четвъртък, 12 юли 2012 г.

Необясними Помощници - Тайнството на Кучето




В чест на предстоящите "дни на Сириус" - Кучешката звезда и съответно - Кучешките дни - реших да опиша едно свое много отдавнашно преживяване, свързано с Кучето, което беше моята Кучешка любов, и отново с трима Необясними Помощници - като продължение (или предистория) на предишния ми постинг.

През една тъмна вечер в началото на ноември бях излязла на разходка с Мечо - типичен каракачанец, бял на черни петна, двегодишен и всеотдаен Приятел. Гледахме си го с родителите ми в апартамента - беше широко и удобно, дори за такова куче. Не си пречехме взаимно. Та, разхождам го аз на повод на едно пусто, подивяло и опасно място, разположено на около стотина метра зад блока и близо до булеварда. През него преминава изоставена влакова линия, а хората избягваха да минават оттам като се стъмни, защото имаше няколко случаи на нападнати и обрани хора от скитащи бандити. Мен, разбира се, не ми пукаше от това - с Мечо беше сигурно навсякъде. И както си вървим през високата, тук-там вече изсъхнала, но гъста трева, аз изведнъж усещам, че пропадам надолу! Изпуснах повод и всичко - падането ми се стори дълго и, странна работа - бях в пълно съзнание за случващото ми се и ясно и отчетливо си помислих "Аз падам!". Колкото и да се удължава времето в такива моменти, в един миг стигаш до долу. Стигнах и се огледах - бях паднала в наглед около три-четири метра дълбока шахта - явно някой беше откраднал ценния метален капак... Мечо ме гледаше през отвора отгоре и започна да вие и скимти уплашено. Стоя, вълнува се, докато аз се опитвах да се изкача нагоре с ръце и крака. Оказа се, че десния ми крак е излязал от строя - не можех изобщо нито да стъпя на него, нито да се опра в стените на шахтата! Явно беше счупен. Ако ми нямаше нищо - моментално щях да изляза, за мен това не е проблем в нормално състояние. Изплаших се не на шега. Започнах да викам за помощ - знаех, че в този късен час и на това място надали ще мине някой до сутринта. Мечо, чувайки ме, че викам, явно реши да отиде да търси нашите за помощ. Беше тръгнал, но по-късно, когато излязох, се оказа, че се бил заклещил с повода за влаковата линия! И действително - чувах го да вие и реве отдалече и се чудех, стоейки в шахтата, какво ли става пък с него.

Виках и крещях неистово известно време - никой! Бях на двадесет години и често с кучкарите стояхме до късно през нощта - нашите със сигурност нямаше да се сетят да се притеснят и да ме търсят до сутринта. По едно време се изморих да викам - примирих се, че ще изкарам нощта в шахтата. Някъде в ъгълчето на съзнанието си се притеснявах, че ако има счупване, тези часове, изкарани в шахтата в студената ноемврийска нощ, могат да усложнят травмата - но нищо не можех да направя...

Минаха, може би, двадесетина минути, и наоколо чух гласове. Чудех се да викам ли, да не викам ли - то не е една беля, не знаеш какъв "спасител" ще се яви. Престраших се и викнах леко. В отвора на шахтата се появи страшна, огромна, черна физиономия, която се вгледа към мен, но не реагира. Аз не знаех, че не ме вижда - защото, когато си на дъното на шахта, външния отвор го виждаш светъл, дори през нощта и не можеш да си представиш, че за стоящия отвън и гледащ в шахтата, вътрешността й тъне в тъма. Независимо, че човекът ми се видя съмнителен, реших все пак да кажа нещо. "Моля ви, помощ!". Той веднага запали нещо, май запалка, насочи я навътре и ме видя! "Бързо, елате! Тук има момиче!"... На отвора се появиха още две такива лица. Бяха млади момчета - явно се прибираха отнякъде. Започнаха да се опитват да ми подадат ръка и да ме измъкнат, но нищо не ставаше - беше високо. Тогава им казах да отидат да викнат Баща ми - обясних им в кой блок е - той се виждаше от мястото, където бяхме. Дадох им адреса, казах им да потърсят и кучето - и, ако могат да го хванат да не се притесняват - той ще ги заведе. Поръчах да предадат на Татко да вземе и въже.

След малко Баща ми дойде, спусна се долу при мене, овърза ме с въжето, което от малка ползвам "за хвърляне на ласо" и като ме побутваше отдолу, момчетата ме изтеглиха навън с въжето. Излязох! Тогава разбрах и за Мечо - двамата отишли при него, освободили го от релсите и той наистина ги завел до блока. Независимо, че беше изключително недоверчив към непознати и по никакъв начин не позволяваше на чужди хора да го хващат за каишката и да го водят, в случая явно бе разбрал, че това са Помощници! Останах да лежа там, докато Татко дойде с кола да ме кара към "Пирогов". Благодарихме на Момчетата, взехме телефон от Първия, за да му се обадим и да ги почерпим за тази Огромна Помощ и Услуга.

Оказах се в гипс за месец и половина. Освен двустранното счупване на глезена, отпред на дясната подбедрица имах голяма и дълбока рана, която зашиха, преди да ме гипсират. Явно в шахтата е имало стърчащи железа и някакъв луд късмет ме беше спасил от по-сериозно разспорване по време на падането...

Телефонът на Спасителя се оказа, разбира се, невалиден. Никога след това не срещнах нито едно от тези момчета из квартала. Така и не разбрах кои са, що са! По-късно, при преживяването с Лъчеперката, описано в предишния постинг, се досетих, че и в двата случая Спасителите-участници бяха Трима! С Лъчеперката третият не участваше пряко, но присъстваше на събитието - беше под формата на "Чужденеца, спящ в колата, спряла зад нас"...

...

Докато бях с гипс, обаче, Мечо се срина. Всъщност - още на следващия ден след моето падане, си личеше, че не е никак във форма. И започна едно дълго и мъчително боледуване. Беше някакъв проблем с носа. Постоянно го водехме в клиниката за кучета и при други доктори - така и не разбраха дали е рак или гана. Положението стана страшно - голяма трагедия! Кървища навсякъде, той се стопи. Малко след като махнах гипса, нашите решиха, че най-добре за него е да бъде евтаназиран. Нямах сили да направя това, проявих страшно малодушие - и в една януарска сутрин го заведоха в клиниката. Погребахме го близо до шахтата. Не мога да опиша страданията си, не е и нужно - хората, имали Кучета, знаят, другите няма да разберат. Тогава реших, че никога повече няма да се привързвам към кучета, дори да имам... Когато се запролети - пак странно - гробът му беше целия покрит нагъсто с кокичета - а наоколо само трева и трънаци... Добих ирационалното усещане, че Той е умрял, вместо мене. Може би е трябвало аз да загина в шахтата, но Кучето бе поело това върху себе си. След това получих подобни информации и от други кучкари - дали е вярно, или е нормална илюзия, продиктувана от силно емоционалната връзка човек-куче, не мога да знам, а и не искам.

...

След три години Мечо се върна! Да, когато го погребвахме, аз мислено му казах: "Ако искаш, когато решиш, ела пак! Аз няма да те търся! Не мога и никога няма да мога!"... Вече бях омъжена и дори бременна - без още да знам - когато в един неделен априлски следобед някой звънна на вратата. Нито мислехме за куче, нито изобщо имах намерение да се занимавам. Търкаляхме се следобедно в спалнята и мъжът ми отиде да отвори. През вратата чух, че е един приятел на мъжа ми, бивш съсед; чух, някак свръхестествено, че ни води куче! Каракачанско! "Мечо се връща!" - веднага помислих - а изобщо не бях мислила за Мечо от години... Човекът го намерил с каишка да скита и търчи из Южния парк. Огромно българско овчарско куче - по зъбите го определих за към единайсетмесечен-една година на възраст. Не беше бял на черни петна, а от кафяво - рижавия вид и БОК, не типичен каракачанец, много огромен. Според приятеля, кучето било много бито и явно било избягало. Той имаше немска овчарка и не можеше да го вземе - решил да пита нас, дали го искаме. Веднага го взехме! Само че, апартаментът беше твърде тесен за такова куче. А то просто се влюби в нас от пръв поглед. Все едно се познавахме от години! Кръстих го веднага, то се знае, Мечо. И досега съм убедена, че това бе той. Просто ме намери, без да го търся. Видяхме, обаче, че няма как да живее при нас и още вечерта се качихме на колата и закарахме Мечо на село, при свекър ми и свекърва ми. Още не мога да си обясня как се престрашихме да седнем с такова огромно, непознато куче в колата?! Аз седях с него на задната седалка и през целия тричасов път го държах за каишката. Добре, че не знаех, че съм бременна - можеше да се уплаша...

Мечо се държеше по същия начин като стария ми Мечо. Оставихме го на село и живя няколко години, после нещо заболя и си отиде. Нас ни беше подхванал Животът, имахме бебе, много работа и т.н. и нямахме възможност да го посещаваме много често, но след всяко наше посещение, свекърва ми разправяше, че не искал да яде по три дни. Каква беше тази необяснима привързаност - все пак той не беше реално наше куче и го гледаха други хора - така и не разбрах!

...

Изказвам благодарност - и към Помощниците, и към Кучетата! И нека бдят над нас, имаме нужда от това!

12.07.2012г. Аеиа

Ето го Мечо, нарисуван от Сестра ми:





2 коментара:

  1. Сонче,този разказ е страховит :))
    И е действителен нали ?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти, Кайти! Да, не е разказ даже - напълно действителни мои преживявания. :)

      Изтриване