събота, 31 март 2012 г.

Съкровището на Хермес и тайната на Паяка






Пламен Симеонов усещаше, че кулминацията на дългогодишните му търсения е току на прага. Трябваше само да стане и да отвори вратата. Със замах. Или без...

А Вратата се яви под формата на току що получен колет. Куриерът го бе донесъл преди малко и кутията – куб, със страна около 30 сантиметра – лежеше на масата пред Пламен.

Гледайки този тривиален куб, бившето ченге изпитваше толкова многообразни и неописуеми чувства, че спокойно можеха да бъдат сведени до нищо. Ако се замислеше над това, щеше да се отплесне в разсъждения как винаги крайностите се приближават една до друга – като опашката и устата на уроборос – змията, захапала опашката си. И как неминуемо се сливат и доброто става зло, интересното – скучно, глупавото – умно, златното – водно, и така до безкрай. Но на Симеонов в този момент не му беше до такъв тип размисли, а иначе любимите уробороси бяха натикани в най-затънтеното кътче на и без това холографския му мозък.

Като игнорираме уроборосите, редно е да споменем, че такъв тип моменти не могат да минат без вездесъщата „филмова лента” – понякога услужливото Съзнание прожектира пред ... пред кого, наистина? Всъщност – няма значение – съзнанието прожектира за отрицателно време, но съвсем обстойно, целия дълъг живот, преживян от умиращия. А в случая пред Пламеновия взор бе прожектиран филмът, съдържащ историята на това негово откритие, което чакаше на масата пред него – опаковано в кубовиден колетен пакет... Симеонов се видя като малко момченце, запалено по търсене на съкровища. После преживя цялото си обучение, образование, четене, учене на езици, любимата археология, история. Отново видя и усети всичките си метаморфози – физически и психични. Срещна се с всички, с които се беше срещал – от кабинетни плъхове до страховити главорези. Не подмина и огромния брой виртуални познати от Нета – за целите на своето търсене той беше създал невероятно популярен исторически сайт, в който пишеше за своите открития. Разбира се, никога не казваше пълната истина за тях. Само подхвърляше информация, която безбройните му почитатели изяждаха като топъл хляб. Той обаче не правеше това, за да дава „хляб” на читателите си. „Хлябът” беше умел камуфлаж. Целта на сайта беше да събира информация по интересуващите го и, често неясни, въпроси. И всъщност, чрез сайта си се срещна с човека, който го доведе до случването на настоящия момент.

А моментът беше есенцията на целия му досегашен живот. В този пакет се намираха Отговорът и Смисълът. В него беше Съкровището на Хермес – най-великия Бог... След малко Пламен Симеонов щеше да отвори колета.

„Филмът” свърши, но, кой знае защо, пред предпологаемото трето око на ченгето се появи образ на паяк. Това забави отварянето на заветната куриерска пратка. После Пламен се обърна към стената зад себе си – близо до тавана един паяк-кръстоносец плетеше паяжина... „Синхронност или телепатия?” – мярна се в съзнанието на учения-авантюрист-откривател-ченге. „Кръстоносец?” ... После прекъсна всички мисли и посегна към пакета.

Разкъса безцеремонно картона, без да вдига кутията от масата. Вътре имаше един обикновен, объл речен камък. С яйцевидна форма – съвсем типичен... Единственото интересно нещо по него беше, че на едната му страна се виждаше гравиран с длето паяк... Симеонов беше в полуступор. Не очакваше такова нещо! Имаше усещане за жестока подигравка. За неумолима ирония.. Срив!

Паякът от стената се загледа настоятелно в Симеонов и Камъка. Видно бе, че това същество не се намира случайно точно в тази стая от Пламеновата къща. Симеонов, то е ясно, въобще не се сети да се обърне към стоящия зад гърба му мухояд. А и да беше го направил, нямаше да има смисъл. Той бе учил много езици – древни и съвременни – но не се беше сетил да изучи езика на паяците. А и никой никъде не споменаваше, че такъв изобщо съществува, и че е от значение. Огромно значение! Е, всъщност това за паяците и езика им фигурираше на много места в древноегипетските йероглифни текстове, но, за зла беда – никой не беше разчел правилно точно раздела с паяците. Ето докъде може да доведе едно неправилно разчитане на даден раздел!

- Глупако! – крещеше паякът от стената. – Не виждаш ли, че има гравиран паяк на този камък!? Ако ме поставиш върху тази гравюра, камъкът ще се отвори и пред теб ще се излее Знанието на Всички Вселени. Простак! Държиш Съкровището на Хермес! В последните времена бунаците го наричат „философски камък” и как ли не още. Но кой да се сети да погледне зад гърба си и да чуе един паяк!

...

Мина време. Сега Съкровището на Хермес седи и лови прах на лавичките за сувенири, нахождащи се във всекидневната на Пламен Симеонов. А той, макар и с отслабен ентусиазъм, продължава търсенето. Е, успокоява се с факта, че е таен ръководител на най-крупната незаконна иманярска организация. Той дърпа конците и той ръководи капиталите. Дотам води знаенето на много езици и познаването на историята. А докъде ли щеше да стигне Симеонов, ако се беше сетил да се занимае с паяците? Това само Бъдещето може да покаже... Ако иска...


31.03.2012г. Соня Петрова - Аеиа


петък, 30 март 2012 г.

Щъркелите и Бабичката






Какво е общото между Баба Яга, Щъркела, Съседите, Извънземните и Вечните Временни Загадки? – с този въпрос започнах днешната си умствена тренировка. Която впоследствие показа тенденция да прерасне в нещо повече. Всъщност, май не е правилно тук да се употребява думата „повече” и изобщо да се генерират количествени твърдения. Защото, реално погледнато, можеш ли да кажеш например, че едно „паразуване в Мола” е по-малко от една и половина „умствена тренировка”? И т.н.

Интересното в случая беше другаде. За първи път направих една „връзка”, чиято достоверност бях затвърдила, посредством предхождащо целонощно бинокълоследене, насочено към съседския прозорец. Това бдение потвърди фантасмагориите на сина ми, който открай време настоява, че нашата съседка – баба Цветана – всъщност е... щъркелица! От около три години го твърди това шестгодишния калпазанин и от толкова време никой не му вярва. Общият отвук на неговите твърдения може да се обобщи със снизходителния израз: „Ех, голямо въображение има това момченце! Браво!”. И последващи обяснения, че, видите ли, баба Цветана приличала на баба Яга от приказките, и карала децата да фантазират. А наличието на щъркелово гнездо на стълба пред нейния двор съвсем допринасяло за „тия работи”.

Когато си убеден в истинността на нещо, можеш да сътвориш звучаща много достоверно ретроспекция-доказателство. Ами да! Баба Цветана си заминаваше всяка зима. Както всички знаеха – отиваше в големия апартамент на единия от синовете си. Никога никой от нашата уличка не беше виждал нито един от тези синове, но някак всички приемаха за даденост зимното отсъствие на Бабата. В крайна сметка – възрастна жена, не може да сече дърва и да мъкне въглища в ледовете! Нормално е да отиде в града, при по-големите удобства, при децата и внуците си.

Но тук интересното е друго – тази ретроспекция звучи по един начин за човек, който е убеден, че Бабата е обикновена баба и по съвсем друг за съсед, който знае твърдо, че Бабата всъщност е Щъркел. Да, птицата щъркел. Но още по-впечатляващо е, че и двата начина на звучене са еднакво убедителни и за двата вида възприемащи...

Засега няма да разказвам какво точно видях и как се убедих в този своеобразен двойствен живот на съседката, баба Цветана. Всъщност, и аз все още не мога да си обясня как е възможно да бъдеш хем стара баба, която всяка година на Благовец се връща в селската си къща, хем щъркелица, която долита всяка година на Благовещение и отглежда по две-три щъркелчета със своя благоверен, преди да отлети на юг на двадесет и шести август...

30.03.2012г. Соня Петрова - Аеиа



петък, 16 март 2012 г.

Знакът на Змията






Момченцето беше в гората за гъби с татко си и брат си. По едно времe отиде до един голям бор встрани от пътеката – пишкаше му се. Докато се облекчаваше, слушаше шумовете на гората. А как само шумеше тя!

Нещо го накара да се съсредоточи. Защо ли шумът идваше сякаш откъм земята? Погледна надолу ...

Застина – не можеше да повярва! Току до левия му крак бе надигнала глава страшна змия. Имаше рогче на главата. И черна зигзаговидна ивица по кафеникавото тяло. Гледаше го, плезеше език и съскаше, съскаше, съскаше! Шумът на гората всъщност бе змийско съскане...Секундите станаха дълги...

Момченцето се окопити – хукна да бяга, викайки за помощ.

Чул виковете на шестгодишния си син, бащата се втурна към него, прегърна го, огледа крачетата – късите панталонки и сандалите позволяваха веднага да се види евентуалното наличие на двете съдбоносни точици. Нямаше ги! „Благодаря ти, Боже!” – каза си таткото. – „Голям късметлия!”

След това човекът се насочи към змията. Тя вече се оттегляше, но бащата успя да я види - пепелянка! Той замахна с една пръчка и я уби на място.

...

Макар и без ухапване, имаше последствия от страшната среща. Малкият започна да сънува кошмари и проявяваше всички симптоми на „уплах”. За да го избави от това, майка му реши да го заведе при една баба, която владееше изкуството леене на куршум.

След ритуала всичко се оправи. Единственото, което остана като материален спомен от случката, се появи по време на самия ритуал. Той вече приключваше, когато бабата изведнъж викна рязко, сочейки лявата подбедрица на детето. Там, на външната странична част на прасеца се появиха две точки – като от змийско ухапване. Бабата беше много доволна от това. Каза, че така била изкарала отровата на змията и тя нямало да тормози повече момчето.

Тези точки останаха завинаги – като родилен белег. Или като траекторията на единичния електрон, преминал едновременно през две места на екрана. Или като символ на Избора, вещаещ Свобода? ...

...

Аз и мъжът ми се разхождахме в летния зной покрай Реката. Бяхме се отдалечили от селото – за първи път стигахме чак до тук. Селяните разправяха, че на това място имало останки на древен храм. Явно прокълнати – неведнъж били срещали тъдява странни същества – „гости от Ада” - с които хич не било добре да имаш вземане-даване. Мен обаче точно такива приказки винаги са ме омагьосвали. Затова сега търсехме храмовите останки.

- Най-много да ни ухапе някоя змия! – недоволстваше мъжът ми. – Трябва да си луд да излезеш в тоя пек! Неслучайно всички са ги виждали само посред нощ!

- Е, като не искаш да дойдем през нощта! А и нали си се срещал със змия и имаш белег даже – няма страшно!

Прекъснахме разговора, защото вече виждахме останките. Там, на камъните, имаше и двама души. Единият лежеше възнак. Другият се суетеше над него.

Приближихме. Имаха съмнителен вид. Личеше, че са иманяри. В друг момент може би щяха да ни гледат на кръв – ако изобщо допуснеха да се засечем. Но сега изправеният (легналият бе в безсъзнание и изглеждаше ужасно!) отчаяно ни помоли да помогнем. Другарят му бил ухапан от змия. Огромна, дълга и черна.

„Невъзможно! – помислих. – Такива змии у нас няма! Освен ако змиевъд не е изпуснал случайно някоя мамба, която се е адаптирала...”

- Аз съм лекар - чух мъжа ми. - Нека го видя!...

- Нямате ли кола наблизо!? Трябва да го закараме в болницата!

- Нямаме – отвърнах. – Но доверете му се! Малко са лекарите като него!

Обаче някак телепатично разбирах, че няма надежда. Мъжът ми тъкмо се навеждаше над лежащия, когато изневиделица изпод руините изскочи огромна черна змия. Поне четири метра дълга. Насочи се скоростно към него. Той не я виждаше, защото бе с гръб към нея. Преди да успея да викна предупредително, змията бе вече стигнала до него - изправи се ... и докосна с глава рамото му. Той трепна, обърна се... И застанаха лице в лице – загледаха се, и се гледаха, и се гледаха...

Имах чувството, че това трая часове. После тя се спусна на земята и отново изчезна под руините. Мъжът ми насочи ръце към легналия ... и ... започна да извършва странни движения във въздуха около крака му – сякаш изтегляше нещо. По едно време от крака излезе черно змийче - висеше и се гърчеше във въздуха. След това сякаш се стопи в маранята. Изчезна! Човекът се размърда, отвори очи. И стана, все едно нищо не е било...

...

– Добре! Ще ти обясня, но повече няма да питаш нищо!

– Обещавам!

– Разбрах защо съм лекар...

– Виртуозен! Нестандартен...

– Не ме прекъсвай, де! Змията ми разказа, че пепелянката, която ме изплаши като малък и която татко уби, се била вселила в мен. Белегът, който имам, бил видим за всички змии. Усещали го отдалеч...И най-близката идвала на помощ, колчем лечителят, носител на Знака, се сблъска с нерешим случай. Странно е, но в практиката си за първи път чувствах пълна безпомощност. Личеше си, че човекът умира! Змийчето, което извадих от крака му, бе материален израз на отровата... Да, змиите неслучайно са свързани с лечителската символика...

– Не разбирам?

– Май така е по-добре. Я опитай да забравиш!

– Да, стига! Май наистина не искам да знам!

...

Искаме или не – Знанието винаги ни намира. Същата нощ сънувах сън. Не съвсем сън - май някакво гранично състояние. Аз бях Змията. Онази, която умря.

„Проклятие тегнело над нашия род?! Човешки умотевини! Ех, да знаеха! За Играта на Животосмъртта. Хората го разделят на две – Живот и Смърт. Ссссмяххх! Те всичко разделят на две. А Играта е прекрасна. И цялостна. Ето, това русо зеленооко момченце и понятие си няма за Играта. То не знае нищо за Медиаторите – шамани, лечители, понякога лекари. Хората трябва да умрат като хора, за да се родят Медиатори. Какво ли ще стане сега? Не зная. Зная само, че по Правилата ще отида при него. И ще го ухапя! То ще умре... Ссссс, надушвам голяма жизнена Сила. Знам Правилата. Моята отрова носи Смърт, но и Живот. Животосмърт. Какво ли ще се падне сега? Ссссс, родителите му са обикновени хора, но някъде далеч в Рода му виждам Знака. Той също е достоен за Него. Ще се справи!”.

26.01.2012 г. Соня Петрова - Аеиа


събота, 10 март 2012 г.

Водопадът на мнимата самодива






Граалът, Копието на Съдбата, Горящото колело, Крилата на Фортуна, Слънчевият Кръст, Свещеният Дъб, Хорът на Елементите, Стъпалата към Храма, Гибелният Параклис, Окото в Пирамидата, Триъгълникът в Квадрата - всичко това, и още много други "неща" бяха вече минало за мен. Дори не и минало. Покрай тези явления бях разбрала, че време не съществува. Дори не бях разбрала. Но глагол за това състояние-умение няма, затова не мога да го изкажа и обясня. Поне не с познатите езици. А има и езици без глаголи. Да, езикът определено често пречи на нормалното възприемане на нещата. Понякога, в пристъп на весело настроение, виждам езика като християнския дявол. Той замъглява и забулва. Дели нещата на съществителни и глаголи. А това наистина пречи на холо-възприятието. И дори да знаеш много езици, дори те да са коренно различни един от друг, пак не можеш да възприемаш отвъд тях. А точно там е есенцията. Или Истината?

Затова не се учудих, когато го срещнах на един живописен водопад. Отново. Времето, което не съществуваше, изчезна изцяло. Времевата бездна, която ме делеше от момента, в който се катерехме по водопада, се превърна в "сега". Все едно не бяха минали двадесет и четири години. Все едно аз още бях четиринайсетгодишно, самонадеяно момиче, което нарочно се правеше на умерено безпомощно, с цел да го накара да й помага по-често в тежкото изкачване. Да, това беше начинът за постигане на физически контакт. Той дори не подозираше, че аз още тогава можех да го нося на ръце и пак да не изпитам затруднения в изкачването...

Всъщност, аз отдавна нямах никакви чувства към него. По принцип моите чувства не са от най-трайните. Явно и те са на принципа, че време не съществува и оттам - за какво да се хабят в илюзорна, несъществуваща трайност? Чувствата, особено любовните, доста пречат, когато те обземат. Но "сега" бе друго. Сега можех да ги изпитвам, без да губя себе си, без да изпадам в зависимост и желание. Да, това беше! Сега можех да почувствам неземното удоволствие от усещането за любов. Макар да нямаше любов. Всъщност - любов винаги има. Нямаше я онази хормонална буря, но я имаше. Да, и това не може да се обясни с думи. Така става, когато Ян и Ин се слеят в Едно. Когато си основно Ян - както беше при мене, независимо, че съм жена - освен че изпитваш неземно удоволствие от усещането за любов, преживяваш и много неприятно страдание, когато не можеш да осъществиш тази любов физически. А тогава определено не можех - разликата ни беше десет години, а аз бях на четиринайсет...

Докато се усетя, видях, че той нещо ми говори. Да, в моето състояние виждаш думите, буквално. После ми подаде ръка. Подадох и аз и в последния момент се усетих да й придам плът. Иначе той щеше да сграбчи въздуха - поне така би го усетил. И, най-вероятно, щеше да се стресне. А аз нямах за цел да го стряскам. Просто виждах удобен случай да преживея още веднъж изкачването на Водопада. Всъщност - да го ДОПРЕЖИВЕЯ. И да го забравя. Дори и в човешкия свят всеки знае, че си усвоил добре нещо, едва когато го забравиш. Или с други думи - забравата не е това, което е...

- Сама ли сте в този пущинак? Как е възможно?

Набързо измислих някаква правдоподобна история и се заех да ги прекарвам през Водопада - него и придружителите му, двама мъже и две жени. Оказа се, че са се изгубили и са стигнали дотук. Единственият път за тях беше нагоре - по скалите под падащите води. Но не можеха да се решат да го минат. Не знаеха, че могат. Аз обаче знаех Пътя - и ги поведох. Не, грешка! Направих така, че той да си мисли, че той води. И отново аз бях безпомощната, която иначе можеше да обърне Света.

Вода, скала, въздух, дъга - всичко се сля отново и аз забравих...

Когато пристигнахме горе, вече притъмняваше. Запалихме огън и приготвихме бивак за през нощта. Когато тя ни покри, на огъня бяхме останали само Двамата.

- Знаете ли, много ми напомняте на някой...

- Възможно е, хората си приличат...

И двамата гледахме един квадрант от Небето. Няколко метеора изрисуваха причудлива фигура - нещо като астрологичния знак на Меркурий. Погледнахме се особено. Почти повярвах, че ме позна, макар да изглеждах тенденциозно съвсем различно. Разбира се - това не беше възможно. После си легнахме. Аз си тръгнах и не съжалявах, че на сутринта той ще е забравил за мене.

Прекрасно е да не съжаляваш...

10.03.2012г. Соня Петрова - Аеиа