неделя, 8 януари 2012 г.

Живият сняг – чичковците и лелките пристигат


     Събудих се ненадейно в средата на нощта. Без причина - нито сънувах нещо, нито усещах някакво физическо неразположение. Само в момента на събуждането имах смътното усещане-спомен, че някой ме вика. Реших да стана и да погледна навън, през прозореца – беше валял сняг цяла нощ и все още продължаваше да вали. Нямаше нужда от запалване на лампите – отвън влизаше една омагьосваща, макар и приглушена, светлина – снежният нощен светлик, който преобръща чернотата на нощта в сияеща белота.

     Приближих до прозореца, с намерението да се порадвам на магичната зимна нощ – както го бях правила безчет пъти през съзнателните си зими.

  ...И тогава Светът се промени...

     Вперих поглед в пейзажа навън, без да мога да помръдна!

     Всяка една снежинка беше възседната от миниатюрно човече!  Човечетата бяха хем странни, хем съвсем обикновени на вид. Различих представители и на двата пола. Женските приличаха на пухкави, възпълнички лелки или бабки – от приятния вид, който е с покровителствено-майчинско излъчване и те кара да се чувстваш уютно навсякъде. Мъжките бяха нормалният  аналог на женските – чичко-дядковци, някои по-слабички, други възпълни, добродушни, някои плешиви, улегнали и остроумни. Всъщност, не знам как ги определих по този начин – просто тези мисли ми нахлуха в нетренирания в концентрация ум, докато гледах като хипнотизирана среднощните нестандартни ездачи.

     Човечетата бяха засмени и силно приповдигнати. Крещяха радостно – като возещи се на бързо влакче в лунапарк. Когато съответната снежинка допреше земята, те пъргаво скачаха на твърдото и бегом се понасях в посока север. Същото правеха и тези, чиито снежинки кацаха на прозоречния перваз пред мен.

     Не знам колко време съм ги гледала така. Те сякаш въобще не ме забелязваха. Дали защото прозорецът бе затворен и външната светлина се отразяваше в него по начин, който да ме прикрива от външно виждане? По едно време се окопитих и реших да вляза в контакт с някое. Това щеше да стане най-лесно с тези от перваза – преди да са се юрнали да слизат по стената...

     Отворих. Започнах да викам: „Ехо! Привет!Здравейте!” – към всяко кацнало. Но те продължаваха да не ме забелязват. Опитвах и опитвах да направя контакт. Не усещах външния студ. Кой ли би го усетил в такъв момент! Започнах и да ръкомахам над тях. Всъщност – при тези си опити забелязах, че съвсем малко човечета кацаха на перваза – те сякаш направляваха снежинките и явно само най-неумелите ездачи се приземяваха (или припервазяваха?) там. По едно време реших да осъществя физически контакт. Изчаках кацането на един миниатюрен дебеличък чичко и поставих показалеца си пред него, с цел да го спъна. Всъщност – нямаше да го спъна – той беше толкова малък, че трябваше да се изкачи по него, за да го преодолее. „Сега ще ме видиш! Щеш не щеш!”

     Той наистина се спря. Обърна глава към мене, фиксира ме с поглед, усмихна ми се леко, после обаче се намръщи и каза:

– Не е прилично да се опитвате да спъвате възрастен човек! Не Ви подхожда нито на възрастта, нито на възпитанието!

– Извинете ме – сконфузих се аз, сякаш бях опитала наистина да спъна непознат човек на улицата. – Просто... Просто за първи път виждам хора като Вас и ... и... и... много искам да разбера какви сте!

– Ха ха ха – човечето се затресе от неудържим смях. – Ами че Вие със сигурност не знаете и хората като Вас какви са – така ли ги спирате по улиците!? – каза, когато успя да спре да се смее.

– Неее, не, разбира се. Ох... Ннне- не-не-не знам как да Ви обясня... – изпелтечих.

– Добре, добре! Да, всъщност – знам защо ме спряхте и какво искате да знаете.

– А  вие виждахте ли ме, преди да Ви препреча пътя? – прекъснах го.

– Ами да! Всички ние Ви виждаме в този момент – но смятаме за целесъобразно да не Ви обръщаме внимание и да се правим, че не виждаме. Наш пропуск – какво да се прави! Не трябваше да ни засичате вие тази нощ – но вече е късно!

– Еееййй, Дивчо! – чух да вика от долу едно човече – явно викаше моя събеседник. – Кое време стана?! Идвай, стига се забаламосва!

– Дивчо? Вие Дивчо ли се казвате? – може би трябваше да печеля време? Исках на всяка цена да задължа този "дивчо" и да разбера колкото е възможно повече за него и народа му. – Знаете ли, че „див” значи божествен?

– Знам! – отново се засмя Дивчо. – Знам и какво искате – да разберете какви сме. Айде, от мен да мине – ще Ви кажа! Ние сме Небесният народ. Пътуваме с водата – със сняг, с дъжд, с мъгла, по облаци, реки и океанови пръски – всякак. Зная, че не сте чували и чели за нас. Поне не във вида, в която сме наистина. Хората иначе знаят за съществуването ни – но най-често ни представят като красиви Небесни ангели, с всичките им величествени атрибути. Голям смях, нали?!

– А защо идвате на Земята и закъде сте се забързали? – успях да питам аз. Дори не ми минаваше през ума, че се намирам в, меко казано, странна ситуация.

– Идваме по молба на определени хора. Изпълняваме някои техни желания. Неслучайно много хорски учения натякват, че е добре да се научите да се концентрирате, да не разпилявате енергията на Ума си – която е огромна и силна – едно от най-силните неща изобщо. Но е и безразборна и хаотична. Успеете ли да я канализирате и концентрирате – можете да правите чудеса. А ние ги изпълняваме! Това е!

– И изпълнявате желания само на хора, които могат да се концентрират?

– Да! Само и единствено! Някои го правят спонтанно, други се учат...Но става трудно и единици успяват...

   „Сега! Сега е моментът! – помислих изведнъж. Слушайки Дивчо се бях сетила за едни мои съседи – много близки. И изключително добри хора. Имаха болно детенце. Страдаше от рядко заболяване – някакъв вид нелечима мускулна дистрофия или нещо подобно. Беше седемгодишно момченце. И вече съвсем не можеше да ходи – повече от година. Лекарите не му даваха много живот...„Ще поискам да го излекуват!”

– Не си го и помисляйте! Няма да стане! – Дивчо, то се знае, четеше мислите ми.

– Защо?! Аз контактувам с Вас! Следователно съм концентрирана и съм Ви викнала по някакъв начин!– направо не можех да се позная. За първи път се усещах така концентрирана и знаеща какво точно искам! Чувствах огромна воля и решителност.

– Това е случайно! Вие нямате никаква заслуга за това! Просто наш пропуск!

     Моментът беше много концентриран! Сетих са за приказката за Духа в бутилката. Но всичко стана изключително бързо – ако бях мислила дълго, Дивчо неминуемо щеше да прочете мислите ми и да избяга. Посегнах и го хванах в шепата си! Усещах как удря с юмруци по вътрешната страна на моя свит юмрук.

– Няма да те пусна! – най-неусетно минах на „ти”. – Само срещу изпълнение на желанието ми!

     Явно се беше разкрещял телепатично за помощ, защото пред мен на прозореца надойдоха множество побратими и посестрими на хванатия. Всички те, гледайки ме мълчаливо в очите, май провеждаха някакъв разговор със „затворника”. След известно време чух Дивчо да казва:

– Решихме! Ще изпълним желанието ти! А сега ме пусни!

     Понечих да разтворя длан, но сметкаджийският ми мозък моментално проработи: „Ами ако само така казва?! И избяга без да е изпълнил желанието ми?!”...

– Ще те пусна, когато видя резултата! – до леглото, на нощното шкафче, винаги имам пластмасова бутилка с вода за през нощта. Без да отпускам юмрука си, взех бутилката, изсипах водата през прозореца (той пътува по вода – може би нищо няма да му стане? – помислих, но за всеки случай хубаво я изцедих – до последна капка.) После внимателно успях на хвана малкия чичко с пръсти и да гопусна в шишето. Завинтих капачката.

– Ха така! Като видя резултат – ще те пусна!

– Не ми е приятно, че ми говорите на „ти” ! – странно, чувах го много ясно и през бутилката. – Но добре, ще изчакам до утре! Вие сте първата, която успява да вкара един от нас в пластмасова бутилка. Досега се е случвало само в стъклени – чели сте приказки по тези случаи! Чудя се – дали Хората ще разберат и за тази приказка? – Дивчо започна да се смее – явно му беше минал яда.

     После съм заспала. На сутринта бях събудена от някакви неистови писъци. Носеха се от съседния двор. Преди да успея да стана, в стаята сърдито нахлу тийнейджърката ми дъщеря:

– Мамооо, пак не успях да се наспя! Комшиите нещо са полудели!

     Погледнах от прозореца: в съседния двор едно дете тичаше, падаше и се въргаляше буйно в снега, а двама възрастни го замеряха със снежни топки и пищяха, крещяха, пищяха, викаха – като че ли от радост... Отидох до нощното шкафче – дъщеря ми въпросително ме гледаше – чакаше да й обясня защо са тези крясъци. Аз взех бутилката и изсипах съдържанието й през прозореца.

     На въпросителни поглед на дъщеря ми, отвърнах само:

– Беше влязла някаква мухичка...


...

2 коментара:

  1. Хихихих.Концентарция му е майката.
    И вяра бащата,резултат -отроче изпълнено желание :)))
    Поздрави,ама бързам,че гледам тук някакъв сняг се опитва да вали :))

    ОтговорИзтриване
  2. Привет, Кайти! :))))) Значи сняг!? Супер! :))) Чичковците и Леличките пристигат! :)))
    Всъщност - и за качественото извършване на съвсем обикновени ежедневни дейности е нужна концентрация в самите тях! Какво остава за нещо "по-така"...:) Но екстра го каза: "Майка Концентрация и Вяра Баща" - страхотно! Копирам си го за употреба!
    Успешна седмица в снега! :)

    ОтговорИзтриване