сряда, 28 декември 2011 г.

Ако ПРОСТРАНСТВОТО ИЗЧЕЗНЕ ЗАВИНАГИ?

     Вчера срещнах едно много интересно хрумване на Хорхе Луис Борхес в есето му „Предпоследният вариант на реалността”. („Избрани есета”, Х.Л.Борхес, ИК „Колибри” 2011)

     Там той описва много накратко - но изключително ясно - какво би станало, ако по някакво стечение на обстоятелствата човечеството изгуби зрителните, осезателните и вкусовите си възприятия и остане само с обоняние и слух... Няма какво да пиша и описвам, направо ще цитирам великия Борхес:

„...Връщам се към метафизичните разсъждения. Пространството е акциденция на времето, а не всеобща форма на сетивността, както е смятал Кант. Има цели сфери на Битието, които не се нуждаят от него: например сферите на обонянието и слуха. Подлагайки на острокритичен анализ тезите на метафизиците, Спенсър („Принципи на психологията”, част седма, глава четвърта) обсъжда надълго и нашироко тази самодостатъчност, за да я утвърди накрая чрез довеждането й до абсурд: „Който мисли, че пространството е форма на сетивност за миризмата и звука, лесно ще се убеди, че греши – достатъчно е да потърси лявата или дясната страна на един звук или да се опита да си представи опакото на една миризма.”

     Шопенхауер, не така екстравагантно, но пък с повече страст, вече е изказал тази истина: „Музиката – пише той – е непосредствена обективация на волята, подобно на самия свят” (...). А това означава, че музиката не се нуждае от света.

     Бих искал да допълня тези две знаменити хрумвания с едно мое, което е тяхно продължение и пояснение. Да си представим, че за човешкия род единственият източник на реалности са обонянието и слухът. Да си представим, че не съществуват зрителни, осезателни и вкусови усещания, нито пък дефинираното от тях пространство. Да си представим също – като логическо следствие – едно по-съвършено възприятие, постигнато чрез останалите две сетива. Човечеството, колкото и призрачно да ни се струва след подобна катастрофа – ще продължи да тъче своята история. Човечеството ще забрави, че е имало пространство. Животът в необременителната му слепота и безтелесност ще бъде навярно не по-малко вълнуващ и точен от нашия. Не твърдя, че това хипотетично човечество (с цялото му обилие от желания, чувства, непредвидимости) ще може да влезе в прословутата орехова черупка*: просто казвам, че то ще съществува вън и независимо от каквото и да било пространство.”

*...прословутата орехова черупка – очевидно става дума за ореховата черупка, в която Хамлет би се чувствал като владетел на безкрайни простори („Хамлет”, действие II, сцена II).

     За край пак малко мои думи - и няма как да не си зададе човек въпросите: Ами ако наистина преди време сме изгубили част от възприятийните си рецептори? Или никога не сме имали достатъчно, че да обхванат по-широките и разнообразни реалности? Ако пространство-времето е мнооого по-обхватно и предлагащо необозримо повече възприятийни модели? И не става дума тук за единадесетте измерения, които откри съвременната физика – става дума за пространство-времето, в което се намираме „тук и сега”, и което мислим, че сме овладели и разучили – къде с лични-биологични рецептори, къде с помощни средства като микроскопи, спектроскопи, телескопи, ускорители на частици, колайдери и т.н. А и защо да не прекрачим извън това пространство-време? Ето, от Борхесовите думи излиза, че, ако нямаме зрение, осезание и вкус, за нас пространството ще изчезне? Какво ли е изчезнало за нас, когато сме изгубили хипотетичните рецептори? И, изхождайки от гореизложените хипотези - какво всъщност е реалност?

петък, 23 декември 2011 г.

Крушата вселена

     Живея на края на селото. Това ме устройва напълно, защото много лесно извеждам кучетата на разходка, а покрай тях и себе си! Няма да ми проглушават ушите от нескончаем лай, когато минаваме покрай чужди огради и кучета, няма да се притеснявам моите да не захапят случайно някого. Пускам ги да търчат из дивите поляни и ниви, а аз се разхождам и, в зависимост от сезона, се радвам на природните дадености в опити да спра вътрешния си диалог...Понякога даже успявам...

     Един зимен ден ми се случи нещо – меко казано - странно. До степен на нереално. Но същевременно съм напълно убеден, че тази странна случка беше напълно реална... Жалко, че кучетата не могат да говорят – иначе те биха потвърдили...Аз съм мъж на възраст. Всички, които ме познават (в това число слагам и себе си), ме смятат за сериозен и улегнал човек, на когото не му минават „глупости”, нито пък си пада по фантасмагории. Да, наистина не си падам! Нито като малък можех да си измислям, нито като голям. Е, понякога съм си патил от това – не е добре винаги да казваш всичко в прав текст – но, това е положението! Свиква се! И на фона на цялата ми праволинейност и пълна липса на вяра в чудеса или в особени събития, минавайки по време на разходката покрай старата чепата круша, край която минавам всеки ден от не-помня-колко-години, чух да вика някакъв глас. В това няма нищо странно –ще кажете. Така е – няма. Само че наоколо не се виждаше никакъв човек. Заслушах се по-напрегнато – исках да разгранича какво казва гласът, откъде идва и какъв е като характеристики. Беше тъничък, леко писклив гласец, с неопределена полова принадлежност (среден род?) и сякаш идваше от крушата... Приближих се максимално до дървото – трябваше да нагазя в сняг до коленете – и чух гласа още по-ясно. Вече разграничавах думи – говореше на моя език и казваше:

 - Помощ, помощ! Моля ви, помогнете!

     „Брях!” – учудих се не на шега. А освен учудването се и постреснах от моментално нахлулия в съзнанието ми спомен за една отдавна забравена приказка, която баща ми често ми четеше, когато бях малко дете – за един беден дървар, който, минавайки покрай старо дърво, чул глас от него, приканващ го да отсече дървото. След като направил това – намерил в дънера огромно съкровище от жълтици и други ценности... Моментът беше много наситен – от една страна се чудех дали не халюцинирам, от друга – появата на този отдавна забравен спомен с приказката ме запрати сякаш на дъното на съзнанието ми, където пък се чудех как е възможно човек да забрави нещо толкова често повтаряно и обичано, а от трета страна – рационалистът в мен се почувства крайно застрашен за живота си и се надигна на протест. Радвах се, че никой не можеше да види вътрешното ми състояние – защото на момента щеше да промени мнението си за мене – като за човек, здраво стъпил на земята, сериозен и пр. и пр. За съжаление обаче аз се виждах много добре... И да – в този кратък миг  започнах да променям мнението за себе си...Но много се отплеснах – както всеки би се досетил, описанието на процесите трае много по-дълго от протичането на самите процеси. Всичко описано дотук в „реално” време трая само миг – защото, веднага щом чух настоятелния зов за помощ, аз се чух (!) да казвам:

 - Кой си ти и как да ти помогна?

     Да, аз говорех посред зимното поле на една стара, чепата круша... Кучетата, макар и тичащи далеч пред мен, както винаги се случва, сякаш усетиха, че нещо става с „водача” на глутницата и начаса цъфнаха до мене, вторачено следейки ме и очаквайки следващия ми ход...

 - Ще разбереш кой съм като ми помогнеш да изляза от тук! – не закъсня отговорът на Гласа. Странно, кучетата не се разлаяха като чуха непознатия глас – а просто още повече концентрираха вниманието си в случката...

 - Как да ти помогна да излезеш? - доколкото чувах, Гласът идваше наистина от Крушата. - Изобщо – какво правиш там? Не виждам да има хралупа?! – не можех да повярвам, че водя такъв разговор – никой не би могъл, дори и най-отнесения фантазьор!

 - И аз не знам – отвърна Гласът. – Правехме с приятелите на шега един експеримент и аз изведнъж се оказах затворена в някакъв канал...

 - Значи си женско същество? – заключих въпросително аз. – А каналът явно е част от проводящата тъкан на дървото...

 - Да, момиче съм... Аз в дърво ли съм!!! – звучеше силно учудено.

 - В дърво си – колкото и да е странно! Но как попадна там!? И как да те извадя? Ако тръгна да сека дървото – а не ми се иска – това е почти вековна круша – дали няма да ти навредя? Щом си в проводящата тъкан сигурно си нещо много малко?! И дали няма да загинеш, излизайки навън? Можи би не можеш да живееш във външна среда? Дишаш ли? Как изглеждаш?

     Гласът обаче явно не ме слушаше. (В един друг момент, по-нормален момент, бих си помислил: „Гссподи, как е възможно глас да слуша?”). Беше много въодушевен от факта, че е разбрал, че се намира в дърво. Изля неудържима лавина от възклицания и радостни викове – може би, ако беше извън дървото, не би се сдържал да ме подхвърли няколко пъти във въздуха от радост. (Глас да подхвърля възрастен мъж от радост!) Аз, разбира се, нищо не разбирах и се чудех неимоверно на неадекватната реакция на „затворничката на дървото”.  Като й мина първоначалната еуфория, тя сякаш се върна в „действителността” и каза да се прибирам по живо по здраво, а утре много рано – малко преди изгрева - да дойда пак при крушата. Тя щяла да „сънува” как да я измъкна! Важното било, че е разбрала къде и в какво се намира. Оттам нататък било лесно!

     Послушах я. Реших да не споря че „лесно няма”. Времето беше напреднало, затова не продължихме нататък разходката, а обърнахме с кучетата към къщи.

     Няма да разказвам каква вечер и нощ изкарах – лутах се между страха от полудяване, от неизвестното, от Гласа до съвсем налудничави мисли, че нищо не е такова, каквото изглежда. Стараех се обаче жена ми нищо да не заподозре – защото щеше да ме засипе с въпроси и да доизостри и без това нароилите се страхове. А по отношение на тях – стигнах дори до абсурдната мисъл, че „това в дървото” може да е нещо много опасно, което да ме убие веднага, щом успея да го извадя! Да, приказките от детството, забравени и отдавна „криптирани”, ме налитаха от всички страни! Може би съм заспал към три-четири през нощта, но джиесемът ме събуди (както винаги) в пет и половина. Беше събота – почивен ден – жена ми със сигурност щеше да спи до късно. Затова набързо се облякох, пих едно кафе и хукнах с кучетата към крушата. Вече бе полусветло, когато стигнахме до нея – но слънцето все още не се бе показало над хоризонта. Поне така мислех – през зимата рядко се вижда пряко изгряващото слънце...

 - Ехо! – казах на крушата (и отново изтръпнах вътрешно – ами ако никой не се обади?! И аз се окажа в ранни зори в полето, говорещ на круша?!) – Тук съм!

 - Чудесно! – слава Богу, имаше отговор! И Гласът ми обясни какво да правя – не беше нищо особено. Трябваше да хвана един клон – разположен на височината на главата ми и да го държа дръпнат към земята. Направих го. И тогава започна странното.

     От върха на клона, който завършваше с една пъпка, заизлиза нещо като клюн (Господи, клонът ражда! – помислих). Клон-клюн! Клонът минава в клюн! Постепенно клюнът премина в гарванова глава, а след няколко минути на земята скочи огромен гарван! Загледа ме с проницателните си черни очи – те сякаш се смееха! После си разтръска перата и... направи кълбо напред! В момента преди да си стъпи на краката от кълбото гарванът изчезна и на негово място се появи едно момиченце – някъде около деветгодишно, с дълга, къдрава черна коса и зелени очи. Беше облечено в лятна фанелка, цветни тънки панталони и сандали – съвсем неподходящи за снежния ден.

 - Много Ви благодаря, че ми помогнахте! – момиченцето протегна ръка към мен – за ръкуване! – Казвам се Рейви! Ако не бяхте Вие, кой знае колко време щях да си стоя в Дървото! – Кучетата гледаха като треснати! За пръв път ги виждах в такова състояние. Нито ръмжаха, нито се закачаха с момичето. Просто гледаха. Какво ли виждаха всъщност?!

 - Приятно ми е, аз съм Иван. – отвърнах. – Няма за какво да ми благодариш! И аз се чудя как стана така, че ти помогнах, т.е. не съм го направил нарочно и съзнателно! Не ти ли е студено така?! Ще дойдеш у нас да се стоплиш и нахраниш и после ще звънна на социалните – дано има дежурни, че е почивен ден – да те вземат и да се погрижат за тебе. Междувременно ще облечеш някои дебели дрехи на жена ми. Хайде!...

 - Ха хах ха! – момичето започна да се смее неудържимо. Помислих, че изпада в истерия, защото то се тръшна в снега, продължавайки да се смее и да рита в неудържим смехов бяс.

     По едно време се поукроти, усети се, че действа непонятно за мене, изправи се, някак позасрамено, и каза:

 - Не се смея на думите Ви – макар че и те са смешни за мене! Радвам се, че разбрах...- не пожела да продължи, видях, че нарочно се спря. Може би не искаше да разбирам всичко – каквото и да значеше това „всичко”? – Няма нужда да ме приютявате и да викате социалните! Аз, както видяхте, мога да се превръщам в Гарван. Един гарван ще оцелее в този свят много по-лесно от едно дете. Така че – ще бъда основно гарван – не ме мислете! Сега не мога да Ви кажа нищо повече – но се надявам след време да успея – това донякъде ще бъде и моята благодарност към Вас. В момента, за съжаление, не мога да ви се отблагодаря!

     След тези думи момичето се ръкува още веднъж с мене, тръгна да прави кълбо напред и по обратния път отново стана на гарван. Погледна ме проницателно в очите и излетя...
...
     Минаха няколко месеца след тази случка. Аз междувременно доста се промених – нормално, почти всеки би се променил след подобно преживяване. Ако преди някой ми беше казал, че е възможно да си променя на тази възраст нагласите до такава степен, бих го натикал в миша дупка! Сега вярвам, че всичко е възможно – включително и промяната на утвърдени нагласи...
...
     Беше лятна вечер. Седях сам на двора – приготвях барбекю и „ритуално”пийвах бяло вино. Всъщност – не бях сам – кучетата се навъртаха около мене. Ненадейно долетя Гарванът! Кучетата сякаш го познаха, усетих го! Зарадвах се много, но се и притесних жена ми да не го види през прозореца. Опасявах се и да не се превърне на момиче – как ли щеше да реагира тя, ако видеше това? Гарванът сякаш чуваше мислите ми – литна и го видях да каца под  навесчето с лопатите и градинския инвентар, където няма видимост от никой прозорец, нито от улицата. Запътих се и аз натам, кучетата ме следваха
 неотклонно. Когато стигнах, гарванът се превърна в Рейви по обичайния си начин и каза:

 - Здравей! Извинявай, че толкова се забавих, но нямах възможност да дойда по-рано. Аз засега оставам тук – няма как да се върна в своя свят.

 - ???

     Рейви видя, че нищо конкретно няма да я питам и реши да продължи:

 - Обещах, че ще ти разкажа повече за себе си. Аз съм най-обикновено момиче и живея в абсолютно същия като твоя свят – планета Земя, Вселена и така нататък. Поне така сме учили. Имам няколко приятелчета, с които много обичаме да правим магии, да викаме духове и всичко останало. Наскоро един от приятелите ми беше попаднал на някакъв текст, който описва ритуал „Излизане от Вселената”. Там се казваше, че който успее да направи ритуала, ще излезе успешно от Вселената си и ще може да я види как изглежда отвън. Е, направихме го! Няма да описвам в подробности – трябваше да участват няколко души като от тях се избира един пратеник, който „да излезе от Вселената”. Както се досещаш – този пратеник бях аз. Явно ритуалът не беше изпълнен съвсем добре, защото аз се оказах, както си спомняш, затворена в един от каналите на проводящата тъкан на Крушата... В ритуала още се казваше, че пратеникът ще може да се превръща на гарван и на човек – по избор. Е, след като ти ме освободи – аз видях какво представлява нашата необятна Вселена! Една почти вековна круша! Сега обаче не мога да се върна! Но имам усещане, че приятелите ми „оттатък” (т.е. в Крушата) действат и все някога ще ме върнат. Аз изпробвах какво ли не! Посетих всякакви секти, групи, личности, църкви – от азиатски и южноамерикански шамани, през йогийски ашрами и гуру-та, окултни ордени, илюминатски задруги, будистки манастири, християнски църкви и какво ли още не! Никой не успя да ми помогне и да ме върне! Но ще продължавам да търся! Мислех, че като разбера как изглежда отвън Вселената ми, ще знам абсолютно всичко. Но се оказа, че съвсем не е така! То ако беше – и ти, който всеки ден виждаш Крушата (т.е. моята Вселена), би трябвало да си Всезнаещ! А сега – трябва да тръгвам. Надявам се, че хвърлих малко светлина по въпроса за „моя случай”!

     Рейви се ръкува с мен, изчака да кажа няколко думи за сбогом,  да й пожелая „успешно Завръщане!”, после се превърна отново в гарван и излетя.
...

     Оттогава не съм я виждал. А всеки ден, минавайки край Крушата, се сещам за Вселената...И може би я виждам? И се питам – кое ли щеше да бъде по-доброто за мен – да намеря съкровище в старата круша като дърваря от приказката, или да срещна Рейви и да разбера за Вселената...?

неделя, 11 декември 2011 г.

Архангел Сандалфон и момиченцето Илияна редактират „Апокалипсиса”...

През ония дни човеците ще потърсят смъртта,
но никак няма да я намерят;
и ще пожелаят да умрат, но смъртта ще побегне от тях.
Откровение 9:12

     Една зимна вечер шестгодишното момиченце Илияна се разхождаше с татко си из коледно осветените, празнични столични улици. Студено, снежно и ледено беше навън, но, когато си облечен в топли дрехи и очакваш да получиш скъп подарък от Татко за Коледа, студът е божествено красив и приказен. Пред лъскав магазин детето най-неочаквано видя дрипава старица – постлала няколко мръсни картона и полегнала на тях. Явно хората от магазина още не я бяха видели и не бяха успели да я изгонят...

  ...Илияна не беше излизала въобще из улиците – едно, че техните нямаха много време за такива разходки (особено в студа!), второ – беше от богато семейство, чиито членове почти не слизаха от колите, когато бяха в града. Точно тази вечер по неведоми пътища татко й стигна до извода, че за нея ще бъде интересно да види „коледния дух” – а освен това беше обещал да й купи лично хубав компютър „пряко от магазина!”...

  ...При вида на старицата момиченцето се закова на място! „Нима тази Баба ще спи тук?! Възможно ли е това?”. Илияна бързо се ориентираше в обстановката. Някак веднага разбра, че тази стара жена няма къде другаде да спи... Отстрани изглеждаше, че момиченцето се е загледало по лъскавата витрина – нито старицата, нито таткото разбраха какво точно гледа малката Илияна.

     Илияна гледаше като омагьосана старицата. Една сълза се търкулна от лявото й око.. Това, и може би още няколко други фактора, неизвестни за широката и тясната обществености, предизвика появяването пред детето на един велик архангел – Сандалфон! Това беше невероятно събитие! Сандалфон се яви пред Илияна в целия си блясък и страховита мощ. Изскочи някак от нейната сълза – преди тя да падне в кишата на тротоара – и от джуджешки ръст израсна чак до небето – приличаше на комбинация от огнен стълб, торнадо и огромен великан от приказките.

- Защо ме извика! – прогърмя гласът Му.

     Ако някой страничен наблюдател гледаше в този момент детето и архангела, той би се учудил на липсата на всякаква емоция или поне на уплаха от Илиянина страна. Тя просто гледаше намусено небесното крилато „светило”.

- Как! Какво! Ама как така?! – изведнъж се тросна Сандалфон и ръстът му видимо се смали. – Как се осмеляваш да ме викаш, мен, Владетелят на Материята, повелителя на Света, Великия Сандалфон, и дори да не благоволяваш да ми отговориш защо?! Нечувано?!

- Не ще да си толкова велик – щом позволяваш да се случва това!!! – и Илияна посочи гневно с ръка към скитницата-баба.

- Но, но, но...- заекна неочаквано архангел Сандалфон, бивш свети Илия, - тази жена сама пожела да преживее това – преди да се въплът...

- Не на мене тия! – Шестгодишната Илияна знаеше доста неща, нищо че не беше излизала из столичните улици. – Това е, както казва татко: „мижи да те лажем!”...

- Как  смееш! – архангелът не знаеше какво да прави, щеше да се пръсне по огнено-земните си шевове. Цялата пръст по него се превърна в клокочеща лава. – Пак те питам – защо ме викаш!?

- Не съм те викала – но щом питаш – искам тази Баба да има дом и нормален, достоен живот!

- Невъзможно! Казах ти – тя сама си избра това! Ако го променим – ще я лишим от възможността да научи...

- Млък! – кресна Илияна.

     Сандалфон беше в потрес! За първи път му се случваше такова нещо – да го извика някаква невръстна пикла и той да не може да изпълни желанието й. Обикновено такива момиченца искаха я кукла Барби, я живо котенце, я ламборджини... А това, хм... Бившият светия се загледа в момиченцето.

- А ти какво би направила, за да промениш живота на тази баба? – реши да стреля в тъмното могъщият Архангел.

- Амииии – първо - ще се откажа от подаръка си – и ще накарам татко да даде парите за него на бабата!

- Ха хахахах – отекна гръмогласният смях на Сандалфон. – Струва ми се невъзможно – хайде да те видя!  

    Илияна, бивша адашка на Сандалфон, не чака втора покана. На момента каза на баща си какво иска. Таткото на свой ред се стресна! Това е невъзможно! Няма да го направя! Ето, докъде се стига от прекалена материална задоволеност! Когато започнеш ТИ да изкарваш пари, тогава раздавай по хиляда евро на скитащи баби!

     Илияна също се стресна – от едната страна баща й четеше досадно конско, от другата – Сандалфон злорадо се подхилкваше.

     „Така ли!? Ще видите вие!”...

     Илияна не се сети за друго, освен да се тръшне долу в кишата и да започне да реве и рита – досущ като пре-пре-глезено дете, на което са отказали да му купят нещо желано.

     „Горкият баща! – мислеха минувачите. – какво красиво детенце, а колко е глезено и невъзпитано!  Сигурно родителите му са разведени?! Или е осиновено!? Или им е единствено и се чудят с какво да го презадоволят? Горкият човек! Но така му се пада – като е разглезил така тази кукла!”... За жалост или радост, минувачите не винаги могат да знаят защо се тръшка дадено дете...

     Докато Илияна се тръшкаше и риташе, а минувачите правеха своите великонебесни умозаключения на базата „тръшкане на богато облечено дете в кишата”, Сандалфон се сети за нещо. Малко преди да откликне на повикването на Момиченцето, в една друга реалност някой търсеше издател за книгата си. Но никой не искаше да издаде шизофренните (така мислеха!) бълнувания на бедния Йоан. Той опита къде ли не – беше написал някакво мъгляво писание - „Откровение” – и твърдеше, че чрез него открива Истината на всички. Последният, към когото се обърна – викаха му Шефа – лицемерно му каза, че, ако намери добър редактор, който да оправи суровия му текст – ще вземе работата му, ще я издаде и даже ще я разрекламира повече от добре из Реалностите!

     Това даде надежда на Йоан – но за малко. Съвсем скоро той установи, че никой не желае да редактира текста му! Единствен Сандалфон се нае да му помогне – но и той удари на камък...

     Сега бившият свети Илия виждаше голяма възможност!

- Знаеш ли – каза той на Илияна в промеждутъка между два къча. – Мога да измисля нещо за бабата...

     Тя спря за момент. Минувачите, които се бяха събрали около нещастния баща и се опитваха да му помогнат, помислиха, че детето се е изморило. Дори не можеха да си представят, че в този момент тя сключва сделка със Сандалфон. И то сделка, отнасяща се до тяхната свещена Книга и предсказанията за Бъдещето...

- Какво искаш да кажеш!? – попита детето.

- Ще помогна на бабата да си промени живота. Даже ще я направя министър-председател на тази държава – само след година... Ноооо...

- Да? – Илияна едвам се сдържаше от нетърпение. – Казвай!? Какво искаш в замяна?!

- Нищо особено – просто да помогнеш да пооправим текста на една Книжка...

- Е, аз не мога много добре да пиша и чета – но ще помогна – задължително!

     Те си стиснаха ръцете!
...

     В едно духовно училище студентите разнищваха „Апокалипсиса” на Йоан. Преподавателят отчаяно се опитваше да им налее в главите тълкуванията на „виденията на Йоан”. Нищо не можеха да разберат от халюцинаторните бълнувания в текста. Не им бяха интересни и така наречените „тълкувания”. По-лудичките само се подхилкваха и подбутваха – това писание им напомняше на техните преживявания в моментите, когато бяха под влияние на Гъбите... Независимо от всичката тази „патаклама”, нито студентите, нито преподавателите, нито ерудираните, „енциклопедирани” тълкуватели (в наше и в други времена) можеха да се досетят, че не само Йоан е писал „Откровението”... 


11.12.2011г. Соня Петрова - Magicktarot