Едно видение за Вселената

...

...

27.03.2014г. Соня Петрова - Аеиа

Добави в Svejo

На каква възраст е моята материя

Възрастта на всички мои атоми ми е неизвестна. Но, ако приемем, че всеки един атом във Вселената ни датира от нейното начало, което в днешно време е модерно да се нарича "Голям взрив", то значи и атомите ми са на вселенска възраст.

Материята, както често обичам да повтарям, всъщност не е само "материя". Къде и как се генерират атомите? Казват, че това ставало при избухване на свръхнови - т.е. при стари звезди, които са над определена величина и когато им изгори цялото гориво, те избухват и се увеличават, преди да започнат свиването и превръщането в джуджета.

Не знам дали свитите (колабирали) звезди, се водят умрели. Но атоми не се генерират само при избухване на свръхнови - всъщност, твърди се че всичката материя се е генерирала при Големия взрив. При свръхновите май става трансформация на вида атом (или частица). Количеството атоми/частици във Вселената си ги е имало от Началото. Оттам - макар и твърде опростенчески - можем да перифразираме и закона за негубене на енергията. Енергия и материя са едно и също нещо. Енергията не може да се изгуби - така е и с материята - тя е еднаква като количество във Вселената от Сътворението насам (ако наречем така условно Големия взрив).

Умрялото човешко тяло обаче не е същото като свръхновата. Неговата материя също не се губи - връща се във Вселената, т.е. започва да се разгражда, а самото тяло не изпитва болки, не се движи, не желае нищо. Казват - не е живо.

Но "аз" не съм нито тази страховито древна материя, нито този "живот".

Аз може би съм и двете.

Но това, което искам да кажа е, че не може да съм на близо четиридесет години, а всъщност тялото ми, което е неразделна част от мен, да се състои от атоми, чиято възраст е равна на възрастта на Вселената.

Затова много хора не се чувстват на възрастта, на която официално се водят. Някои се чувстват много по-древни.

И аз съм така!

...

13.12.2013г. Соня Петрова - Аеиа

Добави в Svejo

Сладоледените скрижали на странната вселена

Пътувайки из вселените, срещнах една твърде необичайна.

Тя беше свързана с моята по странен начин, а именно: всичкият сладолед от смятаната за моя вселена, в онази бе нейната черна материя.

...

Вселените се свързват помежду си по различни начини - разбирайки какви са те, човек няма начин да не се учуди, ... поне!

...

В случая тази сладоледена връзка доста ме удиви! Защото повечето сладолед, то се знае, биваше надлежно изяждан от хората. За мен не беше ясно какво става, след като някой изяде сладоледа - дали той продължаваше да изпълнява ролята на черна материя в онази вселена, или се преръщаше в нещо друго.

След куп перипетии, успях да разбера: изяденият сладолед преставаше да бъде черна материя. Тази вселена зависеше изцяло от производството на сладолед в нашата - ако то спреше по някаква причина, то и вселената щеше да престане да съществува - в този си вид.

...

В сладоледената вселена живееше едно същество, което бе разбрало за сладоледа, бе разкрило тайните му и законите, на които той се подчиняваше. Това разбиране бе направило съществото практически и теоретично много могъщо - то бе нещо като Хермес-Тот за нашата вселена. Та този чуждовселенски Хермес Трисмегист бе разбрал, че най-сигурният начин за запазване на информацията беше, не като се изпишат нещата върху книга или камък, не и на електронен диск - информацията се запазваше най-добре, ако можеше да бъде вградена в черната материя, а именно - в сладоледа.

Синтезирал всичкото Знание на своята Вселена, Хермес Трисмегист го вгради в сладоледа, попадайки точно на един "Бос". Макар и безпределно могъщ, Той не знаеше за "Боса", нито че това е сладолед, подлежащ на изяждане от един-единствен човек в нашата вселена. Не подозираше и че съвсем скоро едно момченце щеше да си купи точно този сладолед и да го изяде.

...

Това бе прецедент - досега никога не се беше случвало такова нещо - човек от нашата вселена да изяде най-висшите тайни на друга.

Моментът на изяждането наближаваше... Какво ли щеше да стане?

...

30.10.2013г. Аеиа

Добави в Svejo

Странния Праг на Храма на Сърцето

Във нощ дълбока,

в сън красив,

ме таен глас събуди.

Излязох вън,

и полетях

със впряг от пеперуди -

до там, където няма бряг,

и няма го небето;

до странния магичен праг

на Храма на Сърцето.

...

Да, това не е рядко явление - да се събудиш в сън. По-странното беше друго - срещнах някакво същество.

Първоначално дори не знаех, че е същество - мислех го за неодушевена машина. Перална машина! Смешно, да. Никога до този момент не бях дори помисляла, че една пералня може да има интелект и прочие душевност.

Тази Пералня, която не беше Пералня, и която се намираше точно на този странен праг, ми разказа нещо интересно. Беше свързано с писателство, литература и изобщо с така нареченото изкуство и неговото влияние върху човешката "същност". Не очаквах такова откровение - нито от пералня, нито от когото и да е другиго. Дори пеперуденият ми впряг слушаше, единно занемял и запрял единното пърхане.

Даже не се и сетих да се сетя (в будния сън), кое от Божествата се придвижва с пеперуден впряг - винаги следя за архетипи, ама тогава си казах, че после ще търся.

Ето думите на Пералнята:

"Знаеш ли, в света ви в момента живее един човек от плът и кръв, който знае всички тайни на Вселената. Той пише за тях, обяснява ги и ги описва. Но никой не го разбира. Колкото и добре да ги обяснява - с говорим език, с математически език, с музикален, с художествен - не и не! Знаеш ли защо е така? Не, нали?

Забелязала ли си, че до теб стига само това послание, което ти резонира - на разбиранията, на знанията, на представите ти за света? Така е и с повечето хора - те запомнят, обръщат внимание на, и цитират единствено и само това, което си пасва с тях самите - най-общо казано.

Да, де, ама така наречената "обща човешка реалност" - консенсусната - е напълно сгрешена и напълно неотговаряща на истината и на механизмите на Вселената. Заради тази пълна сбърканост, колкото и да ти казват и показват пряко истинското - ти няма да го видиш-чуеш-схванеш-разбереш!

Затова този човек е напълно неизвестен - малкото хора, които го познават, го мислят просто за безобиден, добричък и интелигентен луд. И продължават да се влияят от автори, световно признати, но, за жалост, поддържащи и прокламиращи едни и същи лъжи. Които лъжи, продължават да импонират и резонират в човеците."

...

08.10.2013г. Аеиа

Добави в Svejo

Песента на нощния славей (медитативно)

Песента на нощния славей затихна -

малките се излюпиха и не му е до песен-изява.

Славейчетата в гнездото

са материализирани песни - нови славеи -

песента не затихва и няма забрава.

В новите славеи тя е.

До следващия май.

...

Метаморфози на Любовта вездесъща -

песен-славей-песен-славей-май.

Песента е нишката, по която Май се вечно завръща

в пещерата-вселена -

материализиран във славея,

който пее,

пак и пак

различна песен, и една и съща.

Извън цикли и вихри-спирали.

Защото нишката-песен

през тях преминава.

И както време-пространството се огъва,

така песента вселената оживява.

...

Дали звездите чуват нощната славеева песен?

Дали тя знае, че я чуват?

А може би я виждат отдалече?

Да видиш песен

е космическо предимство,

което на звездите се полага.

И както славеят на своята любима пее

през нощите на Май,

така звездите свойте песни виждат

в космичния безкрай.

А на човека даден е Прозорец,

през който песните се чуват-виждат,

дори без рима "май-безкрай",

защото не е рима песента,

макар че славеят звезда е.

...

10.07.2013г. Аеиа

Добави в Svejo

Анахата: Ритъм рита (полу-безсмислено любовно!)

И пак гонитби, облаци, възторзи -

догонвам те,

но бягаш надалеч.

Въртежите на винени потоци

отекват нейде там.

И звуци барабанни

преливат се с треви

златисто-сини,

във чудни небеса

уханни

и чувам те без реч,

без реч.

...

И ако някога успея да те стигна,

дали отново времето ще спре?

Дали отново и отново, и отново

поляната ще става на море?

...

Гонитбата -

Вселенска надпревара

е с форма кръгла,

но безформена е тя.

В безформеност се раждат барабани

и звуци, мечки, плъхове,

цветя.

И ако в кръг със теб се гоним

то кой е гонещ, кой е бягащ?

Аз не знам.

Но зная, че вселенските закони

във този кръгов Хаос

ще ни възвисят.

...

Все някога.

...

Ритъм, ритъм, ритъм.

Ритам, ритам, ритам.

Сърцето е понякога във ритъм,

друг път рита.

Ала ритането в ритъм ли е,

питам?

И ритъмът рита ли?

...

Ритъм рита,

Рита ритъм,

Ритъм рита,

Рита ритъм.

Ритам ритъм.

Ритъм ритам.

...

10.04.2013г. Аеиа

Добави в Svejo

Защо интуицията не се изучава в училище?

Интуицията, за която няма единно и стандартизирано определение (то за какво ли има?), нито научно или окултно такова, е едно от нещата, за които повечето хора подозират, че съществуват, но общо взето са възприети като "фантастика", изключение или "бабини деветини".

Като дума и значение, интуиция значи "поглед върху, на", а в по-ново време е прибавен смисъл на непосредствено знание за нещо, придобито от ума или чувствата. И понеже и "ум", и "чувства" са доста абстрактни понятия, макар с тях да боравят практически и теоретично множество съвременни науки, то като стигнем до интуицията нещата стават твърде объркани, мъгляви и съмнителни.

И общо взето - повечето хора "карат на сляпо". При едни т.нар. интуиция е развита и им помага в справянето с живота на нашата примитивна планета, при други - не е. Божа работа - поне така изглежда.

Обаче не е точно така. Всеки, който се занимава с йога и подобни практики, е усетил, че има "трето око", с което може да вижда. Това "Трето око" е епифизата - като органичен израз на същото. А като езотерично понятие - представлява шестата от основните чакри (енергийни кълба). Някои го наричат "Вратата", други казват, че Иисус Христос бил "третото око", и от друга страна - че през него можем да "познаем" Христос, цитирайки Евангелие от Йоан:

.

.

10:1 Истина, истина ви казвам, който не влиза през вратата на кошарата на овцете, но прескача от другаде, той е крадец и разбойник.

10:2 А който влиза през вратата, овчар е на овцете.

10:3 Нему вратарят отваря; и овцете слушат гласа му; и вика своите овце по име и ги извежда.

10:4 Когато е изкарал всичките свои, върви пред тях; и овцете го следват, защото познават гласа му.

10:5 А подир чужд човек няма да следват, но ще побягнат от него; защото не познават гласа на чуждите.

10:6 Тази притча им каза Исус; но те не разбраха какво им говореше.

10:7 Тогава Исус пак рече: Истина, истина ви казвам, Аз съм вратата на овцете.

10:8 Всички, които са дошли преди Мене са крадци и разбойници; но овцете не ги послушаха.

10:9 Аз съм вратата; през Мене ако влезе някой, ще бъде спасен, и ще влиза, и ще излиза, и паша ще намира.

10:10 Крадецът влиза само да открадне, да заколи и да погуби: Аз дойдох за да имат живот, и да го имат изобилно.

10:11 Аз съм добрият пастир; добрият пастир живота си дава за овцете.

10:12 Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете, вижда вълка, че иде, и, като оставя овцете, бяга; и вълкът ги разграбва и разпръсва.

10:13 Той бяга защото е наемник, и не го е грижа за овцете.

10:14 Аз съм добрият пастир, и познавам Моите, и Моите Мене познават,

10:15 също както Отец познава Мене, и Аз познавам Отца; и Аз давам живота Си за овцете.

10:16 И други овце имам, които не са от тая кошара, и тях трябва да доведа; и ще чуят гласа Ми; и ще станат едно стадо с един пастир.

10:17 Затова Ме люби Отец, защото Аз давам живота Си, за да го взема пак.

10:18 Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам, и имам право пак да го взема. Тая заповед получих от Отца Си.

10:19 Поради тия думи пак възникна раздор между юдеите.

10:20 Мнозина от тях казваха: Бяс има, и луд е; защо Го слушате?

10:21 Други казваха: Тия думи не са на човек хванат от бяс. Може ли бяс да отваря очи на слепи?

.

.

Когато човек се ражда, той не умее да ползва очите си, за да възприема и подава към мозъка сигнали от околната среда - това е всеизвестно - всеки, който е виждал новородено бебе знае, че то си върти очите на всички страни, некоординирано, и не ги центрира в нищо конкретно. То не знае как да ги ползва и първоначално мозъкът не си е изградил "преки връзки" между рецептора и центъра за възприятие, който оформя картината. Ако предлоложим, че още от раждането очите на новородения се покрият с нещо, което не пропуска светлина - то, може би, връзки с мозъка няма да се изградят и когато превръзката се махне, например след две години, човекът няма да вижда и няма да знае как да ползва очите си.

Добре, ще кажат някои, никой не е закрил "третото око" на бебето - какво му пречи да си го ползва и развива? Никой и нищо не му пречи, така е. И всъщност, "Окото" си действа в продължение на няколко години при децата. Затова често малките ни изненадват с учудващо "знание" за някои неща, с впечатляващи умения, с особено (твърде радостно!) възприятие за живота, и, много подчертано, със свойство да излизат невредими от ситуации, в които възрастен би пострадал не на шега. Пример за последното е честите падания на бебета и малки деца. Безброй майки по света разказват истории, как при опасно падане на бебето от количката или от високо място, на което се е качило, сякаш "някой го е хванал" и го е поставил леко на земята. Последното се обяснява с "късмет", "ангели-хранители", гравитация (видите ли, бебето е леко и затова нищо му няма) и т.н. А езотериците твърдят, че посредством "третото око" можем да контактуваме с ангели, висши учители, с бог и пр. Твърдят също, че чрез Окото човек можел да вижда нещата в дълбочина и в тяхната "истинност" - като по този начин той директно разбирал, узнавал и усещал, че "животът е прекрасен". Да, Иисус казва "радвайте се и веселете се!" - никъде не проповядва страдание и не кара никого да страда. Страданията са измислени впоследствие. Иисус, поне според стигналите до нас писания, е избавял всички, пряко и косвено, от страдания... И една малка спекулацийка с езика - на български "прекрасен" и "прекръстен" са доста близки по звучене...

В един момент, обаче, детството си отива. Детето е научило езика... Започва да възприема всичко чрез него. "Третото око" не може да възприема чрез езика - и детето твърде бързо забравя за него. Окото заспива. Човек губи интуицията, а често и "късмета" си. Това за езика и окото, разбира се, е твърде схематично и опростено казано - не ми се иска да описвам и обсъждам всички обществено-житейски фактори, които определят възприятията на индивида - това би отнело излишно време и място, а и не това е целта на настоящите писаници.

Може би грешката на обществото ни е, че делим нещата на материални и нематериални. Отдавна физиката е доказала, че и най-грубата материя се състои от частици, които в по-голямата своя част са "празни" - атомното ядро е хиляди пъти по-малко от целия атом - т.е. между него и границите на атома има огромна Празнота. Е, да, но щом столът е твърд, той не е "празен", той е материален. Такъв тип грешни и спекулативни твърдения, приемани за аксиоми, пречат на цялостния поглед и на "холистичното" разбиране за Света. Липсата на цялостно възприятие и разбиране ни е центрирала само в една от страните на Битието. Оттам - започнали сме да използваме, тренираме и развиваме само някои от органите си за възприятие. А дори и в "материалния свят" е известно, че нещо, което не се използва и тренира - спира да функционира адекватно. Нещата са свързани. За да функционират добре органите за възприятие - дори "обикновените", тялото, физическото, трябва да е в добра форма. Спортове да искаш! И те са прекрасно нещо, макар не винаги да водят до "събуждане на Третото око" - поне не пряко събуждане, защото е всеизвестно, че спортуващите хора са почти винаги в оптимално състояние на духа, имат сила, енергия, хъс и желание за живот.

От друга страна - стремим се да улесняваме максимално своята "материалност" - измислили сме например столовете, а седящата на стол поза е вредна за ставите. Твърди се, че в страните, в които хората седят или клечат на земята, нямало ставни заболявания и дегенерации... Могат да се изброят и куп други "материални улеснения", които, може би, улесняват живота, но създават едно общество от хора, които през по-голямата част от живота си са болни от нещо и трябва да се лекуват. А древните традиции, като споменатата вече Йога, имат и дават на който ги потърси, много лесни и удобни начини за поддържане и възстановяване на здравето. Начини и средства, които не изискват пари, време, отдаване и т.н. Както казва един от моите Учители - навсякъде се говори за "хронични болести", а защо никой не споменава, че съществува и "хронично здраве"?

Това отклонение към материалното, спорта и здравословните "йога-хитринки" не беше случайно. Защото и древните гърци са го казали - "здрав дух в здраво тяло". Това директно показва, че състоянието на духа и тялото са взаимно свързани, т.е. че всъщност делението на материално и нематериално е твърде привидно и илюзорно. Прието е, че чакрите имат определен цвят. Седмата чакра, разположена на върха на главата, която, твърдят, отговаряла за връзката на човек с "Вселената", се изобразява във виолетов цвят. Той е комбинация от червено и тъмно синьо. А в тези цветове се изобразяват съответно коренната (основната) чакра и шестата - Третото око. Т.е. за да се свържеш с "Вселената" трябва да си развил и "материалното" и "нематериалното" - ако приемем, че двете чакри отговарят схематично за тия неща. Обществото ни, обаче, страда от обездвижване - независимо, че материалното е поставено на пиедестал. Т.е. освен че не развиваме тенденциозно "третото око", ние не развиваме и коренната чакра - оттам многото болести и процъфтяващи бизнеси, свързани с "лекуването" им.

Приели сме науката и научния метод за бог. И забравяме, че огромна част от научните постижения са свързани и обусловени от силната "интуиция" на съответните велики учени, не само от техните "знания". Защото в работата си те често се сблъскват с нерешими наглед неща, чието решение им хрумва или по време на сън, или при огромна умора и изтощение, или при други "екстремни" ситуации. Всъщност, "третото око" се включва точно при подобни условия. Затова религиозно отдадените, които се самобичуват и "измъчват плътта", всъщност не целят да постигнат страдание - тук то е средството за постигане на "блаженство" и на "знание". Защото оттатък страданието, "изскача" Прекрасното и Истинното. Което дава да се разбере, че страданието е привидна "игра на егото, на майа". То е нещо като лост, който не бива да бъде обожествяван, а просто използван.

Една от човешките легенди разправя, че навремето ануннаките дошли на земята и създали човешката раса, като раса от роби. Да си роб е много лесно. Няма нужда да мислиш, да виждаш, да "провиждаш", да живееш - някой ти казва какво да правиш и това е. Няма напъване. Вътрешно. Само изпълняваш - понякога доста тежки неща, да, но това е цената. Ако приемем за вярна тази легенда - защо са ни сложили и трето око? За какво ни е този "Велик Ясновидец" и "Дворец на Знанието"? Може би са искали да видят дали един роб може да се сети, че не е роб. И какво ще произлезе от всичко това.

Но робският манталитет още властва навсякъде. Това не са заговори и конспирации. Много по-лесно е да научиш определени постулати и да живееш, макар и зле, с тях и само с тях. Излиза, че е по-лесно да си сляп. Но и това усещане за "леснота" е твърде глупаво нещо. Нещо, което не помага на хората да живеят по-добре и в един Прекрасен Свят.

Детето пораства и забравя за Даровете, с които е родено. Учи и се образова едностранчиво - не развива творческите си заложби (да, наричат Третото око и Храм на Творчеството) и излиза от "месомелачката" като един обикновен роб, сляп за Света, и окайващ своето положение и ограничено съществуване в "материята".

А Материята е Майка. Майката дава живот и отговаря за първите години - да оцелееш и да се внедриш нататък САМ в живота. Обаче, ако не развиваш това, което ти е дала, отново САМ - ти наистина ставаш роб на същата тази Майка. Тя, обаче, не го иска това - и затова става жестока, сурова и примитивна господарка-мащеха. Порочен кръг.

Все пак - Надежда има! Все повече Души осъзнават и "другото", и се събуждат, разбирайки, че Вселената не е неразумна и неодушевена камара от частици, материи, звезди, планети, квазари, черни и бели дупки и т.н. Събуждат се, въпреки наложения вид образование и въпреки околния "живот в материалното".

А добрутро! :)

...

04.11.2012г. Аеиа

Добави в Svejo

Зъбната коронка изчезна в друго измерение

Лежах си на зъболекарския стол, слава Богу, в приятен унес, и по едно време чух, че докторът изпуска нещо на земята. С помощта на наличните си сетива, светкавично определих, че това бе свалената ми временна коронка. Докторът започна да я търси, аз също се включих в търсенето, макар и без да ставам от стола.

В кабинета няма шкафове и друг инвентар, под който да не може да се погледне. Докторът дори вдигна още стола, на който лежах - да види дали не е попаднала случайно в процепите му, в които са разположени "машинариите" . Коронката не бе намерена. Направихме нова.

След десетина дни, при поредното посещение, се сетих да го питам дали я е намерил. Не беше. Каза, че и друг път бил изпускал коронки, но винаги ги бил намирал - сега за първи път не успял.

Аз се измайтапих, че сигурно е минала в друго измерение по някакъв неведом "коридор". Тогава присъстваше и съпругата на доктора - също стоматоложка - тя пък се изказа, смеейки се, че сигурно сега някой извънземен носи моята временна коронка - явно му била трябвала!

Майтапи, майтапи, ама коронката наистина изчезна. И докато не се намери, ще си бъде в това състояние - "изчезналост незнайно къде". А аз съвсем ясно я чух как изчатка по плочките на пода.

Покрай тоя тривиален случай се сетих за Прабаба ми, Бог да я прости. Тя, която беше "виждаща", казваше, че когато се храним на масата и не седим плътно до нея, "дяволчетата", намиращи се винаги под масата, дърпат храната и затова често се случвало тя да пада. Всички знаем случаите с изпуснати филии, които падат задължително върху намазаното.

Да, законите на гравитацията - нищо ново и странно. Изкуших се да мисля, че виждащите хора могат да видят всички видове сили под формата на определени същности и същества - в случая - дяволчета. И още по-в случая - може би Вселената наистина е много по-одухотворена, отколкото можем да си представим.

Моята изчезнала временна коронка явно е била пренесена незнайно къде от някое "дяволче"...

И ще си остане в това състояние - поне докато не я намерим "от плът и кръв" в нашето измерение, и по-конкретно - в зъболекарския кабинет. (Защото, ако вземе да се появи на друго място в нашето измерение - това пак ще бъде странно и моят неуравновесен ум отново ще го сложи в графа "необяснимо"). :)))

...

P.S. Забравих да допълня още две предположения - освен попадането в друго измерение, още при изчезването ми хрумнаха и тия нещица: 1. Коронката се е срещнала с преминаваща там микрочерна дупка и е била погълната от нея. 2. По някаква случайност се е сблъскала със същата коронка, но направена от антиматерия - и двете са се анихилирали, вследствие на сблъсъка. :)))

...

26.10.2012г. Аеиа

Добави в Svejo

Гадание с Таро и без...

Магия,

Слънце,

Денонощни бдения,

Молитви,

Медитации,

Търпение,

Дихание,

Издишане,

И Вятър,

Козел един,

И Лъв,

Криле,

Орел,

На Камъните тежки

По Душата

Копнеж

Незнайно де повел.

Пристигнал

И Открил,

Че Път

Това Е,

Но Жезъл,

И Звезда

Го тъй Огряват,

Че Тъмно

Става

И за Миг Един

Съдба,

Случайност,

Сън,

Число,

И Птица

Количеството

Мигновено

Скриват,

А Було,

Болка,

Щастие,

Екстаз,

В Ентусиазъм

Бодро

Се Добиват,

До следващото Утро

И до Днес,

Когато

Червеят

На чревоядина

Се сторва,

Презрял

Живот,

И Смърт,

И Бдение,

И Лудост,

Сън, И Будност,

Кванти и Бъркоч,

И Новост, Старост,

Суета

И Глупост,

Дорде пропеят

Първите Петли,

Които в Ястреби

Се в миг Обръщат,

И литват

В Пирамиди

И Вселени,

За Радост –

На Кого?

Ще разберем...

Когато

Зацъфтят

Налъмите

Зелени...

Добави в Svejo

Съботно Просветление чрез Йога?

Или съботен майтап, или по избор - правейки асани и йогийски дихателни техники, ненадейно ме връхлетя нещо интересно, за което никога не се бях сещала преди.

Теоретично знам постулатите, между другото - мъдри, че твоето тяло е твоят храм, или че Вселената е Тялото на Бог, че в момента се намираме във Вдишване на Брама и Т.Н. Но за първи път се запитах: ами ако наистина "каквото горе, това и долу", и ако моето тяло е вселена за някакви непонятни и неизвестни за мен същества - НО СЪЩЕСТВА? Живеещи, дишащи, обичащи, тормозещи се, щастливи, нещастни, красиви, добри, сърдити, щедри, широкоскроени и Т.Н.

Аз винаги ли съм била идеална в грижата си за Вселената на тези същества?

И защо очаквам, че Бог би трябвало да е идеален - ами и Той/Тя може като мен да обича да пуши тютюн, или да пие, да преяжда, да не си доспива, да се тормози сериозно за глупости, генерирайки по този начин гадни вещества, които тровят жителите на съответната планета?

И за първи път някак осезаемо разбрах защо тръбят, че не е добре да изпитваме лоши чувства и емоции - не само, защото тровим земната, наша, атмосфера - а и защото, ако всички ние сме Вселени, така вредим на нашите жители!

Стана ми неприятно - с риск да навредя с това на "жителите си" - помислих: абе, аз в процентно съотношение колко процента съм се чувствала щастлива в досегашния си живот, и колко - нещастна? Как ли е при другите хора? Ами ако и при Бога на Нашата Вселена е същото съотношението? Ако и той примерно е бил 50 на 50 щастлив:нещастен? Как тогава да очаквам, че във Вселената му постоянно ще се случват хубави неща, когато той в половината от времето ни бомбардира с отрова?

Да, нищо ново - пак стигам до всеизвестната максима: промени себе си и така ще промениш света!

Просто не се сдържах да споделя пътя, по който стигнах днес до нея - една обикновена йога-практика...

19.05.2012г. Соня Петрова - Аеиа

Добави в Svejo

Луди размисли за Вселената

Пространството е изкривено 

(превод от един сайт)

     И какво произлиза от всичко това, че пространството било изкривено? Помислете внимателно за начина, по който накарахме да изчезнат краищата на Вселената. Ако пространството е право (като права линия, която се разпростира към безкрайността, без ни най-малко да се отклонява от пътя си), тогава имаме проблем. Нашето виждане работи, защото позволяваме на пространството да се изкривява.

     В една едноизмерна вселена, ако пространството е право, то вселената е оформена като безкрайно дълго, едноизмерно парче спагети. С цел да съберем краищата, ние трябва да позволим на пространството да се изкриви. Как ще го направим? Ще изкривим пространството като позволим на едноизмерната права линия да се изкриви в (двуизмерен) кръг; той се извива в двуизмерно пространство. Това е сърцевината на модела, затова запомнете го внимателно и се уверете, че се чувствате удобно с него.

  

     Това ще засегне ли по някакъв начин нашия приятел – едноизмерната мравка? Съвсем не! Защото мравката може да възприеме единствено своето едно измерение, тя не осъзнава, че светът й е изкривен. От нейна гледна точка пространството се простира плоско пред нея. Представете си, че едноизмерните мравки са развили велика цивилизация и проявяват любопитство по отношение на геометрията на вселената. Те са постоили огромни телескопи и изобретили космически ракети, които летят много бързо. Дори телескопите им да са достатъчно чувствителни и да могат да проникнат в дълбините на вселената (гледайки през кръг, формиран от гумена лента), те няма да намерят тухлената стена, маркираща края на вселената, а евентуално ще могат да провидят  целия кръгов път и да видят самите себе си (задната част на главите им)! А ако се качат на ракети и пътуват надалече през гумената лента, те биха могли евентуално да приключат пътуването си у дома, без изобщо да са се обръщали! Това би могло да бъде доста смущаващо за едноизмерните мравки, но за нас, триизмерните същества, това обяснение  е изцяло ясно. И понеже мравките не могат да излязат извън губената лента и да я видят, те не могат да разберат, как така тя има кръгла форма.

     В двуизмерна вселена, ако пространството е право, то вселената е оформена като безкрайно дълъг, двуизмерен плосък лист хартия. Как изкривяваме това пространство? Изкривяваме го, като позволим на двуизмерната плоска повърхнина да се извие в (триизмерна) сфера; листът се изкривява в триизмерно пространство (формирайки повърхността на сфера). Отново, помислете внимателно върху това и се уверете, че ви е удобно с тази представа.

Към картинките: Мравките изследват равнини с нулево (горе), положително (по средата) и отрицателно (долу) изкривяване. Трите повърхности приличат на лист хартия, на кълбо и на седло. От мравешка перспектива изглежда, че те винаги пътуват по паралелни линии върху плоски повърхности.

     Дали това ще засегне по някакъв начин нашия приятел, двуизмерната мравка, която живее върху лист хартия? Съвсем не! Понеже мравката може да възприеме само своите две измерения и не подозира, че светът й е изкривен. От нейна гледна точка пространството се простира пред нея плоско като Средния Запад (плоско и безкрайно). Представете си, че двуизмерните мравки са създали велика цивилизация и са започнали да проявяват любопитство по отношение на вселенската геометрия (гледайки по циркумференцията на сфера, формирана от балон), те биха могли евентуално да видят целия сферичен път и да се видят себе си! Ако се качат на космически ракети и пътуват през сферата, биха могли да се върнат вкъщи без изобщо да са се обръщали! За нас, триизмерните творения, обяснението е перфектно ясно. 

     Но, да повторим, понеже мравките не могат да излязат извън повърхността на сферата и да я видят, те не могат да разберат как тя би могла да е сферична по форма.

Това не ви ли напомня на аргументите от петнадесети век, според които Колумб би трябвало да изпадне от ръба на Земята, когато плавал на Запад? (мои думи – а той, ако беше обиколил Земята, би се върнал обратно вкъщи – също като двуизмерната мравка!)

Към картинката: Безстрашните мравки изследват своята двуизмерно изкривена вселена. Тъй като светлината следва кривата на пространството, техните прожектори и телескопи следват синьоизвитата светла пътека, а не червената права линия. Поради това те не осъзнават, че тяхното пространство е изкривено. Тези отделни мравки понастоящем изследват местно изкривяване на пространството, образувано покрай свръх-плътен обект (може би черна дупка), а не проследяват изкривяването на пространството на своето си пространство, но приложеният принцип е еднакъв за всички пространства.

   Вярваме, че нашата триизмерна вселена е изкривена по същия начин; ех, ако можехме да я визуализираме!

Край на превода.

Източник:

http://astronomy.nmsu.edu/geas/lectures/lecture28/slide03.html

     И едно мое „умозаключение”, умоеквилибристика (да не кажа нещо по-грубичко и цинично!) и т.н., направено без някакво специално познаване на съвременната физика – а изключително и само на базата на любителско четене на Хокинг, Каку, Грийн и други велики популяризатори на тази наука.

     Та, навсякъде за онагледяване на извиването на пространството около значителни обекти – звезди, планети, черни дупки и т.н. – се показва следния вид картинка:

      И аз винаги се питам – добре, пространство-времето е нарисувано около тези обекти! Т.е. – излиза, че те са извън него! Значи те не се извиват?

     Ужас!?

     Ние, хората, също сме обекти. Е, нямаме чак такава маса, та да предизвикаме чак такива изкривявания. Но все пак сме обекти.

     Дали наистина сме извън пространство-времето и какво би произлязло от това? 

:)))

Добави в Svejo

Крушата вселена

     Живея на края на селото. Това ме устройва напълно, защото много лесно извеждам кучетата на разходка, а покрай тях и себе си! Няма да ми проглушават ушите от нескончаем лай, когато минаваме покрай чужди огради и кучета, няма да се притеснявам моите да не захапят случайно някого. Пускам ги да търчат из дивите поляни и ниви, а аз се разхождам и, в зависимост от сезона, се радвам на природните дадености в опити да спра вътрешния си диалог...Понякога даже успявам...

     Един зимен ден ми се случи нещо – меко казано - странно. До степен на нереално. Но същевременно съм напълно убеден, че тази странна случка беше напълно реална... Жалко, че кучетата не могат да говорят – иначе те биха потвърдили...Аз съм мъж на възраст. Всички, които ме познават (в това число слагам и себе си), ме смятат за сериозен и улегнал човек, на когото не му минават „глупости”, нито пък си пада по фантасмагории. Да, наистина не си падам! Нито като малък можех да си измислям, нито като голям. Е, понякога съм си патил от това – не е добре винаги да казваш всичко в прав текст – но, това е положението! Свиква се! И на фона на цялата ми праволинейност и пълна липса на вяра в чудеса или в особени събития, минавайки по време на разходката покрай старата чепата круша, край която минавам всеки ден от не-помня-колко-години, чух да вика някакъв глас. В това няма нищо странно –ще кажете. Така е – няма. Само че наоколо не се виждаше никакъв човек. Заслушах се по-напрегнато – исках да разгранича какво казва гласът, откъде идва и какъв е като характеристики. Беше тъничък, леко писклив гласец, с неопределена полова принадлежност (среден род?) и сякаш идваше от крушата... Приближих се максимално до дървото – трябваше да нагазя в сняг до коленете – и чух гласа още по-ясно. Вече разграничавах думи – говореше на моя език и казваше:

 - Помощ, помощ! Моля ви, помогнете!

     „Брях!” – учудих се не на шега. А освен учудването се и постреснах от моментално нахлулия в съзнанието ми спомен за една отдавна забравена приказка, която баща ми често ми четеше, когато бях малко дете – за един беден дървар, който, минавайки покрай старо дърво, чул глас от него, приканващ го да отсече дървото. След като направил това – намерил в дънера огромно съкровище от жълтици и други ценности... Моментът беше много наситен – от една страна се чудех дали не халюцинирам, от друга – появата на този отдавна забравен спомен с приказката ме запрати сякаш на дъното на съзнанието ми, където пък се чудех как е възможно човек да забрави нещо толкова често повтаряно и обичано, а от трета страна – рационалистът в мен се почувства крайно застрашен за живота си и се надигна на протест. Радвах се, че никой не можеше да види вътрешното ми състояние – защото на момента щеше да промени мнението си за мене – като за човек, здраво стъпил на земята, сериозен и пр. и пр. За съжаление обаче аз се виждах много добре... И да – в този кратък миг  започнах да променям мнението за себе си...Но много се отплеснах – както всеки би се досетил, описанието на процесите трае много по-дълго от протичането на самите процеси. Всичко описано дотук в „реално” време трая само миг – защото, веднага щом чух настоятелния зов за помощ, аз се чух (!) да казвам:

 - Кой си ти и как да ти помогна?

     Да, аз говорех посред зимното поле на една стара, чепата круша... Кучетата, макар и тичащи далеч пред мен, както винаги се случва, сякаш усетиха, че нещо става с „водача” на глутницата и начаса цъфнаха до мене, вторачено следейки ме и очаквайки следващия ми ход...

 - Ще разбереш кой съм като ми помогнеш да изляза от тук! – не закъсня отговорът на Гласа. Странно, кучетата не се разлаяха като чуха непознатия глас – а просто още повече концентрираха вниманието си в случката...

 - Как да ти помогна да излезеш? - доколкото чувах, Гласът идваше наистина от Крушата. - Изобщо – какво правиш там? Не виждам да има хралупа?! – не можех да повярвам, че водя такъв разговор – никой не би могъл, дори и най-отнесения фантазьор!

 - И аз не знам – отвърна Гласът. – Правехме с приятелите на шега един експеримент и аз изведнъж се оказах затворена в някакъв канал...

 - Значи си женско същество? – заключих въпросително аз. – А каналът явно е част от проводящата тъкан на дървото...

 - Да, момиче съм... Аз в дърво ли съм!!! – звучеше силно учудено.

 - В дърво си – колкото и да е странно! Но как попадна там!? И как да те извадя? Ако тръгна да сека дървото – а не ми се иска – това е почти вековна круша – дали няма да ти навредя? Щом си в проводящата тъкан сигурно си нещо много малко?! И дали няма да загинеш, излизайки навън? Можи би не можеш да живееш във външна среда? Дишаш ли? Как изглеждаш?

     Гласът обаче явно не ме слушаше. (В един друг момент, по-нормален момент, бих си помислил: „Гссподи, как е възможно глас да слуша?”). Беше много въодушевен от факта, че е разбрал, че се намира в дърво. Изля неудържима лавина от възклицания и радостни викове – може би, ако беше извън дървото, не би се сдържал да ме подхвърли няколко пъти във въздуха от радост. (Глас да подхвърля възрастен мъж от радост!) Аз, разбира се, нищо не разбирах и се чудех неимоверно на неадекватната реакция на „затворничката на дървото”.  Като й мина първоначалната еуфория, тя сякаш се върна в „действителността” и каза да се прибирам по живо по здраво, а утре много рано – малко преди изгрева - да дойда пак при крушата. Тя щяла да „сънува” как да я измъкна! Важното било, че е разбрала къде и в какво се намира. Оттам нататък било лесно!

     Послушах я. Реших да не споря че „лесно няма”. Времето беше напреднало, затова не продължихме нататък разходката, а обърнахме с кучетата към къщи.

     Няма да разказвам каква вечер и нощ изкарах – лутах се между страха от полудяване, от неизвестното, от Гласа до съвсем налудничави мисли, че нищо не е такова, каквото изглежда. Стараех се обаче жена ми нищо да не заподозре – защото щеше да ме засипе с въпроси и да доизостри и без това нароилите се страхове. А по отношение на тях – стигнах дори до абсурдната мисъл, че „това в дървото” може да е нещо много опасно, което да ме убие веднага, щом успея да го извадя! Да, приказките от детството, забравени и отдавна „криптирани”, ме налитаха от всички страни! Може би съм заспал към три-четири през нощта, но джиесемът ме събуди (както винаги) в пет и половина. Беше събота – почивен ден – жена ми със сигурност щеше да спи до късно. Затова набързо се облякох, пих едно кафе и хукнах с кучетата към крушата. Вече бе полусветло, когато стигнахме до нея – но слънцето все още не се бе показало над хоризонта. Поне така мислех – през зимата рядко се вижда пряко изгряващото слънце...

 - Ехо! – казах на крушата (и отново изтръпнах вътрешно – ами ако никой не се обади?! И аз се окажа в ранни зори в полето, говорещ на круша?!) – Тук съм!

 - Чудесно! – слава Богу, имаше отговор! И Гласът ми обясни какво да правя – не беше нищо особено. Трябваше да хвана един клон – разположен на височината на главата ми и да го държа дръпнат към земята. Направих го. И тогава започна странното.

     От върха на клона, който завършваше с една пъпка, заизлиза нещо като клюн (Господи, клонът ражда! – помислих). Клон-клюн! Клонът минава в клюн! Постепенно клюнът премина в гарванова глава, а след няколко минути на земята скочи огромен гарван! Загледа ме с проницателните си черни очи – те сякаш се смееха! После си разтръска перата и... направи кълбо напред! В момента преди да си стъпи на краката от кълбото гарванът изчезна и на негово място се появи едно момиченце – някъде около деветгодишно, с дълга, къдрава черна коса и зелени очи. Беше облечено в лятна фанелка, цветни тънки панталони и сандали – съвсем неподходящи за снежния ден.

 - Много Ви благодаря, че ми помогнахте! – момиченцето протегна ръка към мен – за ръкуване! – Казвам се Рейви! Ако не бяхте Вие, кой знае колко време щях да си стоя в Дървото! – Кучетата гледаха като треснати! За пръв път ги виждах в такова състояние. Нито ръмжаха, нито се закачаха с момичето. Просто гледаха. Какво ли виждаха всъщност?!

 - Приятно ми е, аз съм Иван. – отвърнах. – Няма за какво да ми благодариш! И аз се чудя как стана така, че ти помогнах, т.е. не съм го направил нарочно и съзнателно! Не ти ли е студено така?! Ще дойдеш у нас да се стоплиш и нахраниш и после ще звънна на социалните – дано има дежурни, че е почивен ден – да те вземат и да се погрижат за тебе. Междувременно ще облечеш някои дебели дрехи на жена ми. Хайде!...

 - Ха хах ха! – момичето започна да се смее неудържимо. Помислих, че изпада в истерия, защото то се тръшна в снега, продължавайки да се смее и да рита в неудържим смехов бяс.

     По едно време се поукроти, усети се, че действа непонятно за мене, изправи се, някак позасрамено, и каза:

 - Не се смея на думите Ви – макар че и те са смешни за мене! Радвам се, че разбрах...- не пожела да продължи, видях, че нарочно се спря. Може би не искаше да разбирам всичко – каквото и да значеше това „всичко”? – Няма нужда да ме приютявате и да викате социалните! Аз, както видяхте, мога да се превръщам в Гарван. Един гарван ще оцелее в този свят много по-лесно от едно дете. Така че – ще бъда основно гарван – не ме мислете! Сега не мога да Ви кажа нищо повече – но се надявам след време да успея – това донякъде ще бъде и моята благодарност към Вас. В момента, за съжаление, не мога да ви се отблагодаря!

     След тези думи момичето се ръкува още веднъж с мене, тръгна да прави кълбо напред и по обратния път отново стана на гарван. Погледна ме проницателно в очите и излетя...

...

     Минаха няколко месеца след тази случка. Аз междувременно доста се промених – нормално, почти всеки би се променил след подобно преживяване. Ако преди някой ми беше казал, че е възможно да си променя на тази възраст нагласите до такава степен, бих го натикал в миша дупка! Сега вярвам, че всичко е възможно – включително и промяната на утвърдени нагласи...

...

     Беше лятна вечер. Седях сам на двора – приготвях барбекю и „ритуално”пийвах бяло вино. Всъщност – не бях сам – кучетата се навъртаха около мене. Ненадейно долетя Гарванът! Кучетата сякаш го познаха, усетих го! Зарадвах се много, но се и притесних жена ми да не го види през прозореца. Опасявах се и да не се превърне на момиче – как ли щеше да реагира тя, ако видеше това? Гарванът сякаш чуваше мислите ми – литна и го видях да каца под  навесчето с лопатите и градинския инвентар, където няма видимост от никой прозорец, нито от улицата. Запътих се и аз натам, кучетата ме следваха

 неотклонно. Когато стигнах, гарванът се превърна в Рейви по обичайния си начин и каза:

 - Здравей! Извинявай, че толкова се забавих, но нямах възможност да дойда по-рано. Аз засега оставам тук – няма как да се върна в своя свят.

 - ???

     Рейви видя, че нищо конкретно няма да я питам и реши да продължи:

 - Обещах, че ще ти разкажа повече за себе си. Аз съм най-обикновено момиче и живея в абсолютно същия като твоя свят – планета Земя, Вселена и така нататък. Поне така сме учили. Имам няколко приятелчета, с които много обичаме да правим магии, да викаме духове и всичко останало. Наскоро един от приятелите ми беше попаднал на някакъв текст, който описва ритуал „Излизане от Вселената”. Там се казваше, че който успее да направи ритуала, ще излезе успешно от Вселената си и ще може да я види как изглежда отвън. Е, направихме го! Няма да описвам в подробности – трябваше да участват няколко души като от тях се избира един пратеник, който „да излезе от Вселената”. Както се досещаш – този пратеник бях аз. Явно ритуалът не беше изпълнен съвсем добре, защото аз се оказах, както си спомняш, затворена в един от каналите на проводящата тъкан на Крушата... В ритуала още се казваше, че пратеникът ще може да се превръща на гарван и на човек – по избор. Е, след като ти ме освободи – аз видях какво представлява нашата необятна Вселена! Една почти вековна круша! Сега обаче не мога да се върна! Но имам усещане, че приятелите ми „оттатък” (т.е. в Крушата) действат и все някога ще ме върнат. Аз изпробвах какво ли не! Посетих всякакви секти, групи, личности, църкви – от азиатски и южноамерикански шамани, през йогийски ашрами и гуру-та, окултни ордени, илюминатски задруги, будистки манастири, християнски църкви и какво ли още не! Никой не успя да ми помогне и да ме върне! Но ще продължавам да търся! Мислех, че като разбера как изглежда отвън Вселената ми, ще знам абсолютно всичко. Но се оказа, че съвсем не е така! То ако беше – и ти, който всеки ден виждаш Крушата (т.е. моята Вселена), би трябвало да си Всезнаещ! А сега – трябва да тръгвам. Надявам се, че хвърлих малко светлина по въпроса за „моя случай”!

     Рейви се ръкува с мен, изчака да кажа няколко думи за сбогом,  да й пожелая „успешно Завръщане!”, после се превърна отново в гарван и излетя.

...

     Оттогава не съм я виждал. А всеки ден, минавайки край Крушата, се сещам за Вселената...И може би я виждам? И се питам – кое ли щеше да бъде по-доброто за мен – да намеря съкровище в старата круша като дърваря от приказката, или да срещна Рейви и да разбера за Вселената...?

Добави в Svejo

Аз съм стара колкото Вселената...

Бях трета група в детската градина, когато ми се случи това. Най-обикновено момиченце. Малко по-буйно от средното равнище, от вида, който не може да бъде надбяган или надвит от никое момче.  По тази причина, също така, никое от момчетата не можеше да ми устои и имах много приятели-почитатели.  То май така е и при възрастните – привличат ни тези, които чувстваме, че са ни равностойни някак...

И така, ходехме си на градина, всеки ден замисляхме и играехме най-различни игри, които ми се струваха като съвсем реални приключения (явно са си били такива); целувахме се тайно по бузите, мислейки че правим големи и забранени геройства,  и всичко беше много слънчево и приказно... Докато една сутрин, беше понеделник, не се събудих преди да дойде майка ми – почти винаги тя ме будешеза градина. Не помня какво бях сънувала, не знам дали и тогава помнех, май не, но имах абсолютната сигурност, че мога да летя. Станах набързо от леглото – безпокоях се да не дойде мама и да ме хване натясно, защото съзнавах, че ще се опитам да извърша „нещо нередно” – стъпих на килима, оттласнах се с крака – и... наистина полетях. Бавно, плавно, все едно бях леко перце. Имах обаче усещане за контрол над нещата. Винаги съм имала такова усещане. Затова протегнах нагоре ръце и се опрях о тавана – да не си ударя главата в него. Постоях малко като полилей горе, оглеждайки стаята отвисоко, оттласнах се леко – този път с ръце надолу - и кацнах обратно на килима. Нямах време да мисля върху новото си умение, защото чух стъпките на майка ми и побързах да се метна в леглото и да се направя на заспала. Кой знае защо си мислех, че съм извършила нещо абсолютно недопустимо и майка ми не бива да разбере по никакъв начин за него. И може би бях права – като я знаех как бързо се притеснява за глупости!... (сега и аз се притеснявам така, независимо, че помня какво беше мнението ми за този вид притеснения, когато бях дете)...

Мама дойде и ме „събуди” по обичайния за нея мил и неповторим начин – с песни, измислени само за мен думички, целувки и пр. и пр. Аз уставно се направих на току-що събуждаща се, но какво беше учудването ми, когато осъзнах, че чувам мислите на майка си! Не го осъзнах съвсем веднага – първоначално помислих, че ми говори. Но не можеше хем да ми пее, хем да ми говори. И то говореше нещо, свързано, доколкото разбрах с работата й и с нещата, които й  предстояха да свърши за деня. Малко ми тряваше, за да схвана, че това, което чувам, са нейните мисли... Всъщност – казах, че се учудих, но не беше съвсем така. Ако това ми се беше случило сега – като възрастна – може би щях да се учудя наистина. Тогава, като дете, възприех нещата почти като даденост. Просто нещо ново... В живота на децата често се появяват нови неща, може би затова и ги приемат много по-лесно. Кой знае?

Побързах да отида на закуска – за да проверя дали ще мога да „чувам” и мислите на татко... Можех. Той обаче не мислеше толкова хаотично и притеснено. Това ме зарадва. По едно време обаче главата ми гръмна – чувах едновременно мислите на мама, на татко и моите. Реших да пробвам дали мога някак да „ги изключа”. Само с мисълта за това успях. Без да искам въздъхнах дълбоко, с облекчение. Майка ми веднага ме попита притеснено защо въздишам така. Изтръпнах – всяко дете си мисли, че възрастните могат лесно да му прочетат мислите – но запазих хладнокръвие и излъгах, че съм искала да се прозина и по този начин съм сдържала  прозявката. Колко пъти сме били принуждавани да лъжем като деца, заради такива работи! Възрастните някак забравят, че децата също са самостоятелни хора и не е редно да се питат за някои неща. Както не можеш да питаш възрастен току-така защо въздиша, така не е редно да се пита и дете. То ако иска, ще ти каже...

Докато най-спокойно изказвах лъжата, майка ми извика нещо нечленоразделно и сякаш започна да гледа през мене... Стреснах се – хвана ме, че лъжа! Но нямах много време да мисля, защото и баща ми скочи, и двамата впериха поглед към мене, но някак все едно през мене. Нищо не разбирах. Такава реакция за една безобидна лъжа! Но бях гузна заради летенето,  мислех си, че ме подозират и заради това така реагират, не само за лъжата...

-      Господи! Къде е детето! – викна мама.

Баща ми само се взираше към мене и преглъщаше. На мен ми светна  - бях станала невидима! Ами сега! Толкова исках да се скрия като лъжех, че явно съм предизвикала невидимостта си. Вече не се учудих – това явно беше ден за чудеса... Оказа се, че в една единствена сутрин аз можех да летя, да чета мисли и да ставам невидима... Сега оставаше да разбера как да върна отново видимостта си. Не беше трудно. Както и с чуването на чуждите мисли – просто помислих „ставам отново видима” и нашите ме видяха. Майка ми ме прегърна силно и се разплака. После се спогледаха с баща ми. Знаех си – щяха да го обсъждат надълго и нашироко, но не пред мене...

Като се освести донякъде от шока, мама ми каза да отивам да се обличам, за да тръгваме, че закъснява. Тя винаги твърдеше, че закъснява! Имаше предвид да си слагам якето и обувките – беше април месец и все още носехме връхни дрехи. Хич не ми харесваше това яке. Тогава, спомням си, исках да имам съвсем друг вид и цвят яке. И какво беше учудването ми, когато видях, че на закачалката ме чака точно желаното от мен якенце! А майка ми се учуди още повече. Аз обаче веднага се сетих какво да й отговоря – че сме си сменили якетата с една приятелка от детската градина. Когато мама вчера ме взе беше топло, и якето го бях прибрала в чантата, която носехме всеки ден – казах й го и това, за да не попита как така не е видяла още вчера различното яке. Още едно странно нещо – оказваше се, че можех да получавам всичко, което си поискам. Даже и не мислех как ще възвърна „оригиналното” си яке – вече знаех – само трябва да го помисля. Но се въздържах, защото майка ми съвсем щеше да се шокира, ако изведнъж видеше моето си яке. А и щеше да се досети, че лъжа за размяната, от което се опасявах най-много...

Тръгнахме към градината. Ходехме пеша, отнемаше 15-20 минути. На мен, като дете, ми се струваше много това време. По пътя имаше един строеж.  Точно в този ден имаше събрана голяма тълпа около строежа. Мама, макар че бързаше за работа, не можа да устои да пита някой от събраните хора какво е станало и какво гледат. Оказа се, че е паднало скеле и още нещо и е затрупало един от строителите. Той беше жив, нищо му нямаше, е, можеше да има нещо счупено – не се знаеше, но не можеше да излезе. Чакаха пожарната да го извадят. Нещо „отвътре” ми каза, че ще успея да го извадя. Докато майка ми се беше отплеснала в разговор и забравила за мене, аз станах невидима, отидох при падналата платформа, видях човека под нея – вдигнах я (може би тежеше тон-два-три), без да се замисля и зачаках така – да излезе. Той едва се помръдна – май беше със счупен крак. Но няколко души, явно от по-бързо съвземащите се, се втурнаха под платформата-скеле и го извадиха. Аз върнах падналото скеле на мястото му, проправих си път, все още невидима, през шашнатата тълпа, и отидох при мама, която не беше забелязала липсата ми... Огледах се дали някой не гледа към мене – кой ли би гледал в такъв момент към празното пространство около една жена? Та хората бяха станали свидетели на чудо, не им беше до празни пространства! – и възвърнах видимостта си. Най-вероятно всички свидетели на вдигането на скелето сякаш „от самосебе си” и спасяването на човека щяха до края на живота си да мислят, че са били свидетели на необяснимо чудо и никой не би и помислил, че това е извършено от едно най-обикновено синеоко момиченце с руси плитки, на път за детската градина... Наистина звучи невероятно, и за мене самата...

...Последваха няколко дни на невъобразимо интересни преживявания и за мен, и за децата от детската градина.  Аз разкрих невероятните си възможности пред тях. От една страна – за да можем да се забавляваме пълноценно, от друга – защото никой не беше луд  да каже на родителите или учителите. Първо – защото нямаше да му повярват, и второ – ако случайно някой възрастен  повярваше, да не „ме издаде” на  „лоши хора”, които да ме затворят и да ми „направят нещо”. Малко трудно щяха да ме затворят, защото се оказа, че аз мога да минавам и през стени, ключалки, дори през канали, но все пак – детска солидарност. А и когато си летял с някой докъдето си искаш – защото аз можех да взема някое дете и двамата да полетим до което място си искаме и после да се върнем, без някой да е забелязал, че ни няма – та когато си летял с някой, го чувстваш много близък и не искаш да го загубиш...

...Всичко това продължи една седмица. За едно дете това време е много. Да не забравя да спомена, че невероятно интересни неща ми се случваха и през нощите. Така се стекоха нещата, че почти не съм спала през тази седмица. Само щом мама загасеше лампата, пред очите ми се явяваха най-различни хора в беда. Хора с различен цвят на кожата, различни по вид, пол и възраст. Имаше ужасни картини. Няма да ги разказвам, защото са много трудни и страшно гадни и неприятни за описание. Виждайки съответния човек в беда – аз се втурвах да го спасявам – независимо на кое място на Земята се намираше. И го спасявах. Винаги невидима. Само понякога се показвах пред някои деца – основно умиращи от глад, на които давах материализирана от мене храна и излитах пред тях нарочно във видимо състояние. Чувах мислите им – мислеха, че съм някакъв ангел (или както го наричаха на своя си език – защото се оказа, че можех да разбирам всякакви езици)...

...Дойде неделя. Беше ранен, слънчев,  априлски следобед. Аз си играех навън със съседските деца в близкото квартално паркче. Бяхме на една полянка с катерушки, разположена близо до оградата на парка. По едно време видяхме, че от другата страна на оградата стои една много стара, прегърбена баба, със забрадка, голям, гърбав нос – много типична. Заприлича ни на баба Яга, затова някои от по-смелите и невъзпитани от децата започнаха да й подвикват: „Бабо Ягооо!”. Бабата не им обръщаше внимание, а просто стоеше до оградата и ни гледаше.  Мен нещо ме притесни в тая бабичка. Настроих се да й „чуя” мислите – нищо! За пръв път, откакто можех да чувам мисли, ми се случваше да не чуя мислите на някого. „Ами ако наистина е Баба Яга?!”, помислих. И както разсъждавах така, осъзнах, че бабата ме викаше по име. Уплаших се не на шега!  Не знаех – да отида ли, да не отида ли. Нещо отвъртре обаче ме подтикна да преодолея страха си и да се приближа – все пак ни дели  висока метална ограда – успокоявах се аз.

Когато се приближих на метър-два, дотолкова, че да се чуваме спокойно, бабата впери в мен хипнотизиращите си синьо-сиви очи и ми каза:

-      Здравей! Не се страхувай от мен! Знам всичко за тебе и съм дошла да видя как си. Да си поговорим...

-      Мама и татко са ми казвали да не говоря с непознати – измънках плахо аз, но не можех да се откача от фиксиращите ме, силни очи.

-      Правилно, трябва да ги слушаш! Няма да те задържам дълго.

-      Коя си ти? Виждам, че ми знаеш името, но аз не те познавам.. – попитах.

-      Да кажем, че съм Баба Яга. – усмихна се с щърбата си уста страшната бабичка. – Ти си малка да разбереш, но реално баба Яга не е точно баба, а е една млада на вид, убийствено красива и силна жена-вещица – така пише в легендите на хората, така е и наистина. Даже не е и вещица, просто хората така я възприемат. За да не се чудиш, ще ти покажа за момент нормалния си вид.

И грозната, страшна бабичка се превърна в наистина много красива, до степен отново на ужасност, млада жена. Дрипавите бабешки дрехи бяха заменени със също много красиви, някак старовремски и блестящи одежди. Цветовете им преливаха един в друг.  Въпреки замаяността си от видяното, успях да се обърна към приятелите си – да видя дали са забелязали какво става. Те си играеха спокойно – сякай въобще не ни виждаха. Това, кой знае защо, ме успокои.

Магьосницата – аз така я възприех – прие отново бабешкия си вид и продължи да ми говори. Каза, че знае какво става с мене през последната седмица и че е доволна как съм се справила.

-      Това беше грешка  – продължи тя.  – Сложно е да ти го обясня, а и ти ще го разбереш когато му дойде времето, но сега само ще ти кажа, че след малко вече няма да можеш да правиш нищо от нещата, които правеше през изминалата седмица.

-      Но защо!? – разочаровано я прекъснах аз. – На никой не съм направила нищо лошо – а можех!

-      Да, затова сме доволни от тебе. Но не биваше да става въобще така. Не и сега...

-      Кои сте доволни? Значи говориш и от името на друг? – прекъснах я отново.

-      Аз и моят старец – усмихна се бабата. – Ето го там – на дървото...

И бабата посочи към близкия огромен дъб, който вече се беше раззеленил, за разлика от околните дървета. Някъде от средата на короната му, на един от клоните, разтворил листата, за да го видя, беше стъпил белобрад, дългокос  старец, много благ на вид. Държеше някакъв жезъл в едната си ръка и сякаш се подпираше с него на клона. С другата беше отмахнал листата, за да го видя. Като видя, че гледам към Него, ми помаха с жезъла. После изчезна...Изчезна и бабата.

...Изминаха няколко години. Бях шести клас, на тринадесет години, когато намерих в пощенската кутия писмо, адресирано до мене. Подател беше... Баба Яга. Дори и не помислих, че може да е майтап. Веднага пред взора ми се върна онази наситена с чудеса седмица, която преживях в детскоградинските си години. Точно преди седем години. Отворих писмото с огромно нетърпение – направо скъсах плика, добре че не скъсах и писмото вътре. Останах разочарована. Писмото съдържаше само едно изречение: „Ти си стара колкото Вселената.” Нищо не разбрах от това послание и реших, че някой се подиграва с мене, или си прави майтап...Чудех се кой може да има смелостта така да ме обижда и се заканвах какво ще стане, ако го хвана...

...След още няколко години четох Айзък Азимов, който казва, че нашите съставни частици са тези, които се образуват при избухването на свръхнови. Че ние сме от същата материя, от която са съставени и звездите, и всичко във Вселената. Нашите атоми – най-грубо казано, защото има много по-малки частички от атомите - съществуват откакто съществува Вселената...И съхраняват в паметта си всичко случило се и станало от „началото на Света”... Това за паметта не го казва Азимов. Но изглежда резонно...

...Мина още време – разбрах, че символ на завършената личност е белобрад, благ старец – неслучайно и Бога често го представят така... Разбрах също, че всичко има мъжки и женски аспект, сляти в едно...

...След още години, по време на една медитация, най-неочаквано ми се поднесе обяснение на „чудесната седмица” от детската градина. Не беше съвсем пряко обяснение, нито пък мога да съм сигурна, че е вярно. В общи линии е това: всички ние сме носители на знания и мъдрост, които съществуват, откакто свят светува. Дори материалните ни частици носят тази памет и това знание. Да не говорим за „нематериалната” ни част. Но както не можем да използваме ядрената енергия, заключена в ядрото на всеки наш атом (според това  излиза, че във всеки един човек има скрити много атомни централи!), така не можем да ползваме (засега) и това „вечно знание”... Кой знае защо, на мен тогава ми е било дадено да ползвам Знанието. Както каза баба Яга – по погрешка... Може би и Пазителите на това Знание грешат понякога? А може и нарочно да грешат... Свърши медитацията ми. Станах да се разтъпча и хвърлих случаен поглед  през прозореца.

По  улицата минаваше белобрад, дългокос  Старец...

Добави в Svejo

ДА ПРЕОБЪРНЕШ ВСЕЛЕНАТА...

     Не че Тя би желала на всяка цена да бъде преобърната, но понякога може и да й е приятно, кой знае... Може би зависи от Обръщащия... 

САМСОН

                               Вселената е в равновесие; затова Той,  който е без нея,

независимо от силата си,

                                               бидейки само едно перо, може да преобърне Вселената.

                               Не бивай впримчен от тази мрежа, О дете на Свободата!

                                               Не се омотавай във вселенската лъжа, О дете на Истината!

„Книга на лъжите” Кроули

     И малко  цитати от „Мистерията на Живота. Какво си мислим, че знаем?!”  (филм: What the Bleep Do We Know?! http://www.whatthebleep.com/ )

„Надежда за помирение?

     Разделянето на ума и тялото, което Декарт превръща във фундаментално правило на науката и в което научното откривателство вярва в течение на стотици години, причинява безкрайно много проблеми. Възприемайки света извън нашите умове като нищо повече от безжизнена материя, действаща според предсказуеми механични закони и лишена от всякакво духовно или одухотворено качество, то ни отделя от живата природа, която ни поддържа. И осигурява на човечеството идеално извинение да експлоатира всички „природни ресурси” за собствените си егоистични и непосредствени цели, без никаква грижа за другите живи същества или за бъдещето на планетата.

     И планетата страда. Изнасилена и оголена от девствената си красота, тя, нашият омърсен дом, започва да се върти на ръба на изчезването.

Докато науката рови все по-дълбоко в своята мъртва вселена, тя отключва и една загадка. В началото на 20 век задушаващата хватка на материализма е разхлабена от учени като Алберт Айнщайн, Нилс Бор, Вернер Хайзенберг, Ервин Шрьодингер и други основатели на квантовата теория, които казват на света: проникнете достатъчно дълбоко в материята и тя изчезва и се разтваря в невъобразима енергия. Ако следваме Галилео и я опишем математически, излиза, че изобщо не е материална вселена! Физическата вселена по същество е не-физическа, а може би възниква от поле, което е по-неуловимо и от самата енергия, поле, което прилича повече на информация, на разум или на съзнание, отколкото на материя.”

     Всичко около нас, а и самите ние, сме хем вълни, хем частици. Вълните представляват неустановено състояние, съдържащо огромен брой възможности,  което се установява, „срива”, колапсира в някакво определено състояние – т.е. става частица - при акт на наблюдение от наша страна. Това ни казва квантовата физика... Т.е. ние сме активни участници в устройството и вида на Вселената, ние сме нейните Творци... Нашето Съзнание всъщност е Общо съзнание... Науката избягва да говори по въпроса „що е Съзнание”, но в научните среди все по-усилено се изследва този феномен и се отхвърля абсурдната теза, че сазнанието, умът са „епифеномени” на материята... По-скоро се мисли, че материята е епифеномен на съзнанието. Това е видно в квантовата физика...

     Отново цитат от горната книга:

„В каква степен наблюдателят въздейства на наблюдаемото?

     Това е въпросът за шейсет хиляди долара. Фред Алън Улф казва:

Вие не променяте външната реалност. Вие не променяте столовете и големите камиони, булдозерите и излитащите ракети – тях вие не променяте! Не! Но вие променяте начина, по който възприемате нещата, или може би начина, по който мислите за нещата, по който чувствате нещата, начина, по който усещате света.

     Но защо не променяме големи камиони, булдозери и екологична смърт? Според д-р Джо Диспенца: „Защото сме загубили силата на наблюдението”. Той е убеден, че посланието на квантовата физика е много просто: наблюдението има пряко въздействие над света на наблюдателя. Това ще мотивира хората да се съсредоточат да бъдат по-добри наблюдатели. И продължава:

     Суабатомното ниво реагира на нашето наблюдение, но обикновеният човек губи своя обхват на внимание на всеки 6 – 10 секунди...тъй че как може много голямото да реагира на някого, който не притежава способността дори да се фокусира и съсредоточи? Може би ние просто сме лоши наблюдатели. Може би не сме усвоили умението да наблюдаваме и може би то е умение...

Би трябвало да сме готови да сядаме всеки ден, да взимаме част от деня си, да го заделяме и да започваме да наблюдаваме, да планираме за себе си ново възможно бъдеще и ако вършим това правилно, и ако го наблюдаваме правилно, би трябвало в живота ни да започнат да се появяват възможности.”

     Навремето, като ученичка в прогимназията, когато за пръв път чух библейската случка, в която Иисус казва на своите ученици, че ако имат вяра ще могат да ходят по вода, аз си направих заключение, че ние не знаем какво точно е вяра и не знаем как да вярваме...Вярата не е това, което сме възприели като понятие.  Дали вярата и наблюдението не са едно и също нещо?

Добави в Svejo