Хората трудно вярват в каквото и да е. За да го направят, преди всичко им е нужна една голяяяма лъжа. Колкото по-голяма, толкова повече вяра генерират. Подозирам, че това е някакъв закон. Физичен ли, генетичен ли – или икономически – нямам идея, но не това е важното в случая...
Затова, когато бай Симо обяви на всеослушание в бакалията, че в мазето му се бил появил някакъв особен на вид човек, (май рицар?), който носел със себе си само една невзрачна чаша, никой не му повярва.
А човекът си казваше истината! Може би, ако бе казал, че в мазето му е долетяла Мерилин Монро, всички щяха да повярват, че дори да се надпреварват кой пръв да го посети и да види звездата с очите си. Ама някакъв си рицар?! Пълен абсурд! Такова животно нема! Видно, рицарите не се радваха на почит в наше село.
И понеже бай Симо ми е съсед, а и е всеизвестен с разкошните вина, които произвежда всяка година, аз реших да го посетя. Не защото повярвах в рицаря! И аз не повярвах от първия път – да не си помислите нещо!
И така, отидох у тях една вечер. Жена му я нямаше. Това беше прецедент! Погледнах въпросително Симо и той, ще не ще, си изля душата. Жена му, Сия, го напуснала! За първи път за петдесет години брак! И всичко било, заради „новия заселник в мазето”! Казала, че ще се върне, само ако натрапникът се махне. Изглеждаше много съкрушен, съседът Симо.
„Да, нещо се е чалнал съседът!” – помислих. А на глас лицемерно казах:
- Ееех, виж ти, идиотщина! Симо, Симооо, дай да не се отплесваме в подробности, а да си изпълним ритуала! Ходооом марш към мазата!
В мазето Симо открай време има една много хубава механичка, отделена от помещението с бъчвите и затоплена през зимата. Миндерче, дървена маса. Стопанинът точи вино на място, слага по две глинени паници и сяда с госта. Голям табиетлия е. Понякога слага и някое мезе. В това се състои ритуалът, за който споменах по-горе.
И влизайки в механата – се заковах на място! Там наистина седеше някакъв огромен човек! Беше облечен с дрехи на бай Симо – той също е доста едър – а до стената стояха рицарски доспехи! Като в музей!
- Това е съседът ми – Иван. – представи ме Симо.
Човекът достолепно стана, направи лек поклон с ръка на сърцето, погледна ме и се представи (разбира се!) като „Парсифал”. Омръзнало му било да стои сам там, където бил, и чрез Граала получил информация къде да отиде – държал да е на мястото, където се намира най-хубавото вино на света. (При тия думи бай Симо гордо ме погледна – погледът му просто говореше „Избите на френските шата – репа да ядат!) След това Граалът го насочил и той започнал едно графмонтекристовско копаене – и ето – стигнал до мазето на съседа! Благославял Съдбата! Единственото, което му пречело на пълното щастие било това, че домакинът му не искал никаква отплата за гостоприемството си – и Парсифал се чувствал малко като натрапник.
Така и така ситуацията беше особена, реших – като е гарга, рошава да е! Зашушнах на ухото на Парсифал... Стараех се Симо да не чуе.
След малко се звънна на вратата. Симо се качи да види кой е. Мина доста време, докато се върне.
- Няма да повярвате – изглеждаше особено. – Моята Сия се върна! Станала е същата, каквато беше на двайсет години!
Парсифал ми намигна, помръдвайки обрасли вежди.
- Искаш ли и ти да станеш такъв? – запита той без забава Симо.
- Искам! Ама нямаме подходящи дрехи...
- Симо! Я не издребнявай! Ще се справите с дрехите...
- Аз ще помогна – намеси се рицарят. – Горе вече имате няколко куфара с тях. Хайде, сръбни малко от виното и се качвай горе!
Парсифал подаде Чашата – май това бе Граалът! – Симо пи и се превърна в младеж!
После се качи горе.
Повече никой от селото не ги видя – Симо и Сия.
Ние с Парсифал знаем, че бяха заминали на един тропически остров – да карат вечен меден месец.
Те имат двама сина-близнаци. На по над петдесет години. Имат и внуци. Когато разправих на семейството какво е станало с майка им и баща им – те не ми повярваха! Ангажираха полицията, която ги търси къде ли не – не ги намери, то е ясно!
Съселяните ни пък бяха убедени, че Симо и Сия, понеже вече са доста възрастни, са се преселили в града, при децата.
Колко пъти разправях истинската история в нашата кръчма. В бакалията. И навсякъде. Никой не ми повярва!
Хората трудно вярват на истината...
януари 2012г. Аеиа
Няма коментари:
Публикуване на коментар