понеделник, 12 септември 2011 г.

Принцът на Въздуха и няколко летящи Старчета

Отново е четвъртък следобед. След около половин час ще дойдат моите стари, в пряк и преносен смисъл, партньори по бридж, белот, покер и каквото дойде. Току що изпратих жена си, баба Софи, на четвъртъчната й градска среща с приятелките й, които са останали де...

Четвъртък ни е свободният ден. Не че сме твърде заети в другите дни, но така сме си определили – четвъртък следобед да сме свободни един от друг  от една страна, а от друга – пак свободни, но за среща с лични приятели. Понякога си мисля – какво ли ще стане, ако променим деня. Четвъртък да стане петък или събота? Нее. Невъзможно! Бай Добри ще получи инфаркт само ако го чуе като предложение. Поне така твърди. Може да му е просто паразитен израз? Не съм се замислял. За някои хора, колкото повече остаряват, толкова по-трудно им става да си променят навиците. Защото тази наша среща всеки четвъртък у нас е навик. Много твърдо и упорито вкоренен. Както е навик и това, всички ние,четиримата, да се наричаме помежду си „бай”. Дори не усетихме кога започнахме и кога се затвърди това обръщение. Не помня кога, аз, от Иван, станах бай Иван и дори, малко смешно, като мисля за себе си не мисля като за „аз” или за „Иван”, а за „бай Иван”.

Хубаво нещо са летните следобеди! Чакай да дръпна масата и столовете, и да отворя вратите към верандата. Масата не я слагаме навън, остава в дневната, но близо до верандата, така че хем сме в стаята, хем навън. Пак навик. Но не можа да ми стане навик да наричам вратите към верандата „френски прозорец”. Е, не може всичко да ти става навик, колкото и да си напреднал с възрастта.

Я! Някаква врана се мотае по верандата. Никога не съм я виждал тук досега, а и другаде. Странно... Бай Георги ще се зарадва. Той е „бърдуочър”, винаги си носи бинокъла, за да не го хване неподготвен някое пиле. Има този навик от дълги години живот в Англия. А при нас на двора и в околностите, и по заобикалящите дървета – птици много и разнообразни. Е, прекъсва ни играта, но сме му свикнали. И това ни е навик.

Пиене за днес не съм приготвил. Не че пием кой знае колко, но все пак, удряме по една чашка, за профилактика на сърдечно-съдови проблеми. Бай Милан, най-възрастният от нас, на осемдесет и шест е вече, каза, че ще черпи.  Той единствен от групата не е от така наречените интелектуалци. Бивш спортист-плувец и треньор е, но не се признава за бивш и продължава да ходи на състезания за ветерани. Та сега ще черпи, че онзи ден е взел отново първо място.

Ние, останалите трима, също сме отдавнашни песионери, т.е. бивши, но също продължаваме да се занимаваме с разни работи, макар че не ходим на състезания за ветерани. Бай Добри е адвокат, бай Георги – лекар, моя милост – журналист. Та, като казах ветерани, ние, останалите трима, май се състезаваме с младежи, хм....

А, звъни се, идат... Винаги идват заедно. Бай Георги взима с колата другите двама и пристигат. Чудя се, дали бай Добри ще получи инфаркт, ако някога му се наложи да дойде сам, или само с един от двамата...
Настаняваме се. Всеки на мястото, на което е свикнал и заема от години. Имаме обаче малко нарушение на навика. Бай Георги, разбирайки какво уиски ще носи бай Милан, решил този път да не е на сок и затова взел Добри и Милан с такси. Е, по-особен следобед ще е днес май...

Играта върви нормално. Залозите са си каквито са от години... Враната нещо се е запиляла нанякъде, разбирам го от липсата на съответна реакция у бай Георги.
По едно време същата врана каца на верандата и с нейната специфична походка се приближава към нас. Бай Георги скача и посяга рефлекторно към бинокъла, който е провесен на облегалката на стола.  Но нещо изведнъж го кара да си седне обратно на мястото. Враната идва на около метър и половина – два от нас и се вторачва. Аз имам чувството, че в моите очи.
Впоследствие разбрирам, че всеки от нас е имал това чувство...

ОЧИ...

Загубих усещане за каквито и да е моменти, но в следващия момент вече не бяхме в моята всекидневна. Масата, столовете и ние върху тях се носехме в нещо. Не мога да определя точно, а и ускорение почти не се усещаше, нито някакъв студ или вихри, но като че бяхме сред облаците.

Единственото, което помня в промеждутъка между „очите” и „облаците” е усещането и визията (не знам дали е истина), че враната прорастна в някакъв страховит, в разцвета си, красив на вид и много едър мъж. Бих го описал като мъж с „митологична” външност. Дълга, огромна кестенява коса, сиви очи, специфично облекло и май криле на врана. За последното не съм сигурен. Може и да са били на друго същество крилете...

Ние, разбира се, прекъснахме играта и взаимно се загледахме недоумяващо. Независимо от вълнението и цялата странност наоколо, успях да отбележа факта, че бай Добри не получи инфаркт, нищо, че играта бе прекъсната по толкова нехарактерен начин...

Не помня колко продължи това „летене” из облаците. А и никой от партньорите ми не помни.
Когато сега правим ретрограден разбор на събитието, не можем да преценим дали наистина в този момент сме били в „безвремевост” или просто така ни се е струвало, поради твърде странната ситуация. За съжаление, поради така създадената странна и необичайна ситуация, бай Добри беше нарушил още един свой навик – постоянно да гледа часовника си, особено при начало на дадено събитие. През цялото време на събитието Добри не погледна часовника си...

По една време, макар че бяхме в безвремие, забелязах, че „митологичният мъж” лети малко пред нас. Сякаш нашата маса и столове го следваха. Доста абсурдна ситуация, но не ни оставаше друго, освен да си седим на задниците и да чакаме „какво ще стане”.

Излязохме от  облаците и се озовахме пред някаква живописна, красива къща, разположена почти до самото море. Тогава не можех да си мисля за това несъответствие – че излизайки над облаците попадам на къща, плаж и море. Само възприемах и действах някак „по интуиция”. Масата и столовете ни, с нас, седящи върху тях, „акостираха” на верандата пред къщата. Наоколо бе много красиво. Както е красиво около луксозна, стилна, самотна вила на морския бряг. Едва що се съвземахме и започвахме да се оглеждаме и възприемаме околността, пред нас кацна „митологичния” мъж. И каза, с приветлива усмивка:

-  Здравейте, Младежи!
Пръв се окопити Добри. Това му беше професионално изкривяване – бързото окопитване.
-  Ама Вие подигравате ли се с нас?! Какво е всичко това?! Не стига, че ни отвличате така, а сега и младежи! Ние сме много по-възрастни от вас, можем да Ви бъдем дядовци...
-  Изчакайте – прекъсна го „митологичният”. – Изслушайте ме! Аз съм много по-възрастен от Вас. Но това не е важно. Тук сте, за да почетете главното състезание на Милан. Погледнете към морето!

Погледнахме. Там имаше множество делфини, които весело играеха във водите.

-  Милане, очакват те, - обърна се „митологичният” към Милан. – Само тебе чакат да се включиш, за да започне Състезанието.
-  Ама... – опита се да противоречи бай Милан.
-  Не се притеснявай, отивай! Не са по-бързи от тебе!

И Милан трягна към морето.

Последва нещо, което бяхме виждали само по телевизията и чели в приказките, когато бяхме малки.
Когато водата достигна до над коленете на Милан... той се превърна в делфин. Направи учуден скок, после се присъедини към другите и заедно отплуваха навътре. Гледахме след тях известно време...

В следващия миг, въпреки безвремевостта, отново бяхме в моята всекидневна, пред отворените врати към верандата.

Бай Милан лежеше, захлупил лице на масата.

Сега пръв се окопити бай Георги, доктора.

-  Починал е! – каза той. – Бог да го прости!
Ние се гледахме невярващо...

Така изпратихме бай Милан...

След  известно време реших да проуча и по възможност – разбера, кой е бил този „митологичен мъж-врана”. Прекарах доста време в ровене по книги и интернет-библоитеки (макар и стар, аз ползвам интернет). Открих, че това е така нареченият Принц на Въздуха.  Той често се явява под образа на врана и много рядко приема антропоморфен вид....

Няма коментари:

Публикуване на коментар