понеделник, 16 януари 2012 г.

Изкушението на Безкрайността


      Като малка Сузи се бе сблъсквала с парадокса (апорията или главоблъсканицата) на Зенон от Елея за Ахил и Костенурката.  Срещала бе и този за Стрелата, за Житните зърна, за Стадиона. После ги бе забравила.
     Когато порасна, отново попадна на тях. Случайно. Поне привидно случайно. И се учуди! Спомни си, че когато бе в шести клас парадоксът за Ахил и Костенурката й изглеждаше съвсем ясен, точен и ... логичен. Не виждаше нищо парадоксално в него. Това си беше Истината и само Истината. Простата истина, чистата и обикновената. Ежедневната, конкретната и генералната.

     Но сега... Сега вече бе друго. Нямаше и помен от Истина. От Тривиалност, Обикновеност, Леснота, Яснота, Генералност.

     Сега имаше Неяснота, Липса на логика, Главоблъсканица, Тъмнина... С една дума – Безкрайност. Това имаше...

     Не, Сузи не усещаше да притежава Безкрайността. Просто някак я усети. Без да иска.  Почувства и дори видя присъствието й. Но не повярва в него.
     Как започна всичко това отначало? Сузи четеше едно есе на Борхес – „Вечното надбягване между Ахил и костенурката”. Дотук добре. Но в есето авторът бе дал толкова задълбочени и обхватни становища по отношение на този парадокс и опитите за оборването му от страна на световни философи и мислители, че нямаше как читателят, в лицето на Сузи, да не се хване за главата! И да не усети, види, чуе, пипне, помирише и вкуси Безкрайността...
...

     Няколко думи за парадокса. Ахил и Костенурката ще се надбягват. Той бяга десет пъти по-бързо от нея, затова й дават десет метра преднина. Тръгват. Когато Ахил пробяга тия десет метра, костенурката ще е пробягала един метър, когато Ахил пробяга този метър, тя ще е пробягала един дециметър. Ахил пробягва дециметъра. Костенурката вече е пробягала един сантиметър отгоре. Той пробягва и него, но тя вече е минала още един милиметър... И така до безкрайност – доколкото може да се дели милиметърът. А той може да се дели безкрайно... От парадокса излиза, че Ахил никога няма да надбяга костенурката.

     Същото е със стрелата. Една стрела лети и трябва да премине определено разстояние. Във всеки един момент от полета тя се намира в определена точка, в която всъщност е в покой. Траекторията й е сбор от точки на покой. Покоят се счита за равен на нула. Сбор от безкрайно количество нули дава отново нула. (Според Зенон, поне както твърдят авторите, които го описват, движение не съществува. Или – с други думи – нищо не може са се случи в пространство-времето)

     Борхес добавя описанието на един друг подобен парадокс, известен на Изток и доказан от софиста Джуандзъ. Става дума за китайската легенда за скиптъра на императорите от династията Лян. Този скиптър се скъсявал наполовина при всеки нов владетел. Борхес пише: „Осакатеният от много династии скиптър все още съществува.”. Ето, опростено, какво визира тази апория. Една пръчка се счупва на две равни половини. След това остатъкът на още половина, след това отново, и отново, и отново. Всяка една новополучена пръчка ще може да се раздели наполовина. И така пръчката никога няма да свърши. Защото колкото и да се смали, тя винаги ще има среда, в която да се разполови. Затова и скиптърът е останал до днес. И май това със скиптъра е напълно вярно...
...

     Сузи четеше есето (по-точно – двете есета) на Борхес. В тях той бе цитирал много учени, мислители, писатели и философи – Аристотел, Дж.Х.Луис, Хобс, Джон Стюарт Мил, Анри Бергсон, Уилям Джеймс, Бъртранд Ръсел, Секст Емпирик, лорд Байрон, Тома от Аквино, Лайбниц, Херман Лотце, Ф.Х. Брадли, Луис Карол, Рене Декарт, Георг Кантор, Гомперц, Кант, Шопенхауер, Новалис, Данте Алигиери, Агрипа, Кафка, Николай Кузански... Едни правят опити да оборят парадокса, други добавят към доказателствата и обясненията нови доказателства – който се е занимавал с философия със сигурност е запознат с повечето доводи, изводи, полуизводи и отворени въпроси...

     Сузи се впечатли от заключенията на двете есета, и дори уставно ги сканира в електронния си дневник:

     Първо:

    „Това е краят на моята бележка, но не и на нашата главоблъсканица. Парадоксът на Зенон от Елея, както посочва Джеймс, е посегателство не само срещу реалността на пространството, но и срещу най-неуязвимата и фина реалност на времето. Ще добавя, че той превръща в тревожно приключение живота във физическо тяло, застиналата неизменност, потока на всекидневието. Подобен обрат се дължи на една-единствена дума – „безкрайност”, дума (а след това и понятие) будеща безпокойство, която безразсъдно сме създали и която, веднъж допусната в някоя мисъл, се взривява и я убива. ... Боя се, че след тъй компетентните мнения, които изложих, моето ще се стори колкото дръзко, толкова и тривиално. И все пак ще го изкажа: парадоксът на Зенон е необорим, освен ако не признаем идеалността на пространството и времето. Нека приемем идеализма, нека приемам конкретното нарастване на възприемането, и ще избегнем множащите се бездни на парадокса.
     Да посегнем на нашата идея за Вселената заради това късче елинска тъма? – ще попита моят читател.”

     Второ:

     „”Най великият магьосник (пише знаменателно Новалис) би бил оня, който омагьоса самия себе си до такава степен, че да приеме собствените си фантасмагории за самостойни явления." Не е ли такъв нашият случай? Аз предполагам, че е такъв. Ние (неделимото божество, което действа у нас) сме сънували света. Сънували сме го устойчив, тайнствен, зрим, вездесъщ в пространството и непоклатим във времето; но сме оставили в неговото здание тънки и вечни пролуки за безразсъдното, та да знаем, че е лъжлив.”
...

     Впечатли е слабо казано. От всичко това Сузи остана с усещане за дзен-будистко преживяване. Така да се каже – тя чу звука от пляскането на една ръка. Дали това беше Безкрайността? 

....

Няма коментари:

Публикуване на коментар