Неочакваната ездачка направи няколко кръга, после към нея се насочи някакво странно оранжево-червено сияние, състоящо се от безбройни бляскави частици. Приличаше на носещ се, проточен облак от блестящи точици. Бабата и петелът сякаш подхванаха сиянието-облак, завъртяха го със себе си и започнаха да се отдалечават в югоизточна посока.
Архитект Мезобузонски, неприятно изненадан, реши да види откъде идва това сияние – то сякаш излизаше от неговата къща, но трябваше да се провери. Отиде до парапета на големия балкон, подпря се, погледна нагоре. Да, третият етаж излъчваше тия частици от зоната на работното помещение! После архитектът отново насочи поглед към отдалечаващите се Баба-Петел. Вече почти не се виждаха, все пак бе нощ, но сиянието очертаваше перфектно траекторията им. По едно време стигнаха до една от крайните къщи на предградието – отелена от другите, разположена на хълм, отстояща от архитекта на около километър. Явно влязоха в тая къща, защото и сиянието започна сякаш да влиза там – после се видя и краят му – като опашка на змей – накрая и опашката влезе и ландашфтът придоби нормалния си, нощно-зимен вид.
Сънят си беше свършил работата, центърът за непосредствено познание бе заработил. Сега оставаше да се разбере какво, по дяволите, значеше всичко това.
”Да не би някой от шегаджиите ми да е сложил нещо в цигарата?” – мислеше Мезобузонски, но знаеше, че това е невъзможно – никой от учениците му нямаше достъп до неговите лични помещения. А и осъзнаваше отлично, че бабата, петелът и сиянието никак, ама никак не бяха видения. Не отиде да си легне отново. Преоблече се и се качи в офиса – беше решил да си довърши работата, определена за нощта, а на сутринта си запланува извънредно да умува как да посети тая къща, която имаше явно някакви аспирации към неговото работно помещение. Разбира се, първо щеше да проучи кой живее там.
...
Архитект Мезобузонски, разбира се, не знаеше, че и друг бе видял Бабата, Петела и Сиянието.
...
На сутринта, в 9:45, архитектът влезе в кабинета на секретарката си, 55-годишната госпожица Самбашивска, която, ако не беше побелялата й, вдигната в строг кок коса, би изглеждала на не повече от тридесет. Извън всякакви стандарти, Самбашивска гледаше нещо по интернет и се хилеше почти хистерично.
- Какво става, Самбашивска? – физиономията на Мезобузонски представляваше смесица от почуда, досада, удивление и интерес.
- Ха ха хах – не можеше да спре да се смее строгата на вид секретарка. – Извинете ме! Ха ха ха, но не мога да се сдържа. Чета новините – преди час спец-службите нахлули в къщата на някаква пенсионирана учителка по английски. Дотук нищо чудно, били единадесет огромни командоси, жената, възрастна интелектуалка, си четяла кротко книга в люлеещия се стол пред камината. Командосите я съборили на земята, тя обаче успяла да се измъкне изпод притискащите я командоски крака... Ха хахаха, и взела, - Самбашивска се задъхваше, - че ги натръшкала всичките! И като гледам по описанието, тази жена живее някъде съвсем близо до нас! Луд свят, архитект Мезобузонски! После, разбира се, се оказало, че пенсионираната учителка не е опасен престъпник - не били намерили това, което предполагали, че търсят! Предполагали! И й се извинили, че й се било наложило да натръшка в ранни зори толкова командоси. Луд свят!
...
14.12.2012г. Аеиа
