петък, 18 ноември 2011 г.

ЛЕГЕНДА ЗА ОМАГЬОСАНАТА МЕЧКА

     Откакто се помня харесвам мечките. Привличат ме по някакъв необясним начин. Всъщност, така е с повечето хора - eдни от първите любими играчки на повечето бебета са мечетата. Още помня моя първи мечок – по-голям от мене, пухкав и бял, целият изпонамазан с разни детски  храни – обичах да го храня...

     После, на 11-12 години, когато вече не играех с играчки, се запалих да проуча по-основно мечките – изучих на своя глава всичките видове мечки по света – добре че у нас имаше  книжарници със съветски (сега руски) книги. Руснаците печатаха много преводни и съветски научно-популярни издания – тези книги тогава играеха ролята на сегашните Дискавъри и Нешънъл Джиографик телевизионни канали...
...

     Преди няколко години пък имах пряко преживяване с мечка. Докъде то е истина, докъде моя фантазия – дори и аз не мога (а и не искам) „трезво” да преценя. Всъщност – не съм сигурна в "истинността" единствено на извода, който направих тогава. Всичко останало е самата, ежедневна истина...Ето я историята.

     През втората половина на септември 2004-та аз и мъжът ми решихме да направим, само двамата, един едноседмичен преход из Родопите. Преходът се оказа страхотно и силно изживяване. Беше от полуспонтанните неща, които започват уж на майтап, но после ги помниш много дълго. Планината през това годишно време беше съвсем празна от хора. За цялата седмица по време на маршрутите срещнахме хора само четири пъти – една бабичка, едно момче, което пасеше и пазеше конете си в гората, един човек с пистолет, който пазеше някакви горски ягодови насаждения (поне такива ми се сториха, може и да е било нещо различно от ягоди, но помня ягодите, защото веднага си затананиках Бийтълсовата “Strawberry Fields Forever”) и една група дървосекачи. Туристическият сезон беше минал, децата бяха започнали училище и може би по тази причина нямаше никакви туристи. Да, по маршрутите не срещнахме нито един турист... А в хижите, в които отсядахме – всяка вечер различна – бяхме само ние и хижарите (които впрочем много ни се радваха и ни сервираха на корем ядене и пиене)... На планина, всеки знае, апетитът към храна и бира или други напитки често е огромен – нормално е! Ходил си десет-дванадесет часа с малки почивки, хапнал си надве-натри нещо малко и я си пил достатъчно вода, я не си... А и потенето допълнително обезводнява. Интересно е също, че в планината алкохолът не действа така неприятно, както в равнината. Колкото и да пиеш, на сутринта можеш да станеш бодър и пълен с  енергия още в пет часа... Може би по тази причина доста „планински хора” изпиват без проблеми и странични ефекти огромни количества алкохол... Но да не се отклонявам!

     Първите три дни маршрутите бяха трудни – не само заради дължината си, а и защото почти нямаше туристически маркировки и - независимо от препечатаното от Интернет ръководство, което ни водеше добре - се поизгубиме няколко пъти.

     Беше към десет часа на втория ден, когато отново установихме, че сме изгубили маркировката. Вървяхме по широк, земен път, по който може да се возиш в каруца или с джип. Както е нормално за такива пътища – при сухо време те са покрити с няколкосантиметров слой прах. И аз си вървя, гледам си в краката и блея по прашните облачета, които вдигат туристическите ми обувки... Така както си блея, забелязвам, че по праха отчетливо се виждат големи човешки стъпки, успоредни и в една посока с моите – интересното при тях беше, че бяха от бос крак! Кой ли е ходил тук бос? Кой е ходил бос!? На няколко пъти си зададох този въпрос и тъкмо щях да го кажа на глас, за да обърна внимание на съпруга ми към този феномен, когато въпросът от самосебе си се преобрази в едно „сигурно знание” – ТОВА Е МЕЧКА! НЕ СА ЧОВЕШКИ СТЪПКИ!

     Да, бяха съвсем пресни мечешки стъпки – мечката бе минала съвсем наскоро и бе съвсем близо до нас. Голяма беше! Заглеждайки се в следите, покрай големите стъпки видяхме и едни малки – мечка с малко мече!

     Аз знам, че, както всяко друго животно, и мечката винаги гледа да избягва пряка среща с човека. И, понеже обонянието и усета й са по-силни от тези на хората, тя е тази, която може да контролира избягването на срещите – при това, в повечето случаи – успешно. Обаче, независимо от това, пресните мечешки стъпки ме притесниха и изнервиха – не стига, че се бяхме изгубили, а и мечка с мече отгоре на всичко!

     Продължихме по пътя. Маркировка все още нямаше, но не се вълнувахме много от това – нали все пак бяхме на голям път – все щеше да ни изведе някъде. Вървяхме може би около двайдетина минути – мечешките следи си бяха неотклонно с нас – когато видяхме, че насреща ни се задава една баба. Типична родопска възрастна жена, облечена в синя работна престилка и с бяла забрадка на главата. Наглед около седемдесет и няколко годишна. Срещайки се се поздравихме и тя попита дали сме виждали едно момченце, седемгодишно, с магаре – от сутринта ги търсела и никакви ги нямало. Момченце и магаре не бяхме виждали – казах й, единственото, което бяхме видели беше на около половин час път от хижата, от която тръгнахме - кобила с малко конче – но бабата не обърна внимание на това. Тъкмо вече се раделяхме и аз й казвах, че ако видим момчето с магарето ще му кажем, че сме я срещнали и се сетих да й обърна внимание за мечката – бабата идваше оттам, откъдето вече бе минала мечката и беше възможно да са се срещнали...  

– Бабо, видя ли мечката с мечето – или стъпките им? – попитах аз, сочейки пресните стъпки наоколо ни.

– Аааа – махна безразлично с ръка Бабата. – Тя винаги минава оттука! Айде чао! – и продължи пътя си. Ние също.

     Около пет минути след срещата с Бабата видяхме маркировка – намерихме се! 

     Продължихме... Постоянно се оглеждах – опасявах се да не ни изненада Мечката. И съответно Бабата с нейното момченце съвсем ми изхвръкнаха от главата. Някак не успях на момента да видя, че не е съвсем нормално да се срещне такава баба в тази пустош, нито е стандартно седемгодишни деца да се пускат сами по такива отдалечени, диви места...

     Ходех така, в забрава, до следващото изгубване – когато, лутайки се вече по горски пътеки, не по коларски път – срещнахме на един склон в гъстата гора момче, около двайсетгодишно, типично родопско момче, което пасеше няколко коня. Попитахме го за пътя, той ни обясни и после разменихме няколко думи. Каза ни, че наоколо имало четири вълка, които изяли няколко коня – и вече били принудени да ги пазят. Кой знае защо – това с вълците не ме впечатли. Може би защото се сетих за Бабата и реших да го питам дали и той я е срещнал. При този мой въпрос момчето загледа някак отнесено и ми отговори неопределено:

– Не съм я срещал – каза. – Разправят, че на младини загубила детето си тук, в планината. Изяли го били вълците...

     Само това каза и прекъсна изказването си – викна по един от конете, който се беше отклонил и отиде да го насочи, накъдето трябва... Ние видяхме, че няма да се върне повече при нас – махнехме си за довиждане и продължихме.

     Думите на Момчето ме накараха да се замисля за Бабата. Ситуацията, меко казано, ми се стори странна. Ако наистина е изгубила детето си на младини – това трябва да е било преди повече от петдесет години. Ако бабата е  дух – не същество от нашия свят – то тя, може би, би трябвало да изглежда така, както е изглеждала тогава, когато е преживяла тази страшна травма. А ако не е дух – възможно ли е петдесет години да търси момченцето си?
Не можах тогава да реша загадката, но продължих да мисля върху нея – какви ли не визии ми се въртяха в главата...

     Като се прибрахме от прехода продължих с търсенето на обяснение за поведението на странната Баба и нашата среща. Кой знае защо, тази, наглед тривиална, случка ме беше обсебила много силно и исках на всяка цена да разбера какво се крие зад нея...

     Оставяйки се на ръководството на интуицията си, реших да търся и разпитвам хора, които са се губили из Родопите. Резултатите не закъсняха. Питах най-различни мои познати, познати на познати и съвсем непознати – всички те, малко преди да намерят пътя си, се бяха срещали със същата тази Баба! Същото описание, същите думи – тя търсела момченцето си с магаренцето, които били излезли от сутринта и никакви ги нямало. Дори, съвсем „случайно”, се оказа, че и моите родители са се срещали преди повече от двадесет и пет години с нея! Най-интересното – оказа се, че аз тогава съм била с тях – т.е. също съм била срещнала Бабата! За жалост – помнех част от случката, но самата Баба не помнех... Нашите – тогава луди-млади – решили да си направят дълга разходка около Юндола, без много да се замислят, че са с две малки деца, които лесно огладняват и ожадняват, а и им се доспива и се изморямат от дълго ходене. Но, понеже ситуацията била нестандартна, децата – аз и по-малката ми сестра – не се изморили навреме и мама и татко се поувлекли в ходенето из гората. Когато се усетили – т.е. когато децата писнали, че искат да ги носят – нашите видели, че май са се изгубили. Тогава нито е имало маркировки, а и дори да е имало – родителите ми просто си мислели, че си правят разходка, и през ум не им е минавало за маркировки или за възможността да се изгубят по време на една обикновена разходчица. Та ходели те така  из гората – с надежда да излязат по някое време на шосето, когато се натъкнали на мечешки следи... Почти веднага след това срещнали една баба – типична местна родопчанка. Тя ги попитала дали са виждали едно момченце с магаре... Нататък историята е същата – след около пет минути нашите излезли на асфалтовото шосе...
Изводът, който си направих от всичките тези разговори и наблюдения беше под формата на въпроси – как е възможно в продължение на тридесет години тази Баба да не се променя изобщо? Да прави едно и също, да я срещат задължително хора, които са се изгубили, и да се появява в различни части на Родопа планина? Разбирам да се явяваше само по маршрута, по който някога се е изгубило момченцето – но по цялата Планина? И защо винаги хората, които я срещаха, или бяха мернали „на живо” мечка с мече (и се бяха изпонаплашили здравата), или бяха видели пресни мечешки следи?

     Тогава ми „щукна” следното обяснение-визия:

     Преди много, много години една млада родопчанка изпратила момченцето си да пасе и пази магарето в планината. Те не се върнали. Жената нямала други деца. Тя тръгнала да ги търси и си казала, че няма да спре, докато не ги намери. Скитала и бродила много години. Момченцето и магарето отдавна били загинали и вълците ги били изяли. Но майчиното Сърце не искало да се примири с това и продължавало да търси. Наистина, на Майчицата й било останало само едно Сърце...

    Трогната из основи от Сърцето на Майката, Планината се смилила над нея. Върнала й момченцето под формата на мече, а нея превърнала в мечка.

   „Щом ще ходиш вечно и щом вечно ще бъде несломимо твоето сломено, но силно Сърце – бъди една вечна, щастлива Мечка!” – казала Планината.

   Жената-мечка била толкова щастлива и благодарна за този жест на Планината, че я помолила за още една милост – да й разреши да помага на изгубени в планината хора, та да може така да се окаже достойна за оказаните й милост, любов и доброта. Родопа й разрешила. 

     Оттогава Бабата се появява пред изгубените и ги насочва по нейни си начини, без те изобщо да заподозрат с кого се срещат.


Преди около година публикувах същата история, но разказана по-различно – беше един от първите ми опити в блога, ето я:

3 коментара:

  1. Да, помня тази история:) Сърцето е ключ и врата, всичко - вчера точно това си говорихме - разумът разсъждава, съди, преценява...сърцето знае, чувства, има дълбоки корени и високи клони - извисява ни

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти, Дора-Марта! :) Прекрасна метафора за сърцето! Ако приемем условно, че е възможно разум и сърце да бъдат степенувани, то ми се струва, че сърцето е творящият принцип, който сътворява разума и го насочва. В учението и практиката на чакрите, сърцето е наистина вид врата - ако си я отворил или я ползваш по правилен начин, ще позволиш на низшите и висшите чакри да се съединят и да заработят в синхрон - в полза на човека, на висшия Аз. :)

      Изтриване
  2. Да. то има минал опит - древен, това знание, което разумът отрича, и само то познава любовта - а тя е отпреди всичко:)

    ОтговорИзтриване