неделя, 1 юли 2012 г.

Спънах се в погледа му... а Планинският дух се смееше ...





„Тръгнах напред, много заинтересован от този опит и чувствайки в гърба си напрегнатия поглед на Олеся. Но като изминах около двайсет крачки, изведнъж се спънах на съвсем равно място и паднах на земята.
- Вървете, вървете! – викаше Олеся. – Не се обръщайте! Това е нищо, до сватбата ще зарасне... Дръжте се здраво за земята, когато започнете да падате.” Ал. Куприн „Олеся”


Това се случи отдавна. Още не бях омъжена и дори не бях срещнала любовта на живота си. Даже не подозирах, че ще я срещна, нито мислех за това. Не ми беше и приоритет. Историята не е свързана с нея. Може би имаше някакви зачатъци на предсказание. Сега, когато се сещам за това, съм сигурна, че е имало намек за моята бъдеща любов, но тогава изживях нещата без мислене, така да се каже, изживях ги максимално реално, в истинския смисъл на думата изживяване. Съзнавам, че и този истински смисъл е много относителен – за едни изживяването е едно, за други – друго, но според моите представи това беше рядък момент на сливане с мига. Не е лесно да се опише с думи. Когато ти и мигът ставате едно – тогава няма място за думи. Дори, когато си в Мига, без да искаш, мислиш без думи. Думите са това, което идва след мига... Те могат да създадат нов миг, нов свят и светове дори, могат да те накарат да се слееш с него, безспорно, но самият Миг не е думи...

Случи се през лятото, по време на един планински преход. Студенти първа година, току що приключили с всички изпити, бяхме решили да се отдадем за няколко дни на любимото си планинарстване в една от нашите планини. Един от нас – Петър, беше планински водач и той предлагаше маршрути и програми за тези „мероприятия”. Този път беше избрал маршрут, по който не беше ходил, а и никой от нас не го познаваше. Радвахме се, че ще видим нови неща и се впуснахме в ходенето с по-големи ентусиазъм и въодушевление от обичайното. Планинарската ни група се състоеше от четири момчета и три момичета. „Великолепната седморка”, така се наричахме, полу насериозно, полу на шега, с превес на сериозното. Интересно, като си млад възприемаш малко или много по-различно нещата, отколкото като достигнеш средна възраст. Това, което за младежа е било сериозно, за възрастния става несериозно и обратно. Не знам коя възраст е по-права и с по-правилно възприятие. Може би никоя. Може би най-добре би било на всяка възраст да имаш един своеобразен” хибрид от възрастови начини на възприятие”, който да ти дава възможност да изживяваш пълноценно всеки поднесен ти миг и да се обогатяваш максимално от него... Но каквото дал Бог – това!...

...Преходът започна много добре. Дивяхме се почти от началото на нови гледки и местности. Времето беше хубаво като за втората половина на юли. Маршрутът, който трябваше да изминем, отнемаше шест дни. Няма да разказвам подробности от него. Честно казано, голям процент от тях ми се губят вече с годините... На третия ден, около обяд, се изгубихме. Тогава нямаше джиесеми, радиостанции, уоки-токи-та, сигнални ракети. Не можехме и да правим сигнали с дим. Не виждахме начин да се свържем с планинските спасители. А и не се уплашихме кой знае колко. И друг път се бяхме губили. Единственото, което ни оставаше, беше да се опитаме да намерим пътя сами. Решихме да се разделим на три групи, с уговорка да се върнем на мястото, на което сме се разделили около два часа преди мръкване.

Когато си оборудван за преспиване в планината, не е много опасно да се изгубиш и да замръкнеш. Ако обаче нямаш спален чувал, палатка и други приспособления, може да измръзнеш през нощта, дори и през лятото. Най-опасно е обезводняването – ако нямаш достатъчно вода или си в местност, в която няма реки и извори. А активното ходене допълнително изчерпва водата от организма. Наистина, в местността, в която се изгубихме, нямаше вода, но ние имахме запаси.

Не знам как стана така, че в един момент аз се отделих от моята група – винаги съм си била доста самонадеяна. И както се отделих, така в един момент осъзнах, че и аз съм се изгубила. Вече самостоятелно. По-късно се смеех над това – че съм осъществила „изгубване в изгубването”, но тогава не ми беше до смях. Втурнах се усърдно да търся път към групата си, виках колкото ми глас държи – нищо. Не чувах и да ме викат. Наоколо – борова гора. Може би дърветата заглушаваха звуците? По едно време ме достраша да крещя и млъкнах. Когато си сам в дива, безлюдна и изглеждаща безкрайна гора, често може да те дострашее, ей така, ирационално, че освен приятелите ти, може да те чуе е „нещо друго”. И не само мечки, глигани, вълци и други диви животни... Колкото и да си скептичен и невярващ в бабини деветини, когато останеш сам сред Природата, в теб се събуждат отдавна заглъхнали знания и гласове, които ти говорят на непознат, но напълно разбираем за теб език... И просто млъкваш... Млъква дори вътрешният ти глас, независимо от отчаяните светлинноскоростни мисли, които хаотично правят катастрофи в мозъка ти, в напразни усилия да те изведат от необичайната ситуация...

...Впоследствие често съм си мислила, дали този тип ситуации не те вкарват в един вид истинска и продуктивна медитация, независимо от усилията на отчаяните ти, безплодни мисли... Медитация, която кара нещата да се случват...

...Бързах да изляза от гората. По едно време се озовах на сравнително голяма междугорска поляна, осветена от слънцето. От другия край на гората към мен се приближаваше някакъв мъж, облечен с типичните по онова време дрехи за хората от планинските села. Водеше със себе си две селски кончета. „Ооох, Слава Богу! Намерих се!” – помислих при вида му и се запътих с подтичване и аз към него. Когато се приближихме дотолкова, че да можем да проведем разговор, аз бях силно учудена. Учудването ми се дължеше на факта, че младежът беше изключително красив, не бях виждала такъв младеж в планинско село, нито облечен с такива дрехи. Приличаше ми на някакъв анахронизъм, не можех да намеря по-точна дума за описание на ситуацията. След първоначалното си стъписване го поздравих и набързо му разказах за случилото се с мен и групата ми. Той внимателно ме слушаше и после каза, че ще ми обясни как да намеря пътя така, че да изляза на трасето на маршрута, по който сме тръгнали. Допълни също, че би било по-добре обаче да се спусна до най-близкото село и оттам да направя връзка със спасителите, за да може да помогнем и на другите от групата. Близка хижа наоколо нямало, затова било по-добре да отида в селото – щяло да отнеме около три часа. Говореше много културно, книжовно, литературно, съвсем не като местните хора. Тогава това не ми направи впечатление, но после се сетих...

Докато ми обясняваше откъде точно и как да мина, ме попита дали в групата ни няма и един рус, зеленоок младеж, по-възрастен от другите, мой приятел. Сторило му се, че ме бил виждал някъде с него. Аз много се учудих на този въпрос и го попитах къде ни е виждал, а и не познавах такъв човек. Виждайки моето слисване той каза:

- Няма значение, може би съм се припознал – и продължи да ми описва пътя към селото.

След като ми обясни всичко като трябва и аз разбрах, че влизайки в гората, откъдето бе излязал младежа, ще стъпя на една пътека, която трябва неотклонно да следвам и тя ще ме изведе до селото, се разделихме и аз тръгнах през поляната към пътеката на младежа, а той продължи пътя си с кончетата.

Малко преди да вляза в гората, в един кратък миг усетих пред себе си нещо като невидимо опънато въже, в което се спънах и паднах. Вдигнах глава от тревата. Пред мен, на около метър и нещо имаше усойница, също леко вдигнала глава, вперила поглед в моя. Не се страхувам от змии. Знам, че ако не ги настъпиш по невнимание или не ги нападнеш нищо няма да ти направят. Но тази ме гледаше и не бягаше. Понякога отровните змии не бягат, ако към тях се приближава човек – и това го знаех още тогава. Но този поглед ме стресна не на шега. Дори забравих „въжето”, което ме спъна. Гледали сме се съвсем за кратко, на мен ми се стори доста по-дълго. После усойницата се обърна и видях да изсвистява опашката й преди да изчезне в тревата. Да, видях да изсвистява. Това беше някаква синестезия – виждах звуци. Тогава, разбира се, не го осъзнавах така.

След изсвистяването вдигнах очи нагоре към началните борове на гората, нещо ме накара да го направя. Там – между два бора, хванал се за клоните им с ръце – се люлееше весело някакъв дебел, усмихнат старец, приличаше много на Дядо Мраз (тогава още не бяхме свикнали с Дядо Коледа като понятие), но беше облечен в разноцветни дрехи, вместо с червени. Шапката и ботушите му бяха светлосини. Гледаше към мен и сякаш лично на мен се усмихваше. Замръзнах, не можех да се окопитя и да стана, просто го гледах. По едно време се сетих да погледна докъде е стигнал красивия младеж. Както се понадигнах и го потърсих с поглед в другия край на поляната, той така моментално се обърна и продължи пътя си. Бях сигурна, че гледаше към мене преди това обаче. Почувствах се странно. Погледнах отново нагоре към върхарите на боровете – старецът го нямаше... Върнах погледа си към младежа с кончетата - и той бе изчезнал. За него обаче реших, че вече е влязал в гората и се е изгубил между дърветата.

Постепенно се съвзех, помислих, че змията и „горският Дядо Мраз” се дължат на замайване от падането и на умората и емоциите от изгубването. Умът ми явно„беше изключил” за момент и беше действал, както действа насън. За въображаемото-реално-невидимо въже не се и сетих...

...Впоследствие, през годините, всичко това го анализирах и анализирах, но така и не намерих по-смислено обяснение от игра на ума и вид мираж...Една моя близка, която си пада по нестандартните преживявания, се опитва да ме убеди, че красивият младеж и Дядо Мраз били едно и също „лице” и че това „лице” ме е спасило от изгубването. Този спасител бил всъщност Планинския дух. Най-силните й аргументи в защита на тази теза са два – моето спъване в осезаемо, но невидимо въже и това, че съпругът ми е рус и зеленоок – същият , какъвто го описа младежа с кончетата...

...Тръгнах към гората и попаднах на пътеката...

... След години имах още една среща с този необясним Планински дух. На пръв поглед това не беше точно среща. Нито Духът беше дух. Дъщеря ми имаше рожден ден, ставаше на пет годинки. Нямахме време нито аз, нито мъжът ми да поръчаме торта за партито, затова помолих майка ми да го направи. Решихме, че тортата ще е изненада от Баба и няма да я гледаме предварително, а ще чакаме сюблимния момент, за да му се насладим напълно. Когато този момент дойде – това наистина беше огромна изненада за мене. Може би по-голяма от детската изненада на рожденичката... Тортата беше много красива. Изобразяваше гора, с дървета, езерца, животинки, а на върха й, по средата, имаше два бора, на клоните на които се люлееше Той...

март 2011г. Аеиа



2 коментара:

  1. Страхотно!!!Толкова хубаво и увлекателно разказваш!С голям интерес чета всяка твоя история...Поздрави!

    ОтговорИзтриване