четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Мога ли да повярвам в шест невъзможни неща преди закуска?

     Знаменитите думи на Бялата Царицата от Алиса в Огледалния свят на Луис Карол... Аз не закусвам, често и не обядвам, т.е. имам на разположение цял ден да си вярвам в невъзможни неща... Всеизвестно е, че гладът или по-особената диета, предизвикват съответно по-особено състояние на мозъка и неговата медиация, така че човек да може да усети, че има и „други реалности”... Да, реалността често се определя от веществата, които поглъщаме през устата или асимилираме посредством някой друг орган – това също е всеизвестно...

     Но се замислих по повод на тези всеизвестни, доказани истини...

     Хм, ако наистина нашата реалност се определя до голяма степен от веществата, които циркулират из организмите ни, то не е странно, че повечето хора имат еднакви възприятия, еднакви идеи, подобни мисли и т.н.  – ами да! Повечето приемаме едни и същи вещества!

     Това дали се числи към „вярването в невъзможни неща”?

     Няма да развивам идеята тук писмено (нито устноJ)), само ще цитирам с един огрооомен цитат (копипейстна) част от любимия диалог между Алиса и Бялата Царица:

— Ето, сега изглеждате много по-добре — каза тя, след като извади повечето фуркети. — Наистина вие би трябвало да си имате една камериерка.
                — Тебе бих те взела с удоволствие! — отвърна Царицата. — Два гроша седмична заплата и на другия ден мармалад.
                Алиса се усмихна и каза:
                — Не ми се иска да служа при вас. А колкото за мармалада, аз не обичам мармалад.
                — Мармаладът е много хубав — каза Царицата.
                — И да е, не ми трябва. Във всеки случай не днес.
                — Не можеш да получиш днес, даже ако искаш — отвърна Царицата. — Правилото е: мармалад утре и мармалад вчера, никога — мармалад днес.
                — Все пак някой път ще дойде и „мармалад днес“ — забеляза Алиса.
                — Никога! — каза Царицата. — Аз ти казах: мармалад на другия ден. Днес не е другият ден, знаеш.
                — Не ви разбирам — каза Алиса. — Ужасно е объркано.
                — Така е, когато човек живее наопаки — отвърна мило Царицата. — Отначало винаги се чувствуваш малко замаяна.
                — Да живея наопаки ли? — повтори крайно учудена Алиса. — Никога не бях чувала подобно нещо!
                — Но в това има едно голямо предимство — продължи Царицата: — паметта на човека работи в две посоки.
                — Аз знам положително, че моята памет работи в една посока — забеляза Алиса. — Не мога да си спомня неща, преди те да се случат.
                — Много бедна памет имаш, щом работи само назад — забеляза Царицата.
                — А вие какви неща си спомняте най-добре? — се реши да запита Алиса.
                — О, нещата, които са станала по-идущата седмица. — отговори безгрижно Царицата. — Например — продължи тя, като залепи широко парче лейкопласт на пръста си — да вземем случая с Царския Пратеник. Сега той е в затвора, понеже е наказан. А делото ще започне чак идущата сряда и, разбира се, престъплението ще дойде най-накрая.
                — Ами ако не извърши престъплението? — рече Алиса.
                — Така би било най-добре — отвърна Царицата, като завърза върху лейкопласта около пръста си едно парченце панделка.
                Алиса разбра, че това не може да се отрече.
                — Разбира се, така ще бъде най-добре — каза тя. — Но още по-добре щеше да е, ако не го наказват за нищо!
                — Тука във всеки случай ти грешиш — каза Царицата. — Тебе наказвали ли са те някога?
                — Само за провинения! — отвърна Алиса.
                — И след наказанието си ставала винаги по-добра, знам! — извика тържествуваща Царицата.
                — Да, но аз съм извършвала онези неща, за които съм била наказвана! — каза Алиса. — Там е цялата разлика.
                — Но ако не беше ги направила, щеше да бъде още по-добре! — каза Царицата. — По-добре и по-добре, и по-добре! — Гласът й се издигаше с всяко „по-добре“, така че накрая тя просто изпищя.
                Алиса беше започнала да казва: „Тук има някаква грешка…“, но Царицата се разписка така силно, че момиченцето остави изречението си недовършено.
                — Ох! Ох! Ох! — викаше Царицата и тръскаше ръката си така силно, сякаш искаше да я откъсне. — Потече ми кръв от пръста! Ох! Ох! Ох!
                Виковете й приличаха на писъка на параходна свирка и Алиса си запуши ушите с две ръце.
                — Какво ви стана? — запита тя, щом разбра, че гласът й вече може да се чуе. — Пръста ли си убодохте?
                — Не съм го убола още — отвърна Царицата, — но скоро ще го убода… Ох! Ох! Ох!
                — Кога очаквате да стане това? — запита Алиса, която усещаше голямо желание да се разсмее.
                — Щом започна да си оправям пак шала — промърмори нещастната Царица, — брошката ще се разкопчее и ще ме убоде… Ох! Ох! Ох! — Докато тя казваше последните думи, брошката наистина се разкопча, Царицата я грабна и се опита да я затвори.
                — Внимавайте! — извика Алиса. — Държите я лошо!
                Тя хвана брошката, но вече беше късно. Иглата се изплъзна и се заби в пръста на Царицата.
                — Това е, за да се обясни защо ми потече кръв от пръста — каза тя усмихнато. — Сега вече знаеш как се случват нещата у нас.
                — Но защо не викате сега? — попита Алиса, като вдигна ръце, готова да си запуши пак ушите.
                — Че защо, аз вече виках, колкото трябваше — отвърна Царицата. — Каква полза да продължавам да викам? 
                През това време беше започнало да се развиделява.
                — Враната навярно е отлетяла — каза Алиса. — Толкова съм радостна, че си отиде! Мислех, че вече настъпва нощ.
                — И мене много ми се иска винаги да съм радостна — каза Царицата. — Само че никога не мога да си спомня правилото. Ти трябва да си много щастлива, като си живееш в тази гора и ставаш радостна, когато си поискаш.
                — Само че тука съм толкова самотна! — каза тъжно Алиса. И при мисълта за своята самота две големи сълзи се търкулнаха по страните й.
                — О, недей така! — извика бедната Царица, като кършеше отчаяно ръце. — Гледай какво голямо момиче си, гледай какъв дълъг път си изминала днес, гледай колко е часът, гледай каквото искаш, само недей плака!
                Алиса не можа да не се усмихне през сълзи.
                — Можете ли вие да се въздържите да плачете, като гледате разни неща? — запита тя.
                — Това е единственият начин! — каза решително Царицата. — Никой не може да прави две неща наведнъж. Да видим най-напред твоята възраст. На колко си години.
                — Аз съм точно на седем години и половина — отвърна Алиса.
                — Не трябва да казваш „точно“ — забеляза Царицата. — Аз и без това ти вярвам. Сега пък аз ще ти кажа нещо да повярваш: аз съм точно на сто и една година, пет месеца и един ден.
                — Това не мога да повярвам! — каза Алиса.
                — Не можеш ли? — каза съчувствено Царицата. — Опитай се пак: поеми дълбоко дъх и си затвори очите.
                Алиса се засмя:
                — Няма смисъл да опитвам — каза тя. — Човек не може да вярва невъзможни неща.
                — Смея да ти кажа, че не си се упражнявала достатъчно — каза Царицата. — Когато бях на твоята възраст, аз се упражнявах по половин час всеки ден. Какво! Понякога успявах да повярвам не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска… Хайде! Шалът ми пак хвръкна.
               
 Оригинално заглавие: Through the Looking Glass, 1871 (Пълни авторски права)
Превод от английски: Стефан Гечев, 1996 (Пълни авторски права)

Няма коментари:

Публикуване на коментар