вторник, 27 септември 2011 г.

Аз съм стара колкото Вселената...

Бях трета група в детската градина, когато ми се случи това. Най-обикновено момиченце. Малко по-буйно от средното равнище, от вида, който не може да бъде надбяган или надвит от никое момче.  По тази причина, също така, никое от момчетата не можеше да ми устои и имах много приятели-почитатели.  То май така е и при възрастните – привличат ни тези, които чувстваме, че са ни равностойни някак...

И така, ходехме си на градина, всеки ден замисляхме и играехме най-различни игри, които ми се струваха като съвсем реални приключения (явно са си били такива); целувахме се тайно по бузите, мислейки че правим големи и забранени геройства,  и всичко беше много слънчево и приказно... Докато една сутрин, беше понеделник, не се събудих преди да дойде майка ми – почти винаги тя ме будешеза градина. Не помня какво бях сънувала, не знам дали и тогава помнех, май не, но имах абсолютната сигурност, че мога да летя. Станах набързо от леглото – безпокоях се да не дойде мама и да ме хване натясно, защото съзнавах, че ще се опитам да извърша „нещо нередно” – стъпих на килима, оттласнах се с крака – и... наистина полетях. Бавно, плавно, все едно бях леко перце. Имах обаче усещане за контрол над нещата. Винаги съм имала такова усещане. Затова протегнах нагоре ръце и се опрях о тавана – да не си ударя главата в него. Постоях малко като полилей горе, оглеждайки стаята отвисоко, оттласнах се леко – този път с ръце надолу - и кацнах обратно на килима. Нямах време да мисля върху новото си умение, защото чух стъпките на майка ми и побързах да се метна в леглото и да се направя на заспала. Кой знае защо си мислех, че съм извършила нещо абсолютно недопустимо и майка ми не бива да разбере по никакъв начин за него. И може би бях права – като я знаех как бързо се притеснява за глупости!... (сега и аз се притеснявам така, независимо, че помня какво беше мнението ми за този вид притеснения, когато бях дете)...

Мама дойде и ме „събуди” по обичайния за нея мил и неповторим начин – с песни, измислени само за мен думички, целувки и пр. и пр. Аз уставно се направих на току-що събуждаща се, но какво беше учудването ми, когато осъзнах, че чувам мислите на майка си! Не го осъзнах съвсем веднага – първоначално помислих, че ми говори. Но не можеше хем да ми пее, хем да ми говори. И то говореше нещо, свързано, доколкото разбрах с работата й и с нещата, които й  предстояха да свърши за деня. Малко ми тряваше, за да схвана, че това, което чувам, са нейните мисли... Всъщност – казах, че се учудих, но не беше съвсем така. Ако това ми се беше случило сега – като възрастна – може би щях да се учудя наистина. Тогава, като дете, възприех нещата почти като даденост. Просто нещо ново... В живота на децата често се появяват нови неща, може би затова и ги приемат много по-лесно. Кой знае?
Побързах да отида на закуска – за да проверя дали ще мога да „чувам” и мислите на татко... Можех. Той обаче не мислеше толкова хаотично и притеснено. Това ме зарадва. По едно време обаче главата ми гръмна – чувах едновременно мислите на мама, на татко и моите. Реших да пробвам дали мога някак да „ги изключа”. Само с мисълта за това успях. Без да искам въздъхнах дълбоко, с облекчение. Майка ми веднага ме попита притеснено защо въздишам така. Изтръпнах – всяко дете си мисли, че възрастните могат лесно да му прочетат мислите – но запазих хладнокръвие и излъгах, че съм искала да се прозина и по този начин съм сдържала  прозявката. Колко пъти сме били принуждавани да лъжем като деца, заради такива работи! Възрастните някак забравят, че децата също са самостоятелни хора и не е редно да се питат за някои неща. Както не можеш да питаш възрастен току-така защо въздиша, така не е редно да се пита и дете. То ако иска, ще ти каже...

Докато най-спокойно изказвах лъжата, майка ми извика нещо нечленоразделно и сякаш започна да гледа през мене... Стреснах се – хвана ме, че лъжа! Но нямах много време да мисля, защото и баща ми скочи, и двамата впериха поглед към мене, но някак все едно през мене. Нищо не разбирах. Такава реакция за една безобидна лъжа! Но бях гузна заради летенето,  мислех си, че ме подозират и заради това така реагират, не само за лъжата...

-      Господи! Къде е детето! – викна мама.

Баща ми само се взираше към мене и преглъщаше. На мен ми светна  - бях станала невидима! Ами сега! Толкова исках да се скрия като лъжех, че явно съм предизвикала невидимостта си. Вече не се учудих – това явно беше ден за чудеса... Оказа се, че в една единствена сутрин аз можех да летя, да чета мисли и да ставам невидима... Сега оставаше да разбера как да върна отново видимостта си. Не беше трудно. Както и с чуването на чуждите мисли – просто помислих „ставам отново видима” и нашите ме видяха. Майка ми ме прегърна силно и се разплака. После се спогледаха с баща ми. Знаех си – щяха да го обсъждат надълго и нашироко, но не пред мене...

Като се освести донякъде от шока, мама ми каза да отивам да се обличам, за да тръгваме, че закъснява. Тя винаги твърдеше, че закъснява! Имаше предвид да си слагам якето и обувките – беше април месец и все още носехме връхни дрехи. Хич не ми харесваше това яке. Тогава, спомням си, исках да имам съвсем друг вид и цвят яке. И какво беше учудването ми, когато видях, че на закачалката ме чака точно желаното от мен якенце! А майка ми се учуди още повече. Аз обаче веднага се сетих какво да й отговоря – че сме си сменили якетата с една приятелка от детската градина. Когато мама вчера ме взе беше топло, и якето го бях прибрала в чантата, която носехме всеки ден – казах й го и това, за да не попита как така не е видяла още вчера различното яке. Още едно странно нещо – оказваше се, че можех да получавам всичко, което си поискам. Даже и не мислех как ще възвърна „оригиналното” си яке – вече знаех – само трябва да го помисля. Но се въздържах, защото майка ми съвсем щеше да се шокира, ако изведнъж видеше моето си яке. А и щеше да се досети, че лъжа за размяната, от което се опасявах най-много...

Тръгнахме към градината. Ходехме пеша, отнемаше 15-20 минути. На мен, като дете, ми се струваше много това време. По пътя имаше един строеж.  Точно в този ден имаше събрана голяма тълпа около строежа. Мама, макар че бързаше за работа, не можа да устои да пита някой от събраните хора какво е станало и какво гледат. Оказа се, че е паднало скеле и още нещо и е затрупало един от строителите. Той беше жив, нищо му нямаше, е, можеше да има нещо счупено – не се знаеше, но не можеше да излезе. Чакаха пожарната да го извадят. Нещо „отвътре” ми каза, че ще успея да го извадя. Докато майка ми се беше отплеснала в разговор и забравила за мене, аз станах невидима, отидох при падналата платформа, видях човека под нея – вдигнах я (може би тежеше тон-два-три), без да се замисля и зачаках така – да излезе. Той едва се помръдна – май беше със счупен крак. Но няколко души, явно от по-бързо съвземащите се, се втурнаха под платформата-скеле и го извадиха. Аз върнах падналото скеле на мястото му, проправих си път, все още невидима, през шашнатата тълпа, и отидох при мама, която не беше забелязала липсата ми... Огледах се дали някой не гледа към мене – кой ли би гледал в такъв момент към празното пространство около една жена? Та хората бяха станали свидетели на чудо, не им беше до празни пространства! – и възвърнах видимостта си. Най-вероятно всички свидетели на вдигането на скелето сякаш „от самосебе си” и спасяването на човека щяха до края на живота си да мислят, че са били свидетели на необяснимо чудо и никой не би и помислил, че това е извършено от едно най-обикновено синеоко момиченце с руси плитки, на път за детската градина... Наистина звучи невероятно, и за мене самата...

...Последваха няколко дни на невъобразимо интересни преживявания и за мен, и за децата от детската градина.  Аз разкрих невероятните си възможности пред тях. От една страна – за да можем да се забавляваме пълноценно, от друга – защото никой не беше луд  да каже на родителите или учителите. Първо – защото нямаше да му повярват, и второ – ако случайно някой възрастен  повярваше, да не „ме издаде” на  „лоши хора”, които да ме затворят и да ми „направят нещо”. Малко трудно щяха да ме затворят, защото се оказа, че аз мога да минавам и през стени, ключалки, дори през канали, но все пак – детска солидарност. А и когато си летял с някой докъдето си искаш – защото аз можех да взема някое дете и двамата да полетим до което място си искаме и после да се върнем, без някой да е забелязал, че ни няма – та когато си летял с някой, го чувстваш много близък и не искаш да го загубиш...

...Всичко това продължи една седмица. За едно дете това време е много. Да не забравя да спомена, че невероятно интересни неща ми се случваха и през нощите. Така се стекоха нещата, че почти не съм спала през тази седмица. Само щом мама загасеше лампата, пред очите ми се явяваха най-различни хора в беда. Хора с различен цвят на кожата, различни по вид, пол и възраст. Имаше ужасни картини. Няма да ги разказвам, защото са много трудни и страшно гадни и неприятни за описание. Виждайки съответния човек в беда – аз се втурвах да го спасявам – независимо на кое място на Земята се намираше. И го спасявах. Винаги невидима. Само понякога се показвах пред някои деца – основно умиращи от глад, на които давах материализирана от мене храна и излитах пред тях нарочно във видимо състояние. Чувах мислите им – мислеха, че съм някакъв ангел (или както го наричаха на своя си език – защото се оказа, че можех да разбирам всякакви езици)...

...Дойде неделя. Беше ранен, слънчев,  априлски следобед. Аз си играех навън със съседските деца в близкото квартално паркче. Бяхме на една полянка с катерушки, разположена близо до оградата на парка. По едно време видяхме, че от другата страна на оградата стои една много стара, прегърбена баба, със забрадка, голям, гърбав нос – много типична. Заприлича ни на баба Яга, затова някои от по-смелите и невъзпитани от децата започнаха да й подвикват: „Бабо Ягооо!”. Бабата не им обръщаше внимание, а просто стоеше до оградата и ни гледаше.  Мен нещо ме притесни в тая бабичка. Настроих се да й „чуя” мислите – нищо! За пръв път, откакто можех да чувам мисли, ми се случваше да не чуя мислите на някого. „Ами ако наистина е Баба Яга?!”, помислих. И както разсъждавах така, осъзнах, че бабата ме викаше по име. Уплаших се не на шега!  Не знаех – да отида ли, да не отида ли. Нещо отвъртре обаче ме подтикна да преодолея страха си и да се приближа – все пак ни дели  висока метална ограда – успокоявах се аз.

Когато се приближих на метър-два, дотолкова, че да се чуваме спокойно, бабата впери в мен хипнотизиращите си синьо-сиви очи и ми каза:

-      Здравей! Не се страхувай от мен! Знам всичко за тебе и съм дошла да видя как си. Да си поговорим...
-      Мама и татко са ми казвали да не говоря с непознати – измънках плахо аз, но не можех да се откача от фиксиращите ме, силни очи.
-      Правилно, трябва да ги слушаш! Няма да те задържам дълго.
-      Коя си ти? Виждам, че ми знаеш името, но аз не те познавам.. – попитах.
-      Да кажем, че съм Баба Яга. – усмихна се с щърбата си уста страшната бабичка. – Ти си малка да разбереш, но реално баба Яга не е точно баба, а е една млада на вид, убийствено красива и силна жена-вещица – така пише в легендите на хората, така е и наистина. Даже не е и вещица, просто хората така я възприемат. За да не се чудиш, ще ти покажа за момент нормалния си вид.

И грозната, страшна бабичка се превърна в наистина много красива, до степен отново на ужасност, млада жена. Дрипавите бабешки дрехи бяха заменени със също много красиви, някак старовремски и блестящи одежди. Цветовете им преливаха един в друг.  Въпреки замаяността си от видяното, успях да се обърна към приятелите си – да видя дали са забелязали какво става. Те си играеха спокойно – сякай въобще не ни виждаха. Това, кой знае защо, ме успокои.

Магьосницата – аз така я възприех – прие отново бабешкия си вид и продължи да ми говори. Каза, че знае какво става с мене през последната седмица и че е доволна как съм се справила.

-      Това беше грешка  – продължи тя.  – Сложно е да ти го обясня, а и ти ще го разбереш когато му дойде времето, но сега само ще ти кажа, че след малко вече няма да можеш да правиш нищо от нещата, които правеше през изминалата седмица.
-      Но защо!? – разочаровано я прекъснах аз. – На никой не съм направила нищо лошо – а можех!
-      Да, затова сме доволни от тебе. Но не биваше да става въобще така. Не и сега...
-      Кои сте доволни? Значи говориш и от името на друг? – прекъснах я отново.
-      Аз и моят старец – усмихна се бабата. – Ето го там – на дървото...

И бабата посочи към близкия огромен дъб, който вече се беше раззеленил, за разлика от околните дървета. Някъде от средата на короната му, на един от клоните, разтворил листата, за да го видя, беше стъпил белобрад, дългокос  старец, много благ на вид. Държеше някакъв жезъл в едната си ръка и сякаш се подпираше с него на клона. С другата беше отмахнал листата, за да го видя. Като видя, че гледам към Него, ми помаха с жезъла. После изчезна...Изчезна и бабата.

...Изминаха няколко години. Бях шести клас, на тринадесет години, когато намерих в пощенската кутия писмо, адресирано до мене. Подател беше... Баба Яга. Дори и не помислих, че може да е майтап. Веднага пред взора ми се върна онази наситена с чудеса седмица, която преживях в детскоградинските си години. Точно преди седем години. Отворих писмото с огромно нетърпение – направо скъсах плика, добре че не скъсах и писмото вътре. Останах разочарована. Писмото съдържаше само едно изречение: „Ти си стара колкото Вселената.” Нищо не разбрах от това послание и реших, че някой се подиграва с мене, или си прави майтап...Чудех се кой може да има смелостта така да ме обижда и се заканвах какво ще стане, ако го хвана...

...След още няколко години четох Айзък Азимов, който казва, че нашите съставни частици са тези, които се образуват при избухването на свръхнови. Че ние сме от същата материя, от която са съставени и звездите, и всичко във Вселената. Нашите атоми – най-грубо казано, защото има много по-малки частички от атомите - съществуват откакто съществува Вселената...И съхраняват в паметта си всичко случило се и станало от „началото на Света”... Това за паметта не го казва Азимов. Но изглежда резонно...

...Мина още време – разбрах, че символ на завършената личност е белобрад, благ старец – неслучайно и Бога често го представят така... Разбрах също, че всичко има мъжки и женски аспект, сляти в едно...

...След още години, по време на една медитация, най-неочаквано ми се поднесе обяснение на „чудесната седмица” от детската градина. Не беше съвсем пряко обяснение, нито пък мога да съм сигурна, че е вярно. В общи линии е това: всички ние сме носители на знания и мъдрост, които съществуват, откакто свят светува. Дори материалните ни частици носят тази памет и това знание. Да не говорим за „нематериалната” ни част. Но както не можем да използваме ядрената енергия, заключена в ядрото на всеки наш атом (според това  излиза, че във всеки един човек има скрити много атомни централи!), така не можем да ползваме (засега) и това „вечно знание”... Кой знае защо, на мен тогава ми е било дадено да ползвам Знанието. Както каза баба Яга – по погрешка... Може би и Пазителите на това Знание грешат понякога? А може и нарочно да грешат... Свърши медитацията ми. Станах да се разтъпча и хвърлих случаен поглед  през прозореца.

По  улицата минаваше белобрад, дългокос  Старец...

Няма коментари:

Публикуване на коментар