събота, 10 септември 2011 г.

Вуду заклинател в таксито

Някои биха казали, че съм ексцентрична. Това е възможно, но не мога да съм напълно сигурна. Защото повечето хора най-вероятно са  много или малко ексцентрични. Просто другите не знаят повечето лични неща за тях и това незнаене им пречи да ги нарекат ексцентрични. Затова отбелязах, че за мен „биха казали”. А не - „казват”. Няма как да казват, понеже не знаят за много от нещата, които правя. По същия начин и аз не знам за много от нещата, които правят хората (но подозирам, че има такива неща). Поради това ги наричам с предварение ексцентрични. Но пък, от друга страна, ако повечето са ексцентрични, то се губи самата идея за ексцентричност, обезсмисля се. Светът обаче, за разлика от хората,  общо погледнато, често изглежда ексцентрично място...

Нещото, което правя и би изглеждало ексцентрично е следното. Имам близък познат, който кара такси. Синът му, млад студент, също кара, но по-рядко. Понякога аз се дегизирам като сина на титуляра, вземам документите му – за да не стане беля, ако ме спре някой проверяващ орган и ме хване, че работя незаконно – и превозвам пътници нощно време. Изключително и само нощем и един път месечно. Ексцентричното в случая е, че не го правя за парите, а по други причини, които няма да споменавам с цел избягване на излишно разводняване.

В нощните превозвания съм имала интересни случаи и клиенти, но миналия месец стана нещо толкова странно и необяснимо, че все още го премислям и асимилирам ... и нищо.

Ето какво е то. Малко предистория. Преди време имах да свърша една работа в ЮАР. Работата щеше да отнеме около шест месеца. По време на тези шест месеца се запознах с един възрастен африканец, чиито колеги казваха, че бил вуду заклинател. Всъщност, не се познавахме лично. Никога не сме контактували пряко. Естеството на работата и позицията ми бяха такива, че аз можех да познавам много хора, без те да знаят нищо за мен. Най-много някои да са ме запомняли или разпознавали  по външност, но само дотолкова. Дори не съм сигурна дали този човек е бил точно вуду заклинател или е бил шаман от някоя африканска традиция, или нещо подобно. Поради тази информация обаче този човек ми беше интересен и следях активно отношенията му с другите от персонала.

Неговият пряк началник беше българин. Млад, амбициозен и много материален човек, който въобще не вярваше в „бабини деветини” за магии, шамани и подобни глупости за наивници. Веднъж обаче, след жесток скандал с въпросния „шаман”, аз с очите си видях как този млад човек на тръгване от работа катастрофира жестоко. Оцеля, но беше изваден от строя за дълго време. Сега, впоследствие, научих, че се е възстановил напълно. Но тогава реших, че най-вероятно „вуду”-то има пръст в тази работа. Не знам дали младият човек е направил такава връзка... Съмнявам се. По-добре да не е.

Та онази нощ, миналия месец, в таксито ми се качи – познайте кой! – вуду заклинателят!  Попита ме на английски мога ли да го закарам до някакво място и като му отвърнах машинално утвърдително, се настани на задната седалка.

Малко е да се каже, че бях шашната. Дори не можах да си помисля „Малък е света!”. За нищо не можех да мисля, просто подкарах колата. Моят познат мълчеше. Мълчах и аз. Така в мълчание стигнахме до адреса. Преди да слезе, той ме помоли да го изчакам десет-двайсет минути, защото искал да го върна там, откъдето го бях взела. Съгласих се, разбира се.

Вече бяха минали около петнайсет минути в чакане и чудене на ситуацията, когато ми се случи нещо изключително неприятно. Посред нощ стават такива неща, стават и през деня, но не очаквах, че ще се случи точно на мен, нито пък кварталът го предполагаше. Нападнаха ме трима мъже. Най-неочаквано.  Единият ме издърпа от колата и, заплаши ме с нож и каза да му дам всички пари и ценности, които имам. Реших, че няма смисъл да се съпротивлявам и таман се бърках да вадя парите, спомняйки си за няколкото жестоко убити у нас, намушкани многократно с нож таксиметрови шофьори, и докато се чудех дали и мен няма да  сполети същото, се появи „моят шаман”.

В такива моменти времето се разтяга и свива едновременно. Не можах да разбера какво стана точно, нито да предупредя „шамана” да се маха, но когато се окопитих, на светлината на слабосветещите улични лампи видях, че тримата бабаити се гърчеха на земята. Изглежда страдаха ужасно. Така и не разбрах как точно им се случи това.

Вуду заклинателят каза само:
-                     Моля, да тръгваме, че не бива да се бавя!

В колата вече реших, че сега е единственият ми шанс да разбера подробности от случката и подхванах разговор по темата. Клиентът ми обаче ме прекъсна:

-                     Знам, че искате да разберете някои неща. Ние с Вас се познаваме. Знам, че и Вие знаете кой съм. Няма да Ви обяснявам нищо. Може би някой ден и това ще стане...
-                     Ама как...
-                     Приемете, - не ми даде да го прекъсна Заклинателят, - че днес съм Ви спасил от нещо неприятно, което можеше коренно да промени живота Ви. Дали наистина аз Ви спасих или някой друг – няма значение. Повтарям – може би по-натам ще разберете. Довиждане!

Беше дошло време да слиза. Видя колко ми дължи. Плати с голяма банкнота, не пожела да му върна ресто...


Няма коментари:

Публикуване на коментар