събота, 24 септември 2011 г.

Съвременният алхимик и вечният философски камък...

„Съвремениият алхимик е човек, който чете трактати по атомна физика.” – така започва главата, посветена на съвременните алхимици в книгата на Повел и Бержие „Утрото на магьосниците”. В този постинг ще направя един преглед с цитати на визията за алхимията и алхимиците според цитираните автори.

Счита се, че не е възможно да се постигне каквото и да е в съвременната наука, респ. - в технологиите и изобщо  - в „техническия прогрес” и прогреса на знанието, ако не разполагаме със значителни финанси,  свръхскъпа техника, модерни, скъпо обзаведени лаборатории и съоръжения и участие на много хора.

„Обаче фундаментални открития, като например радиоактивността или вълновата механика, са направени от самотници. Страна на големите колективи и на гигантските средства, Америка днес разпраща по света свои агенти, за да търсят оригинални умове. През 1958 г. ръководителят на американската програма за научни изследвания д-р Джеймс Килиан заявява, че е опасно да се доверяваме единствено на колективните дела и трябва да се обърнем с призив към индивидите, носители на оригинални идеи. Ръдърфорд осъществява капиталните си открития за структурата на материята, използвайки консервни кутии и къси въженца. Преди войната Жан Перен и госпожа Кюри в неделните дни изпращат сътрудниците си по битпазарите, за да търсят подходящо оборудване.”
По-натам авторите излагат мнението, че е необходимо сътрудничество между колективите и гениите-самотници, но тези „алхимици-самотници” отхвърлят изцяло поканите за такова сътрудничество. Защо? Защото разпространението на знанието много лесно може да доведе до гибел. Не поради някакви тайнствени неща – а заради сигурността...

Продължаваме с оборудването на алхимика. Повел и Бержие го описват като просто и оскъдно: „то е същото като на изследователя, занимаващ се с неорганична химия на високите температури: пещи, поти, везни, измервателни уреди, към които се добавят съвременни апарати, способни да улавят атомната радиация – гайгерови броячи и др.”

За съвремениия ортодоксален физик подобно оборудване изглежда твърде жалко. Той не допуска възможността, че с прости и евтини средства може да се конструира прибор, излъчващ неутрони. „Ако сведенията ни са точни, то алхимиците успяват да сторят това. Във времена, когато електронът се разглежда като четвърто състояние на материята, са изобретени изключително сложни и скъпи приспособления за получаване на електронни потоци. Но през 1910г. Елстер и Гайтел доказват, че за тази цел е достатъчно да бъде загрята във вакуум вар до тъмночервен цвят. Не са ни известни всички закони на материята. Ако алхимията е познание, стигнало по-далеч от нашето, то тя използва по-прости средства от нас.”

Целта на алхимика е, посредством преобразуване на материята да постигне преобразуване на самия себе си. „А смисълът на ритуалите е в последователното приближаване към „освобождението на духа”...

И следва едно последователно описание и изброяване на алхимичните действия. Първоначално алхимикът в продължение на дълги години се рови в древните текстове, „търси в тях нишката на Ариадна сред лабиринта, подготвен съзнателно и систематически така, та всеки случайно попаднал тук  да се озове в сляпа улица. Търпението, смирението и вярата най-после го отвеждат до съответното равнище на осмисляне на текстовете. На това ниво той може да започне да трупа алхимически опит. Ще разкажем за този опит, но не ни достига особено важен момент. Знаем какво точно се случва в лабораторията, но не ни е известно какво се разиграва в самия алхимик, в неговата душа. Възможно е всичко да е взаимносвързано. Възможно е духовната енергия да изпълнява известна роля в химическите и физическите манипулации на алхимика. Възможно е за успеха на „алхимическия труд” да е необходимо определено постигане, концентриране и насочване на енергията на духа. Всичко това не е сигурно, но по този деликатен проблем ще цитираме думите на Данте Алигиери: „Виждам, че ти вярваш в тези неща, защото аз съм този, който ти ги казва, но не знаеш защо е така, затова, макар и да си повярвал в тях, смисълът им остава скрит за тебе.”

Продължаваме с описанията на конкретните действия на алхимика в неговата лаборатория. Той смесва в потата определени вещества, нагрява, изпарява, разтваря ги в киселина, отново нагрява и изпарява, и повтаря операциите хиляди пъти в продължение на много години. „Защо? Не знаем. Може би очаква момента, когато ще се стекат най-добрите условия: космически лъчи, земен магнетизъм и др. Може би, се опитва да постигне „умора” на веществото в най-дълбинните му структури, които все още не са ни познати. Алхимикът говори за „свещено търпение”, за бавна кондензация на „вселенския дух”. Навярно зад тези парарелигиозни термини се крие нещо друго.”

Да, това безкрайно повторение на еднотипни операции наистина може да се стори безумие на съвременния химик. „Учили са го, че единственият значим експериментален метод е този на Клод Бернар, при който действително един и същ опит се повтаря хиляди пъти, но всеки път се променя някой от факторите: пропорцията между съставните части, температурата, налягането, катализатора и пр. Отбелязват получените резултати и осмислят някои характерни за явлението закономерности. Но този, оправдал стойността си метод, съвсем не е единствен. Истинският алхимик повтаря действията си, без да променя нищо, докато успее да произведе нещо необикновено. Дълбоко в душата си той вярва в естествения закон, сравним с „принципа на изключението”, формулиран от физика Паули, приятел на психоаналитика Юнг. Според Паули в дадена система (молекулата и нейните атоми) не може да има две частици (електрони, протони, мезони) в едно и също състояние. Всичко в природата е уникално: „Несравнима е твойта душа...”. Ето защо „неочаквано”, без каквито и да било промеждутъчни състояния, водородът преминава в хелий, хелият – в литий и така нататък, както свидетелства периодичната таблица на елементите. Когато към системата се добави частица, тя не може да премине в нито едно от съществуващите вътре в тази система състояния,а приема ново състояние в комбинация с вече съществуващите частици и създава уникална система.

За алхимика няма два еднакви опита, тъй както няма две подобни души, два подобни индивида, две подобни растения (Паули би казал „два подобни електрона”). Ако един и същ опит бъде повторен хиляди пъти, в крайна сметка ще се появи нещо необикновено. Не сме достатъчно компетентни, за да съдим дали е така или не е. Ще се задоволим с напомнянето, че една модерна наука – науката за космическите лъчи – използва сравним с алхимическия метод. Тази наука изучава явленията, предизвиквани от проникването в регистриращ апарат или върху пластинка на частици колосална енергия, пристигаща от звездите. Въпросните явления не могат да бъдат получени по наше желание. Трябва да се чака. Така например, през лятото на 1957г., по време на изследвания, провеждани в САЩ от професор Бруно Роси, частица с невероятна енергия, нерегистрирана дотогава и навярно пристигаща от друга галактика – не от Млечния път, - се отразява едновременно върху 1500 регистриращи устройства в район от осем квадратни километра и създава по пътя си огромен сноп атомни останки. Засега не е възможно да бъде сътворена машина, развиваща такава енергия. Подобно събитие никога след това не се е случвало отново. Именно за невероятно събитие от земен или космически произход несъмнено мечтае нашият алхимик. Може би той би съкратил очакването си, ако използва по-активни вещества от огъня – например, ако нагрява своята пота по метода на левитацията или ако добави към сместа радиоактивни изотопи. Тогава той би могъл отново и отново да повтаря манипулацията, не само хиляди пъти в седмицата, но дори милиони пъти в секунда, като по този начин увеличава шансовете си да улови ”събитието”, необходимо за успеха на опита. Но съвремениият алхимик, също като древния, работи тайно, в нищета, и възприема очакването за висша добродетел.”

След години работа, алхимикът решава, че е завършил първия етап. Последва втори – през него той прибавя към сместа окислител: например калиев нитрат. При подобна манипулация древните алхимици откриват барута за топовете... И отново алхимикът започва да разтваря, след това да нагрява – години и години, очаквайки знак. Алхимическите трактати са на различни мнения относно природата на този „знак”. Според някои – при разтварянето на повърхността на съда се появяват кристали в звездообразна форма.  Според други – на повърхността на съда изплува блестящ метал, в който сякаш са отразени съзвездия и галактики....

След като знакът е получен, алхимикът извлича сместа от потата и я „оставя да узрее” под въздействието на въздух и влага до първия ден на следващата пролет. Следва отново възобновяване на операциите, наречено в старите трактати „подготовка на мрачините”.

„Съвременни изследвания върху историята на химията доказват, че германският монах Бертолд Черния (Шварц), комуто се приписва изобретяването на барута на Запад, всъщност никога не е съществувал. Той е символична фигура за „подготовка на мрачините”.

Сместа се затваря в прозрачен кварцов съд, затворен по специфичен начин – наречен херметичен. До нас не са достигнали много сведения за този тип затваряне. Сместа трябва да се загрее много прецизно до висока температура. Съдът съдържа взривоопасна смес – и е проява на голямо майсторство тя така да се загрее, че да се избегне взривът. Много алхимици са пострадали и дори загивали при тази операция. Целта на тази операция е да се получи „есенция”, флуорид, наричан „гарваново крило”.

Авторите споменават, че тази операция няма аналог в съвременните химия и физика. Но все пак имало известно сходство. Получава се, когато във втемнен амоняк се разтвори метал от рода на медта – тогава се образува субстанция с тъмносин, преливащ до черно цвят, която е в големи концентрации.  Може да се смята, че синьо-черната окраска е това „гарваново крило” и че тя е същата като при електронния газ. За съвременните учени понятието „електронен газ” се свързва със свободните електрони, които образуват метала и определят неговите механически, електрически и термични свойства. „В днешната терминалагия той съответства на онова, което алхимикът нарича „душа” или „есенция” на метала. Това е „душата” или „есенцията”, която се отделя в херметично затворения съд и търпеливо се подгрява от алхимика.”

Години наред той нагрява, охлажда и т.н. и наблюдава през кварца орразуването на „алхимичното яйце” – сместа, превърната в тъмносин флуид. Накрая той отваря съда в пълен мрак – само на светлината на самата смес. При контакта с въздуха тя се втвърдява и разлага. По този начин алхимикът получава съвършено нови вещества, неизвестни в природата и притежаващи всички свойства на химически чистите елементи, т.е. неподдаващи се на деление по химичен път. „От килограм желязо Фулканели извлича двадесет грама непознато вещество, чиито химически и физически свойства не съответстват на нито един от установените химически елементи. Все същата операция може да се прилага към всеки химически елемент, като повечето от тях ще се превърнат в два нови.”

...Алхимическата литература е огромна и необозрима. Според авторите (и не само), няма логика в нея да са писани „бабини деветини” – по-логично е да се търси в нея полезното...

Ако човек се задълбочи във въпросната литература ще види, че алхимиците са открили много „нови” вещества, повечето от които биха били изключително полезни (но и опасни) в наши дни. Например „три пъти дестилираната вода”. Казват, че тази алхимическа вода е универсалният разтворител, елексирът на Фауст и елексирът на дълголетието. Ето какво пишев бележка под линия:

„Професор Ралф Милн Фарли, американски сенатор и преподавател по съвременна физика във военното училище Уест пойнт, привлече вниманието към обстоятелството, че някои биолози виждат причината за стареенето в натрупването на тежка вода в организма. Елексирът на дълголетието на алхимиците може би е вещество, избирателно отстраняващо тежката вода. Такива вещества съществуват и във водните пари. Защо тогава да не съществуват в обикновената вода, обработена по конкретна технология?Но безопасно ли е разпространението на това знание? Проф. Фарли си представя тайно общество от безсмъртни или почти безсмъртни, съществуващо от векове, което не се намесва в политиката и в човешките дела, така че остава незабележимо.”

Още малко за водата – за авангардната съвременна наука водата действително е изключително сложна и реактивна смес. Практически всички метали са разтворими във вода при наличие на определени катализатори. Освен това водата образува съединения – хидрати- с инертни газове като хелия и аргона. „Ако знаехме точно коя нейна съставна част предизвиква образуването на хидратите при контакта с инертните газове, бихме могли да стимулираме разтварящата й способност и по този начин действително да получим универсален разтворител...”, който да се използва дори за пробиване на тунели със струи активирана вода...

...В наше време интересът към водата отново е повишен. Известни са ни книгите на японския учен Масару Емото – там водата е представена като „универсалният съд за съхранение на паметта”...

Има още много „алхимични вещества”, като „алхимичната мед” – уж обикновена мед, чиито обаче притежава безкрайно слабо електрическо съпротивление, сравнимо с това на свръхпроводниците...

Полека-лека се доближаваме до философския камък... „Другите родени от великите алхимични манипулации вещества притежават още по-изумителни свойства. Едното от тези вещества може да се разтваря в стъкло при температура, значително по-ниска от точката на топене на стъклото. Взаимодействайки си с леко размекнатото стъкло, веществото се разтваря вътре в него, придавайки му рубинено-червен цвят със светло лилаво излъчване в тъмнината. Стопено в кварцов съд, това променено стъкло дава субстанция, наречена в алхимичните трактати „камъкът на предначертанието” или „философски камък”.

„По този начин – пише Бернар, граф Тревизански в своя философски трактат – е създаден Безценния камък, превъзхождащ всички скъпоценни камъни. Той е велико съкровище, слава на Бога, който живее и царства во веки веков”.

„Известни са вълшебни легенди, свързани с философския камък, способен да осигури получаването на метали в големи количества. Може да превърне някои прости метали в злато, в сребро, в платина, но това е само част от възможностите му. Той е някакъв вид резервоар на атомна енергия, спяща, но управляема по желания на познавача.

Алхимичното „Велико Дело/Творение” е изпълнено...”В самия алхимик е настъпило преобразуванието, за което текстовете споменават, но което не можем да опишем, тъй като разполагаме само с мъгляви наблюдения и сравнения. То може да послужи като обещание за онова, което очаква цялото човечество, ако се отнася разумно със Земята и с нейните елементи: сливането в Духа, концентрирането му в определена духовна точка и свързването му с останалите огнища на съзнание посредством космическите пространства. Постепенно (или след мигновено озарение) алхимикът – както учи традицията – открива смисъла на своя продължителен труд. Пред него се разкриват тайните на енергията и на материята и му стават понятни безкрайните перспективи на Живота. Той разполага с ключ към механизма на Вселената. Сам успява да установи отношения между собствения си, високо възнесен дух и намиращия се във вечен процес на съсредоточаване всемирен дух. А дали някои излъчвания на „камъка на предначертанието” не са причина за преобразуване на физическото същество?

Манипулациите с огъня и с известни вещества следователно позволяват не само да се стигне до преобразуване на елементи, но и до преобразуването на самия изследовател. Под влияние на отделените в потата грандиозни сили (тоест на радиацията, излъчвана от атомите в състояние на структурни изменения), експериментаторът преминава в друго състояние. В него се извършват дълбоки промени. Животът му се оказва продължен, а разумът и усещанията му достигат невероятни висоти. Съществуването на такива „мутанти” е същностна част от розенкройцерската традиция. Алхимикът преминава към друго равнище на съществуване. Оказва се възнесен към друго равнище на съзнание. Вижда единствено себе си зрящ, а всички наоколо му се струват заспали. Откъсва се от средите на обикновеното човечество – също като покорителят на Еверест Мълори, който загина, след като преживя своята минута озарение.

Рене Алео казва, че „философският камък” е първата степен, която може да помогне на човека да се издигне до Абсолюта. Оттам нататък започва тайната. От отсамната страна няма тайни, нито езотеризъм, нито сенки, освен хвърляните от нашите желания и от нашата гордост. Колко по-лесно е да се удовлетвориш с желания или с думи, отколкото да направиш нещо с ръцете си, с болката си, с умората си, в мълчание и в самота – също така удобно е да търсиш убежище в „чистата мисъл”, вместо да влезеш в ръкопашно сражение слещу тегобите и мрачините на материята. Алхимията не позволява на своите последователи подобни бягства. Тя ги оставя лице срещу лице с голямата загадка... Тя ни съобщава единствено, че ако се борим докрай да се избавим от незнанието, самата истина ще тръгне на бой в наша полза и в края на краищата ще победи. Вероятно оттук нататък  започва истинската метафизика.”




Няма коментари:

Публикуване на коментар