понеделник, 30 януари 2012 г.

Змеят в недрата на Вихрен, Дивият козел и Мечокът


Красив и страховит е мраморният Вихрен. За него са писани множество песни, разказват се куп предания – от фантастични по-фантастични, от буреносни по-гръмохвъргачески. И той си е там. Продължава да омайва всеки, който се докосне до него. Известен е като върхът, който изглежда различно, погледнат от различни страни – оттук като пресечена пирамида, оттам – като четиристенна. Там, горе, седял Перун и хвърлял към Земята своите гръмотевици. Страшни били те. Но и оплождащи. Да, тайнственото електричество сякаш посажда Живота. На повечето същества е вродено да се плашат, колчем чуят гръм. Дали това е първичен страх от неудържимата електрическа стихия, или е страхопочитание пред  живототворящата Сила на Енергията – не може да се каже. Дори е възможно да е нещо съвсем друго – различно от страх, страхопочитание и уважение... „Да, нещо различно ще да е!”...

Такива мисли се въртяха в главата на Юлия – едно обикновено на вид седемнадесетгодишно момиче. Никой от обкръжението й не би допуснал, че тази девойка е всъщност съвременна шаманка. Дори самата тя не се възприемаше като такава, макар да „виждаше” и да „знаеше”... Как се бе стигнало до тук? Когато Юлия бе на четиринайсет, преживя някакъв странен припадък, предхождан от цял ден необяснимо физическо неразположение. Родителите й и лекарите, разбира се, помислиха, че това е епилепсия и я подложиха на множество изследвания. Така и не се установи диагнозата – не беше епилепсия, не беше и някакво преходно нарушение в кръвоснабдяването. Нещата отшумяха и животът влезе в обичайното си русло. Единствено самата Юлия се промени. Тя не помнеше какво е преживяла по време на припадъка, но някак впослествие разбра в съня си, че този припадък е „естествен заместител” на ритуала, в който шаманите биват инициирани в „шаманския свят” – и по време на който те трябва да умрат за стария си свят и да се възродят за новия. Да, случва се и това – четиринадесетгодишни момичета да влязат по естествен, природен път в „Портала  Животосмърт” и някак да го прозрат. Природата също има своите ритуали. Всъщност – човешките ритуали са бледо копие на Природните, но това повечето хора не го знаят.

В момента обкръжението на Юлия се състоеше от две момчета – също седемнадесетгодишни. Светлин и Кирил. Тримата бяха приятели от малки. Сега двамата, то се знае, искаха да бъдат нещо повече от приятели с Юлия и всячески се стараеха да угаждат на исканията й и да изпълняват желанията й – колкото и налудничави да изглеждаха те понякога. Всъщност, откакто пораснаха, между Светлин и Кирил се породи някакво своеобразно приятелско съревнование за сърцето на Юлия. Засега никой не бе взел надмощие, просто защото Юлия не го позволяваше. Тя много добре виждаше тяхното съперничество, но понеже нито един не я привличаше като „за гадже”, бе решила да използва максимално тази конкуренция, за да постига чрез нея свои цели. Една такава цел гонеха тримата сега  - затова се изкачваха към Вихрен.

А целта беше: осъществяване на среща между Тримата и ... един Змей-Дракон, за който Юлия твърдеше, че обитавал недрата на връх Вихрен и всъщност бил пълновластен Господар на Върха. Защо им трябваше да се срещат с този „персонаж” ли? Защото Юлия бе разбрала, че единствено от него би могла да изпроси изпълнението на едно свое желание, което всъщност беше мечта на друг човек...

Двете момчета, разбира се, никак не вярваха на тия небивалици – в недрата на Вихрен да има някакъв дракон и дрън-дрън! Но се радваха, че ще направят един хубав планински преход „с любимата” в този августовски ден – макар и най-горещия за годината, както твърдяха синоптиците...

А Юлия знаеше съвсем точно какво прави. Бе получила това „знание” по свои си пътища. Знаеше също, че в този „преход” ще трябва да „покръсти” и двамата си приятели... Това се налагаше, за да стане възможна Срещата между Нея и Дракона. И Шаманката не знаеше какво ще произлезе от това. Не знаеше дали след това „кръщение” момчетата ще й останат верни по начина, по който бяха досега. Не знаеше – но щеше да го направи. Те трябваше да приемат по един тотем... Единият щеше да стане Див Козел, другият – Мечок. Но тя не ги предупреди предварително  – имаше опасност да се откажат, като чуят, че по пътя към Върха ще бъдат подгонени от такива разлютени „страшнички животинки”. Освен „покръстването” или тотемната инициация, както биха я нарекли някои антрополози, Юлия знаеше съвсем точно къде и как ще съумеят да се срещнат със Змея-Дракон – затова и помъкна своите приятели в най-горещия за годината ден – такова беше изискването на Силата на Енергията...
...
Змеят-Дракон ги очакваше. Той проследи всичко – видя как Светлин се превръща в Див Козел, съзря и Кирил, който стана Мечок. На фона на тези съзирания, постоянно държеше сметка за Юлия - нейната смелост и готовност да се впусне в дебрите не само на Мраморния връх, но и на Портала на Порталите, през който става преобразяването на Спиралата през Материя-Дух-Енергия-Прана-Дихание-Крила... За Змея не съществуваше линейно време – той виждаше всичко наведнъж. По тази причина, докато Тримата се изкачваха към Него, той видя Юлия на един плаж на Черно море.  Запознаваше се с един старец, който беше в инвалидна количка...

После Срещата се осъществи.
...

След няколко дни, в събота сутринта, туристите около хижа Вихрен, които се готвеха да качват Елтепе, видяха как от един бус двама мъже смъкват старец на инвалидна количка.

- Татко, ти си полудял! – можеха да чуят по-близкостоящите.

После Старецът стана от количката и тръгна по пътеката към Вихрен...

30.01.2012г. Соня Петрова – Magicktarot

петък, 27 януари 2012 г.

Свраката със сноуборда


Лили си пишеше домашните и отвреме навреме хвърляше едно око през прозореца – да провери дали не става нещо интересно на двора в нейно отсъствие. При всички погледомятания нямаше нищо ново – дебел, дълбок сняг и белота в иначе облачния ден. На последното хвърляне на поглед обаче прихвана нещо с периферията. Да, нещо се движеше на покрива на кучешката къщичка. Насочи очи натам и ахна! От покрива една сврака се спускаше методично със сноуборд!  

Лили бе чела много книжки и бе гледала много филми, понякога дори играеше на различни фантасмагорични интернет-игри, но никога не беше виждала „на истинско” такова нещо! Стана от бюрото и отиде до прозореца, като не откъсваше очи от спортуващата сврака. А тя продължаваше да се спуска и спуска. Стигнеше ли до ръба на покривчето, просто размахваше крила и се вдигаше обратно към върха на къщичката за ново спускане. Толкова ентусиазирана и еуфоризирана изглеждаше от тази си дейност, че човек би помислил, че досега е държана вързана и не й е било позволявано да се качва на сноуборд!

„Какви ги дрънкам?! – каза си наум Лили. – Та това е сврака, която кара сноуборд!”

Тази нейна мисъл я накара скорострелно да грабне мобилния си телефон и да снима с камерата му сноубордстващата птица. Снима я в продължение на девет минути. После свраката видя, че я снимат. И стана още по-интересно – тя се насочи към Лили и когато доближи на около три метра от нея във въздуха, застана на място, размайхвайки крила като колибри, и се разкрещя към момичето:

- Папарачка такава! Как не те е срам! Безобразие!

След това излетя в посока север...

Лили престана да снима. Беше направила страхотен клип. Пусна го моменталически в Нета.

Реакциите неистово и френетично заваляха.

Настана какофония.

Но общото мнение на реагиращите беше – „това е умела/неумела/прекрасна/безвкусна компютърна анимация!”

Нищо не можеше да ги убеди, че не е така...

„Техен проблем!” – помисли си Лили.

... 

четвъртък, 26 януари 2012 г.

Драконът дойде с яко Слънчево изригване и още по-яка Вода – макар и в твърдо агрегатно състояние!


Когато съобщиха за силното изригване на Слънцето – което съвпадна с настъпването на годината на Дракона – нямаше как да не го свържа с него... Да, казват, че слънчевата активност влияе на Земята и на земните дела. Не знам как ще се отрази тя например на обществото на многочетинестите червеи – сигурно и при тях ще има отражение – за мен е интересно какво ще става при Хората... Със сигурност ще има активизиране, няма начин!

Учудвам се обаче защо по телевизиите сутринта бърбореха за „снежната блокада”!? То е ясно, че Драконът си показва снежно-водните драконски рога, но ... Обстановката наистина беше сложна... Спомням си обаче, че когато бях първи клас, имаше мнооого по-големи снегове. А това е било отдавна – нито е имало такава техника, каквато има днес, нито нищо! Явно свикнахме на безснежие и зимата, макар и теоретично добре да знаем, че отдавна е настъпила, винаги ни изненадва... А вече пренеслите се в По-хубавия свят баби и дядовци твърдят, че навремето снегът бил по два-три метра висок – и се придвижвали между къщите по тунели, изкопани в снега!

Ех, Зима! 

...

сряда, 25 януари 2012 г.

Конспирация "Дъб - Феникс"


Ако някой се разхождаше следобед в притихналата лятна борова гора, щеше да забележи едно странно човече. Високо около метър, с къса сива брада, облечено с дрехи в маскировъчен цвят – блуза с дълги ръкави, елече, дълъг панталон, смешни, заострени обувки – много огромни за ръста му – и островърха, конусовидна шапка. Не можеше да се определи вида плат на дрехите му – явно  от хубава материя - защото човечето не даваше вид да страда от горещината, която, независимо от хубавата сянка и усойността на вековната борова гора, беше доста осезаема.

Само че никой не се разхождаше там и съответно никой не видя странното човече. Него обаче не го интересуваше дали някой го вижда или не. Бързаше за среща. Трябваше да се спусне доста надолу по Планината и да стигне до широколистната част. Негов приятел го беше викнал спешно да се яви на помощ. А помощта бе предназначена за един Дъб – стар, многовековен, тук-там изкорубен по ствола, но здрав и даващ убежище, заслон и сянка на многобройни същества.

Приятелят на странното човече – същият на вид като него, но, разбира се, с различна физиономия - бе разбрал, че група хора имат намерение да секат стария Дъб. Цялата гора беше изпаднала в ужас от тази новина. Самият Дъб обаче не се стресна. Как ли не го убеждаваше човечето да се стегне и да насочи силите си за противопоставяне на отсичането – Дъбът категорично отказваше! Вече бил на много векове и можел да си позволи да даде малко топлина на хората. Човечето – което всъщност бе Управител на Гората – имаше няколко плана за действие. То ги бе споделило с Дъба – единият от тях бе да сътворят силна клетва, която да покоси със смърт дървосекачите в най-близко време – но Вековният гигант отхвърли всичко! Нямаше излизане на глава с него. Затова Управителят се принуди да викне на помощ Управителя на Боровата гора и негов приятел от неизброими векове.

В летния следобед никой не се разхождаше в дъбовата гора – иначе щеше да забележи две странни човечета... Да, това бяха двамата Управители, които усърдно обсъждаха какво да правят. Дълго време разговаряха и мислеха тези двама Управници. Накрая стигнаха до разрешение...

После дойдоха дървосекачите. Огромен беше Дъбът – много време им отне да го отсекат, нарежат на талпи и откарат по различни места...

Макар Дъбът да беше предупредил да не тъжат за него – цялата Гора бе в силен стрес, и после в траур. Горските жители се чудеха защо управниците им не страдат. Само те не страдаха, наистина...
...

Дойде зимата. Дъбът изгоря в печките, котлетата, кюмбетата и камините на много хорски къщи...
...

Настъпи пролетта. По дворовете на много хорски къщи, точно на Енювден, можеше да се чуе един и същ детски възглас:
– Татко, тук е поникнало едно дъбче! Нали ще го оставим да си расте?! Моля те! Откъде ли се е взело?
– Добре, ще го оставим. Наистина – няма откъде да се вземе! – отговаряше Бащата. – Може би някоя птица с изпражненията си е посяла жълъд, кой знае?
...

Управителите знаеха...

...

понеделник, 23 януари 2012 г.

I.B.M., Трите Стълба на Храма и Тамплиерите


Четейки Кроули, Момиченцето срещна едно интересно твърдение, което го накара да се замисли за Света, Структурата, Смисъла, Символите, Строежа, Стълбовете, Спиралите и „всичко останало” или всичко Сос-станало...
Там, в една бележка под линия, обясняваща инициалите на последния велик Майстор на Тамплиерите – Жак дьо Моле или на латински IACOBUS BURGUNDUS MOLENSIS – бе казано, че те са I.B.M. и представляват Трите Стълба на Храма. Има се предвид митичния Храм на Соломон, който не е останал до наши дни, макар да твърдят, че Стената на Плача в Йерусалим е всъщност една от стените на това древно чудо на архитектурното изкуство. Други пък усилено говорят и пишат, че Тамплиерите (от темплум, лат. – храм; Храмовници) били намерили този Храм и в подземията му попаднали на Свещения Граал, който отнесли в неизвестна посока. Кой знае защо тук на Момиченцето му хрумна всепроповядваната максима: който владее Информацията, владее и Света.

Интересно беше и друго – първите рицари Тамплиери са били Девет на брой. Момиченцето нямаше как да не се сети за „Деветимата Неизвестни, които владеят Света и определят съдбините му”. Нямаше как да не се сети и за смъртта на кладата на Жак дьо Моле – когато той проклел Филип IV Хубави и папа Климент V, които наистина след клетвата набързо напуснали нашия свят. И как някакъв тайнствен човек, наблюдаващ екзекуцията, който после изчезнал яко дим, казал: „Жак дьо Моле, ти ще бъдеш отмъстен!”...

Но ако продължаваше така да се отклонява в необятните тамплиерски истории, митове, легенди и – може би – истини, Момиченцето нямаше да успее да стигне до Същността на днешното си откритие.

Ето защо е силна тази компания – I.B.M.! Заради Буквите! – каза си Момиченцето. След това провери какво казва за компанията Уикипедия:

Ай Би Ем (съкращение от първите букви на International Business Machines, IBM) е американска компания, най-големият в света доставчик на софтуер, хардуер и комплексни услуги в областта на информационните технологии с обем на продажбите в този сектор от 50,26 милиарда евро и общ обем на продажбите от 72,58 милиарда евро (2006). IBM съществува вече повече от век благодарение на влагането на много средства в изследвания, умелото привличане на водещи учени (вкл. нобелисти), инженери и търговски представители по целия свят, внимателното проучване на пазарните нужди, както и премереното инвестиране в нови технологични направления или отказване от по-нататъшна дейност в други такива. Компанията е създател на мейнфрем компютрите и продължава да е лидер в производството им до днес. Хардуерната ѝ продукция варира от мощни суперкомпютри до последните постижения в областта на микро- и наноелектрониката. Компанията е притежател на огромно количество патенти.

После отново се върна на тази част от „Книга на лъжите”, в която намери тази интересна „буквена информация”: 


33

 Кефале ЛГ (глава Ламбда-Гама)

Бафомет
Черен двуглав орел е БОГ; даже Черен
Триъгълник е Той. В Своите нокти Той държи меч;
аха, остър меч се държи там.
Този Орел  е бил изгорен във Великия Огън; и въпреки това, нито
перце не е опърлено. Този Орел е бил погълнат
във Великото Море; и въпреки това, нито перце не е намокрено.  И така,
полетял Той  във въздуха, и засветил над земята за
Свое удоволствие.
Така говореше ЙАКОБУС БУРГУНДУС МОЛЕНСИС (17)
Великият Господар на Храма; и за БОГ,
който е Магаре-главец, той дръзна да не говори.

                      
Коментар (Ламбда-Гама)
  
33 е числото на Последната Степен на Масонството, която е присъдена на Фратер П. през 1900 година от „вулгарната ера” от Дон Хесус де Медина-Сидония в Мексико Сити.
Бафомет е тайнственото име на Бога на Рицарите на Храма (Тамплиерите).
Орелът, описан в параграф 1, е този на Тамплиерите.
Този масонски символ, все пак, е идентифициран от Фратер П. като птица, която е господар на четирите елемента, а също и на името Тетраграмматон.
Якобус Бургундус Молензис (Жак дьо Моле) е подлаган на мъчения в Париж през 1314 година от вулгарната ера.
Тайните на неговия орден все още не са изгубени, и са считани за ценни от последователите му, както е подчертано в последния параграф, който намеква за знание на тайно боготворене – това, за което Великия Майстор не е говорил.
Орелът може да бъде припознат, макар и не съвсем точно, с Ястреба, за когото говорихме преди.
Това може би e Слънцето, екзотеричният обект на боготворене във всички значителни култове; орелът не трябва да се бърка с други обекти на мистичния птичарник, като лебеда, феникса, пеликана, гълъба и подобни.

17. Jacobus Burgundus Molensis – инициалите му I.B.M. са инициалите на Трите Стълба на Храма, и добавени към 52, 13 х 4, Синът.

 Интересното беше, че в Уикито твърдяха, че Ай Би Ем е основана през 1911 година, на базата на една друга компания. А Кроули бе публикувал „Книга на лъжите” за първи път през 1912 или 1913 година...

"Да, понякога можеш да стигнеш до доста интересни и наглед – ирационални – изводи." – каза си Момиченцето. – "Буквите са велика работа!"

Може би – прокънтя Нещо в един Облак... Но дали това бе Смях или Думи – не можа да се разбере. А и нямаше Кой да го разбере...

Смехът, всъщност, може ли да се предаде с Букви?


...

23.01.2012г. Magicktarot

(бел. авт. - всички аналогии в това писание са изцяло измислица на автора)

...

неделя, 22 януари 2012 г.

Моето Драконово пророчество...


През 2010 година, точно на Преображение – шести август – посетих за незнам-кой-си-път Седемте Рилски езера. От много години, без да съм дъновистка, се стремя да отивам там поне веднъж годишно. Правя го като поклонение. Друга подобна дестинация у нас за мен е връх Вихрен – на него обаче не се качвам всяка година – че може и да ми омръзне. Мяра, няма начин! 

И тогава, снимкайки жадно Окото – а и преди да го снимам – забелязах над него един Дракон! Дракон от сняг и лед! От устата му – вместо Огън – излизаше Вода – и се вливаше като река в Езерото-Око! Няма да казвам, че това посещение на Езерата за мен бе знаменателно. Случиха ми се няколко чудеса, които няма да описвам тук – твърде лични са, а и може да не са интересни за всички... Но се чудех какво ли значи този Дракон? Какво ли ми казва...

И сега се сетих.

Преображение...

Годината на Дракона...

Водния Дракон...

Огънят се превръща във Вода...

Преображение...

Снимките са мои:





събота, 21 януари 2012 г.

Магия за материализиране на блага


На Мартиники, за Съботата  :)


Фрейзър, може би, би я определил като чисто и просто „имитативна или хомеопатична магия”. С други думи – магьосникът използва закона на подобието и предизвиква всякакви последици като просто ги наподобява.

Тук обаче няма да се впускам в анализи и описания на магически практики. Който иска повече информация – да хвърли едно око на епохалния му труд „Златната клонка”. Или да се поинтересува от масово прокламираните в наше време „позитивно мислене”, „позитивно излъчване” и т.н.

Само ще споделя едно наблюдение, което днес за ен-ти път бе потвърдено от една талмудистка притча, която преди малко четях на бебето. Първо притчата:

Раби Ханина бен Доса живееше с жена си в голяма немотия. Те се хранеха само с рожкови. Жената на бен Доса винаги беше загрижена да прикрие немотията, за да не я узнае външният свят. Всеки петък запалваше фурната, за да мислят съседите, че тя приготвя обичайния хляб за събота.
Една злобна съседка се зае да открие тайната на жената на раби Ханина и без да почука, влезе ненадейно в кухнята, тъкмо когато фурната беше вече запалена. Бедната жена избяга от срама в съседната стая. Но се случи чудо: запалената фурна се изпълни с хлябове. Съседката остана посрамена.
– Донеси скоро една лопата! – извика тя на жената на раби Ханина.
– Именно за това отидох – отговори последната.

Та, излиза, че всичко, което правим, е от огромно значение. Ако постоянно мрънкаме и се оплакваме – винаги ще материализираме поводи и причини за това. Ако не сме кой знае колко добре – но даваме вид, че сме в цветущо положение – успехът неминуемо ще бъде принуден да дойде! Сетих се и за едни думи на Чарли Чаплин от „Моята автобиография” – цитирам неточно: дори когато ходех гладен по улиците и търсех как да се нахраня, аз се стремях да имам приличен външен вид и виждах себе си като най-великия актьор...

Този „закон” може би е забелязан от повечето хора. На почти всеки в детството се е случвало да излъже за нещо. Нещо ежедневно и материално. Например –много си мечтаеш да имаш някакъв предмет или животно, или каквото и да е, а не можеш. И тогава излъгваш другите деца, че имаш този предмет вкъщи. При мен поне такива лъжи винаги са се материалазирали – съвсем неочаквано! И още като дете забелязах, че това е някаква закономерност. И започнах да внимавам в тази насока.:)))

Да, няма да пиша повече по темата, мисля, че е ясно какво искам да кажа. А то е: лъжата много често се превръща в истина. Нужно е само да знаем да лъжем! И да подбираме правилно лъжите си. И едно уточнение - тук не разглеждам лъжата като действието, споменато в Десетте Божи заповеди: не лъжи! Тази „лъжа” е нещо съвсем друго. Нея никоя религия не би я разглеждала като грях...Тази „лъжа” твори – реалности, предмети, нещица. Може би по същия начин Бог е сътворил и Хората – затова казват, че всичко е Илюзия. Илюзия – но сътворена и творяща от своя страна. За справка – жената на раби Ханина...:)))

 ...

понеделник, 16 януари 2012 г.

Пророчеството на "Интернационала" се сбъдва?!


     Отдавна се каня да впиша тук това мое велико заключение. Кой знае защо, от известно време си тананикам „Интернационала” на френски – доколкото го помня де... И така тананикайки си го, изведнъж проумях превода на последните строфи на припева, ето го целия:

C'est la lutte finale
Groupons-nous et demain
L'Internationale
Sera le genre humain. 

Това е последната битка,
Да се обединим, и утре
Човешкият род
Ще бъде интернационален (международен)

     Всъщност аз превода си го знам. Проумях посланието. Разбрах, че това е кошмарът на всички любители на Световната конспирация! Да изчезнат държави и националности! Ама как така!!! Дали авторите на „Интернационала” не са искали да се подиграят на „конспиративистите” фючърсно?! 

     Официално на български е преведено за по-благозвучно така:

Бой последен е този,
Дружно вси да вървим.
С Интернационала
Света да обновим!

     Но забележете: ЧОВЕШКИЯТ  РОД  ЩЕ  СТАНЕ  ИНТЕРНАЦИОНАЛЕН!

     Нов световен ред ли? Конспирации ли? Илюминати? Комунисти?

     Не знам друго, но глобализацията напредва с пълна сила. Въобще не съм против нея.

     Кое обаче все още пречи на глобализирането и изчезването на отделните националности?

     Бедността...

     А тя е поддържана изкуствено...

     Изкуствено се поддържа и съществуването на отделни държави. Защото едните изкуствено са по-бедни, другите – изкуствено по-богати. И от тези различия – за всеки е ясно – се генерира цялата световна дейност...

     Кому ли е притрябвала тази дейност?

     Всъщност, не ми обръщайте внимание – тези мои разсъждения са продиктувани от честото тананикане на „Интернационала”...

Изкушението на Безкрайността


      Като малка Сузи се бе сблъсквала с парадокса (апорията или главоблъсканицата) на Зенон от Елея за Ахил и Костенурката.  Срещала бе и този за Стрелата, за Житните зърна, за Стадиона. После ги бе забравила.
     Когато порасна, отново попадна на тях. Случайно. Поне привидно случайно. И се учуди! Спомни си, че когато бе в шести клас парадоксът за Ахил и Костенурката й изглеждаше съвсем ясен, точен и ... логичен. Не виждаше нищо парадоксално в него. Това си беше Истината и само Истината. Простата истина, чистата и обикновената. Ежедневната, конкретната и генералната.

     Но сега... Сега вече бе друго. Нямаше и помен от Истина. От Тривиалност, Обикновеност, Леснота, Яснота, Генералност.

     Сега имаше Неяснота, Липса на логика, Главоблъсканица, Тъмнина... С една дума – Безкрайност. Това имаше...

     Не, Сузи не усещаше да притежава Безкрайността. Просто някак я усети. Без да иска.  Почувства и дори видя присъствието й. Но не повярва в него.
     Как започна всичко това отначало? Сузи четеше едно есе на Борхес – „Вечното надбягване между Ахил и костенурката”. Дотук добре. Но в есето авторът бе дал толкова задълбочени и обхватни становища по отношение на този парадокс и опитите за оборването му от страна на световни философи и мислители, че нямаше как читателят, в лицето на Сузи, да не се хване за главата! И да не усети, види, чуе, пипне, помирише и вкуси Безкрайността...
...

     Няколко думи за парадокса. Ахил и Костенурката ще се надбягват. Той бяга десет пъти по-бързо от нея, затова й дават десет метра преднина. Тръгват. Когато Ахил пробяга тия десет метра, костенурката ще е пробягала един метър, когато Ахил пробяга този метър, тя ще е пробягала един дециметър. Ахил пробягва дециметъра. Костенурката вече е пробягала един сантиметър отгоре. Той пробягва и него, но тя вече е минала още един милиметър... И така до безкрайност – доколкото може да се дели милиметърът. А той може да се дели безкрайно... От парадокса излиза, че Ахил никога няма да надбяга костенурката.

     Същото е със стрелата. Една стрела лети и трябва да премине определено разстояние. Във всеки един момент от полета тя се намира в определена точка, в която всъщност е в покой. Траекторията й е сбор от точки на покой. Покоят се счита за равен на нула. Сбор от безкрайно количество нули дава отново нула. (Според Зенон, поне както твърдят авторите, които го описват, движение не съществува. Или – с други думи – нищо не може са се случи в пространство-времето)

     Борхес добавя описанието на един друг подобен парадокс, известен на Изток и доказан от софиста Джуандзъ. Става дума за китайската легенда за скиптъра на императорите от династията Лян. Този скиптър се скъсявал наполовина при всеки нов владетел. Борхес пише: „Осакатеният от много династии скиптър все още съществува.”. Ето, опростено, какво визира тази апория. Една пръчка се счупва на две равни половини. След това остатъкът на още половина, след това отново, и отново, и отново. Всяка една новополучена пръчка ще може да се раздели наполовина. И така пръчката никога няма да свърши. Защото колкото и да се смали, тя винаги ще има среда, в която да се разполови. Затова и скиптърът е останал до днес. И май това със скиптъра е напълно вярно...
...

     Сузи четеше есето (по-точно – двете есета) на Борхес. В тях той бе цитирал много учени, мислители, писатели и философи – Аристотел, Дж.Х.Луис, Хобс, Джон Стюарт Мил, Анри Бергсон, Уилям Джеймс, Бъртранд Ръсел, Секст Емпирик, лорд Байрон, Тома от Аквино, Лайбниц, Херман Лотце, Ф.Х. Брадли, Луис Карол, Рене Декарт, Георг Кантор, Гомперц, Кант, Шопенхауер, Новалис, Данте Алигиери, Агрипа, Кафка, Николай Кузански... Едни правят опити да оборят парадокса, други добавят към доказателствата и обясненията нови доказателства – който се е занимавал с философия със сигурност е запознат с повечето доводи, изводи, полуизводи и отворени въпроси...

     Сузи се впечатли от заключенията на двете есета, и дори уставно ги сканира в електронния си дневник:

     Първо:

    „Това е краят на моята бележка, но не и на нашата главоблъсканица. Парадоксът на Зенон от Елея, както посочва Джеймс, е посегателство не само срещу реалността на пространството, но и срещу най-неуязвимата и фина реалност на времето. Ще добавя, че той превръща в тревожно приключение живота във физическо тяло, застиналата неизменност, потока на всекидневието. Подобен обрат се дължи на една-единствена дума – „безкрайност”, дума (а след това и понятие) будеща безпокойство, която безразсъдно сме създали и която, веднъж допусната в някоя мисъл, се взривява и я убива. ... Боя се, че след тъй компетентните мнения, които изложих, моето ще се стори колкото дръзко, толкова и тривиално. И все пак ще го изкажа: парадоксът на Зенон е необорим, освен ако не признаем идеалността на пространството и времето. Нека приемем идеализма, нека приемам конкретното нарастване на възприемането, и ще избегнем множащите се бездни на парадокса.
     Да посегнем на нашата идея за Вселената заради това късче елинска тъма? – ще попита моят читател.”

     Второ:

     „”Най великият магьосник (пише знаменателно Новалис) би бил оня, който омагьоса самия себе си до такава степен, че да приеме собствените си фантасмагории за самостойни явления." Не е ли такъв нашият случай? Аз предполагам, че е такъв. Ние (неделимото божество, което действа у нас) сме сънували света. Сънували сме го устойчив, тайнствен, зрим, вездесъщ в пространството и непоклатим във времето; но сме оставили в неговото здание тънки и вечни пролуки за безразсъдното, та да знаем, че е лъжлив.”
...

     Впечатли е слабо казано. От всичко това Сузи остана с усещане за дзен-будистко преживяване. Така да се каже – тя чу звука от пляскането на една ръка. Дали това беше Безкрайността? 

....

Какво ли сънуват другите?



     Силвия спеше. Наскоро бяха сменили спалнята и всичко около нея, и матракът й беше неземно удобен. Откакто спеше на него – о, чудо! – сънуваше много интересни, интензивни, цветни и наситени сънища.
     През деня, предхождащ тази нощ, Силвия се бе срещнала с една своя близка приятелка. Бяха си говорили за сънища и проблеми със съня – приятелката сподели, че от известно време не може да спи като хората. Тогава Силвия й каза:
– Какво ли би станало, ако някак успеем двете да се срещнем по време на сън?
– Ха, ха – изсмя се приятелката. – Научна фантастика!
     И Силвия сънуваше в момента как е с приятелката си на един планински преход. Беше изключително интересно. Виждаха какво ли не по пътя си. Имаха дори няколко приятни премеждия.
На сутринта Силвия се събуди с приятно усещане от нощните приключения. Помисли си: „Какво ли е сънувала приятелката ми? Ще й стане много интересно като й разкажа моя сън”.
     Телефонът иззвъня. „Кой ли е толкова рано?”
– Да?
– Силвия, знаеш ли какво сънувах!? – беше Приятелката. – Аз и ти бяхме на един планински преход...

............


събота, 14 януари 2012 г.

Душата е Щастието...

      Няколко изречения по моите суфистки търсения и намирания. :)))
      Днес препрочитах "Алхимия на щастието" на Хазрат Инаят Хан. Все още не мога да разбера, осмисля, схвана, видя, чуя, усетя, внедря, преживея какво точно имат предвид суфиите под думите "Щастието е самата Душа" или "Душата, това е Щастието", но може би тези думи не би трябвало да се разбират с някое от нашите сетива (или с действията, които аз изброих, така досадно, малко по-горе)... Явно това твърдение е най-добре да се осмисли с Душата...
      Опс! Пак сбърках! Не е правилно да се каже "осмисли с Душата"! Осмисля се с Разума. А думата "осмисляне" дали няма нещо общо с "осем"?! Аааа, стоп! Така с тази осмица ще се отплесна до плюс или минус безкрайност! :) 
      Може би е редно да звучи така: "Да се Одушеви с Душата"...
      Дали пък Щастието не е ОДУШЕВЯВАНЕ? 
      Или ... хм .... ВЪОДУШЕВЛЕНИЕ?! 
      Това беше експеримент. Без да имам представа какво искам да напиша, реших да се оставя на "Волята на Всевишния (или на НЕ-ЗНАМ-КОЙ) - 
      И май стигнах до нещо интересно. 
      Ето как едно суфистко изречение може да ни доведе до някакво откритие. Дори то да ни послужи само на нас лично - пак е велика работа! :)))


      :)))))

петък, 13 януари 2012 г.

Не виждаме нещата такива, каквито СА, виждаме ги каквито СМЕ

     Това обяснявал един суфист на новоизлюпения си ученик. 
     Ученикът обаче нищо не разбирал. Не можел да схване това изречение нито граматически, нито смислово, да не говорим за трансцедентално...
     Тогава Учителят спънал изневиделица Ученика си. Той паднал и си ожулил носа. Близо до тях имало сюрия деца. Виждайки падането на Ученика, те започнали да се смеят, както си му е редът. 
      Ученикът се почувствал много зле - хем го болял носът, хем трябвало да изтърпи срама си пред децата.
– Защо се хилят тези идиотчета! Нищо смешно не виждам!
– Защото са деца и не те са паднали... - подсмихнал се Суфи...
      Ученикът изведнъж вникнал в изречението...






(една среднощна суфи мъдрост ме накара да сътворя тази кратка "притча", голяма мъдрост ме е обзела нещо! :)))










картините са копирани от:
http://sapergalleries.com/Gonsalves.html


сряда, 11 януари 2012 г.

Дарът на Смока - една преживяна легенда


     По време на едно от скиталчествата ни из Дивото се натъкнахме на нещо не съвсем обичайно на пръв поглед, което обаче впоследствие се преобрази в легенда, прераснала от своя страна в нормална, макар и невероятна, закономерност.  

     Бяхме тръгнали от ранни зори по пущинаци и тупраци. Вече беше към единадесет часът, слънцето напичаше все по-силно и по-силно (съвсем нормално за средата на юли), когато се озовахме на един интересен хълм – височък, покрит с ниска, вече позагоряла трева. Гледаше към Реката, наподобяващ мини-плато – плосък отгоре и със стръмни склонове.  По средата на това плато видяхме огромен смок. За първи път виждах такъв. Беше дълъг към три метра. Кучетата, разбира се, го подгониха. Той запълзя с цел да избяга, като отвреме-навреме се обръщаше, притрайквайки заплашително челюсти към някой от песовете – да покаже, все пак, че не го е страх, независимо че бяга.

     Партньорът ми, който по принцип няма голям интерес към змиите, също се втурна да гони огромната змия. Искаше да я хване! Но понеже беше оборудван само с една тежка тояга – замахваше с нея към главата на бягащата гадина. Смокът изпадна в ужас – някак знаеше, че това е човек и не се обръщаше заплашително към него, както към кучетата, а бързаше да си спаси кожата.

     Преди да успея да се намеся, моят партньор беше успял да удари няколко пъти адски силно по земята.

– Спри! Спри! Спри! Ще го убиеш така! Спри! – догонвайки го, задъхана се разкрещях.

     Той ме чу и прекрати гонитбата. Аз си отдъхнах! Винаги се шашкам, когато виждам безсмислени прояви на Смъртта... „О, благодаря ти, Боже, че не насочи тоягата в целта! Благодаря ти и на тебе, Скъпи!”...

     Смокът продължи да бяга – вече стигаше ръба на „платото”. Беше се отдалечил на двайсетина метра от нас. Тъкмо мислех, че ще превали ръба и ще се шмугне в някоя дупка, когато той ненадейно спря и вдигна глава – както правят кобрите! Гледаше към мене! Усетих, че става нещо! Подвикнах на кучетата – те са много възпитани – да спрат на място. Смокът продължаваше да ме гледа и да не мърда.

     Зачудихме се какво ли значи това! Гледахме се мълчаливо с партньора ми. По принцип змиите никога не постъпват така. Тръгнат ли да бягат от хората – бягат, докато не се скрият на сигурно място.

     „Ееехх – помислих. – Ако бях змияр, сега щях да разбера какво ми казва този смок!”...

  ...Като малка се интересувах много от змиярите. В семейството ми се разказваха причудливи истории за тези хора – как се разбирали с най-различни змии, как вършели едва ли не чудеса! По тази причина за мен змиярите винаги са били осветени от един митичен ореол и винаги съм искала и аз да притежавам такива умения. Колко бях възхитена, когато прочетох в „Хари Потър”, че той може да говори със змиите! Имах чувството, че детството ми се връща с тази книга и че е писана точно за мен! В никоя друга книга не бях виждала да се споменава за тази рядка и странна дарба. Която обаче си е съвсем истинна...

     Тези мои мисли бяха прекъснати от смока. Той сниши отново горната си част, отдалечи се още около два метра – вече беше току до ръба – и отново спря, вдигна се и ме загледа!

     Сега вече бях сигурна – искаше да го последвам!

– Хайде! – казах тихо на партньора и тръгнахме полека към влечугото. Преди това хванахме кучетата на къс повод – не исках да провалят това особено събитие!

     Смокът изчака да се приближим на около седем метра и запълзя пред нас. Не много бързо – явно знаеше, че за да ни води, трябва да поддържа такова темпо. Заспускахме се след него по стръмния склон. Стигнахме до основата.  Доста скалиста, на места обрасла с гъсти храсти. Бяхме на около пет метра зад него, когато той спря пред един огромен камък, по-скоро – пред гъсталака около камъка. Отново се надигна, погледна ме, после се промуши под гъсталака.

     Спогледахме се. Знаехме какво мисли другия и мислите ни бяха еднакви. Извадихме ножовете и брадвичките и започнахме да си проправяме път в храсталака. Не беше напразно! Когато стигнахме до камъка видяхме, че змията явно е влязла в една голяма дупка – наподобяваше  тесен вход на пещера и през нея можеше да влезе едър човек. Стояхме пред него и гледахме в недоумение и почуда. Разбира се, дори не си помисляхме да влезем. Първо – не сме спелеолози, нито имаме подходящо оборудване. Пък и страшничко си е да се вмъкнеш в такава дупка просто ей така! Докато стояхме и се дивяхме, смокът се появи отново – стоеше на входа, вдигнал глава – съвсем близо до нас! После влезе замалко и пак излезе, гледайки настоятелно към мене!

     „Господи, явно иска пак да го последваме! Не мога! Не мога! Не мога!”... Продължавах да изричам наум това „не мога не мога” като някаква френетична мантра...

     Все още изричайки отчаяно ужасното „не мога”, някак като в транс видях, че смокът пак влиза навътре. Изчезна. Трансът ми още не бе свършил, когато го видях да се връща отново. Само че този път носеше нещо в устата си и дойде съвсем до мене! Спря пред мен, изправи се!

     „Ужас! Ужас! Ужас!” – вкамених се, не усещах какво става наоколо. Древният страх явно действаше с пълни сили! Едно е да стоиш на няколко метра от змия, друго е тя да се изправи току пред тебе! „Е, това все пак е само смок! – помислих. – Не е огромната кралска кобра, която се изправила през майката на д-р Дийпак Чопра – и не й направила нищо, а и донесла просветление... Да, де, ама едно е да четеш за това, друго е, когато ти се случва реално.”

–...ми го! Анна, вземи го! Анна! – усетих се. Сякаш от най-дълбоката дупка във Вселената викаше моят партньор. Не можех да отделя поглед от стоящия пред мене и вдигнал се на нивото на очите ми смок, но с периферното си зрение видях как „Май прешъс” ми ръкомаха възбудено и крещи ли, крещи! Странно усещане! Той беше на около четири метра от мене, а аз го чувствах далечен, като в най-далечната и дълбока вселенска дупка... Смисълът на думите му най-сетне стигна до там, където ставаха ясни смислите:

     „Какво да взема? Смока ли? Ти полудя ли?!” – казах мислено.

      Не знам дали партньорът ми ме е чул по телепатичен път, но явно беше разбрал, че не разбирам и викна силно:

– Пръстена! Вземи пръстена! Не виждаш ли, че чака да го вземеш! Вземи го! Не бой се! Той го носи на теб! Чуваш ли! Анна! Анна! Бързо! Действай! Вземи го! Анна!

     „Лесно ти е на тебе! Не ти си пред тая гад!”... Но в един момент осъзнах какво ми казва! Да, смокът държеше някакъв блестящ пръстен в устата си и ме гледаше неподвижно и втренчено!

     „Господи! Само „Властелинът на Пръстените” ми липсваше сега!” - къде на шега, къде в хистеричен стрес помислих и не усетих как посегнах към смока, сложих шепата си пред него...
В ръката ми падна тежък пръстен!

     Смокът изчезна в дупката... Повече не се показа.
...

     Няма да описвам обстойно пръстена. Той е златен, масивен – това е достатъчно. Върху него, разбира се, има гравирани няколко причудливи знаци. Всъщност - тях няма да описвам. Мисля, че би било опасно... Няма да казвам за какво опасно. Ще се досети, който трябва.

     Няма и да споменавам, че през годините често сме се майтапели с партньора ми във връзка със смоците. Тяхната фалическа символика и моят интерес към тях неминуемо водеха до много забавни майтапи. Дали този дар не е някаква странна игра на съдбата? – мислех си често във връзка с пръстена. Човек обикновено не може да си представи, че обектът на шегите му може да е нещо повече от обект за шеги...
...

     Пръстенът дълго време стоя в кутийката, в която държа оскъдните си накити. Отвреме-навреме го вадех и му се любувах, спомняйки си за онзи наситен ден, когато го получих. „Дарът на Смока” – така кръстих този странен пръстен. Сигурно струваше цяло състояние! Но за мен това нямаше значение – достатъчна ми беше „магията на Дара” – така наричах пък преживяването си в онзи паметен ден... Много рядко си го слагах на пръста. Едно – защото беше голям и ми хлопаше дори на палеца и показалеца, и второ – някак не се чувствах комфортно с него. Една вечер, обаче, много изморена, явно съм заспала с пръстена – надянат на левия ми показалец.

     Никой няма да се учуди от факта, че сънувайх странен сън! Яви ми се Смокът! Каза ми нещо твърде интересно за пръстена. Ако имам някакъв въпрос – какъвто и да е той – достатъчно било да си сложа пръстена, да заспя с него и съм щяла да получа верния отговор в съня си! Няма да разправям, че това беше много впечатляващ, запомнящ се, архетипен дори, сън! Смокът обясняваше, че е пазител на някакво съкровище, което съдържало много предмети,  подобни на моя пръстен, с особени свойства и т.н. Тези предмети обаче не били безопасни. „Дори някой да намери съкровището и да го отнесе – казваше Смокът, - той няма да знае за свойствата на предметите.А и всеки, който притежава „нерегламентирано” някой от тях, ще бъде прокълнат и ще му се случват нещастия, докато не се отърве от този предмет – ако оцелее междувременно!”. Безопасно могат да ползват предметите единствено „благословени от смока” същества. Каквато се явявах аз в случая...

     Смокът казваше още, че той всъщност бил Дракон – но в други измерения. Пред мен изглеждал и си бил обиновен смок. Потвърди, че легендите за дракони – пазители на съкровища – са напълно верни. Обясни ми и защо ми е дал този изключителен подарък. Драконите-смоци можели да виждат Съдбата. Не ми обясни какво точно е Съдбата, но каза, че всъщност той трябвало да загине от тоягата на моя партньор. Моята намеса предизвикала някаква особена „промяна в тъканта на съдбата” и съответно промяна в самата съдба на този Смок-дракон. За благодарност той решил да ми покаже цялото съкровище... (Какво съм щяла да видя и как да се променя от това – дори не ми се иска да гадая!) ... Но като видял, че няма как да ме накара да вляза в пещерата, избрал Пръстена за личен подарък...
...

     Много години изминаха, откакто получих Дара на Смока. Сега Светът е в краката ми. Но не е лесно!

     Ако някой не вярва – да отиде да потърси Смока!

11.01.2012г. Аеиа