Лятна вечер. Не съвсем типична - нито топло, нито студено. Не беше особено приятно да се вечеря навън, затова вечерях вътре. Вкъщи бяхме само аз и котките. Като се стъмни напълно нямаше много звезди, но това нищо не означава – не винаги е признак на приближаваща буря... Единствено двете кучета драскаха по вратите и искаха отчаяно да влязат – даже ги пуснах замалко, колкото да се успокоят, след това ги отпратих навън. Да не свикват да се мотаят из къщата. А и с котките се бият – опитват се да им ядат от храната нарочно и стават постоянни караници и боеве...
Това отчаяно драскане на кучетата също не ми подсказа, че ще има буря. Но тя скоро се разрази. Невероятни светкавици и гръмотевици! Навремето, когато предстоеше буря, се зареждах с много силна енергия. Кой знае, може би съм имала отворени някакви по-нестандартни канали, провеждащи природното електричество до командната ми централа – моя многоуважаван от моя си милост мозък. Често ми се е случвало по време на страшна нощна буря да излизам под светкавиците и да тичам по стадиона с часове – в други метеорологични условия не съм имала никога такива постижения в тичането...И нямах никакъв страх...
...Сега обаче – не ме питайте! Чувствам ужас от бурята! Като животно! И се питам – кое ли е „нормалното”- предишното ми състояние или сегашното? Приема се, че животните са по-близо до Природата. Значи и аз, щом съм станала като животно и ме е страх от гръмотевици, съм се приближила до тази така наречена Природа... Но се съмнявам да е така... По-хубаво е да си в синхрон с тази тъй предъвквана, но всъщност съвсем непозната Природа. С бурята – да си буря (както беше при мене навремето), със Слънцето – да си слънце... (Не че Слънцето не е буря!, но то е буря, която носи топлина, светлина и живот, т.е. слънчевото време като че ли „привидства” и олицетворява спокойствието и улегналостта...А бурята – тя е оплождащата Енергия, при нея няма дори зачатък на спокойствие, тя си е просто...чиста енергия)...
...Както си му е редът – наблизо удари един разтърсващ гръм и токът спря. Подготвена съм за такива случаи и имам на нощното шкафче фенер на акумулиращи батерии. И понеже си лежах и четях – за да се отвличам от бурята навън – светнах с фенера и продължих да се правя, че чета... А дъждът биеше яко по покрива и прозорците. Светкавиците постоянно осветяваха стаята – чудех се дори за какво ми е фенера при толкова светлина, макар и накъсана...
...По едно време се усетих, че въобще не чета, а слушам все по-усилващите се звуци, издавани от ужасяващо силния дъжд. Токът не идваше и не идваше. Започнах да изпитвам ирационалния страх, който изпитват доста хора, когато са сами посред нощ, няма електрозахранване и навън има буря... Насилих се обаче да мисля от практичната страна. Този силен шум от падащи води ме наведе на мисълта, че може би е добре да се проверят прозорчетата на мазето – възможно е някой от липсващите в момента домашни да ги е оставил отворени, с цел да съхнат дървата за зимата... Ирационалните ми страхове се завихриха в луд, хистеричен танц! Трябваше да слизам в мазето в такова време! Ужас! Поне токът да дойде! И котките! Къде са котките!? Даа, това беше странното, което досега ми убягваше – при такива бури обикновено двете ни котки стоят плътно гушнати до нас, а сега ги нямаше... Е, някъде из къщата са – мислех си, за да се успокоя... Но липсата им усили още повече неуморно танцуващите ми страхове...
Насилих се да стана и с фенера в ръка заслизах към мазето. Някъде по средата на пътя токът дойде! Радост голяма! Бурята продължаваше, но аз, вече без всякакъв страх, понеже всички лампи засветиха в миг и сякаш светлината им прогони всичките ми страхове, продължих да слизам надолу. Преди да вляза в мазето, пуснах лампите и в него – те са силни, луминесцентни – и тяхната светлина съвсем ме накара да забравя, че съм в мазе... Таман се насочвах да затварям едно от прозорчетата, когато токът пак спря. Отново ужас! Да, фенерът ми беше в ръката, но да се озовеш сам, на тъмно, макар и в собственото си мазе – понякога е доста неприятно! Особено в такава нощ...
...Затворих отвореното прозорче и се изстрелях нагоре, под постоянната канонада на бурята. Имах чувството, че съм водолаз, на когото свършва кислорода и бърза да изплува нагоре, макар и с риск да си натресе сериозна кесонна болест...Когато стигнах до коридора на първия етаж установих, че това, което определях като канонада, не бяха само гръмотевици. Някой блъскаше бясно по входната врата!
Изпаднах в обратното състояние на екстаз – дали не беше ступор? Тогава обаче не мислех за диагностициране на състоянието си. Единствената мисъл, която се въртеше в гореспоменатия ми мозък беше: „Защо не пусна кучетата, глупачко!”. Да, с тях щях да се чувствам по-сигурна. А сега и котките дори ги нямаше...
Блъскането по вратата продължаваше. Ударите се смесваха с гръмотевиците. А аз стоях и се чудех какво да предприема. Знаех, че ако погледна през шпионката нищо няма да видя – макар че постоянно святкаше, все пак беше нощ. А и ме беше страх да доближа вратата. Не се сетих да осъзная и един факт и осъзнавайки го да се запитам – абе как е влязъл този, който тропа на вратата? За да чука пряко на вратата, преди това трябва да преодолее сериозна ограда и двете ми каракачанки... Ами ако ми е застрелял кучетата?!
Стоейки в ступор на последното стъпало към коридора и на около три метра от входната врата, се усетих, че покрай ударите и гръмотевиците чувам глас:
– Моля ви, отворете! Отворете!
Гласът беше силен, плътен, мъжки. Стори ми се, че долавям в него отсенък на отчаяние – ако изобщо може да се долови такова нещо в подобна ситуация... Изплаших се още повече, но после постепенно започнах да избистрям... Ако е някой, който иска да навреди, няма да тропа на вратата и да вика да отворя.
Какво ли ще е това чудо?! Ех, да бяха и кучетата при мене!
– – Отворетеее!
Няма да описвам цялата борба на мотиви и противомотиви, нито как се учех като малка – още в детската градина – да преодолявам страха си да вляза в тъмна стая, на която ключът за запалване на лампите беше на около четири метра от вратата, и как се насилвах да мина тези метри и да натисна заветното копче, и как с никого не споделях тези работи, а исках да върша всичко сама... Така се почувствах и сега. Не бях изпитвала това чувство от тогава... Но независимо от предългия период, тези неща не се забравят- те са като среща с аромат, който човек свързва с нещо значимо в живота си и при среща с него спомените се отприщват така, все едно че ги изживяваш в настоящия момент. Да, сега аз бях петгодишното дете, което се самонасилва да влезе в тъмната стая, да ходи дълго време в тъмното и да запали лампата...
...Завтекох се към вратата и отворих със замах. На прага стоеше старец. С вид на клошар или скитник. Как го видях ли? Без да ми мигне окото го осветих с фенера. Среден ръст, доста слаб, леко прегърбен, леко сплъстени дълга брада и коса, сиви – ако бяха чисти, може би щяха да са с бял цвят. Както споменах, не се бях сетила, че тропащия на вратата е преодолял оградата и кучетата. Сега не се усетих, че въпреки силната светлина на фенера, този човек не примигна, нито си закри очите – а впери настоятелен поглед в мене. Дали защото фенерът осветяваше очите му, но ми се стори, че очите му бяха от някакъв течен, черен огън... Да, знам че в такива моменти последното нещо, на което може да се обърне внимание, са нечии очи, но истината е, че тези очи сякаш моментно ме омагьосаха... Моментът трая кратко – старецът отклони поглед – стори ми се, че нарочно го отклонява, съзнавайки какво впечатление правят очите му, и каза:
– Здравейте! Благодаря Ви, че отворихте! Бихте ли ме пуснали да пренощувам в коридора Ви? Страшна буря е навън и ме хвана точно около Вас...
– Но... – започнах аз, не знаех всъщност какво да кажа и откъде да започна. Това се дължеше не само на необичайната ситуация, на невероятния глас и културен изказ, нито на нахалството на този скитник (макар че преди сто-двеста години би било съвсем нормално и човешко някой закъсал странник да почука на вратата на други хора и да помоли за подслон – особено в такова време! Но в двайсет и първи век доста обикновени, простички, човешки неща са отпаднали някак неусетно, до степен да се превърнат в нещо свръхнеобичайно...) – освен всичко това, много ме стресна фактът, че моите две кучета, изключително недоверчиви към непознати, лежаха – или по-скоро бяха снишени към каменния плочник на площадката пред вратата, както се снишават кучетата върху четирите си лапи, когато искат да ги галиш, и въртяха весело опашки от двете страни на стареца.
– Притеснява Ви това, че няма къде да ме сложите да спя? Не се притеснявайте, просто ме пуснете, аз сам ще се настаня! Всичко мое, включително и легло, нося със себе си – завърши с подсмихване и посочи с поглед прокъсаната стара торба – сякаш излязла от реквизита на филм за средновековието - която беше провесил през лявото си рамо.
Ситуацията продължаваше да става все по-абсурдна и по-абсурдна. Аз, също като ситуацията, се чудех какво да кажа и направя, съвсем забравих, че наоколо е буря, че е нощ, че гърми и трещи. Както често става в такива случаи, множество хаотични, но властни мисли се надпреварваха коя да вземе първенство в мислово-волевата ми система: „ – Защо изобщо отвори вратата?! – Ама как въобще ти хрумва да пускаш вкъщи съвсем непознат клошар?! – Защо този дядка е напълно сух?! – Защото е стоял на площадката пред входната врата още преди да завали, а площадката е покрита отгоре от балкона – Но кучетата бяха на задните врати на верадната преди да завали – Защо отвори вратата?! – Пусни го! – Пусни го! – Пусни го!
Последната мисъл, облечена в думи с твърде заповедното „Пусни го!” взе връх над другите, заглуши ги и аз се чух да казвам (макар да не исках):
– Изчакайте, че е малко разхвърляно! Аз ей сега... – и, оставяйки вратата отворена, се втурнах към дневната (вратата й стои винаги отворена към коридора). Какво смятах да правя – не знаех. Междувременно токът дойде и коридорът светна. Влязох в дневната, светнах лампите и погледнах машинално към тавана... И там бяха моите две котки! Лежаха си на тавана, по същия начин, както обичайно обичат да се изтягат на пода. Не знаех какво да мисля! Едно е котката да лежи на пода – съвсем друго – на тавана... Ако ситуацията не бе толкова необичайна, бих помислила, че котките ми са усвоили в тази буря левитацията и я упражняват посред нощ, знаейки, че няма да ги видя. „Ахааа! Излових ли ви аз!” – бих им подвикнала при други условия. Сега само ги гледах и отново изпаднах в ступор. Всичко се замъгли пред очите ми...От състоянието ме извади клошарят, който ме виждаше... Чух го да казва:
– Какво Ви стана? Да помогна с нещо?
Погледът ми отново се проясни. Да, котките си лежаха на тавана, за тях не съществуваше гравитация – и ако го нямаше тавана – може би щяха да се отправят към открития космос? Щуротии – продължавах да мисля и отговорих:
– Ааа, нищо, просто котките ми по някакъв начин са залепнали за тавана. – точно тогава една от тях стана, протегна се и тръгна да върви – отново по тавана. – Не са залепнали, - продължих да описвам абсурността. – Явно отказват да се подчиняват на гравитацията...
– Котките винаги правят така, не сте ли забелязали досега? Откога ги гледате? – Старецът беше влязъл, преминал през целия коридор и сега стоеше до мен на вратата на дневната. – Извинете ме, влязох без покана, но се притесних от вида Ви...
– Ааа, нищо ми няма, благодаря! – не знаех какво друго да кажа. – Никога не съм виждала котките си да лежат и ходят по тавана. Явно моите са прикрити...Заповядайте, настанете се – посочих към ъгловия диван.
Да, кой знае защо, реших да го поканя. Може би защото от него не се носеше ужасната миризма, която обикновено се усеща около такъв тип скитници, а и той, с изключение на сплъстените коса и брада, някак не изглеждаше мръсен. Наистина, бегло ми мина през ума, че мъжът ми ще ме направи на нищо като разбере, че съм пуснала непознат клошар да седне на меката мебел, но тази мисъл беше наистина бегла...
Човекът бръкна в торбата, извади парче стар, изпокъсан дочен плат, постла го в единия край на дивана, каза ми, че плата е чист, и седна върху него като у тях си...
– Искате ли нещо за хапване, пийване? – отново се чух да казвам.
– Не бих отказал – дайте каквото имате.
Насочих се към барчето.
– Имам узо, уиски и червено вино. – казах.
– Червено вино – старецът бе категоричен.
– Но то не е студено...
– Нищо, червеното си пие със стайна температура... – усмихна се скитникът.
– А да – продължих да водя този разговор. – Бях забравила, понеже аз си го обичам изстудено. – Насочих се да взема чаши и клошарят ме спря – каза, че ще ползва своя.
– Нищо, аз за себе си ще взема, предполагам – не носите чаша и за мене. – по необясними причини се бях отпуснала и дори започвах да се шегувам. – Какво искате за ядене? – казах, отваряйки хладилника.
Преди да изброя какви храни мога да предложа, скитникът каза, че би хапнал една ябълка.
– За жалост нямаме ябълки, днес изядох последната и не съм купувала...
– Имате. Стори ми се, че видях една в мазето – каза старецът.
Това ме учуди за известно време. Да, наистина имах една в мазето. Последната ябълка, останала от миналата година от любимото ми ябълково дърво, което тази година изсъхна. Още не го бяхме махнали от двора, но си беше напълно изсъхнало. А този ябълков плод, макар и той вече леко засъхнал, си го пазех на дъното на дървената щайга – имах чувството, че така удължавам безвъзвратно отишлия си живот на дървото. И наистина се учудих откъде старецът знае за тази ябълка. А и не исках тази, последната, да я дам на непознат скитник... Но си казах:
„Какво пък, и без това никой няма да я изяде – тя е започнала да съхне. Ще се съсипе. Я да я дам!”
И се запътих към мазето. Този път дори не се сетих да се страхувам – имаше ток и луминесцентните лампи светеха като в зала. А и с присъствието на скитника някак усещах, че не съм сама... Странно е и друго – че дори не ми и мина през ум, че този скитник може да ме убие и да обере каквото намери из къщи... Най-вече по тази причина май почти никой нормален съвременен човек не би пуснал непознат да пренощува вкъщи. Всеки се страхува от всеки. Скитникът, може би, също се страхува да потърси подслон – защото и него може да го убият, докато спи например. Страхът поражда само страх... С такива мисли стигнах до ябълката. Взех я и се качих обратно в дневната. Скитникът я взе – не ми даде да я измия и разрежа – и започна да я яде.
„Явно има свои зъби, или изкуствени ченета” – помислих си. Повечето хора на неговата възраст не могат да ядат ябълка по този начин, ако нямат един от изброените атрибути...
След това взех тирбушон и отворих виното. Налях. Направихме „наздраве!” и пихме. Говорехме си общи приказки. Дали защото изпих бързо чашата, или поради късния нощен час, на мен неистово ми се доспа. Параноята ми ме караше да мисля, че скитникът е сложил нещо приспивателно във виното. Но, от друга страна – помнех, че аз лично го отворих с тирбушона... Някак за пръв път от години успях да надвия този тип мои, параноични мисли, с разумен довод...Казах на стареца, че ще се качвам да лягам – та той да се настани, както беше предложил... Скитникът веднага се съгласи, оставихме чашите на масичката и излязохме в коридора. Той извади от торбата си някакво „нещо” – някога, може би, е изпълнявало ролята на одеало – постла го на гранитогреса, сложи торбата наместо възглавница, легна на така направеното легло, пожела ми „Лека нощ” и моментално захърка. Аз се качих в спалнята и така, с дрехите, се метнах на леглото. Единствената мисъл, която помня, преди да се понеса в сън, беше: „Не го питах как се казва...”
На сутринта ме събуди деветгодишният ми син, който се връщаше с баща си от тридневен планински преход. (Аз, за съжаление, не можах да отида с тях, поради служебни задължения) Беше весел и превъзбуден.
– Мамо, страхотно беше! – викна момчето ми и се втурна да ме прегръща още както си лежах.
– Мамо! Защо си спала с дрехите? И как така още не си станала – вече е обяд!? – не можеше да сдържи учудването си детето.
Хвърлих поглед на книгата, която лежеше отворена до мен :
– Ами четох до късно и явно съм заспала без да се усетя...
Тогава, преди синчето ми да се окопити от изненадата си и да започне да разказва как са изкарали, в спалнята се втурна и мъжът ми:
– Мария, няма да повярваш! – каза възторжено,целунахме се и той ме повлече към балкона.
– Но какво, за Бога! – не е приятно да те вдигнат така рязко, когато тепърва се разсънваш. Стана ми обаче интересно и някак се заразих от изненадващия му ентусиазъм.
– Погледни!
– Какво да погледна?
– Ябълката!
Погледнах надолу, към двора. Изсъхналата ни, любима ябълка, беше цъфнала като в разгара на пролетта! Имаше и много листа!
Втурнах се надолу. Минах през коридора – от скитника нямаше ни следа, после през дневната – чашата ми я нямаше на масата. От вида на къщата изобщо не личеше, че в нея е пренощувал клошар... Котките, както обикновено, се втурнаха да ме посрещат с вирнати опашки – ходеха си отново по пода... Излязох на двора – исках да пипна ябълката, за да се уверя, че не ми се привижда.
Да, ябълката беше напълно жива...
...
След няколко вечери отново се разрази невероятна буря.
– Ще изляза да потичам – казах на мъжа ми.
...
През октомври синът ми дотича при мене, докато готвех в кухнята.
– Мамо, мамо! Виж каква ябълка намерих!
(Плодовете на ябълката ни са златисто жълти с червени пръски.)
На златистожълтия фон на ябълката, която ми показваше детето, червените пръски бяха изписали следната поредица от букви:
Бъдете благословени!
