сряда, 18 май 2011 г.

Литургията на Светия Дух сбъдва всички желания

     Интересна, многопластова, многоизмерна и ... всичко по много е темата за Светия Дух. От години се занимавам с нея и дори, както често става синхронно, когато не се занимавам активно, се случва да добивам нова информация ей така, „от нищото”, но тук няма да правя разбаротки по нея.  Иска ми се да разсъждавам върху изпълнението на желанията, но и това няма да правя... Ще цитирам някои неща за Свети Дух и който иска, ще си направи изводи и заключения, а защо не и нови открития...
    Започвам с Фрейзър, който в „Златната клонка” казва:

 „...Така френските селяни били, а може би все още са убедени, че свещениците могат да изпълняват някакви особени ритуали – литургия на Свети Дух, чието въздействие било толкова чудотворно, че не можела да й се противопостави и Божията воля; колкото и прибързана и неподходяща да е молбата, бог бил принуден да даде онова, което му искали по този начин. 

     Съзнанието на онези, които при изключителни моменти в живота са искали по този начин да превземат с атака царсвото божие, не свързвало ритуала с идеята за безбожие или непочитание.
     Свещениците обикновено отказвали да отслужат литургията на Светя Дух, но монасите, особено капуцините, имали славата, че се поддават с по-малко скрупули на молбите на тревожните и отчаяните. В тази принуда, която според католическото селячество свещеникът налагал на божеството, сякаш виждаме точно съответствие на властта, която древните египтяни приписвали на магьосниците.”

     Някои тълкуватели смятат, че Светият Дух е женският аспект на Бога. Мисля, че: Свети Дух = Премъдрост = София... Но най-вероятно е нещо много повече от един дуалистичен аспект, защото ето какво се казва в книга „Премъдрост Соломонова”, Библия:

    „Духът на Господа изпълня вселената и, понеже всичко обема, знае всяка дума. (1:7)

   Сега малко за смъртта и Духа, отново от Премъдрост Соломонова:

   „Бог не е създал смъртта и не се радва, когато гинат живите, защото той е създал всичко за битие и всичко в света е спасително: Няма пагубна отрова, няма и адово царство на земята. (1:13-14) Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта, и я изпитват ония, които са от неговия дял. (2:23-24)

     А следващият цитат за премъдростта (т.е. Духа?) много напомня на някои физични открития, направени в последно време, а също така отново навежда на мисълта за прана, оргон и т.н. имена на „Универсалната енергия”:

  „Защото премъдростта е по-подвижна от всяко движение, и поради своята чистота през всичко преминава и прониква. Тя е дихание на Божията сила и чист излив на Славата Вседържителева, затова нищо осквернено не ще влезе в нея. Тя е отраз на вечната светлина, чисто огледало на действията на Бога.” (7:24-26)

    В „Деяния на Апостолите”, която книга още се нарича „Евангелие на Светия Дух” се казва, че тази същност не подбира кого надарява с даровете си – вярващи или невярващи, езичници или християни:

  „Докато Петър още говореше тия думи, Дух Светий слезе върху всички, които слушаха словото. А вярващите от обрязаните, които бяха дошли с Петра, се смаяха, че и върху езичниците се изля дарът на Светаго Духа; (Деяния 10:44-45)
„Тогава си спомних думите на Господа, как той говореше: „Йоан кръщава с вода, а вие ще бъдете кръстени с Дух Светий. (Деян 11:16)

     И няколко думи в заключение. Какво включва тази литургия, за която говори Фрейзър? По неизвестни, но видими причини, това не се знае официално. Имам някои подозрения и предположения, но няма да ги изказвам. Само ще цитирам една молитва, която може да се изказва от всеки, който по една или друга причина „търси общение” със Светия Дух:

     Молитва на Соломон за Св. Дух:
„...аз се обърнах към Господа и Нему се молих и думах от все сърце: Боже на отците и Господи на милостта, който си направил всичко със Словото Си, и който си устроил с премъдростта си човека, за да владее над създадените от теб твари и да управлява света свято и справедливо, и с душевна правота да върши съд! Дарувай ми приседналата до Твоя престол Премъдрост и недей ме отхвърля изсред децата си, защото аз съм Твой раб и син на Твоята рабиня, човек немощен и кратковременен по живот и слаб да разбера съд и закони”  (Премъдрост 9:1-5)

четвъртък, 5 май 2011 г.

В мен бе цялото Знание на Вселената. Къщата

Случи се преди известно време. Донякъде неочаквано, макар до известна степен да имах предположения, че това е възможно да стане. По принцип, теоретично бях убедена, че по някакъв начин цялата информация, която се съдържа в проявената Вселена се съдържа и във всяка една, условно казано, част от тази Вселена. Тази моя убеденост бе плод на холографските концепции, на квантовите теории, на различните религиозни, философски, езотерични и други мъгляви учения, достигнали до информационното поле на хората, в което поле имах усещането, че се къпя постоянно. Не на последно място тези мои убеждения бяха подпомогнати и от няколкото вида практики, които, въпреки своя мързел, си бях наложила да практикувам от няколко месеца.

Обаче, да си теоретично убеден в нещо, не значи, че можеш да го ползваш това нещо. За илюстрация ще дам следния пример: всички знаят, че Земята е пълна с неоткрити съкровища, но не всички могат да се ползват от тях.

И така. Пътувах с една приятелка край морето. Бяхме прекарали целия ден в един Аквапарк, разположен на около седемдесет километра от мястото, където бяхме отседнали, и сега, в късния августовски следобед, се връщахме. Придвижвахме се с моята кола и аз шофирах.

Пътят го знаех наизуст, можех да го премина и със затворени очи. Затова, без да се центрирам в него, като на автопилот, си говорехме за разни интересни, наши си, незначителни, но много приятни неща.
По едно време приятелката ми започна да се оглежда и да излъчва ненужна тревожност и непоседливост. Аз не обърнах внимание на тези нейни реакции, често й се случваха, може би затова. Продължавах да бърборя и философствам, докато тя не ме прекъсна рязко, със силен, на моменти минаващ във фалцет глас:
                         На идване не минахме по този път!
                        Глупости! – смъмрих я аз, беше ми неприятно, че ме прекъсна на средата на едно мое извъртяно и накъдрено умо(или не дотам умо)заключение. – Няма друг път край морето! Не е възможно да сме тръгнали по друг...

Тогава се вгледах в пътя. Наистина ми беше непознат. Помислих, макар точно в този момент да не беше време за такива мисли: „ето една чудесна илюстрация на това как мозъкът рисува нещата! Когато не се вгледаш в нещата около теб, а си мислиш, че ги знаеш отлично, ти ги виждаш като нещо познато, като това, което очакваш, че са...”. И наистина, преди да обърна внимание, пътят ми се струваше абсолютно познатия стар крайморски път, по който бях пътувала стотици пъти. Даже бях убедена, че виждам познатите табели, дървета, хотели, особености...

След кратък размисъл казах:
                        Най-вероятно сме попаднали по някакъв начин в паралелно измерение... – Моят начин на разсъждение е такъв, че винаги предполагам първоначално най-невъзможното нещо. В случая не вярвах в това, което казвам, но по неизвестни причини в мен се породи желанието да се смея и шегувам. Може би звукът на фалцета ми въздейства на някакво метафизично ниво, кой знае...
                        Глупости! – викна приятелката ми. – Изгубили сме се! Сигурно сме навлезли при някое отклонение навътре в страната. Обръщай!

Съгласих се веднага и обърнах. Продължихме да се возим в мълчание. Гледахме пътя. Доста еднообразен, асфалтов, наоколо – зелени, основно дъбови гори, тук-там с празни от гора пространства – обикновени ливади. Никакви знаци. Изминахме петнадесет километра –  пътни знаци нямаше... Започнах да се притеснявам и аз... Бяхме тръгнали от Аквапарка преди двайсет минути и вече би трябвало да сме стигнали до предполагаемото отклонение, на което сме поели по грешния път. А такова отклонение липсваше. Помислих си, че ако до десет минути не излезем на познато място, здравата сме загазили, т.е. нагазили наистина в непознато измерение... Каква ирония!

Изминаха десетте минути. Нищо ново. Пътят – същия. Не мина нито една кола. Приятелката ми започна да се вайка. Прекъснах я с думите:
                        Нямаме друг избор, освен да продължим напред, все ще стигнем донякъде. Спокойно! Просто сме се изгубили. На всички изгубени им изглежда безнадеждно състоянието им, но за страничен наблюдател не е така.

 И аз не си вярвах в случая, но се чувствах длъжна да го кажа. Защото ме притесняваше времето, вече бяха минали петдесет  минути, откакто тръгнахме от Аквапарка, а ние на двайстата обърнахме обратно, когато осъзнахме, че сме на непознат път. Липсата на табели също много ме тормозеше. На преминаващи коли – също...Реших, че само да видя нещо, създадено от човек – независимо къща, стопанска сграда, каквото и да е – ще спра и ще отида да питам къде сме и как да се „намерим”.

Малко след като помислих това и отляво на пътя на една поляна видяхме малка, стара къща. Моментално набих спирачки и спрях колата на тревата отстрани на пътя. Къщата беше на около шейсет метра от шосето и до нея не се виждаше да води отклонение от пътя или някаква пътека. Това ни най-малко не ни спря в намерението да отидем и да питаме стопаните (дано има все някой!) къде сме и как да се ориентираме. А и поляната беше с ниска трева – нямаше никакво затруднение с достъпа. Даже можех и с колата да отида до нея, но не знам защо предпочетохме да слезем и да отидем пеша.

Къщата беше насред поляната, нямаше ограда и двор. Още със слизането от колата видях някакъв черен силует да седи на пейка пред къщата. Стори ми се седнала баба, с черна забрадка и дрехи. С приближаването това впечатление се затвърди. Обаче, когато вече бяхме на половината път до къщата, само за момент разменихме няколко думи с приятелката ми – и си отклонихме погледите от целта. Когато пак погледнахме, бабата вече я нямаше. Обикновената, скована от три-четири дъски селска пейка беше празна. „Е, прибрала се е явно бабата, – помислих. Нищо, ще я извикаме да излезе”. Радвахме се, че най-сетне видяхме човешко същество.

Когато стигнахме до къщата и почукахме на вратата, с подвиквания – Има ли някой? Ехо! – никой не се обади, нито отвори. Аз реших да натисна бравата и да проверя дали е отключено. Отключено беше.

Срам не срам, решихме да влезем – бабата може би беше някъде навътре из къщата и не чуваше виковете и чукането ни.

Когато отворих вратата се случи нещо неочаквано. Вместо да влезем спокойно и да видим интериора – характерния за повечето стари селски къщи широк вестибюл – ние бяхме засмукани от някакъв вихър. Казвам ние, макар че изгубих усещане за приятелката си. Когато те засмуче такъв вихър си сам със себе си. Единственото нещо, което осъзнаваш е – „аз се нося нанякъде”. Носенето нанякъде обаче продължи дълго и имах възможността да започна да възприемам странични неща. Колкото и да е странно, около мен бъкаше от най-различни творения, създания, гледки. Някои съвсем непознати, сякаш от друга планета, дори си помислих, че са от други вселени...В следващия момент вече знаех какво виждам. Разпознавах всички неизвестни неща.

Когато мина фазата на разпознаване, успях да чуя и един глас, който сякаш просмукваше всичко. Този глас говореше на всички и всичко, но и конкретно на мене. Още малко концентриране и разпознах следните думи (не разбрах на какъв език бяха, този глас сякаш говореше без език?): 
                       –        Сега знаеш всичко. Само попитай и ще разбереш!

Аха, казах си, явно е достатъчно да формулирам какъвто и да е въпрос, и ще разбера...Но какво исках да разбера? Изведнъж се сетих как съм се озовала в тази абсурдна ситуация. И изстрелях:

                   -–   Къде се намирам?

Изхвърчах от тунеловидната водна пързалка тип полукамикадзе и се врязах в басейна. Бързо се окопитих и излязох на повърхността, където двама аквапаркски служители ми викаха да се оттеглям, че идва следващия пускащ се. Като в несвяст, плувайки  се дръпнах встрани и видях как и приятелката ми на свой ред кльопна в басейна. После изплува, огледа се и бързо дойде при мене. Спогледахме се мълчаливо. Нищо не си казахме.

На излизане от басейна си мислех: „Май пропуснах да задам правилен и съществен въпрос! От какъв зор ми беше да разбирам, че се намирам в тунеловидна, стръмна аквапаркска пързалка с тенденция да падна в басейн? Ами това си го знаех и без да питам...”

Нищо, следващия път щях да задам Въпроса...

сряда, 4 май 2011 г.

ДА ПРЕОБЪРНЕШ ВСЕЛЕНАТА...

     Не че Тя би желала на всяка цена да бъде преобърната, но понякога може и да й е приятно, кой знае... Може би зависи от Обръщащия... 

САМСОН

                               Вселената е в равновесие; затова Той,  който е без нея,
независимо от силата си,
                                               бидейки само едно перо, може да преобърне Вселената.
                               Не бивай впримчен от тази мрежа, О дете на Свободата!
                                               Не се омотавай във вселенската лъжа, О дете на Истината!
„Книга на лъжите” Кроули
     И малко  цитати от „Мистерията на Живота. Какво си мислим, че знаем?!”  (филм: What the Bleep Do We Know?! http://www.whatthebleep.com/ )

„Надежда за помирение?

     Разделянето на ума и тялото, което Декарт превръща във фундаментално правило на науката и в което научното откривателство вярва в течение на стотици години, причинява безкрайно много проблеми. Възприемайки света извън нашите умове като нищо повече от безжизнена материя, действаща според предсказуеми механични закони и лишена от всякакво духовно или одухотворено качество, то ни отделя от живата природа, която ни поддържа. И осигурява на човечеството идеално извинение да експлоатира всички „природни ресурси” за собствените си егоистични и непосредствени цели, без никаква грижа за другите живи същества или за бъдещето на планетата.

     И планетата страда. Изнасилена и оголена от девствената си красота, тя, нашият омърсен дом, започва да се върти на ръба на изчезването.
Докато науката рови все по-дълбоко в своята мъртва вселена, тя отключва и една загадка. В началото на 20 век задушаващата хватка на материализма е разхлабена от учени като Алберт Айнщайн, Нилс Бор, Вернер Хайзенберг, Ервин Шрьодингер и други основатели на квантовата теория, които казват на света: проникнете достатъчно дълбоко в материята и тя изчезва и се разтваря в невъобразима енергия. Ако следваме Галилео и я опишем математически, излиза, че изобщо не е материална вселена! Физическата вселена по същество е не-физическа, а може би възниква от поле, което е по-неуловимо и от самата енергия, поле, което прилича повече на информация, на разум или на съзнание, отколкото на материя.”

     Всичко около нас, а и самите ние, сме хем вълни, хем частици. Вълните представляват неустановено състояние, съдържащо огромен брой възможности,  което се установява, „срива”, колапсира в някакво определено състояние – т.е. става частица - при акт на наблюдение от наша страна. Това ни казва квантовата физика... Т.е. ние сме активни участници в устройството и вида на Вселената, ние сме нейните Творци... Нашето Съзнание всъщност е Общо съзнание... Науката избягва да говори по въпроса „що е Съзнание”, но в научните среди все по-усилено се изследва този феномен и се отхвърля абсурдната теза, че сазнанието, умът са „епифеномени” на материята... По-скоро се мисли, че материята е епифеномен на съзнанието. Това е видно в квантовата физика...

     Отново цитат от горната книга:

„В каква степен наблюдателят въздейства на наблюдаемото?

     Това е въпросът за шейсет хиляди долара. Фред Алън Улф казва:
Вие не променяте външната реалност. Вие не променяте столовете и големите камиони, булдозерите и излитащите ракети – тях вие не променяте! Не! Но вие променяте начина, по който възприемате нещата, или може би начина, по който мислите за нещата, по който чувствате нещата, начина, по който усещате света.

     Но защо не променяме големи камиони, булдозери и екологична смърт? Според д-р Джо Диспенца: „Защото сме загубили силата на наблюдението”. Той е убеден, че посланието на квантовата физика е много просто: наблюдението има пряко въздействие над света на наблюдателя. Това ще мотивира хората да се съсредоточат да бъдат по-добри наблюдатели. И продължава:
     Суабатомното ниво реагира на нашето наблюдение, но обикновеният човек губи своя обхват на внимание на всеки 6 – 10 секунди...тъй че как може много голямото да реагира на някого, който не притежава способността дори да се фокусира и съсредоточи? Може би ние просто сме лоши наблюдатели. Може би не сме усвоили умението да наблюдаваме и може би то е умение...
Би трябвало да сме готови да сядаме всеки ден, да взимаме част от деня си, да го заделяме и да започваме да наблюдаваме, да планираме за себе си ново възможно бъдеще и ако вършим това правилно, и ако го наблюдаваме правилно, би трябвало в живота ни да започнат да се появяват възможности.”

     Навремето, като ученичка в прогимназията, когато за пръв път чух библейската случка, в която Иисус казва на своите ученици, че ако имат вяра ще могат да ходят по вода, аз си направих заключение, че ние не знаем какво точно е вяра и не знаем как да вярваме...Вярата не е това, което сме възприели като понятие.  Дали вярата и наблюдението не са едно и също нещо?

неделя, 1 май 2011 г.

Науката не знае какво е Живота...Праната, Чи или вездесъщият Етер...Аз дишам...

    Има много имена. Няма значение как ще се нарече – прана, ки, чи, етер, енергия, светлина, vis vitalis, оргон, дух или с каквото и да е друго име. Във всяка традиция Го има това „нещо”. Все някой някога Го е усетил и Го е проучил, доколкото това е възможно. После Го е впрегнал с практически цели за свои нужди и То му е служело вярно... То винаги служи... Стига да му обърнем внимание.

     Служи и ако не знаем за Нея – Праната... Но до време...
Винаги и всяко нещо е до време по нашите измерения, но за човешкия живот има значение колко дълго е времето, съотнесено към живота...
Ако не Й обръщаме внимание, Тя постепенно намалява и накрая изчезва... При смъртните неминуемо изчезва, но отново се връщаме към човешките измерения за продължителност на времето.

     Тя/Той/То няма род, но граматиката на повечето езици не е измислила „безродова категория”. Съвременният английски няма род – това между другото – и може би заради това има тенденция да стане общ, световен език – дали защото не се приближава до същността на Прана? Езикът и Светът като неща, които не могат едно без друго... Дали и Светът ни не се приближава до тази „същност”, независимо от апокалиптичните настроения...
Все някога науката ще разбере какво е Прана. Или Дух. Дори Свети Дух. Пропиващият всичко Дух на Бога... Ако тогава все още е наука и в нея се влага това, което се влага сега... Но може би няма да е така...

     Казват, Декарт е отделил Човека от Духа, оттам – и Вселената от Духа. И оттогава започва развитието на науката, каквато я познаваме днес. Наука, която се занимава с една изцяло машинизирана и неодушевена вселена и с един човек, който също е просто машина... Какво е обаче това разделяне, което прави Декарт? Как да се определи и окачестви? То е напълно условно и илюзорно. Една илюзия, която обаче завладява всичко и всички и изпраща Духа в миша дупка... Може ли Духът да бъде заврян в миша дупка? Той самият – едва ли, но усещанията ни за него – да. Оттам и способността ни за общение с Него изчезва напълно... И може би затова се чувстваме толкова сами и самотни, а и нищожни във Вселената – мънички, незначителни машинки в една Голяма машина... Във всеки от нас обаче има Дух, но той не може да направи връзка с Духа... И това само защото някакъв Велик манипулатор и неговите последователи са решили, че ще бъде така... Може би за проба – да видят какво ще стане...

     Съществуват много митове и легенди за хора, които сътворяват статуи и после им вдъхват по един или друг начин Живот. В съвременната наука това засега не е направено... Не е направено и от никоя институция – научна, религиозна, държавна, политическа, международна, финансова, военна...

     Съвременната наука не знае какво е Живота. Не може да го създаде от глина, камък и друг  материал. Не може и да го вдъхне в никакъв материал. Дори в органичен...
Съвременната наука не знае какво е Живота...

     Никоя институция не знае какво е Живота... Нито може да го създаде... И въпреки това вярваме безрезервно... Кой в каквото си избере... Дишаме, но не възприемаме това дихание като Светия Дух. Дори не обръщаме внимание на дишането... То си е даденост, която присъства неизменно...

     Да, можем да клонираме. Но от жива, органична клетка и при определени условия. Без такъв субстрат не можем да създадем живот...
Както повечето хора не знаят какво е електричество, как се произвежда и впряга, но го ползват ежедневно, така става и с Живота. Само че май за втория случай не става дума за повечето, а за всички?

     И както е с електричеството, така става и с Прана... Източните учения са я „напипали” откъде преминава в човешкото тяло и я използват по предназначение... Йога, акупунктура и подобни неща наистина въздействат върху този загадъчен Поток...

     Който не вярва – просто да опита...

  Алхимиците също одушевяват Света. Или по-скоро усещат, знаят, че е одушевен. Примитивните племена и вярвания – също. Кабалистите и европейските окултисти – и те. Но след Декарт „мандалото лопва” и край с Духа...

     Оргонът, открит от д-р Вилхелм Райх, е най-вероятно отново този всепропиващ  Дух, Прана, Чи... С оргон той е лекувал какво ли не. Сега продават много и всякакви продукти, уж генериращи оргон, но когато той прави проучванията си в САЩ е арестуван и всичките му писания са изгорени...

     Като малка много обичах книгите на Бернхард Гжимек.  От него запомних една мисъл, която ме беше впечатлила. Не знам дали ще я предам дословно, но е нещо такова: „Ние сме в състояние да унищожим цели градове, държави, континенти. Но да съживим мъртвия дъждовен червей – това не е по силите ни!”

     Съвременната наука не знае какво е Живота...