сряда, 11 януари 2012 г.

Дарът на Смока - една преживяна легенда


     По време на едно от скиталчествата ни из Дивото се натъкнахме на нещо не съвсем обичайно на пръв поглед, което обаче впоследствие се преобрази в легенда, прераснала от своя страна в нормална, макар и невероятна, закономерност.  

     Бяхме тръгнали от ранни зори по пущинаци и тупраци. Вече беше към единадесет часът, слънцето напичаше все по-силно и по-силно (съвсем нормално за средата на юли), когато се озовахме на един интересен хълм – височък, покрит с ниска, вече позагоряла трева. Гледаше към Реката, наподобяващ мини-плато – плосък отгоре и със стръмни склонове.  По средата на това плато видяхме огромен смок. За първи път виждах такъв. Беше дълъг към три метра. Кучетата, разбира се, го подгониха. Той запълзя с цел да избяга, като отвреме-навреме се обръщаше, притрайквайки заплашително челюсти към някой от песовете – да покаже, все пак, че не го е страх, независимо че бяга.

     Партньорът ми, който по принцип няма голям интерес към змиите, също се втурна да гони огромната змия. Искаше да я хване! Но понеже беше оборудван само с една тежка тояга – замахваше с нея към главата на бягащата гадина. Смокът изпадна в ужас – някак знаеше, че това е човек и не се обръщаше заплашително към него, както към кучетата, а бързаше да си спаси кожата.

     Преди да успея да се намеся, моят партньор беше успял да удари няколко пъти адски силно по земята.

– Спри! Спри! Спри! Ще го убиеш така! Спри! – догонвайки го, задъхана се разкрещях.

     Той ме чу и прекрати гонитбата. Аз си отдъхнах! Винаги се шашкам, когато виждам безсмислени прояви на Смъртта... „О, благодаря ти, Боже, че не насочи тоягата в целта! Благодаря ти и на тебе, Скъпи!”...

     Смокът продължи да бяга – вече стигаше ръба на „платото”. Беше се отдалечил на двайсетина метра от нас. Тъкмо мислех, че ще превали ръба и ще се шмугне в някоя дупка, когато той ненадейно спря и вдигна глава – както правят кобрите! Гледаше към мене! Усетих, че става нещо! Подвикнах на кучетата – те са много възпитани – да спрат на място. Смокът продължаваше да ме гледа и да не мърда.

     Зачудихме се какво ли значи това! Гледахме се мълчаливо с партньора ми. По принцип змиите никога не постъпват така. Тръгнат ли да бягат от хората – бягат, докато не се скрият на сигурно място.

     „Ееехх – помислих. – Ако бях змияр, сега щях да разбера какво ми казва този смок!”...

  ...Като малка се интересувах много от змиярите. В семейството ми се разказваха причудливи истории за тези хора – как се разбирали с най-различни змии, как вършели едва ли не чудеса! По тази причина за мен змиярите винаги са били осветени от един митичен ореол и винаги съм искала и аз да притежавам такива умения. Колко бях възхитена, когато прочетох в „Хари Потър”, че той може да говори със змиите! Имах чувството, че детството ми се връща с тази книга и че е писана точно за мен! В никоя друга книга не бях виждала да се споменава за тази рядка и странна дарба. Която обаче си е съвсем истинна...

     Тези мои мисли бяха прекъснати от смока. Той сниши отново горната си част, отдалечи се още около два метра – вече беше току до ръба – и отново спря, вдигна се и ме загледа!

     Сега вече бях сигурна – искаше да го последвам!

– Хайде! – казах тихо на партньора и тръгнахме полека към влечугото. Преди това хванахме кучетата на къс повод – не исках да провалят това особено събитие!

     Смокът изчака да се приближим на около седем метра и запълзя пред нас. Не много бързо – явно знаеше, че за да ни води, трябва да поддържа такова темпо. Заспускахме се след него по стръмния склон. Стигнахме до основата.  Доста скалиста, на места обрасла с гъсти храсти. Бяхме на около пет метра зад него, когато той спря пред един огромен камък, по-скоро – пред гъсталака около камъка. Отново се надигна, погледна ме, после се промуши под гъсталака.

     Спогледахме се. Знаехме какво мисли другия и мислите ни бяха еднакви. Извадихме ножовете и брадвичките и започнахме да си проправяме път в храсталака. Не беше напразно! Когато стигнахме до камъка видяхме, че змията явно е влязла в една голяма дупка – наподобяваше  тесен вход на пещера и през нея можеше да влезе едър човек. Стояхме пред него и гледахме в недоумение и почуда. Разбира се, дори не си помисляхме да влезем. Първо – не сме спелеолози, нито имаме подходящо оборудване. Пък и страшничко си е да се вмъкнеш в такава дупка просто ей така! Докато стояхме и се дивяхме, смокът се появи отново – стоеше на входа, вдигнал глава – съвсем близо до нас! После влезе замалко и пак излезе, гледайки настоятелно към мене!

     „Господи, явно иска пак да го последваме! Не мога! Не мога! Не мога!”... Продължавах да изричам наум това „не мога не мога” като някаква френетична мантра...

     Все още изричайки отчаяно ужасното „не мога”, някак като в транс видях, че смокът пак влиза навътре. Изчезна. Трансът ми още не бе свършил, когато го видях да се връща отново. Само че този път носеше нещо в устата си и дойде съвсем до мене! Спря пред мен, изправи се!

     „Ужас! Ужас! Ужас!” – вкамених се, не усещах какво става наоколо. Древният страх явно действаше с пълни сили! Едно е да стоиш на няколко метра от змия, друго е тя да се изправи току пред тебе! „Е, това все пак е само смок! – помислих. – Не е огромната кралска кобра, която се изправила през майката на д-р Дийпак Чопра – и не й направила нищо, а и донесла просветление... Да, де, ама едно е да четеш за това, друго е, когато ти се случва реално.”

–...ми го! Анна, вземи го! Анна! – усетих се. Сякаш от най-дълбоката дупка във Вселената викаше моят партньор. Не можех да отделя поглед от стоящия пред мене и вдигнал се на нивото на очите ми смок, но с периферното си зрение видях как „Май прешъс” ми ръкомаха възбудено и крещи ли, крещи! Странно усещане! Той беше на около четири метра от мене, а аз го чувствах далечен, като в най-далечната и дълбока вселенска дупка... Смисълът на думите му най-сетне стигна до там, където ставаха ясни смислите:

     „Какво да взема? Смока ли? Ти полудя ли?!” – казах мислено.

      Не знам дали партньорът ми ме е чул по телепатичен път, но явно беше разбрал, че не разбирам и викна силно:

– Пръстена! Вземи пръстена! Не виждаш ли, че чака да го вземеш! Вземи го! Не бой се! Той го носи на теб! Чуваш ли! Анна! Анна! Бързо! Действай! Вземи го! Анна!

     „Лесно ти е на тебе! Не ти си пред тая гад!”... Но в един момент осъзнах какво ми казва! Да, смокът държеше някакъв блестящ пръстен в устата си и ме гледаше неподвижно и втренчено!

     „Господи! Само „Властелинът на Пръстените” ми липсваше сега!” - къде на шега, къде в хистеричен стрес помислих и не усетих как посегнах към смока, сложих шепата си пред него...
В ръката ми падна тежък пръстен!

     Смокът изчезна в дупката... Повече не се показа.
...

     Няма да описвам обстойно пръстена. Той е златен, масивен – това е достатъчно. Върху него, разбира се, има гравирани няколко причудливи знаци. Всъщност - тях няма да описвам. Мисля, че би било опасно... Няма да казвам за какво опасно. Ще се досети, който трябва.

     Няма и да споменавам, че през годините често сме се майтапели с партньора ми във връзка със смоците. Тяхната фалическа символика и моят интерес към тях неминуемо водеха до много забавни майтапи. Дали този дар не е някаква странна игра на съдбата? – мислех си често във връзка с пръстена. Човек обикновено не може да си представи, че обектът на шегите му може да е нещо повече от обект за шеги...
...

     Пръстенът дълго време стоя в кутийката, в която държа оскъдните си накити. Отвреме-навреме го вадех и му се любувах, спомняйки си за онзи наситен ден, когато го получих. „Дарът на Смока” – така кръстих този странен пръстен. Сигурно струваше цяло състояние! Но за мен това нямаше значение – достатъчна ми беше „магията на Дара” – така наричах пък преживяването си в онзи паметен ден... Много рядко си го слагах на пръста. Едно – защото беше голям и ми хлопаше дори на палеца и показалеца, и второ – някак не се чувствах комфортно с него. Една вечер, обаче, много изморена, явно съм заспала с пръстена – надянат на левия ми показалец.

     Никой няма да се учуди от факта, че сънувайх странен сън! Яви ми се Смокът! Каза ми нещо твърде интересно за пръстена. Ако имам някакъв въпрос – какъвто и да е той – достатъчно било да си сложа пръстена, да заспя с него и съм щяла да получа верния отговор в съня си! Няма да разправям, че това беше много впечатляващ, запомнящ се, архетипен дори, сън! Смокът обясняваше, че е пазител на някакво съкровище, което съдържало много предмети,  подобни на моя пръстен, с особени свойства и т.н. Тези предмети обаче не били безопасни. „Дори някой да намери съкровището и да го отнесе – казваше Смокът, - той няма да знае за свойствата на предметите.А и всеки, който притежава „нерегламентирано” някой от тях, ще бъде прокълнат и ще му се случват нещастия, докато не се отърве от този предмет – ако оцелее междувременно!”. Безопасно могат да ползват предметите единствено „благословени от смока” същества. Каквато се явявах аз в случая...

     Смокът казваше още, че той всъщност бил Дракон – но в други измерения. Пред мен изглеждал и си бил обиновен смок. Потвърди, че легендите за дракони – пазители на съкровища – са напълно верни. Обясни ми и защо ми е дал този изключителен подарък. Драконите-смоци можели да виждат Съдбата. Не ми обясни какво точно е Съдбата, но каза, че всъщност той трябвало да загине от тоягата на моя партньор. Моята намеса предизвикала някаква особена „промяна в тъканта на съдбата” и съответно промяна в самата съдба на този Смок-дракон. За благодарност той решил да ми покаже цялото съкровище... (Какво съм щяла да видя и как да се променя от това – дори не ми се иска да гадая!) ... Но като видял, че няма как да ме накара да вляза в пещерата, избрал Пръстена за личен подарък...
...

     Много години изминаха, откакто получих Дара на Смока. Сега Светът е в краката ми. Но не е лесно!

     Ако някой не вярва – да отиде да потърси Смока!

11.01.2012г. Аеиа

Няма коментари:

Публикуване на коментар