Среща с Двуглавия Аз

Отидох на сеанса по холотропно дишане с малка доза любопитство и огромни количества надменност и добронамерено присмехулство – ами че аз съм навътре в йога, дишам и правя какво ли не, което не всеки би могъл и издържал да направи! Едно дишане ли ще ми повлияе?! Колкото и да харесвам Гроф, създателя на холотропното дишане, и колкото и да съм се увличала по неговите истории, и да съм искала да пробвам субективно „що е холотропно дишане”, все пак тия неща не можеха да повлияят на общата ми скептичност и надменно отношение.

Първоначално се запознахме с водача, помощниците му и всички от групата дишащи. Някои бяха дишали и преди, на други им беше за първи път. Случи се така, че в залата нямаше ток – та по тази причина предварителните разговори продължиха по-дълго от обикновеното. Което ме дразнеше – исках час по-скоро да започваме. А ток беше наложително да има, тъй като холотропното дишане се извършва по-добре на фона на музика. В наше време музика без ток е рядкост. Теоретично знам, че до всеки „дишащ” трябва да има „ситър” – човек, който да помага на дишащия, ако се случи нещо непредвидено с него. В нашия случай нещата бяха модифицирани по български маниер – нямало нужда от ситър за всеки, водачът и двете му помощнички щели да се справят с цялата група от дванадесет души.

Най-сетне токът дойде и се настанихме – легнали на шалтета, завити с одеяла, за който иска раздаваха и превръзки за очи. Аз взех, знаейки, че светлината пречи на „третото око” да види, каквото има да вижда.

И се почна. Колкото и да не вярвах, моментално влязох „в състояние”. Страхотия! По принцип всеки знае, че хипервентилацията води до конвулсивни схващания на ръце, крака и т.н. Въпреки това знание и очакване на подобни телесни симптоми, се шашардисах яко, щото съвсем буквално „нещо” ме хвана за гърлото и стисна с огромна сила. После се стегнаха и челюстите ми, така че не можех да говоря през целия сеанс – устата ми беше конвулсивно извита в състояние обратното на усмивка. Имах съзнание за „себе си” и своя „аз”, но и се осъзнавах като нещо друго. Постепенно конвулсивното схващане обхвана цялото ми тяло и добих реално усещане, че някакво огромно същество ме тъпче под огромното си стъпало. Много болезнено и ужасно! Ако не знаех, че това може да се очаква и ако не бях тренирана в медитации и подобни практики, със сигурност щях да се изплаша много и да се опитам да викам за помощ – макар че не можех да издам и звук, все щях да се напъна да размахам вдървените си ръце, или нещо подобно. Защото състоянието ми беше много страшно. Много болезнено и мъчително. Знаейки, че при такива състояния се преживява много често личното ни раждане, реших, че съм бебе, което е притиснато отвсякъде от матката и трябва да се роди. Ревях, през цялото време ревях силно, макар и безгласно – заради конвулсиите. Усещах, че ми е дадено нещо велико, може би живот?, и че трябва да се измъкна от този ужасяващ натиск, да изляза изпод този мачкащ ме като хлебарка крак, да се измъкна от това ужасяващо менгеме. Ревях и исках да се измъкна, но отникъде не виждах светлина. Нито надежда. Само болка и ужас. Но продължавах да се мъча да изляза. На едно ниво знаех, че „някъде там” ме чакат хора, които ме обичат, но знаех, че те не могат да ми помогнат, аз, бебето, трябваше само да се справя със ситуацията.

В един момент усетих, че не съм човешко бебе. Бях бебе-слонче. Усетих слоновете, които ме чакаха „оттатък”. Усетих как слонски крака натискат корема на майка ми, натиснаха и моя корем – той буквално се долепи до земята – натискът на корема ми беше огромен, болезнен и осезаем – на фона на притискането на цялото тяло. Това продължи дълго. После се родих. Не усетих самото раждане.

Изведнъж се озовах между огромни слонски крака. „Менгемето” продължаваше”, беше още доста болезнено, но все пак се радвах, че вече съм навън. Не усещах присъствие на майка наоколо (може би я нямаше, може би беше загинала при раждането ми?). Но бях едно самотно дете на стадото. По едно време до мен се приближи огромната слоница-матриарх. Някак телепатично тя ми каза: „Ти ще бъдеш новата водачка, моята наследница.”

Това ме изплаши страшно много – не й повярвах и се отдръпнах, все пак бях малко слонче. Тогава тя ме избута пред стадото с хобота си и каза да пробвам да водя, да тичам пред стадото. Не исках да го правя. Слоницата ме изтласка, направо ме изрита напред. Аз тръгнах да бягам. Оказа се, че бягам бързо. Стадото ме следваше отдалеч. Тичането и усещането на тропота на слонското семейство ме въодушеви. По едно време започнаха триумфално да тръбят. Това ми даде още повече сили и хубаво усещане. Затръбих и аз! Наистина усещах, че тръбя като слон! Знаех, че май наистина ще бъда водач на това семейство след време.

Слоновете и слончето изчезнаха. Тъпчещият ме крак отново усили натиска. Извивах се като змия, правех какво ли не, за да избягам и да се освободя – нищо! Усетих се като точка в огромно яйце. Обикалях го цялото – пак нямаше изход. Пак никаква светлина! Пак рев, извиване на реалното тяло, мъки, болки, обикаляне на яйцето. Знаех, че „оттатък” ме чакат някакви птици, че ме обичат – но нищо не можеха да направят. Не знаех какви точно птици са – просто ги усещах. На моменти се връщах към „обикновеното си аз” – пробвах всякакви йогийски техники, за да изляза – опитвах да включа чакрите, да накарам „змията Кундалини” да се издигне и да ме измъкне – нищо! Нямаше изход и надежда. Менгемето стягаше!

Изведнъж яйцето и точката, т.е. „аз”, изчезнаха и аз се оказах малко щъркелче, лежащо в гнездо. Бях само. Натискът отвсякъде беше огромен. Аз знаех, че ще се отърва от него единствено ако успея да излетя от гнездото. А не можех да мръдна. Натискът беше ужасяващ и отново много болезнен. На нивото са „собствения си аз” реших, че бих могла да се измъкна, ако успея да вдигна нагоре реалните си ръце и да ги размахам в китките – действие, имитиращо летене, което в йога се използва за активиране на мозъка и като заместител на кафето. Имаше проблем – не можех да мръдна ръцете си – конвулсивно прегънати и вдървени. С голям зор все пак успях да го направя – вдигнах ги тези ръце! После с още по-големи мъки успях да ги раздвижа в китките. Размахах ги. И щъркелчето, т.е. аз, излетя!

Какво усещане! Натискът намаля, макар че не изчезна. Аз, т.е. щъркелчето, летях над красиви пролетни, позлатени от залязващото Слънце огромни поля. По едно време усетих, че крилата ми плющят по странен за малко щъркелче начин. Погледнах ги – бяха огромни. Тогава успях да се видя отстрани. Хем бях „аз” и летях, хем се виждах отстрани какво представлявам. Бях огромно митично същество. Огромни черно-лилави крила плющяха над полята. Драконови крила. Имах две глави – едната беше на щъркел, другата – на орел. Останалата, видима от моята перспектива част, бе змейска, огромна, извиваща се опашка, златно-оранжева и блестяща, люспеста. Това чудовище бях аз! Не бях никакво щъркелче! Усещането беше неописуемо! И приятно, и неприятно. Полетях извество време, после „митичното двуглаво същество” изчезна към хоризонта.

Сега вече стягането бе най-силно в ръцете. Усетих как те съвсем осезаемо се превръщат в копита. Превърнах се на еднорогче, което също тряваше да се роди. Ритах и се борех да изляза на бял свят. Този път стана малко по-лесно. Озовах се сред другите еднорози. Тичахме из поля и гори. После излязох от състоянието, съвсем осезаемо усетих как копитата ми се разделят и се превръщат в пръсти - и отново станах „аз”. Моят сеанс приключи.

...

Преди две години имах интересно преживяване с орел и щъркел, нищо особено на пръв поглед, но за мен беше интересно. Описах го в другия си блог. След гореописания сеанс, се сетих за това преживяване. Нямаше как да не се сетя, нали бях същество с две глави – едната на щъркел, другата на орел. Ето го и постинга:

Орел и Щъркел = Вестители на Вечното Неизвестно?

А два дни след сеанса медитирах и, разбира се, извиках отново друглавото митично същество. Малко на майтап, реших да го питам как се казва. То най-неочаквано ми отговори (телепатично, не говореше с нито една от човките си), че се казва с име, което ме втрещи! Няма да казвам името, само ще отбележа, че преди няколко години, когато се стремях към нещо, наглед недостижимо, имах един знаменателен сън, в който за пръв и последен път чух това име. Знаех, че то е изключително важно за мен и че би ми помогнало в много неща. Тогава търсих из Гугъл и на други места – така и не разбрах какво е това и изобщо съществува ли такова нещо. Този път отново се разтърсих. И бях потресена! Това име бе много свързано с традицията йога и една друга традиция – и двете неща се оказа, че съм започнала да ги следвам! Без да знам! И то доста време след съня с името! Всъщност, от всичката тази патаклама, радвам се, че най-сетне се запознах с „Двуглавия”.

А това е една твърде нескопосна рисунка на митичното двуглаво същество. Може би, ако се напъна и ползвам по-така бои и пособия, бих могла да го изпиша по-реалистично – и като пропорции, и като външен вид, но това не знам дали ще стане някога. Затова слагам тази бърза скица, за общо описание, макар и смешно.

...

...

07.05.2013г. Аеиа

Добави в Svejo

Терапевтични ефекти от интензивното дишане (пневмокатарзис)

Откъс от "Приключението да откриеш себе си" на Станислав Гроф

От векове е известно, че чрез включващи дишането техники е възможно да се предизвикват дълбоки промени в съзнанието. Процедурите, които са били използвани за тази цел от различни древни и незападни култури, обхващат много широк спектър - от драстичните намеси в дишането до фините и софистицирани упражнения на различните духовни традиции. Например първоначалната форма на баптизма такъв, какъвто е бил практикуван от есеите, е включвала потопяване на инициата под вода, което обикновено е приближавало човека на косъм от смъртта заради задушаване. Тази драстична процедура е предизвиквала убедително преживяване на смърт и прераждане и съвременната форма, включваща поръсването с вода и четенето на молитва, е неин много далечен отглас. В някои други групи неофитите са били полузадавяни с помощта на пушек или чрез задушаване или притискане на каротидните артерии. Фундаментални промени в съзнанието могат да се предизвикат чрез двете крайности на скоростта на дишане: хипервентилацията и продължителното задържане на дъха, или чрез комбинацията между двете. Софистицирани и усъвършенствани методи от този вид могат да се открият в древната индийска наука за дишането, или пранаяма .

Специфични техники, включващи интензивно дишане или задържане на дъха, са част от упражненията на Кундалини йога, сидха йога, тибетската ваджраяна, суфистките практики, бирманския будизъм, даоистката медитация и много други. По-фини техники, които подчертават специално осъзнаване на дишането, а не промени на дихателна¬та динамика, заемат видно място в сото дзен-будизма и в определени даоистки и християнски практики. Ритъмът на дишането може индиректно силно да се повлиява чрез такива ритуални изпълнения като маймунската песен от о. Бали , или кетджак , гърлената музика на ескимосите ину¬ит и пеенето на киртани , бхаджани или суфистки песни.

Самите ние сме експериментирали (особено в контекста на нашите едномесечни семинари в института „Изълън” в Биг Сър, Калифорния) с различни техники, включващи дишане. Някои от тях произхождат от духовните традиции, а други - от преживелищните психотерапии на хуманистичната психология. От всички методи избрахме простото ускоряване на дишането. Стигнахме до заключението, че конкретната техника на дишане е по-маловажна от факта, че пациентът диша учестено и по-ефективно от обикновено и освен това е напълно концентриран върху вътрешните процеси и ги осъзнава. В холотропната терапия общата стратегия е да се доверяваме на вътрешноприсъщата мъдрост на тялото. Следователно пациентите трябва да се насърчават да „слушат” вътрешните насоки от организма си, а не да следват определена концептуална схема.

Ние успяхме многократно да потвърдим наблюдение¬то на Вилхелм Райх, че психологическите съпротиви и защити използват механизма на ограничаване на дишането, което има специално място сред физиологичните функции на тялото. То е автономна функция, но лесно може да се повлиява по пътя на волята. Увеличаването на скоростта и на дълбочината му обикновено отслабва психологическите защити и води до освобождаване и поява на несъзнаван (и свръхсъзнаван) материал. Освен ако човек не е наблюдавал или не е преживял лично този процес, е трудно да повярва чисто теоретично в силата и ефикасността на тази техника.

Природата и ходът на емпиричните сеанси, които използват метода на хипервентилацията, се различават съществено при отделните хора и могат да се опишат само по общ начин и в статистически термини. В някои случаи продължителната хипервентилация води до засилена релаксация, чувство на разширение и благополучие, както и до видения за светлина. Възможно е човекът да е залят от чувства на любов и мистична свързаност с другите хора, природата, целия Космос и Бога. Преживяванията от този вид са изключително изцелителни и пациентът трябва да се насърчава да им позволи да се развият (това следва да се обсъди в подготвителния период преди сеанса).

Изненадващо е колко много хора в западните култури -поради силна протестантска етика или по други причини -имат огромни трудности да приемат екстазните преживявания, освен ако не следват страдание и усилена работа (а дори и тогава). Възможно е да силно да чувстват, че не ги заслужават, и да им реагират с вина. Ако това е било изяснено и пациентът приеме преживяването, сеансът може да премине без никаква намеса от страна на терапевта и да е изключително благотворен и продуктивен. Вероятността за такъв гладък ход обикновено се засилва с броя на холотропните сеанси.

В повечето случаи обаче хипервентилацията води до първите повече или по-малко драматични преживелищни последователности под формата на интензивни емоции и психосоматични прояви. Преди да обсъдя използването на дишането за терапевтични цели, ми се струва подходящо и необходимо (особено за читателите с медицинско образова¬ние) да дискутирам накратко определени погрешни разбирания за хипервентилацията, които, изглежда, са дълбоко вкоренени в западния медицински модел. Учебниците по физиология на дишането описват т. нар. хипервентилационен синдром: предполагаемо стандартна и задължителна физиологична реакция на учестеното дишане. Тук спадат най-вече прословутите карпопедални спазми: подобни на тези при тетануса контракции на ръцете и краката.

Симптомите на хипервентилационния синдром обик¬новено се разглеждат в патологичен контекст и се обясняват от гледна точка на биохимичните промени в състава на кръвта, например увеличената алкалност и намалената йонизация на калция. Известно е, че определени психиатрични пациенти са склонни да развиват спонтанни епизоди на хипервентилация с драматични емоционални и психосоматични прояви. Това е особено често срещано при пациентите с хистерия. Типичният подход към тези епизоди е да се предписват транквиланти, интравенозно да се влива калций и да се диша в книжна торба, за да се предотврати намаляването на белодробния въглероден двуокис.

Ние сме провели сеанси по холотропно дишане с хиля¬ди хора и сме установили, че това разбиране за ефектите от хипервентилацията е неправилно. Има много хора, при които дори интензивна хипервентилация в продължение на дълго време не води до класическия хипервентилационен синдром, а до прогресивна релаксация, силни сексуални чувства и дори мистични преживявания. Други развиват напрежение в различни части на тялото, но моделите са много различни от карпопедалните спазми. Нещо повече: продължителната хипервентилация не води до прогресивно увеличаване на това напрежение, а до оргазмена кулминация, следвана от дълбока релаксация, като последователността обикновено следва модел, наподобяващ сексуалния оргазъм.

Освен това при многократните холотропни сеанси съществува обща тенденция към прогресивно намаляване на цялостното количество мускулно напрежение и различни емоции. Това, което сякаш се случва в този процес, е, че организмът е склонен да реагира на променената биохимична ситуация, като изважда на повърхността - в някакви повече или по-малко стереотипни модели - различни видове старо, дълбоко вкоренено напрежение и се освобождава от тях чрез периферно изпразване. Това елиминиране или редуциране на натрупаната енергия по време на холотропните сеанси може да стане по два различни начина.

Първият е под формата на катарзис и отреагиране, които включват тремор, тикове, интензивни телесни движения, кашляне, гадене, повръщане, крясъци и други типове вокално изразяване или засилена активност на автономната нервна система. Това е механизъм, който е добре известен в традиционната психиатрия от времето, когато Зигмунд Фройд и Йозеф Бройер (Freud & Breuer 1936) публикуват изследванията си върху хистерията. Той се използва в традиционната психиатрия и особено в лечението на травматични емоционални неврози и е много често срещан в новите преживелищни психотерапии, например неорайхианската, гещалт- и първичната терапия. Когато не се ограничава до биографичното равнище и му се позволи да продължи напред към перинаталните и трансперсоналните области, това е ефективен терапевтичен механизъм и средство за намаляване на емоционалното и психосоматичното напрежение.

Вторият механизъм представлява принцип, които е нов в психиатрията и психотерапията и, изглежда, в много отношения е дори още по-ефективен и интересен. Тук дълбокото напрежение излиза на повърхността под формата на продължителни контракции и спазми. Чрез поддържането на такова непрестанно мускулно напрежение за дълги периоди от време организмът консумира огромни количества натрупана енергия и опростява функционирането си, като се освобождава от тях.

Двата механизма имат своите паралели в спортната физиология, където е добре известно, че е възможно да се работи и да се тренират мускулите по два различни начина - изотоничен и изометричен . Както показват имената им, по време на изотоничните упражнения напрежението на мускулите остава постоянно, докато дължината им варира, а при изометричните упражнения се променя напрежението, но дължината на мускулите остава еднаква Добър пример за изотонична дейност е боксът, докато вдигането на тежести определено е изометрично. Независимо от външните си различия тези два механизма имат много общи неща и в холотропната терапия много ефективно се допълват взаимно

Типичен резултат от добрия холотропен сеанс е дълбокото емоционално освобождаване и физическото отпускане много пациенти споделят, че се чувстват по-релаксирани отвсякога. Следователно продължителната хипервенгилация в крайна сметка представлява изключително силен и ефективен метод за намаляване на стреса и води до емоционално и психосоматично изцеляване. Спонтанните епизоди на хипервентилация при психиатрични пациенти могат да се разглеждат като опити за себеизцеляване. Това е разбирането, откривано в духовната литература В сидха йога и в Кундалини йога преднамерената хипервентилация (бастрика) се използва като една от техниките за медитация, а епизоди на учестено дишане често се появяват спонтанно като проява на шакти (или активираната енергия Кундалини), наричана крия . Тези наблюдения подсказват, че спонтанните епизоди на учестено дишане, появяващи се при психиатричните пациенти, би трябвало да се подкрепят, а не да се потискат на всяка цена.

...

Добави в Svejo