събота, 7 януари 2012 г.

Демонът на Подземната вода се скри под шезлонга...


     Това е невероятната, граничеща с лудост история, която ми се случи по време на една кратка спа-почивка в  известен наш минерален курорт. Нещата започнаха около една седмица преди заминаването. С един сън. Не беше толкова сън, колкото гранично среднощно състояние, излизане на астралното тяло, може би, което ме закара в пещера, разположена дълбоко под земята. 

     Знаех, че нито сънувам, нито е „реалност”. Контролирах всичко, бях в съзнание. Летях. Пещерата беше приказна, с разноцветни скали, сталактити, сталактони, сталагмити и други причудливи пещерни образувания. Виждах всичко, макар да нямаше осветление, поставено от човека – както го има в пещерите, пригодени за посещения на туристи. Когато влизах в огромни пещерни зали, съзирах с периферното си зрение, че над мен се носят драконоподобни същества – но не гледах нарочно нагоре... В такива състояния не всичко е важно, нито необходимо да се види – много от нещата ги усещаш, някак мислейки, че ги виждаш. Просто не ти е нужно да виждаш, за да виждаш. Който го е преживял, знае за какво става въпрос...

     Но него го видях. Не си каза името, но се представи като Демон на Подземната вода... Както си прелитах над подземната река, преминаваща през една средно голяма, сравнително дълга, висока около 7 – 8 метра пещерна камера, той излезе изведнъж от водата и ме повика с махване на ръка. „Кацнах” при него. Едно – защото ме повика и възпитанието ми го изискваше, друго – понеже не бях виждала наживо досега такова същество и ми стана интересно да разбера какво е. Някъде в себе си знаех отговора, но тази моя част, която живее в света на хората, и която, както споменах, също беше будна, не знаеше... И добре че беше будна и „човешката ми част”, защото без нейното безумно любопитство нямаше да преживея нещата, за които разказвам...  Като си помисля колко празен, беден и скучен би бил животът ни, ако го нямаше това човешко любопитство – често свързано с незнание и свързаните с него опасности – но пък отриващо ни нови и нови светове и хоризонти, за повечето от които не сме и подозирали, че съществуват...

     Демонът приличаше малко на анимираните джуджета от „Снежанка” на Уолт Дисни. Беше висок около седемдесет сантиметра (седем! – помислих, защо ли това свещено и многозначно число е свързано толкова с тия джуджета?), но на вид беше някак по-млад, по-скоро безвъзрастов, бялата му, дълга брада имаше леко зеленикав оттенък, дрехите  му, досущ  като на джуджетата – и те бяха синьо-зелени на цвят. Очите му, без мигли – огромни и воднисти, нямаха определен цвят. Отвреме-навреме ставаха яркосини, после почерняваха. Вежди – изключително подвижни, макар дебели и надвиснали – чисто водорасловозелени.

-         –  Ето те и тебе! – усмихнато започна Демонът, сякаш бяхме дългогодишни приятели, които не са се виждали отдавна. – Искам да направиш нещо...

-          – Ти хубаво искаш – прекъснах го, - но най-вероятно ще си останеш само с искането. Тук съм случайно и мисля, че ме бъркаш с някого...

-          – Не те бъркам, знам точно коя си – и Демонът каза трите ми имена, ЕГН, адрес, членове на семейството ми и няколко други подробности. След което зачака да кажа нещо, преди да продължи. Аз, разбира се, позволих това да ме убеди в едностранното ни познанство и му казах да продължава. Той това и чакаше.

-         – Ти и семейството ти трябва да отидете в град Г. на почивка, в хотел С. След седем дни. Още днес направи резервация!...

-         – ?!? – не можех нищо да продумам от учудване на абсурдното и смешновато демоново искане. Демонът забеляза това и реши да уточни – може би знаеше, че по този начин ще ме убеди да изпълня желанието му:

-       –   Там, в хотела, ще има двама души, съпрузи, млади хора, които ти трябва да принудиш да си тръгнат на другия ден, след като ги видиш! Стаите ви ще са една до друга...

–-    –    Но как така? И защо? – казах на глас, а в себе си помислих – май сънувам, нищо че си мисля, че съм в пълно съзнание – такива абсурдни неща стават само в сънищата...

     Демонът обаче явно чуваше и мислите ми, защото продължи с убеждаването:

-          – Струва ти се абсурдно, да. Не мога да ти обясня всичко, но приеми, че ако тези двамата останат там, в градчето ще се случи страшно природно бедствие и ще загинат много живи същества...

-        –  Ааа, откога вие, водните духове, започнахте да се интересувате от хората? Че и да ги спасявате? – не се сдържах да вметна аз с подчертано порицаваща ирония.

-        –  Ами не мога да ти кажа точна дата и час – подхвана иронията и Демонът, - но това е един от моментите, когато го правим.

-       –  Е не можеш ли да го направиш без мене?  Изглежда ми много абсурдно и напълно ненужно аз да прогонвам младите хора от почивката им.

-        –  Знам, но това е положението! Просто ти бъди там – пък, ако не успееш да ги прогониш ти, ще го направя аз, но ми е нужно присъствието ти... Без него няма да мога да направя нищо...

-         –  Добре – казах, - но само да си ме метнал! Ще те намеря и ще ти ударя един хубав бой с тояжката на прабаба ми!

     Моята прабаба често контактуваше с  такива „същества”. Беше си напълно нормална, работна жена, с голямо семейство, но твърдеше, че е наказана да вижда и „другия” свят. Та понякога се случваше хората да я виждат да размахва тояжка във въздуха, сякаш гони някого. После обясняваше, че прогонвала някакъв” таласъм”, който й досаждал...

-         –  Ооо, помня я прабаба ти, и тояжката й помня – засмя се Демонът. (а аз съвсем се отказах да мисля логически) – Готов съм да изтърпя и нейната тояжка, но обещай, че ще отидеш там на спа процедури!

-        –  Обещавам! – казах полутържествено, полуиронично. Тогава Демонът се усмихна, кимна доволно, направи дъгообразен скок, цопна в подземната река и изчезна.
...

     На сутринта заявих на мъжа ми, че сме много изморени и няма да е зле след седем дни да отидем малко да се поглезим и да си възстановим силите за три-четири дни на спа процедури в градчето Г. Той се съгласи, а децата бяха във възторг. Още същия ден направих резервация в демоноуказания хотел . Доста  луксозен, между другото. Кой знае защо, не се учудих, че Демонът на подземната вода е запознат с хотелската инфраструктура на градчето Г.

     Преди да направя резервацията се чудех какво да резервирам, защото водния демон не ми бе дал инструкции – трябваше ни апартамент, а Демонът беше споменал само, че стаята на въпросното младо семейство ще е до нас. Притесняваше ме, че беше казал стая... Оказа се, че за искания от мен период нямаше свободни апартаменти, нито студия, та затова резервирах две двойни стаи – Демонът явно си вършеше работата...

  ...Цялата ситуация ми се виждаше доста абсурдна и не вярвах, че има кой знае каква истина в това. Дори на моменти си мислех, че съм напълно обезумяла, за да изпълнявам исканията на едно съновидение, но пък от друга страна се успокоявах, че нищо не губя от това. Напротив – печелех почивка и хубави емоции за семейството си...

  ... Дойде моментът, когато пристигнахме в хотела. Докато любезната рецепционистка изпълняваше ритуала по настаняването и информирането на новодошли гости, двама млади хора, мъж и жена, дойдоха на рецепцията и мъжът зададе някакъв въпрос. Не се съсредоточих да го чуя, нито им обърнах внимание, но те тръгнаха да се качват с мен с асансьора. Мъжът ми отиде с пиколото да натоварят багажа от колата, така че аз пътувах сама с двойката. Насочих се по номерацията към стаята. Какво бе учудването ми, когато тези мъжът и жената  влязоха в стаята до нашата... „Аха! – не се сдържах да си кажа аз. – Тези двамата ще трябва да ги гоним! Изглеждат толкова щастливи! Как ли ще стане?”. Освен това се шашнах, че още с пристигането си видях „мишената”. Това не можеше да е истина! Въпреки тази отчайваща синхронност, реших, че нищо няма да предприемам, а ще си гледам кефа. Все пак – бях изпълнила главното условие – да присъствам в хотела в указаното време...

     Почти веднага след настаняването цялото семейство отидохме в спа комплекса на хотела и се натопихме в огромния минерален басейн. Още при първото си гмурване до дъното – познайте кого видях? – Демонът на подземната вода! Беше стъпил на дъното на басейна, гледаше ме в очите и доволно се хилеше, даже ми показа знака на победата с ръка – вдигна весело палец нагоре! ... Да, казах си като излязох на повърхността, не ще да е било само сън...

     После се отдадохме на различни процедури. И понеже с мъжа ми имаме различни предпочитания за реда  и продължителността на тези процедури, не навсякъде бяхме заедно. Така се случи, че в парната баня се падах сама. Но само си мислех, че ще съм сама. Демонът беше там...  

-         –  Е – отпочна той, - видя въпросната двойка, какво смяташ да предприемеш? Сега, след парната баня и ледената стая, ти се пада да поседиш в залата за релакс. Ще бъдете там ти и те двамата – други хора няма да има. Тогава е моментът да действаш.

–-     –  Няма да стане! – отговорих. Едва го виждах през парите, но усещах присъствието му много осезаемо. Чудех се – ако някой влезе – дали ще го види...- Нищо няма да правя! Изпълних условието ти, ако мога да го нарека условие... добре де – обещанието, което ти дадох – тук съм. Сега е твой ред...

-         –  Исках да го избегнем. Аз мога да ги изгоня оттук, но ще го направя по неприятен начин. Все пак – не съм човек. Обаче знам, че за вас хората ще е неприятно. Та затова се надявах ти да го направиш.

-         – Еее! Нали няма да ги убиеш!?

-          – Няма, няма. Имаш време да помислиш още – до залата за релакс...

     И Демонът изчезна...

... Влязох в релакса. Обстановката – много приятна. Голямо, просторно, но уютно помещение. Живописна каменно-скалиста, огромна камина. Много декоративни вази със сухи цветя и слама, картини. Около 15 красиви и удобни шезлонги, разположени с краката към камината (както обясняваха в упътванията, според Фън Шуй при релакс трябва краката ти да сочат към Огъня, за да вземеш максимално от енергията му). Над всеки шезлонг – окачени слушалки с няколко вида дзен музика. Лягаш, пускаш музиката в слушалките и излиташ в света на релакса. В залата нямаше никого. Зарадвах се, че този път Демонът не беше познал. Таман се настанявах на най-близкия до камината шезлонг и видях „моя приятел”, настанен и със слушалки на ушите на съседния. Той се направи на изненадан, че ме вижда, махна слушалките и отново започна да ме подкокоросва „да действам”. Започнахме спор. Той тъкмо казваше – „Добре тогава, аз ще действам!”, когато някой отвори вратата на залата. Демонът скокна и бързо се шмугна под моя шезлонг... А в залата влезе мъжът, последван от жената. Кимнахме си, те се настаниха един до друг на няколко шезлонга от мене, надянаха слушалките и се отнесоха...

...Чудех се, дали ако моя приятел, Демонът, не бе успял да се скрие под шезлонга, те щяха да го видят. Това беше едно от нещата, които никога нямаше са разбера, може би...

     Минаха две-три минути. Двамата като че ли заспаха. Демонът излезе изпод шезлонга ми, захили ми се, разцепи се на две половини, които вече не бяха с демонски вид, а приличаха просто на две сивкави облачета пара. Облачетата се завихриха и влязоха в двамата релаксиращи през носовете им – те сякаш ги вдишаха...
...

     Вечерта си легнахме рано – бяхме приятно изморени. Аз не можах да заспя обаче – все очаквах да стане нещо. И то стана. Нашите съседи се прибраха към единайсет и половина. Чух ги да си говорят по коридора. И не дълго след прибирането им, помежду им избухна страшен скандал. Викове, крясъци – нещо невероятно! Чувах почти всичко. Беше ми крайно неприятно. Толкова грозни обиди не бях чувала да си отправят млади, а и всякакви други хора. Още повече, че те изглеждаха толкова щастливи и обичащи се! Не им омръзна да викат докъм два и половина часа – тогава дойде май човек от рецепцията да „въдвори ред”. Явно някой друг изтерзан съсед не бе успял да издържи и се бе обадил да се оплаче...  Та след два и половина млъкнаха. Аз успях да позаспя, но в шест бях будна. Към шест и половина чух раздвижване в коридора. Погледнах през шпионката. Нашите двама съседи се изнасяха мълчаливо от стаята си...

     Я виж ти за какво ставали понякога скандалите – помислих. Ако не го бях видяла, нямаше да повярвам. А може би тези млади хора, участници в гадния скандал, биха се почувствали по-добре (защото изглеждаха много изтощени и нещастни, когато напускаха), ако им кажех, че със скандала си са спасили градчето... Обаче – почти съм убедена, че и да им кажех, нямаше да повярват...

2 коментара:

  1. Хем спаси града,хем почивка си направи :))
    Кой като теб,а ?

    ОтговорИзтриване
  2. Кайти :)))) Аз съм против работата по време на почивка - но като се налага...;)

    ОтговорИзтриване