Ако някой се разхождаше следобед в притихналата лятна борова гора, щеше да забележи едно странно човече. Високо около метър, с къса сива брада, облечено с дрехи в маскировъчен цвят – блуза с дълги ръкави, елече, дълъг панталон, смешни, заострени обувки – много огромни за ръста му – и островърха, конусовидна шапка. Не можеше да се определи вида плат на дрехите му – явно от хубава материя - защото човечето не даваше вид да страда от горещината, която, независимо от хубавата сянка и усойността на вековната борова гора, беше доста осезаема.
Само че никой не се разхождаше там и съответно никой не видя странното човече. Него обаче не го интересуваше дали някой го вижда или не. Бързаше за среща. Трябваше да се спусне доста надолу по Планината и да стигне до широколистната част. Негов приятел го беше викнал спешно да се яви на помощ. А помощта бе предназначена за един Дъб – стар, многовековен, тук-там изкорубен по ствола, но здрав и даващ убежище, заслон и сянка на многобройни същества.
Приятелят на странното човече – същият на вид като него, но, разбира се, с различна физиономия - бе разбрал, че група хора имат намерение да секат стария Дъб. Цялата гора беше изпаднала в ужас от тази новина. Самият Дъб обаче не се стресна. Как ли не го убеждаваше човечето да се стегне и да насочи силите си за противопоставяне на отсичането – Дъбът категорично отказваше! Вече бил на много векове и можел да си позволи да даде малко топлина на хората. Човечето – което всъщност бе Управител на Гората – имаше няколко плана за действие. То ги бе споделило с Дъба – единият от тях бе да сътворят силна клетва, която да покоси със смърт дървосекачите в най-близко време – но Вековният гигант отхвърли всичко! Нямаше излизане на глава с него. Затова Управителят се принуди да викне на помощ Управителя на Боровата гора и негов приятел от неизброими векове.
В летния следобед никой не се разхождаше в дъбовата гора – иначе щеше да забележи две странни човечета... Да, това бяха двамата Управители, които усърдно обсъждаха какво да правят. Дълго време разговаряха и мислеха тези двама Управници. Накрая стигнаха до разрешение...
После дойдоха дървосекачите. Огромен беше Дъбът – много време им отне да го отсекат, нарежат на талпи и откарат по различни места...
Макар Дъбът да беше предупредил да не тъжат за него – цялата Гора бе в силен стрес, и после в траур. Горските жители се чудеха защо управниците им не страдат. Само те не страдаха, наистина...
...
Дойде зимата. Дъбът изгоря в печките, котлетата, кюмбетата и камините на много хорски къщи...
...
Настъпи пролетта. По дворовете на много хорски къщи, точно на Енювден, можеше да се чуе един и същ детски възглас:
– Татко, тук е поникнало едно дъбче! Нали ще го оставим да си расте?! Моля те! Откъде ли се е взело?
– Добре, ще го оставим. Наистина – няма откъде да се вземе! – отговаряше Бащата. – Може би някоя птица с изпражненията си е посяла жълъд, кой знае?
...
Управителите знаеха...
...
