петък, 9 септември 2011 г.

РЕЧНИЯ ДУХ, СЪБРАНИЕТО И МАРИЯ...

Всичко е свързано с всичко. Всичко е одушевено. Всеки камък, звук, картина, прашинка, река, капка, дърво, птица, раждане, убийство, скала, възвишение, хребет, домогване, победа, спад, косъм, крокодил, астероид, вирус, разказ... Вътрешната Светлина. Заложеното от Твореца. Самият Творец.

За всекидневния живот обаче не е необходимо това да се знае и усеща. Дори пречи. Представяте ли си във всеки един момент да виждаме Духовете на всичко заобикалящо ни? И не само да ги виждаме, а и да ги чуваме, усещаме, да разбираме какво мислят, какво възнамеряват и как изглеждат...

Такива мисли, кой знае защо, се въртяха в главата на Мария, тридесет и няколко годишна, красива, добре сложена жена, по време на присъствието й на годишно събрание на борда на директорите на скучноватичко, по нейно определение, предприятие. Ако някой от колегите й по директорство можеше да прочете, чуе или види мислите й, щеше да добие крайно отрицателно мнение за нея. Не само като за директор, а изобщо... Но не можеше. Освен че не винаги виждаме Духовете на заобикалящите ни същности, както си мислеше Мария, не можем да четем и мислите на стоящите около нас хора. Може би в това е Спасението?

Нейната прабаба по майчина линия можеше да „вижда”. Знаеше дори кой Дух или същество – тя ги наричаше същества – е добър и благоразположен и кой не е. Тя живя много дълго, както често се случва с хора, които са в по-особена връзка с околния свят. Замина си, когато Мария беше на единадесет години. Така се стекоха обстоятелствата, че Мария не беше успяла да контактува много с прабаба си, но от откъслечни разкази на майка си и баба си беше добила представа за това що за човек е била прабаба й и за странните й разкази и преживявания.

Изкушаваше се да мисли, не без известни опасения, че прабабата е имала някакво психическо разстройство, може би шизофрения. Но от друга страна, целият живот на тази жена говореше за противното. Защото, така наречените психоразстройства пречат на социализацията. Човек с проблем, когато е в епизод, не може да изпълнява преките си, ежедневни, дори най-простички задължения. При прабабата нямаше такова нещо през целия й живот. Беше отгледала няколко деца и внуци и работила до края на живота си. „Някакво гранично състояние е било при нея, като при много от шаманите в различните култури...” – мислеше Мария. – „Като при хората, които могат да живеят в различни светове, без това де се отразява на качеството им на живот в нашия свят, т.е. без да зарязват преките си отговорности.”

...Мария беше от сравнително редкия тип на преуспелите, интелигентни, доволни от живота, неомъжени, независими млади жени, на които съдбата сякаш беше отредила да  грабят с пълни шепи от всичко, което им харесва. И тя наистина правеше точно това. Беше напълно доволна от живота си...

Събранието продължаваше. Поради известен спад във финансовия резултат през изтеклата година, страстите се бяха разгорели и, кой знае защо, директорите бяха заприличали по държание на заядливи и наивно-злобнички квартални тетки, каращи се помежду си просто за самото каране, без да са наясно с обекта на спора – такива наблюдения започнаха да се въртят сега в главата на Мария, покрай разсъжденията за „всичко е свързано с всичко”...

                   Моооляя виии, Господа! Имам още да се изказвам! – резкият, дълбок, но същевременно извисен над кошерното множество глас на Председателя на Борда пропъди мислите и наблюденията на Мария и я върна на плоскостта на събранието. – Предстои да изкажа основното!
                   Чакай, Драганов! – свойски и някак полувластно, полуприятелски се обади Мишев – най-старият по възраст от директорите. – Нека малко отморим!

И той отиде до един телефон, чрез който явно извика секретарката на Изпълнителния, която след малко дотърча с още няколко помощник-секретарки, бутащи количка, натоварена с кафета и минерални води. Сервираха експедитивно пред всеки от участниците в събранието – общо тринадесет души, всички седнали около огромна елипсовидна маса – по чаша кафе и шишенце вода с чаша към него, и неусетно се изнизаха от заседателната стая.

Някои от директорите започнаха уставно да посръбват от кафето – това бяха тези, които го пиеха без захар. Другата част чинно си засипваха захар – едни бяла, други – кафява. Нямаше нито един от тринадесетте, който да не употребява стимулиращата напитка по принцип. Между другото – Мария бе единствената жена в Борда.

С кафето не се случи нищо. Случи се с водата. Председателят току отвори шишенцето с минерална вода пред себе си и понечи да изсипе съдържанието му в чашата, когато от шишето вместо вода се изниза един непознат за Мария речен дух. Да, тя знаеше, че това е речен дух. Откъде имаше това знание тя нямаше време да помисли, защото появата на този дух насред годишното събрание на Борда й дойде твърде неочаквано и доста нанагорно.

Огледа се за реакцията на „колегите” си. Нямаше такава – те просто „виждаха” с периферното си зрение как Председателя си сипва вода – нищо необичайно. А всъщност не виждаха, не гледаха и не възприемаха – именно защото си МИСЛЕХА, ЧЕ ВИЖДАТ нещо съвсем тривиално, ежедневно и обичайно. Ако се бяха загледали, а не да се оставят на хипноиграта на мозъка си – те щяха да видят Речния дух в пълната му прелест...

Няма коментари:

Публикуване на коментар