го губи в битка със Сет – олицетворението на космическите разрушителни енергии. Неизменният папагал – той пък много напомня за гарваните на Один – Мунин и Хугин - неговите верни „небесни очи”. Дървеният крак с навития над него крачол на панталон – това пък болезнено наподобява вида на кандидата за Трета степен, тази на Майстора, във франкмасонството...

Йоан Кръстител се оживи – по време на пиратското отклонение носът му бе застопорен на гореописаната позиция – сега обаче се промени и изглади – звънна джиесемът на Симеонов и се чу как той казва:

- Да, акацията ще цъфне на тринайсети, така смятам. – бившето ченге закри с театрален жест микрофона, все едно говореше по старовремски телефон, обърна се към събеседничката си и обясни – едно от заниманията ми е търговия с екзотични растения...

Носът на Кръстителя-кафеджия застана в гримаса, крещяща на всеослушание (стига този, който чуваше крясъка, да владееше езика на носовете) – Да бе, да! Екзотични растения!

...

09.04.2012г. Соня Петрова - Аеиа

Добави в Svejo