петък, 29 юни 2012 г.

"Време за коктейли" - любимата ми на П.Г. Удхаус




Историята започва с посещението на лорд Икнъм в клуб "Търтеите". Лордът е възрастен аристократ, но прекалено млад по дух, чиято жена предвидливо го държи заточен в провинцията, защото в града е опасен - постоянно прави бели. Та Икнъм гостува в този клуб на един свой племенник - писател на кримки, сериозен човек, на когото нещо не му върви в издаването, а и ще се жени и е позакъсал за пари.

Както си говорят, лордът вижда, че от отсрещния клуб - "Демостен", свърталище на сериозни одъртели господа - излиза неговия полузет, полубрат на жена му, изявен съдия от апелативния съд, известен със сприхавия си нрав, тормозещ с него всички околни. Икнъм решава да покаже на младите Търтеи нещо много забавно - стрелба с прашка с бразилски лешник. Съдията се оглежда нервно за такси, когато цилиндърът му излита от главата и пада посмачкан долу - на прозореца на "Търтеите" е пълно с ухилени муцуни. Съдията, който е и политически кандидат за Камарата, е възмутен до мозъка на костите си от това вопиющо своеволие.

На другия ден лорд Икнъм се среща с полузет си и той му се оплаква от тази ужасна случка. Икнъм го съветва да напише една хубава книга, осмиваща нравите на съвременния млад човек. Препоръчва му да я пусне под псевдоним, защото от кандидат за Камарата се очаква да пише исторически очерци за Талейран, а не такива неща. Съдията се ентусиазира от идеята и написва една страхотна книга - "Време за коктейли". В нея са показани нагледно нравите на съвременните млади мъж и жена.

Първоначално книгата не върви добре - до момента, когато пасторът поглежда през рамото на дъщеря си, вижда какво чете - а тя е точно на най-пикантната страница - и още на следобедната служба заклеймява жестоко книгата от църковния амвон. Още докато чете проповедта си, енориашите бясно записват името на произведението, с намерението веднага да си го доставят. Сбъдва се мечтата на всеки автор - книгата му да бъде заклеймена от църквата!

"Време за коктейли" става безспорен хит. Първоначално съдията укрива авторството си - даже Икнъм иска да го нагласи така, че племенникът му да бъде писан за автор, но се намесват и други роднини, които също се борят за авторство. Съдията, видял че от тази книга ще паднат много пари, иска да си възстанови правата и започват едни истории, свързани с издатели и пр. Явява се един възрастен пенсиониран издател, чийто син е поел фирмата, но дядката си седи в издателството и се прави на шеф, като постоянно плете чорапи и омагьосва напиращите автори с плетенето си и отнесеното си държание.

Следват множество забавни перипетии, в които участват още няколко герои и накрая всичко се нарежда благополучно. Племенникът получава парите от книгата, Съдията най-сетне се оженва за любовта си от младини - управителката на издателството; а лорд Икнъм е доволен, че за пореден път е изпълнил своята мисия, както той я мисли: да пръска навсякъде радост и светлина!

...



сряда, 27 юни 2012 г.

Шегата-Чудо на Йоан




Преди четири години...

В една ранна юнска неделя, точно когато провеждаше неделната служба, отец Шашмалонов получи внезапно съобщение от Йоан Кръстител. То се появи като преминаващ телетекст в долния край на любимата икона. Богомолците нищо не забелязаха – не е необходимо да казваме, че това стана, защото никой не очакваше да види такова нещо. Шашмалонов обаче нямаше време да мисли защо никой от енориашите не реагира на това твърде странно явление. Той се направи, че кашля и, докато присъстващите се бяха вторачили в това интересно събитие – Закашляне на свещеника! Ама как така?! Защо?! Възможно ли е?! – успя да извади електронния си бележник и кашляйки да запише координатите на човека, на когото трябваше да се обади. Имаше дори и адрес на сайт...

Веднага след службата отец Добромир седна пред компютъра и влезе в подадената от Светията страница. Оказа се, че това е някакъв старчески дом, намиращ се в Англия, в някакво бивше провинциално имение. Шашмалонов се позачуди – защо ли Йоан изпраща точно старчески дом за връзка? Нима нямаше по-богати и по-големи институции по света? Продължи обаче да изучава сайта, въпреки раздразнението си от поредната, както си мислеше, безвкусна шега на Кръстителя. Лицето за връзка, подадено от светеца, беше изписано на английски – Brian Konlovesky. „Интересно име!” – помисли Шашмалонов. На пръв поглед той го прочете машинално като Браян Кънлавскай, но на втори фамилията му заприлича и на полска, като съответно я прочете – Конловески. В сайта на дома, в раздела за контакти, се споменаваше същия човек – като основател и съсобственик. Телефонът, подаден от Йоан, не фигурираше на уеб-сайта. За връзки имаше много телефони, но те бяха само на мениджъри и секретари.

Отецът реши да звънне на телефона от иконовия телетекст. Погледна колко е часът. Видя, че времето е подходящо – в Англия бе три часа по-рано – но се предполагаше, че въпросният Кънлавскай или Конловески вече би трябвало да е станал и да е изпил първия си за деня чай. Шашмалонов предъвка набързо няколко английски изрази, които смяташе да използва за завързване на разговор, и набра номера.

След три позвънявания, отсреща се чу приветлив, баритонов мъжки глас – не можеше да се определи на колко годишен мъж принадлежи. Отец Добромир се представи, попита дали разговаря с Браян Кънлавскай, отсрещният потвърди и каза, че слуша. Шашмалонов изложи проблема, по който се обажда. Разказа набързо за дома за увредени деца, който се нуждае от спешна подкрепа и всичко останало. Кънлавскай го изслуша, без да го прекъсва, и, когато отецът завърши изложението си, той любезно му отговори да се свърже с главния мениджър, чиито координати са подадени на сайта. Той отговарял за този вид дейности. И всъщност, помощта, която Кънлавскай можел да окаже, се простирала до там. Шашмалонов усещаше, че изпуска случая. Конловески се измъкваше много убедително и любезно. Отецът всячески се опитваше да го задържи, дори включи известна фамилиарност, питайки непознатия евентуален благодетел как е правилно да се произнася името му – Кънлавскай или Конловески.

- И двата варианта са правилни – засмя се Браян. – Зависи човекът кои езици ползва. Вие, с вашия славянски произход, би трябвало да ме наричате Конловески, но изборът е Ваш. Всъщност, откъде имате телефона ми? Много малко хора имат този номер и се съмнявам някой от тях да Ви го е дал?

Тук Шашмалонов засече, макар и за кратко. Беше абсолютно недопустимо да каже истината на Конловески – и без това го изпускаше, само оставаше да го помисли и за луд! Кой знае колко луди им се обаждат постоянно – неслучайно са си сложили отговорни мениджъри... Докато се бореше с тия хаотични мисли и се чудеше какво да отговори, при Конловески иззвъня друг телефон, той се обади и след малко каза в ухото на Шашмалонов:

- Извинете ме, трябва да прекратя разговора, търсят ме по спешност! Обадете се на мениджъра ни, желая Ви успех! – и затвори.

Отецът се поразочарова, но реши да изчака понеделника и наистина да пробва да звънне на отговорния мениджър. Колкото и да не му се вярваше, имаше вероятност там да свърши някаква полезна работа и да успее да го убеди да финансират децата... Междувременно продължи да проучва старческия дом на Конловески. Оказа се, че това не е точно типичен старчески дом. Представляваше нещо като обединение на свръхбогати старци, явно ексцентрици, оттеглили се от активна дейност, но продължаващи да играят тук-там с парите си. За Браян Конловески имаше твърде оскъдна информация в мрежата – само няколко клюкарски писаници в два форума. Там неблагонамерени юзъри твърдяха, че този човек бил около седемдесетгодишен ротарианец с двойно гражданство – полско и английско - който подпомагал финансирането на разни издателства, които промивали мозъците на населението със своите поръчкови издания. „Любимите конспиративисти!” – помисли с насмешка Шашмалонов и прекрати интернет-проучването на Кънлавскай. Интересно беше, че никъде в мрежата не можа да намери снимка на този интересен човек...

Дойде заветният понеделник и отецът се свърза с мениджъра на нестандартния старчески дом. Там, разбира се, Шашмалонов съвсем удари на камък. Мениджъра изслуша само първите му думи и веднага го прекъсна, макар и твърде любезно, казвайки му да напише цялостното си изложение и искания, и да му ги изпрати по електронната поща. Добромир оклюма – знаеше, че е почти невероятно да получи каквото и да е по този начин – в наше време най-лесният и любезен начин да ти откажат, е да те посъветват да изпратиш мейл... Въпреки това Шашмалонов изпълни мениджърската заръка и написа всичко чинно и изрядно. Отговорът не се бави много (за учудване на отеца), беше твърде многословен, но от многото културно-любезни думи се набиваха на очи най-важните, а именно: „не можем да помогнем по какъвто и да е начин – дейността на нашето Сдружение не е свързана по никакъв начин с вида дейност, за която Вие търсите нашето съдействие. Бест регардс: подпис.”

„Ето! Какъв си бунак, бунак, бунааак! Да ти....! – мислеше и се самопсуваше Шашмалонов. – Получи, байно, наготово телефона на отговорния и държащия капиталите, а не успя да го омагьосаш! За какво ти е цялото това попство, щом не можеш един старец да прилъжеш, па бил той и богат ротарианец, със значение на името Благородно Сълюбовно Небе! Ква любов и съ-любов, кво небе, кво благородство?!”... Ще не ще, Шашмалонов се принуди да иска среща с Йоан Кръстител. Срещнаха се и Йоан реши, че ще действат по друг начин, щом не е станало по „канален ред” – каналният ред, според него, означаваше „нормалните средства за общуване между хората”. И пристъпиха към ненормалните начини. Ето как.

Браян Конловески беше почитател на Йоан Кръстител. Дали бе свъран с известните йоанити, или го тачеше по друг параграф, това нямаше значение. Важното в случая бе, че той се канеше да посети една особена, православна черква, намираща се в близост до главното градче на графството, в което се нахождаше старческия дом. От години той правеше това свое своеобразно поклонение на 24 юни – рождения ден на Светеца.

- Е, тогава ще ни падне в ръчичките! – говореше с блеснали очи Предтеча.

- Еееххх, Йоане, май пак си измислил нещо възможно най-трудно!?...

- Ни най-малко, Шашмалонов! Ще използваме отново иконите – в случая - само този път. Значи, в тази църква аз съм изобразен точно в купола, който е пред и над иконостаса. Давам ти „канал” – щом не става по човешките канали, ще стане по тия на светците. Ти влизаш в иконата и излизаш оттам с моя лик, както го правиш и в твоята черква...

Наставленията със заговорнически привкус бяха дадени уставно и надлежно на Шашмалонов, и той, макар и с не добро чувство, зачака наближаването на заветната дата.

На 24 юни, към три часа сутринта, Конловески се измъкна от живописния старчески дом, твърде наподобяващ главна сграда на аристократично имение, какъвто всъщност си беше. Качи се на чакащото го такси и потегли в посока на споменатата от Йоан черква.

След около три четвърти час пристигна пред нея, почука на портата – отвори му някакъв свещеник, пусна го вътре и изчезна нанякъде. Браян Кънлавскай остана сам в храма – явно чакаше изгрева. И междувременно, гледайки иконостаса, се молеше наум. По едно време наведе леко глава, мърморейки някакви неведоми слова...

И тогава се случи. За първи път имаше такова усещане в църква. Нима бе истина?! Какво беше това?! Дали не е някакъв внезапен пристъп на радикулит, гарниран с позиви на ишиас и малко лумбаго в хомеопатична доза? Браян Конловески съзнаваше, че това, което се случваше не е нито едно от нещата, минали през ума му. Чисто и просто – някой му беше скочил изневиделица на раменете! Доста тежичък някой! Освен за лумбагото, Конловески се досети и за Синдбад Мореплавателя от „Хиляда и една нощ” – частта, разказваща за едни неприятни твари, които яхваха нищо неподозиращите човеци и не искаха да слязат без бой от удобното си „ездитно добиче”... Преди да се подготви и той да влезе в бой с предполагаемия материален демон, якият старец хвърли бърз поглед към дъното на купола, под който бе застанал – искаше да вземе сили от Йоан Предтеча. И тогава за втори път се случи... Предтечата го нямаше там... А?! Нима той ми е скочил на раменете!? Неслучайно Браян се майтапеше, че името му, освен келсткото значение на „благороден, висок и силен” , е и анаграма на „мозък” – brain. Т.е. той бързо успяваше да превключи на няколко варианта и да направи „връзката”, пък била тя и толкова невероятна като тази: светец, изобразен на дъното на църковен купол, да ти скочи на врата....

- Достопочтений Йоане, това Вие ли сте?!

Този въпрос успя да генерира Браян Конловески, в момента, в който скорострелно реши в себе си, че напразно се е съмнявал във вярата си в бог, светиите и в частност – в своето упование в Йоан Кръстител. Светията бе тук, съвсем реален и осезаем, нахождащ се на собствения му врат!

- Аз съм, я! Кой друг?!

Отговорът бе доста тривиален и някак неприлягащ на този момент-чудо, но Браян, кой знае защо, се зарадва да го чуе и продължи разговора.

- Защо си правите такава шега с мене? Да не би да искате да ми кажете нещо?

- Да – без да слиза от врата му отвърна Светията. – Позна, о, Браян!

- Мога ли да мина и аз на ти? – Браян все пак имаше и полска кръв, а и беше живял къде ли не, и видял толкова неща през живота си, та можеше да си позволи при нужда да се държи фамилиарно – дори и със светец, седнал на раменете му.

- Разбира се, че можеш!

- Ще слезеш ли, Йоане, от мен? Малко ми тежиш и не е най-удобният начин за провеждане на разговор, а?

Йоан скочи чевръсто и застана цял целеничък пред бившия ротарианец.

- Така е по-добре! – въздъхна Конловески. – Олекна ми! Казвай сега каквото имаш да ми казваш!

Светията не чака втора покана. Изложи всичките си съображения пред стареца-ексцентрик. Каза му, че Шашмалонов е Божий пратеник и че Браян трябва да се вслуша в молбите му и да осигури живота на нещастните, изоставени и недъгави дечица. Конловески се съгласи с всичките искания на Йоан и дори предложи да основе фондация, която да се грижи за такива деца в по-голям мащаб. Йоан-Шашмалонов само кимаше утвърдително и донякъде - Браянодоволно.

„Еййй, колко лесно стават работите, когато си светец!” – това беше оцветяващият мотив, с който се изчерпваше тогавашното му емоционално състояние.

Като приключиха разговора, Шашмалонов-Предтеча се въздигна отново до образа си в дъното на купола и остана там, застинал в Йоановата поза. Единствено това беше неудобството от иначе гладко преминалата среща – трябваше да изчака, стоейки в иконата, излизането на Конловески от черквата. Бе ясно – не можеше да излезе оттам в своя си вид – старецът веднага щеше да загрее майтапа...

...

Общо взето – така бе създаден Домът за увредени деца, намиращ се под Шашмалоново ръководство... Това бе начинът, по който Йоан Кръстител обедини богатството и бедността на земно ниво...

...

май 2012г. Соня Петрова - Аеиа


вторник, 26 юни 2012 г.

Да освободиш Гарван




Из "Историите на Зора" от "Родена без Съдба"

Един четвъртък в края на май Зора реши да избяга от тренировка. Времето беше разкошно, някак магически предразполагаше към разходки и желание за разчупване на модела. Защото за дванадесетгодишното момиче това наистина си беше разчупване на модел – Зора никога досега не беше бягала от любимите тренировки.

След вземането на решение за бягство, следващата логична стъпка бе обмисляне къде да отиде – така че хем да не я засече някой близък или познат, хем да вземе максималното от ранния пролетен следобед. Веднага реши – „отивам в зоопарка! В работен ден и по това време там със сигурност няма да срещна познати...А и не съм го посещавала повече от година май...”. Звънна по мобилния на най-близката си приятелка – Саша. Знаеше, че Саша е свободна и я помоли да отидат заедно. Саша се съгласи.

Точно в два следобед се срещнаха пред главния вход на Зоологическата градина. Влязоха и се заразхождаха, непрестанно разговаряйки – макар че вече не бяха съседки, те почти всеки ден да се чуваха по телефона и, независимо от това, постоянно имаха какво да си кажат. Често става така с близки приятели... Зора се наслаждаваше максимално на бягството си – дори този път не изпадна в лошо настроение заради затворените животни – а това по принцип винаги й се случваше в зоопарка.

По едно време – бяха при клетките на птиците – Зора се откъсна от фоновото възприятие на околната обстановка и се концентрира в една необичайна птица. Двете приятелки се приближиха към нея и с изненада видяха, че това е огромен гарван – най-голямата и най-интелигентната птица от семейство Вранови.

...Гарванът гледаше Зора с невероятно умен поглед. Очите му – черен космически огън – сякаш говореха! Зора се зачуди – „защо ли не чувам „говора”, както често се случва между мен и доста от представителите на животинското царство? Хм...”.

Наистина – между тях липсваше особената комуникация. Но имаше друго – общуване с предаване на информация и разбиране чрез погледи! Това беше нещо много осезаемо, странно, силно и ново – и Зора се задълба в него. Потъна някак...

- ...Ей, Зорииии! – от потъването в гарвановите очи я извади Александра – викаше я, чудейки се какво става с приятелката й – Зора много рядко изглеждаше така отнесена.

- Какво!? Какво?! Казваше ли нещо? Извинявай – нещо се замислих... – полуусмихнато каза Зора, връщайки се в реалността „зоопарк със Саша”.

- Нищо! Питах те какво стаа – много отнесена изглеждаш!

Гарванът продължаваше да фиксира Зора в очите. Тя посегна да го пипне – беше застанал на пода на клетката, току залепен за решетката. За жалост – решетката, както е при всички птици, беше подсилена с дребна шестоъгълна мрежа – каквито слагат на курниците, с цел да се предпазят птиците от набезите на порове, златки, белки и други „игриви хищници” – а в зоопарковете – освен от „игривите”, пазеха и от хуманоидните ... Като видя, че не могат да направят физически контакт, Гарванът посегна с клюн към една близолежаща пръчица, взе я и я провря през мрежата – видимо подавайки я на момичето. Зора я взе – това сякаш отключи някакъв вид особено общуване, което, съчетано с разговора между погледите, накара Зора да каже на Саша:

- Ще освободя този Гарван!

- Ти си луда! Това е престъпление! – Саша беше с две години по-голяма и в някои области знаеше повече. – Ако те хванат – не ти мърда детска педагогическа стая или нещо още по-неприятно! А стига простотии, де!

- Не, наистина, Саше, ще го освободя! Ако искаш ми помогни, ако не – моля те, не казвай на никого! Само ще те помоля нещо – в ума на Зора вече имаше план за действие. – Когато подготвя освобождаването, да кажеш на нашите, че ще спя у вас – ако те питат, разбира се. Те ми вярват безотказно, така че може и да не се наложи да те питат. Но това съм измислила – в нощта, когато го пусна на свобода, „ще бъда у вас”...

- Ами ако вашите питат нашите?! Ти не си у ред! – противеше се Александра.

- Вашите няма ли скоро да отсъстват някоя нощ от вас? Това ще е идеално! Таман ще имам оправдание – страх те е сама и викаш приятелка!

- Ама ти ми четеш мислите! Да, следващата събота срещу неделя – ще ходят на някакъв семинар в Банско, а аз трябва да остана вкъщи, щото имам доста да уча, а и в неделя рано съм на школа...

- Екстра! Значи – събота срещу неделя! – Зора сияеше.

После отново си сляха погледите с Гарвана. Той сякаш знаеше какво мисли това момиче! Зора му каза наум: „Скоро ще бъде! Потърпи малко! Ще бъдеш свободен!”...И беше напълно убедена, че това ще стане. Колко хубаво би било, ако възрастните можеха да запазят детския си ентусиазъм и убеденост, че „всичко е възможно”! Животът би бил много по-възможен – и най-важното – по-интересен, жив и цветен – какъвто всъщност той си е...

Следващата седмица беше седмица на трескава подготовка. Саша категорично отказа да помогне на приятелката си в „тази простотия” и Зора се зае сама с плановете за конкретните действия. А те не бяха много сложни. Първо – трябваше й инструмент, с който да пререже решетката и мрежата. В къщата имаха най-различен инструментариум. Зора знаеше почти всички инструменти – но реши да се направи на ударена и да пита баща си с кои от инструментите може да се режат дебели метални жици – „ще ни трябва тия дни по трудово и обещах да занеса!”. Стефан й даде нужната ножица и прибави към нея една ножовка – за всеки случай. Инструментите бяха уредени! Алибито – също. Оставаше „методологията” на действие. Зора щеше да отиде следобед в зоопарка – като обикновен посетител. Знаеше предварително един храсталак – в който можеше да се скрие така, че никой да не я види. Щеше да остане там, след като затворят зоологическата и да чака, докато всички заспят – пазачи, гледачи, дежурни и животни. Е, нощните животни нямаше да са заспали – но Зора се надяваше, че те са свикнали с хора и поради това няма да вдигнат шум... После – освобождаване на Гарвана и отново скриване в храсталака – докато не дойде утрото и не отворят Зоопарка. След това – разхождане из него с първите посетители и накрая – излизане под формата на обикновен посетител, който си тръгва... Вълнуваше се, страхуваше се, усещаше тръпката от приключението и нарушението на реда (кой ли го е измислил този ред!?) – дори се опасяваше да не би нощем да пускат кучета-пазачи из зоопарка – това щеше да усложни нещата. Но Зора рядко обръщаше внимание на страховете си. Винаги ги имаше – дори по много, защото един бързо и ефективно работещ ум неминуемо отчита множество възможности, включително и неблагоприятните – но наличието на страхове никога не спъваше Зора в нейните планове и действия. „Гарванът е по-важен!” – успокояваше се мислено тя...
`

...

Нико-Са не знаеше нищичко нито за Гарвана, нито за плановете на Зора. Рал и Лар също не знаеха. На тази Птица й бе писано да умре в плен... И добре че беше така, защото след две години се случи нещо, което щеше да бъде необратимо и Нико-Са нямаше да може да продължи да действа... Но се случи невъзможното...

...

Речено – сторено. Както често се случва – Зора имаше „късмета на начинаещия” в освобождението на Гарвана. Успя да изпълни плана си точка по точка – без никакви пречки и засечки. Гарванът беше свободен! В тъмната пролетна нощ той направи няколко кръга, летейки около своята Освободителка, кацна на рамото й (ох, доста тежичък е!), клъвна й леко ухото, след това разтръска опашка и крила, полетя и кацна на върха на короната на един Дъб – храсталакът, в който се криеше Зора, беше близо до него... Птицата бе решила да следва Освободителката си до дома й – не искаше да я изпуска от очи. Зора не видя, че Гарванът се настани на Дъба – беше тъмно и не се виждаше надалече. Тя, доволна от постъпката си, се сви в храсталака, опитвайки се да задреме в очакване на зората. Зора чакаше зора...

...

Две години Зора не видя Гарвана – той явно си бе отлетял по свои работи и бе започнал да гради живота си наново. Вече Свободен...

...

След две години и след множество пренагласяния на нишките, Лар и Рал успяха да направят така, че двама психопати-убийци да нападнат Зора на едно пусто място привечер. Тя нямаше да оцелее от тази сблъсък, щеше да загине по най-жесток начин. Нико-Са гледаше нападението от килията си, мяташе се из нея като пленен звяр и виеше от мъка. Лар и Рал ликуваха – най-сетне „недоразумението Зора” щеше да напусне Света на Хората! Какво щяха да правят след това – те си знаеха! Целта беше да го напусне... Зора вече си мислеше „Край!”, когато усети рязък полъх на криле. Психопатите я пуснаха, свиха се и двамата – нещо ги нападаше. Зора седна на земята и видя! Възможно ли е! – два гарвана налитаха над изродите – кълвяха очите им! Кълвяха жестоко, както само гарваните могат! Кръв плискаше наоколо. Извергите никога повече нямаше да видят Зората... Гарваните късаха живо месо, месо, което бе леш. Това се случваше за първи път – два Гарвана да прочистват Земята от една жива леш. Леш, която бе жива, благодарение на Закона, и която щеше да превърне много невинни деца без време в леш... За първи път Изкуплението се явяваше на Момента. За първи път – чрез Гарвани... Най-умният бе принуден да чисти Земята от разложението. Но не можеше да го направи, защото бе в Плен. Щедростта, Благодарността и Верността разкъсаха оковите... Изродите изпитаха върху си цялата ярост на Изкуплението, ярост, която би се изсипала над всички изверги, отнемали Живот през всичкото Време на Земята и Закона...Би се изсипала, но никога не се изсипваше – Законът не позволяваше... Кървящи и слепи, изродите побягнаха без посока. Гарваните летяха след тях, крещейки победоносно бойния си вик...

...

Нико-Са гледаше от Килията си този неочакван обрат... Не можеше да повярва!... После заплака. От радост. Рядко му се случваше. Рал беше бесен, не си личеше по лицето му – просто гледаше студено и си казваше: „Още един във върволицата след Нея! Сега пък този Гарван! Откъде се взе!?!”...

...

Зора остана известно време на земята. Това бе той, да! Освободеният Гарван. Явно си бе довел и партньорката!...”Значи винаги е бил с мен! И по някаква причина просто не е демонстрирал присъствието си...”... Зора също заплака...

2011г. Аеиа



понеделник, 25 юни 2012 г.

Тя се роди без съдба






1. Началото

В една обикновена къща - нито богата, нито бедна - очакваха всеки момент да започне раждането на дете. Бяха го чакали дълго. Много години. Сега, в този мартенски ден, най-сетне бе дошъл моментът То да се появи на бял свят. И майката, и бащата искаха бебето да се роди в родната си къща. По тази причина майката отказа да постъпи в родилен дом – съвсем официално, с множество подписи и попълване на различни формуляри. За целта също така бяха наели лекар и акушерка – перфектни специалисти, които да водят „домашното” раждане.

Всички в къщата много се вълнуваха. Включително и домашните любимци – кучето Вихър и котката Сузана. Те дори най-много, защото животните имат по-силно развит усет, интуиция и изобщо са по-близо до Земята и Неизвестното. Това е така, защото може би са пощадени от Информацията и Неумолимия Ум и няма какво да им пречи с различни невротични и хаотични изстъпления. Вълнението на кучето Вихър и котката Сузана обаче бе продиктувано от нещо много неприятно. То бе свързано с раждането и с новото човече, но...

...Някъде в Неизвестното Някой бъркаше един в огромен казан нещо като лепкава материя - нематерия. Това беше висок, елегантен мъж, с красиво, леко изпито лице, безизразни, изглеждащи замислени, блестящосиви очи и дълга, гарвановочерна коса. Над и покрай казана, летейки сякаш из въздуха, се въртеше жена. Имаше вид на невероятно красива, но ужасяваща вещица от детските приказки. Беше облечена в дълга и широка многоцветна мантия, на главата й се мъдреха два рога с кълбо между тях, изобразяващо в едната си половина Слънцето, в другата – Луната. Косите й бяха руси, тук-там с червеникаво-огнени оттенъци, очите черни. Възрастта и на мъжа, и на жената не можеше да се определи. Наглед бяха млади, но би могло и да са ужасно, невъобразимо за човешките измерения, стари.

Материята в казана продължаваше да се върти, мъжът продължаваше да я бърка. Жената постоянно изтегляше нишки от тази материя и свързваше тези нишки с пъпа на всяко, току що явило се на бял свят новородено. Още в утробата. Така всяко бебе получаваше по една нишка, която завършваше в единия си край в него, а с другия – в казана. Който се въртеше вечно. А нишката свързваше съществото през целия му живот. Когато дойдеше време то да напуска живота, нишката се прекъсваше. Преди да се прекъсне, най-често имаше предварителни белези, че това ще стане – тя постепенно изтъняваше.

Да, жената бе така наречената от хората Съдба. Бяха й дали и постоянно й даваха все нови и нови имена, но истинското й име никой не знаеше. Не можем да го кажем тук, защото засега е неизвестно. Има подозрения, че то се състои от всички известни и неизвестни звуци, образи и частици, изказани в строго определен ред. Едно от имената й беше Самени-Лар, което ще използваме за напред. Мъжът бе вечния спътник „в живота” на Самени-Лар, но никой от хората не го познаваше, нито бе чувал за него. И неговото пълно и истинско име е неизвестно, тук ще споменем едно от имената му – Симане-Рал. Никой от човеците не познаваше реално и Съдбата – Самени-Лар (или само Лар), но по неведоми пътища до хората бяха достигнали откъслечни сведения, картини и данни, и Съдбата бе влязла в речника и образите, заложени им „по рождение”.

Сложно е да се опише и обясни как така от Неизвестното Съдбата свързваше всяко новородено, появило се на планетата Земя. Не може да се опише и това, как ставаше така, че Мъжът хем бъркаше постоянно казана, хем правеше паралелно и много други неща. Още по-невъзможно е да се обрисува и обясни фактът, че Съдбата свързваше с нишки от казанната материя не само човеците на Земята, а всичко живо и неживо, навсякъде. В много паралелни светове. Сякаш света на Самени-Лар и Симане-Рал бе нещо като основен вътък, Свят-Вътък, от който произлизаха и зависеха всички Светове. Този „вътък”, „Свят” и както и да го наречем, бе обобщен в представите на Кучето и Котката като „Великото Неизвестно”. А Самени-Лар и Симане-Рал определяха какъв да бъде Реда в Световете...

...Някой ще запита – как така две прости, обикновени куче и котка могат да проникнат, разберат и усетят това Велико Неизвестно, като то е толкова сложно и неописуемо, че и човекът с най-висок IQ и най-развита сензорика не би могъл да го разбере, обхване, обясни и опише? Твърде уместен въпрос!... Защото наистина не на всяко куче или котка по Земята е даден такъв „дар”, ако това може да се нарече така. Нека засега приемем на доверие, че точно тези двама домашни любимеца притежаваха Дара. Нека приемем, че този Дар им бе даден от един, условно казано – Човек, който също обитаваше Великото Неизвестно и имаше равна сила с Жената и Мъжа – Съдби, но те бяха успели да го победят и хвърлят във Великонеизвестния затвор, откъдето го пускаха да излиза само по един път на една земно-слънчева година. За него ще говорим по-пространно нататък. Сега само ще кажем, че въпреки затвора, той можеше отвреме-навреме да се свързва с някои същества. Ще допълним само, че тези същества, с които се свързваше, въпреки препятствието на строгите стени на Затвора, най-често изпитваха някаква безусловна Любов ... А какво е това безусловна любов, как изглежда, от какво се състои – също няма да обясняваме тук. Само ще кажем, че това всъщност не беше Любов – с всичките смисли, с които човешките знания и опит са изградили тази дума. Това бе нещо коренно различно. Да, то съдържаше в себе си Любовта – дори в нейния най-висш аспект - но имаше и много други „съставки”. Засега ще наречем условно безусловната Любов „Цялостност”. Във времето, в което се случваше раждането на детето, любовта бе поставена на пиедестал от хората. Това бе прекрасно, но и ужасяващо грешно. Човечеството и Света на Хората – а покрай тях и цялата планета Земя - бяха поели в съвсем неправилна посока...

...Родилният процес вървеше нормално. Майката дишаше правилно, както се беше обучавала, докторът и акушерката нямаше за какво да се тревожат. Освен това те знаеха, че зад най-близкия ъгъл на улицата чака линейка, оборудвана с всичката необходима съвременна медицинска апаратура. Линейката щеше да се включи в раждането при евентуален неблагоприятен обрат.

Раждането се проточи. Нощта клонеше към зазоряване. Бащата Стефан, който присъстваше на Тайнството, се беше изтощил неимоверно, но продължаваше да окуражава Ана, жена си. И тя бе на края на силите си, но, както често се случва в такива ситуации, сякаш някаква неземна сила й даваше допълнителна енергия... Наложи се да се включи екипът от линейката по едно време - тъкмо се канеха да извозват майката до болницата, за да направят спешно секцио ... и бебето се роди. Слънцето хвърли първите си лъчи над хоризонта. Момиченце. Мъртво...

...Беше се задушило по време на дългия родилен процес. Докторите прерязаха и привързаха пъпната връв и опитаха всякакви възможни начини да го съживят – когато не е прекалено късно това може да стане, животът може да се върне, но напразно. Лошото беше, че майката започна да кърви много силно – направи силен и масивен кръвоизлив. Оставиха телцето на бебето на една странична масичка и се заеха с Ана... Тя беше в съзнание и плачеше неудържимо, страдаше неописуемо. Стефан също страдаше, но още повече се притесняваше и тревожеше за жена си - затова концентрира цялото си внимание в нея и екипа...

...През това време кучето немска овчарка Вихър и сурата котката, обикновена порода, Сузана напираха да влязат в стаята. Вихър дереше бясно по вратата, Сузана също. От хората вътре никой не ги и чуваше – всички бяха концентрирани да спасяват майката. На моменти кучето успяваше да бутне бравата, но нищо – досега никога не бе могъл да отвори врата в къщата, котката също не можеше. Бравите бяха трудни за отваряне дори за хора, стегнати някак...

Докато животните се мъчеха, скимтяха и виеха от вълнение и отчаяние, сякаш някакъв повей на въздуха в коридора раздвижи околността, направи бърза спирала, като вихрушка, над главата на кучето и сякаш се заби в нея. Въздушен тирбушон. Веднага след това Вихър успя да отвори вратата. Втурнаха се в стаята и кучето взе внимателно в зъбите си бебешкото трупче. Както майките-кучки носят кученцата си.

Пренесоха телцето в стаята, отредена за бебето, подредена с много любов и вкус. Вихър сложи безжизненото телце на една мека шарена табуретка и двамата със Сузана започнаха да ближат и разтриват енергично телцето с езици и муцуни. Около тях, тримата, отново се образува някаква необяснима, една доловима с просто око въздушна вихрушка, която сякаш ги обедини в едно. Те стояха в центъра на бурята, облечени във вихър... Изведнъж бебето пое въздух и нададе силен рев. Толкова силен, че се чу и в съседните къщи. Много от съседите чуха и се зарадваха, а сърцата им трепнаха от радостно вълнение. Новият живот винаги действа така на околните, колкото и отнесени и невротични да са те. По някакъв начин, макар и за момент, сякаш връща у хората истинското усещане за Живот, такова, каквото би трябвало да бъде, но те отдавна са го забравили или изоставили. Не нарочно, просто така, с времето...

Единствените, които не чуха триумфалния бебешки рев бяха родилката, бащата и екипът. Вече овладяваха кръвоизлива, но все още бяха твърде концентрирани в отговорната си работа, за да чуват каквото и да е, неотнасящо се до пряката им дейност в момента.

Кучето и котката са порадваха на ревящото бебе и по някакъв начин разбраха, че е време да потърсят човек, който да се погрижи за него. А то не млъкваше. Беше едро бебе и се дереше с пълна сила, без проява на най-малък намек за изтощение. Вихър отново взе в зъбите си бебето, вече живо и ревящо и заедно със Сузана хукнаха към стаята с родилката. Някой в суматохата отново бе затворил вратата. Това беше лошо. Кучето отново започна да драска по вратата, но не можеше да се изправи в цял ръст и да го направи с цялата си тежест, което би подсилило шанса да го чуят, защото държеше бебето в муцуната си. Трябваше да се осланят на Сузана и на силния бебешки рев...

По едно време акушерката случайно хвърли поглед към масичката с трупчето. Ахна от изумление – нямаше го! Веднага обърна внимание на всички... Тогава чуха драскането и рева пред вратата. Моментът бе силно концентриран. Такива моменти могат да се оприличат на отрязъка от време, предхождащ Големия взрив – макар че тогава, твърдят, не е имало време. Взривът настъпи – бащата се втурна към вратата, отвори я ... и като в безвремие грабна в ръце ревящата си дъщеря – Вихър му я връчи без забава. И в момента, и в последствие Стефан не можеше да опише чувствата, които го обзеха при вида на кучето и котката, носещи живото му, ревящо и нетърпящо възражения в рева си дете. Времето сякаш се разтегна за него и от мига, в който ги видя пред вратата, до момента, когато взе бебето в ръце, вдигайки го тържествено пред себе си, му се струваше, че са минали векове. Когато го издигна, слънцето проби през прозореца и ревящото, червенокосо, кърваво бебе бе осветено от слънчевите лъчи на зората като по поръчка, като при някакъв предназначен специално за случая кино-ефект.

- Кръщавам те Зора! – само успяха да чуят околните през силния рев.

...

Зора остана без „нишка”. Точно това бяха усетили Вихър и Сузана – на съвсем интуитивно и първично равнище - и бяха решили на всяка цена да й помогнат да си върне живота. На някакво тяхно си ниво те знаеха, че липсата на нишка означава, че тя няма да живее. Но не можеха да се примирят с това и вярваха, че ще успеят да й върнат рано взетия живот. Да, животните също вярват. Понякога. Както и хората.

Много същества и несъщества остават без „нишка”, това е в реда на нещата. Редът, определен от Лар и Рал. Остават, но никога живи...

Такова нещо се случваше за първи път.

Съдбата имаше връзка с всички посредством нишките. Ако някой останеше без нишка – това същество просто се връщаше в Общото, откъдето след определен период отново се включваше в живота и получаваше своята нова нишка. Нишка на Съдбата. Нишка на Лар и Рал. Такъв беше Законът и досега никой не бе оставал жив без нишка, или с други думи – без Съдба. Без предначертан Път. Е, пътят не беше съвсем строго начертан за никого. На определени точки от него той се раздвояваше, разтрояваше, изобщо - мултиплицираше се - и тогава зависеше от самото същество по кое от разклоненията ще тръгне и какво ще последва от това. Това човеците на Земята бяха нарекли свободна воля. Да, имаше я, но в рамките на Съдбата, на определени точки от Пътя. Всичко останало беше предначертано. Дори броят и видовете разклонения, както и последствията от тях бяха предначертани от Господарите на великото Неизвестно – Самени-Лар и Симане-Рал.

Нишката беше средството, което свързваше Лар и Рал с всички същества. Така те познаваха всички и знаеха за всички. Ако някой жив по някаква причина останеше без нишка, те не биха имали никаква връзка с него и не биха знаели за съществуването му.

Някой би попитал – те нямаше ли да разберат, че този някой не е умрял, като не го видят да се връща в Общото? Така е, биха разбрали, но никога не проверяваха кой се връща в Общото. Законът, който бяха наложили, бе толкова силен и неотменим, че се осланяха изцяло на него и го бяха оставили още откакто съществуваха Световете да действа сам. Понякога, обаче, Слепият Закон може, съвсем несъзнателно, да изневери на създателя си...

Зора остана жива без Нишка...

...


Април 2011г. Аеиа





събота, 23 юни 2012 г.

Метаморфози на Анимуса





"Ако може да се сънува, може и да се направи." Уолт Дисни
"Не спи, за да почиваш, спи за да сънуваш. Защото сънищата са, за да бъдат изпълнени." Уолт Дисни
Понякога е интересно да направиш ретроспективен анализ, пък бил той и твърде нескопосан и схематичен, на минали събития от живота ти, в които "виждаш връзката", посредством инструменти, чието умение за ползване си добил години след разглежданите лични случки.
Но, все пак, ще вмъкна едно уточнение - всичко, описано по-долу е просто една заигравка с "анимуса", не го възприемам като единствената и всеобхватна истина. Това е само един от многото аспекти на "пътешествията на Психе" из нивата на Реалност.

И така, в началото моят "анимус" беше един дългокос, рус красавец, със силни характер и присъствие, поради което - добър с всички. Откъде го познавах ли? Тогава не го познавах, нито знаех нещо за "анимуси" и пр. Просто в "реалността" от мъжките образи рисувах единствено този "елемент", а и често ме придружаваше в изпълненията ми на сън. По времето на Русия Анимус и аз нямах проблеми с околните.

С напредването на възрастта, някъде при пубертета, русият ненадейно се замени с червенокос. С къса, остра коса, също млад и силен, но много зъл! Тогава вече не рисувах, но по време на сън сътворявахме големи зулуми с него. Аз станах непоносима в "реала". Постоянно гледах и търсех да наранявам хората. Колкото по-добре се държаха с мене, толкова повече ги тъпчех и се дразнех, ако не поддаваха веднага на провокации. А се случваше така, че постоянно бях заобиколена от добронамерени. Много тъжно и неприятно е да нараняваш добри хора ей така, за спорта, но това, въпреки че го осъзнавах, никак не ме интересуваше, нито ми пречеше. Нямаше значение дали става дума за близки роднини, за гаджета, приятелки и т.н. Всичко трябваше да бъде уставно извадено от релси, независимо какво ми костваше това. (Разбира се, всеки си носи личната отговорност, не обвинявам ни най-малко Червенокосия за този период от живота си - просто тук анализирам метаморфозите на анимуса:)... Е, въпреки че си търсех негативните преживявания и сама си ги генерирах, не се чувствах прекалено добре от постигнатите "успехи"...

Бях на 21 и пред раздяла с поредното гадже (какво ли не измислихме в реала аз и Червенокосия, за да го отблъснем, не беше лесно!:)), когато сънувах много интересен и разтърсващ сън. От запомнящите се. Самият сън не е важен е няма да го разказвам, интересен е краят. Та, след много силни преживявания, като във вълшебна приказка, на мен ми се отвори удобен случай да убия противника си насън. Само че, осъзнавах, че това би било несправедливо. Червенокосия ме придружаваше и ме насъскваше да действам, да действам, да го направя! Тогава, изведнъж, по неведоми сънищни пътища, аз реших да откажа. Червенокосият се ядоса много! Започнахме да се караме жестоко и той ме нападна. Аз и в реалния живот винаги отвръщам на физическо нападение, независимо от противника. Такъв тип съм, имам някакво самочувствие, даже като малка имах медал в едно състезание по бойни изкуства. :) Та, обратно в съня - започнахме як бой! Силен противник беше и вече губех сили, когато изведнъж осъзнах, че сънувам! И преди ми се беше случвало това, съвсем спонтанно, и усещането е велико! "Аз сънувам! Аз сънувам! Значи - мога да направя всичко! Няма място за страх и предаване!". Боят продължи, аз си възвърнах силите. Но и Червенокосият не се предаваше. Замалко да ме победи, независимо от осъзнатия сън, когато видях до себе си една тежка брадва. Грабнах я и в кулминацията на боя съсякох безжалостно Червенокосия...Усещането от това - то е ясно какво беше! Неописуемо! По-силно от Освобождаване...

...

Не е нужно да казвам, че след този, частично ОСЪЗНАТ СЪН, животът и отношенията ми с околните коренно се промениха. Няма да описвам и следващия Анимус - доста по-слаб от предишните, но много по-поносим. Ще се въздържа и от описание на последващите опити на Червенокосия да се завърне. Да, независимо от това съсичане, той не се беше предал напълно - но това са досадни подробности.

...

Този случай ми показа и доказа нагледно всичките твърдения за осъзнатите сънища. Почувствах осезаемо и ученията на някои Учители, които твърдят, че и Реала ни е Сън и, ако го осъзнаем, можем да го модифицираме както си искаме. Да, това не е лесно - много по-лесно е да сънуваш осъзнато, отколкото да живееш така... Ама се случва...на някои.... понякога...

23.06.2012г. Аеиа





петък, 22 юни 2012 г.

Фрагменти от едно апокрифно евангелие - Хорхе Луис Борхес




3. Окаяни са бедните духом, защото под земята ще бъдат онова, което са сега над нея.

4. Окаяни са плачещите, защото вече имат навика да хленчат жално.

5. Блажени са, които знаят, че страданието не е венец на славата.

6. Не е достатъчно да си последният, за да бъдеш понякога първият.

7. Блажен е, който не държи да е прав, защото никой няма право или пък всички имат.

8. Блажен е, който прощава на другите и на себе си.

9. Блажени са кротките, защото не се отдават на раздори.

10. Блажени са онези, които не са гладни за правда, защото знаят, че нашият жребий, злощастен или честит, е дело на неведомата съдба.

11. Блажени са милосърдните, защото тяхното щастие се крие в упражняването на милосърдието, а не в очакването на награда.

12. Блажени са чистите по сърце, защото виждат Бога.

13. Блажени са гонените заради правда, защото за тях правдата е по-маловажна от човешката им участ.

14. Никй не е солта на земята, ала в някой миг от живота си всеки е.

15. Нека светилникът се запали, дори никой човек да не го вижда. Бог ще го види.

16. Няма заповед, която да не може да бъде нарушена – както сред изречените от мен, тъй и сред изречените от пророците.

17. Който убие заради правдата или заради дело, което му се вижда справедливо, не носи вина.

18. Човешките дела не заслужават ни адския огън, ни небесните наслади.

19. Не мрази врага си – мразиш ли го, винаги ще му бъдеш роб. Ненавистта ти никога не би могла да бъде по-добра от покоя ти.

20. Ако дясната ти ръка те съблазнява, прости й; ти си и душа, и тяло – трудно е, ако не и невъзможно да определеш границата, която ги разделя...

24. Не величай истината прекалено; няма човек, който само за един ден да не е излъгал много пъти, и то с основателна причина.

25. Не се заклевай, защото всяка клетва е патос.

26. Противопоставяй се на злото, но без ужас или гняв. Ударят ли те по дясната буза можеш да обърнеш и другата, само в случай, че не го правиш от страх.

27. Не говори ни за отмъщения, ни за прошка; забравата е единственото отмъщение и единствената прошка.

28. Да правиш благодеяния на врага си може да е справедливо и не е твърде мъчно; но да го обичаш, е задача за ангели, не за човеци.

29. Да правиш благодеяния на врага се е най-добрият начин да задоволиш суетата си.

30. Не си трупай съкровище на земята, защото златото е баща на безделието, което пък е баща на тъгата и скуката.

31. Мисли си, че другите са справедливи или ще станат такива, а ако не е тъй, грешката не е твоя.

32. Бог е по-щедър от хората и ще им отмери с друга мярка.

33. Дай светините на кучетата, хвърли бисерите си на свинете; важното е да даваш.

34. Търси заради насладата от търсенето, а не заради радостта от намирането.

39. не човекът избира портата, а тя него.

40. не съди дървото по плодовете му, нито човека по делата му – могат да бъдат и по-лоши и по-добри.

41. нищо не се гради върху камък – основата винаги е пясъчна; ала наш дълг е да градим така, сякаш пясъкът е камък...

47. Блажен е бедният без горчилка или богатият без надменност.

48. Блажени са храбрите, защото приемат еднакво и поражението, и триумфа.

49. Блажени са онези, които съхраняват в паметта си словата на Вергилий или Христос, защото тези слова ще озаряват дните им.

50. Блажени са обичаните и обичащите, както и онези, които могат да минат без обич.

51. Блажени са блажените.

Хорхе Луис Борхес



четвъртък, 21 юни 2012 г.

Развети гащи на балкона на Посолството - вместо Знаме! :)))




По принцип в т.нар. "цивилизовани страни" е абсолютно забранено на гледащите към главни улици фасади да има наличие на простряно пране, независимо дали то включва чаршафи, гащи, рокли, панталони, чорапи и пр. платнени артикули от бита. У нас, знае се, не е така. Не че съм против това - даже често си мисля, че в това ни е чара. Друго си е да видиш какво бельо предпочита съответният обитател! :)

Знае се, също така, че много често, когато попаднеш в различна от твоята среда, ако не си запазиш "идентитета", ти се сливаш с нея и ставаш като другите наоколо. Ето защо например в по-стари времена англичани, нахождащи се в джунглата сред някое автохтонно племе, са се преобличали специално и официално за вечеря - за да запазят "английското" в себе си и да не ги "погълне племето".

У нас, обаче, по някакви неведоми пътища, чужденците загубват напълно желанието си да си запазят идентичността. Дори и в посолства, където се предполага, че правилата на протокола и етикета действат много по-силно, откъдето и да е другаде.

Затова винаги ми е много забавно, когато мина в "Младост" покрай едно от тези посолства. На него, на видно място на балкона, винаги се развяват едни големшки дамски гащи, полукюлоти. Покрай тях не мога да видя нищо друго от сградата. Не знам чии са - може да са на "посланикшата", може на някой друг от персонала - това няма значение... Гащи, вместо Знаме...:)

Хей, Балкан, ти, роден наш! .... :)))

...

21.06.2012г. Аеиа



сряда, 20 юни 2012 г.

Нашата Господарка на Космоса




„Няколко седмици след срещата ми с д-р Лиъри в Милбрук семейството ми преживя първата си среща с НЛО. Post hoc, ergo propter hoc (лат. – след това, значи - поради това).

Живеехме в северната част на Ню Джърси (аз всекидневно пътувах до работното си място в сп. Факт). Къщата ни беше в подножието на хълм и една съботна сутрин, докато бях у дома, децата дотичаха, за да кажат че току що на върха на хълма е кацнала летяща чиния. Отидох в задния двор и заварих съседското семейство също толкова развълнувано.

Шестима възрастни (Авторът, съпругата му плюс четирима от съседския клан, който беше от Апалачите и бе огромен) заедно със седем деца (нашите и техните) видяха нещо, което приличаше на кацащ сребрист летателен апарат с формата на чиния. Всички се редувахме да гледаме мястото на приземяването с бинокъл. Когато дойде моят ред, видях нещо, приличащо на геодезическия купол на Бъки Фулър1 (преди това там нямаше нищо), без никакви човешки (или хуманоидни) фигури. Другите видяха летателен апарат с по-силно изразена форма на чиния, а някои видяха хуманоиди в сребристи костюми.

После „това” (каквото и да беше) излетя. (Определено не беше геодезически купол). Гледайки го да отлита реших, че вероятно е просто хеликоптер.

През онзи следобед синът ми Греъм се натъкна на „извънземно” в гората зад къщата ни в подножието на хълма. То било от женски пол, със сребриста кожа и казало на Греъм (по онова време той беше на пет години), че трябва да стане физик, когато порасне.

Проф. Жак Вале, който анализира с компютър всички подобни разкази за Контакти, станали след 1890 г., за да открие статистически модел, ни информира, че това е нормално до пълна скука. Мнозинството от децата контактьори – открива той – разказват за извънземни от женски пол. (Мнозинството от възрастните разказват за извънземни от мъжки пол в два стандартни типа – малки зелени човечета или огромни сини мъже).

В действителност д-р Вале открива 44 паралела (сходства на образа, думата и детайла) между средностатистическото преживяване на децата-контактьори и чудесата, приписвани на Дева Мария в католическите страни. „НЛО и Дева Мария – казва той, само полушеговито – изглежда, са едно и също явление.” Девата най-често се явява на деца, независимо дали идва с „космически кораб” или „от небето”. Обикновено се придружава от проблясващи бели светлини и – в най-добрата си форма – е способна да отмени на живо законите на физиката пред погледа (или в телепатично споделяна халюцинация) на огромни тълпи.

Помолих Греъм, който сега следва физика съгласно искането на Девата, отново да ми разкаже историята, за да проверя точността на паметта си. Греъм наблегна особено на странните сребристи костюми на хуманоидните фигури, видени на планината преди появяването на Богородица. Моя стара приятелка – Маргарет Пулър от Лас Вегас, - която по отова време през 1964г. живееше в същата част на Ню Джърси, „случайно” ни дойде на гости в Бъркли два дни, след като написах горното. Съвсем спонтанно, без да е запозната с преживяването на Греъм, тя ни разказа за две – очевидно – извънземни, които видяла приблизително по същото време през късното лято на 1964г., приблизително на около 30 мили от дома ни. Тя е един от многото контактьори, които страдат от амнезия и могат да си спомнят само че са видели съществата без допълнителни подробности. Двадесет минути по-късно се събудила като от транс, а тях вече ги нямало. И двете носели сребристи униформи.

Католиците днес наричат Дева Мария „Нашата господарка на Космоса”. Разбира се, тя е още един архетип на колективното безсъзнателно на Юнг и е с нас много преди християнството. Египтяните я наричат Нут и я свързват точно със звездата Сириус. Нейни изображения обаче се проследяват поне до пещерните статуи от около 30 000 г. пр. Хр. В прочутата си (и силно противоречива) книга “The White Goddess” (Бялата Богиня) Робърт Грейвс се опитва да докаже, че култът към Нея е най-старата религия на човечеството и първоначално включва използването на психеделичната гъба Аманита мускария.

Индианските шамани също я познават и я наричат Жената пейот. Тя е женският вариант на Мескалито.

Появява се – достатъчно забавно – и в „Магьосникът от Оз” като Мехурестата вещица. Във филма по този роман всяко нейно появяване започва започва със спускането от небето на блестящо сребристо кълбо, след което тя се появява на мястото на приземяване на кълбото. Точно по този начин децата-контактьори обикновено Я описват според Вале, а сребристото кълбо присъства и в някои от чудесата Й в Лурд и Фатима, под маската на Дева Мария.

При едно от чудесата й във Фатима Тя накарала Слънцето да се гмурне директно към Земята, според общото преживяване или халюцинация на над 100 000 свидетели. Ако вярвате, че Слънцето наистина се е гмурнало към Земята, сте наивни (по моя преценка). Ако приемете обаче, че 100 000 души могат телепатично да споделят една и съща халюцинация, ще трябва да отговорите на Големия въпрос (или може би трябва да го нарека порицаващия въпрос): „Каква част от консенсусната реалност се създава по същия начин?”

Робърт Антон Уилсън „Космически спусък: последната тайна на Илюминатите”

Наистина, последният въпрос на Уилсън съдържа, според мен, есенцията на „нашата” реалност. Той не казва, че тя е илюзия, халюцинация или каквото и да е. Не натрапва своето мнение и виждане (което, предполагам, никога не е било твърдо и непоклатимо), но така умело го представя и „подхвърля”, че на човек не му остава нищо друго, освен да се засмее... и да продължи „напред в Реалността” с „по-ларж” възприятия и настройки към Живота... Благодаря Ти, RAW!

1.(Ричард Бъкминстър Фулър, род. 12.07.1895, Милтън, Масачузетс, поч. 01.07.1983г., Лос Анджелис, американски инженер и архитект, който разработва геодезическия купол – единственият купол, който може да се построи директно на земята като цялостна структура и единственият практически тип строеж без ограничаващи измерения. Освен това е поет и философ, известен с неортодоксалните си идеи по глобалните въпроси)

Девата от Гуадалупе

...

Нут

...

Пак Нут

...

Богинята Пейот

...



Бабичка отстреля Путин между два чифта прострени кюлоти...




...когато инкогнито-кортежът минавал покрай квартал Изток на Цариградско шосе. Бабата мислела, че стреля по един неидентифициран дрозд, който перманентно крадял от храната на нейните любими канарчета, позиционирани през летните месеци на балкона, на който спец-службите локализирали кюлотите, между които излетял фаталният куршум.

Путин не усетил, че го застрелват, защото бил зает да гледа и да се възмущава на един билборд, явно забравили да го махнат, на който пишело "Путинка", макар че водката я забраниха почти веднага.

И всички излезли доволни от историята - бабата, Путин и дроздът, канарчетата също. Само производителите на водката - не дотам - но тях няма какво да ги мислим. :)))






П.П. Нещо старо от другия ми блог :)

Череп с кръстосани кости




Една от любимите ми книги в детството бе „Островът на съкровищата” на Робърт Луис Стивънсън. Тя оцвети и придаде магичен смисъл на много от тогавашните ми преживявания и, без да съзнавам, остави в съзнанието ми зачатъците на образи и нагласи, които се разгръщаха постепенно с потока на годините. Осъзнах това едва преди няколко години, когато голямото ми дете взе да чете „Острова” и аз отново се върнах към него. Бях го забравила напълно, макар че покрай детето преди години често гледах осъвременения вариант на Стивънсъновата история, наречен „Планетата на съкровищата”. Тогава обаче съзнанието за самата книга стоеше някак подпрагово. А когато реално се върнах към нея, се сетих, че дори и папагалът ми в детството беше кръстен на знаменития папагал на Джон Силвър – Флинт. Който пък, от своя страна е взел името на един велик пират... Осъзнах също, че ние, по помежду си и по семейному, наричаме един човек, с когото се срещаме всяко лято, Джон Силвър...

Но сега няма да задълбавам в образа на Силвър (този от книгата, не нашия интересен познат), а ще нахвърля няколко думи за черепа с кръстосаните кости. В народните представи този образ се свързва преди всичко с флага, развяван в открито море от страховитите пирати, извършващи грабежи, изнасилвания и убийства, и наречен Веселия Роджър. На пръв поглед той не е нищо повече от средство, създадено да всели страх в сърцата на хората, които го виждат на мачтата на кораб, носещ се стремглаво към тях. Веселият Роджър на черен фон означавал опасност, но, ако фонът на знамето бил червен – това значело, че пиратите няма да проявят никаква милост. Както обаче се случва с почти всички подобни стереотипни образи, и този е твърде опростен и схематичен. Наложен е от определени културно-обществени фактори и поради това доста умело прикрива истинската си същност и произход. Освен баналната представа, генерирана от Веселия Роджър, символът е всеизвестен и като „уникод”, обозначаващ отровно вещество, опасно за живота и, разбира се – всеки го свързва просто и неотклонно със смъртта...

Следва – превод от една книжка за франкмасонството:

Черепът с кръстосани кости бил популярен символ през 17 и 18 век, все още не свързан с никоя конкретна група. Този плашещ символ бил възприет от пиратите за формирането на флага Веселия Роджър. Ако флагът имал черен цвят, това означавало опасност, но, ако цветът му бил червен – това значело, че пиратите няма да проявят никаква милост.

Франкмасоните от това време също възприели този символ, но по съвсем различна причина. Черепът с кръстосани кости символизирал смъртта на индивидуалния аз или его-то, смъртта, която е изисквана, преди възкръсване на по-високо равнище на съществуване или съзнание. Този символ е свързан също с физическата смърт и се появява на регалиите, използвани при различни погребални практики. Този символ ни напомня за нашата крехка смъртност, за неизбежността на смъртта и за отговорността, която имаме за всичките си действия.

Франкмасоните имат няколко легенди за произхода на символа. Едната от тях разказва, че, когато било намерено мъртвото тяло на Хирам Абиф, черепът му лежал върху кръстосани кости. Друга версия приписва този символ на историята за Робърт Брус, крал на Шотландия. Съществува също и тамплиерска легенда, свързана със символа. В тази история един рицар тамплиер обичал жена, която умряла. Той бил дотолкова обсебен от своята страст, че нарушил клетвите си, отишъл при гроба й, и изнасилил мъртвото й тяло. Като приключил, от гроба му заговорил някакъв глас, който му казал да се върне там след девет месеца. Когато се върнал и разкопал гроба, той намерил череп, лежащ върху бедрените кости на жената. Гласът му казал да вземе черепа и той го направил. Този череп бил вълшебен и му давал магически съвети. Тази история може би е свързана с обвиненията, че тамплиерите имат магическа глава, наречена Бафомет, която боготворят и почитат.

...



вторник, 19 юни 2012 г.

Бягство от Санаториума




През 1980 година, когато бях на шест, по особено стечение на обстоятелствата аз и по-малката ми сестра попаднахме в един санаториум, който, отвътре погледнато, всъщност беше основно дом за изоставени деца. Разбира се, тогава това мен изобщо не ме интересуваше - за детето всички деца са си само деца. Сестра ми беше боледувала няколко пъти от бронхопневмонии и лекарката от поликлиниката беше препоръчала на родителите ни да ни изпратят за около месец там. Нашите, като съвестни и изпълнителни родители, то се знае, ни изпратиха. Всъщност, доколкото си спомням, имаше само още няколко такива случайно и временно попаднали там деца - от "нормални" семейства. Всички други - основно в ученическа възраст от седем до четиринадесет години, си живееха там постоянно, защото родителите им бяха разведени или нещо подобно, и нямаше кой да ги гледа и издържа...

Още със стъпването ми на санаториумска земя, усетих особената атмосфера и, както всяко дете на тази възраст, добих чувството, че ме оставят там завинаги. Но някак умеех да приемам по-така нещата и не страдах кой знае колко, макар да предусещах, че ме чакат особени изживявания. Санаториумът беше разположен на висок хълм (или планински подстъп?) над градчето и помня как гледах през оградата отгоре отдалечаването на нашите долу по пътя - струваше ми се, че ги виждам за последно...

В санаториума имаше доста строг, почти военен режим. Момчетата бяха на втория етаж, момичетата на третия и ни надзираваха сестри, повечето яки цербери, като за всички тях санаториумците бяха измислили много смешни и съответстващи им прякори. Двама лекари водеха лечението - сменяха се на смени - ще ги нарека условно д-р Лалов и д-р Ценов. Лалов беше "по-добрият" - според детските критерии. Тогава, разбира се, все още не бях чела "Полет над кукувиче гнездо", макар да можех да чета. Може би, ако бях, щях да гледам от малко по-друг ъгъл ситуацията, но това е без значение...

И така, денят протичаше горе-долу по следния график: рано сутрин ни будеха със свирки, имаше определено време за тоалет и поставяне в ред, после всички се строявахме до стената в коридора, пеехме една песен и слизахме за закуска. После учениците ги водеха на училище в градчето, а ние, малките, бяхме на свободен режим. След това учениците се връщаха, обяд и занималня за тях, ние, неучещите, също стояхме при занималнята и си играехме. "Големите" много ни завиждаха, че не ходим на училище - било ужасно! Затова, когато вечер "каките" от стаята ни четяха приказки, аз не се издавах, че също мога да чета - макар да ми се искаше! Особено когато четеше една какичка, май циганка, която сричаше дразнещо за мен и ме сърбеше езикът да поискам аз да чета - да не се мъчи. Но не се издавах - беше ме страх, че ако сестрите разберат, че мога - ще ме пратят и мен на училище, а това там бе страшно! :)

Често ни пускаха и навън - в гората. Не помня дали това беше парк към санаториума или "свободна гора", но ми се струваше огромна, прекрасна и дива. Там за първи път видях огромни количества диви теменужки и се влюбих в тях, жаби, дъждовници и пр. В гората можех да тичам на воля с момчетата - повечето изявени хулигани, някои дори - престъпни елементи - никак необичани от персонала и винаги следени изкъсо. За мен, обаче, бяха твърде забавни и бяхме приятели. Помня как се впечатлих от невъзмутимостта на един от тях. В столовата, по време на вечеря, сестра ми ревеше, че не иска да яде "гадната манджа", а и не можеше да я върне, защото много се караха. Баткото ме попита защо плаче, казах му и той най-безцеремонно взе чинията и я остави на гишето! Светът не свърши от това! То е нещо напълно нормално, но за едно дете, което го е страх да не го накажат, си е направо откровение.

В Гората имах една случка, която май за първи път ми показа, че нещата не винаги са толкова прости, колкото и да си самонадеян. Там имаше някакво старо, изоставено трафопостче, или нещо подобно, покривът на което свършваше на склона, така че от него можеше да се качиш на покрива и да застанеш от другата страна на постройката - там тя беше висока, може би, над два метра - на мен ми се струваше огромна височина. Долу имаше трева. Мотаехме се там с големите момчета, нямаше други момичета, и аз реших, че ще мога да блесна, като предложа да скачаме от стената долу. Мислех, че ще мога да скоча и че така още повече ще впечатля разбойниците! :) И започна едно скачане - никой не можеше да се задържи на крака при падането - всички се търкаляха долу, ама им хареса и продължаваха, и продължаваха. Аз стоях на ръба и ме беше страх. Много пъти ме окуражаваха, показваха ми как става: "Няма нищо страшно! Само ще паднеш долу, ама хич не боли! Давай!Хайде!". Хоп! Скок! Полет! Долу! Смях! Хоп!... Висях на ръба и така и не скочих! ...

Вечер отново имаше строяване до стената, песен, лягане, четене на приказки и гасене на лампите. После започваше една луда нощна надпревара - кой ще измами дежурната сестра и ще се промъкне из сградата, без да го хванат. Голямо геройство беше момичета или момчета да успеят да проникнат (най-вероятно през прозорците, защото етажите бяха заключени!) на етажа на противоположния пол. Разбира се, основно момчетата успяваха!

През една дълбока нощ, когато вече всички спяха, се събудих от някакви тихи разговори в стаята. Продължих да се правя на заспала - по инерция - и се заслушах. А! Освен каките в стаята имаше и батковци! След известно време разбрах, че правят план за бягство. На следващата нощ се повтори същото. И на по-следващата. Говореха как и в колко часа ще бъдат долу на гарата и подобни неща. Не помня кога, но една от какичките се беше усъмнила, че съм будна - и ме разкри!

- Ами сега! Тя ще ни издаде!

- Не, няма! - беше едно от момчетата.

- Нали няма да кажеш на никого?

- Няма, ама искам и аз да дойда с вас! - при това мое изказване всички се захилиха, явно за тях си бях "малко дете, което не разбира".

- Няма смисъл и ти да идваш - вашите така и така ще ви вземат. Ама нас не искат да ни взимат и трябва да бягаме, ако искаме да се махнем от тук!

И аз исках да се махна. Много! Независимо, че беше забавно, обстановката и режимът бяха невероятно тягостни - просто не ми се занимава да ги описвам. А и не вярвах, че ще ни вземат някога... Все пак, оставих се да ме убедят да не участвам и обещах, че няма да казвам на никого.

...

Отвреме-навреме в санаториума идваше един човек, който носеше старовремски кино-апарат, от ония, с лентите, навити на дискова ролка, и в общата зала, където се провеждаше занималнята и ядяхме, ни прожектираха черно-бели филми. Това си беше събитие. Помня бегло само един от филмите. В него се разказваше за едно момче в конц-лагер. Не го помня в детайли, доста тежък беше, но накрая, след много перипетии, на героя му се отвори удобен момент да избяга. Обаче нещо се бавеше с бягането и тогава всички деца в залата започнаха да крещят: "Бягай, бе! бягай! Какво чакаш!???!! Бягай, бе!"... Тогава не направих връзката, но сега си мисля - дали този филм не им даде идеята за бягство?

...

Дойде Нощта на Бягството. Измъкнаха се успешно. На сутринта ги хванаха и върнаха. Бяха извикали спешно наличните им родители. Явно е било почивен ден, защото и нашите бяха дошли. Мислех, че е само за свиждане, но ни заведоха в лекарския кабинет, д-р Лалов ни прегледа и каза, че ни изписва! Радост! Не очаквах такова нещо! Слязохме за малко в общата зала - а там бяха "бегълците" с по един родител. Е, не им направиха лоботомия, ама ги биха много жестоко. Всичко видях. Малко по-късно се разбра, че бегълците ги "изключват" от санаториума за лошо поведение - явно затова беше този побой от страна на собствените им родители... Значи - бягството им бе постигнало целта си! Независимо, че ги хванаха, те успяха да се измъкнат от санаториума. Надявам се да е било за тяхно добро! ... По детски...

...

Преди да тръгна си приготвях багажа в стаята. При мен бе една от приятелките ми там - не от беглеците, но и тя от "постоянните обитатели". Говорехме си на изпроводяк, тя благородно ми завиждаше, че се махам, и накрая каза:

- Имаш късмет, че на смяна е д-р Лалов! Ако беше Ценов - той никога нямаше да ви пусне!

...

19.06.2012г. Аеиа



събота, 16 юни 2012 г.

Обратна връзка: СМЯХ, СВЕТЛИННО ЗАМЪРСЯВАНЕ И...




За всеки е известно, че вътрешното състояние на човек влияе на външния (му) изглед. А и двете неща са нещо необяснимо и сякаш - природно дадено. Знае се, също така, че състоянията се сменят непрекъснато и са в пряка и непряка зависимост от множество фактори. Сложих по-горе "МУ" в скоби, защото не става дума само за личния изглед, а изобщо за конкретния околен.

Още нещо, което се знае масово е и това, че има и понятие "обратна връзка". Схематично представено, при това нещо външният изглед влияе на вътрешното състояние. Най-простият пример е когато се случва да сме весели и да пробваме да се навъсим за известно време. Веселостта изчезва и се появява т.нар. от Майка Тереза "най-неприятният недостатък - лошото настроение"...

Хубавото е, че при обратната връзка е напълно възможно и обратното на горното - а именно: ако си в лошо настроение и са ти потънали гемиите - успееш ли да се засмееш със силен глас (може дори без глас), то тогава изведнъж тонусът ти се повдига, започваш да произвеждаш ендорфини и енкефалини и виждаш, че "животът е прекрасен"... Твърде проста техника, ама повечето предпочитат да "си го вдигат" с лекарства, алкохоли и пр. материални средства - все пак, търговията и човекодокументофинансооборотът трябва да вървят! :)

Лично за себе си, тия неща ги научих без да искам и доста преди да знам теоретично за "обратната връзка" и подобни неи "теоретики". А миналата година бях приятно изненадана да видя съвсем случайно по телевизията, че са създали "йога на смеха" - събират се група хора и се смеят яко! Те прилагат точно "feedback"-а !

Сравнявам донякъде смеха със светлината. Ако се случи нощем да си инсталиран извън и над голям град, виждаш го като покрит с огромен светлинен ореол. Учените са нарекли това явление "светлинно замърсяване". Бидейки нощем в града, то ти затруднява виждането на Звездите. Но пък ти позволява да виждаш наоколо - накъде отиваш, или къде се намираш - всичко от прякото ежедневие.


Приемем ли условно, че светлината, генерирана от един град, е равностойна на смеха, създаден от един човек, а Звездите - еднакви с Божествения смях, то може да се предположи, че личният смях ти помага в ежедневието, но ти пречи в чуването на Божествения... Е, ясно е, че Звездите не са това, което изглеждат - те са поглед назад във Времето, защото, докато стигнат до ретината ти, отдавна не са на това място, където ги виждаш. Да, всяко взиране в лятното звездно небе е гледане във Времето. Само че го приемаме за надничане в Пространството - и оттам идва голямото объркване, но това не е от значение сега.


И пак си идваме на думата - ако все пак искаш да подочуеш нещо от "Божествения Смях", то не бива нито да си сринат, нито приповдигнат. Състоянието на медитация или молитва, в която не се молиш...

...


четвъртък, 14 юни 2012 г.

Пожарникарят, който искаше да угаси Слънцето




Той бе прекрасен пожарникар - напълно отдаден на призванието си професионалист-огнеборец. Огънят бе неговата стихия, огънят бе вярата, надеждата и любовта му. Е, донякъде дори може да се каже - Огънят бе неговата Мъдрост. Познаваше той тази плазмена тайна, и интуитивно, и логически, и беше спасил много хора от нейните наднормени дозировки. Той не бе никак философски настроен, но, ако би бил, то със сигурност би мислил по следния начин за тази своя Стихия:

"никое живо същество, в частност - човекът, не може да съществува без Огън. Затова имаме телесна температура, затова тя се повишава, когато сме нападнати от зловредни агенти - за да ги унищожи, без да унищожава нас, защото Тя е част от нас! Обаче, когато около човека завилнее огромен огън, неговият не може да се справи с този голям пламък, както би се очаквало да стане според хомеопатичния принцип - подобното се лекува с подобно, и тогава влиза в сила другата древна медицинска максима: дозис фацит вененум (дозата прави отровата). Та, на голямата доза Огън може да се противопостави единствено голяма доза Вода. И да, както човек, превишил дозата вода, просто умира, т.е. водата е и отрова за него в по-голяма доза, така и Огънят, като получи по-голямо от необходимото му количество хаш две о, изгасва! Ако получи дозис оптима - се разпалва, обаче! "...

Само че той не мислеше по такива схеми. Той обичаше основно да действа. И само щом чуеше, че нещо гори - веднага хукваше да го изгасва! Бе помогнал на много Хора... И добре, че не беше от мислещите, защото с мислене трудно можеш да спасиш човек, попаднал в горяща сграда...

Такъв беше и като малък. Не мислеше много. Даже понятийно бъркаше "физика" с "физическо" - но по някакъв интуитивен път успяваше да избяга точно от часа по физика, а на физическото винаги бе първи!

И случи се така, че в един от почивните си дни той пусна телевизионния си приемник, и попадна на предаване за Космоса. Загледа се, стана му интересно. Когато, обаче, там споменаха, че на Слънцето постоянно горял водородът, той скочи! На Слънцето имаше огромен пожар!!! То цялото бе в пламъци! Алармаааа!

Как е възможно колегите-огнеборци да гледат такова предаване и да не реагират!

Втурна се към Службата си и вдигна моментално на крак Дежурната група!

Те, както винаги, моментално се подготвиха. Само чакаха колегата да им подаде адреса и мислено се възхищаваха на неговите самоотверженост и безкомпромисен професионализъм.

- Не! Подгответе всички коли! Една няма да стигне!

- Но къде ще ходим, Колега! Защо толкова коли?! Как е възможно да има такъв огромен пожар и никой да не се е обадил, а само Вие да сте го видели?

- Ще гасим Слънцето!!!

...

- Слънцето?!?!?!

- Че малко ли е?!

- ... - началникът бе загубил ума и дума...

Тогава се обади един друг колега-огнеборец, всеизвестен зевзек:

- Ами ще ни стигне ли водата на планетата?!

...

14.06.2012г. Аеиа


сряда, 13 юни 2012 г.

Пипалата на Чакрите, Голото Хоро и ... бай Иван




Макар да бе трениран, знаещ, изкусен и ясновиждащ, на бай Иван, както сме споменавали и друг път, често му се случваха неочаквани и нестандартни стечения, които винаги оставяха по няколко изхода за йогина, но той, по съвет на своето ОМ-Съзнание, избираше само един-единствен такъв. Всъщност, това с избора на един-единствен се отнасяше за всеки един човек, дори за абсолютно незанимаващ се с йога, но това са други истории и, ако трябва да ги описваме, няма да ни стигне мястото на планетата...

Та, един ден бай Иван бе поканен на градинско парти-барбекю от свой млад последовател. В събитието щяха да вземат участие и йоги, и нейоги, затова менюто бе предвидливо уточнено и описано: за йогите тиквички, чушки, гъби и лук на скара. Лукът беше вид глезотия и престъпване на режима, защото той, както е известно, е тамасична храна - на простосмъртен език - "мръсна, тъмна и неенергична" - тъй като растеше в Земята, невиждайки Слънце.

(Бай Иван, макар да спазваше канона, често се чудеше защо древните философи бяха направили такава класификация на невероятния лук - та нали той имаше и надземна част, която беше в контакт, макар и непряк - то кой ли е в пряк!? - със Слънцето, и тази надземна част комуникираше пряко с корена, т.е. с луковата глава, по време на растежа на това растение?! И нали всяко едно растение, например плодът ябълка, също имаше корени, които го хранеха и той не можеше по никакъв начин да се превърне в ябълка, ако нямаше подземни корени, колкото и да го грееше Великото Слънце?).

За нейогите бяха предвидени горните зеленчуци, плюс свински пържоли, кебапчета и кюфтенца. По неписано споразумение бе ясно също така, че алкохол, вода и безалкохолни ще пие всеки, който си поиска - и йоги, и нейоги - на своя и само на своя отговорност... На такъв принцип бяха вписани и салатките от сурови зеленчуци...

Бай Иван по принцип не си падаше по такива купони, и изобщо - по всякакви - но, за да не обиди своя верен последовател, реши да отиде на дворното парти. Когато взе адреса бе много учуден, защото се оказа, че ученикът му живее къща до къща с един възрастен и много скъп БайИванов приятел - бай Стоян.

Настъпи вечерта на купона. Още с пристигането си, Бай Иван каза на домакина, че е приятел със съседа му и погледна дали няма да го види в съседния двор - да му се обади. Домакинът, ухилен, каза, че е предупредил бай Стоян, че тази вечер ще има шумотевица и той, и без това от лягащите рано, явно вече бил легнал, най-вероятно - с уставно поставени тапи в ушите. При това обяснение в съзнанието на бай Иван се намъдри един бегъл извод, че явно Стоян и друг път е бил свидетел на съседски купони и че, може би, не е бил очарован от тях. Но, разбира се, това бегло просветване не можа да развали настроението на Йогина и той се впусна във веселбата.

Участниците в нея бяха от различен диапазон възрасти - между двадесет и петдесет годишни, приблизително по равно мъже и жени. Бай Иван бе най-възрастен, но това не му попречи да стане център на внимание (както винаги) и да се забавлява между пиещи и танцуващи разгорещени младежи, сам той бодро хрупайки сурова червена ябълка - оказа се, че домакинът имаше и плодове!

Купонът течеше, хората се веселяха, танцуваха, бай Иван също. По едно време, около два след полунощ, някои от жените явно изпаднаха в "особено състояние на съзнанието" и взеха, че се съблякоха, завъртайки около послисания бай Иван буйно голо хоро! Заразени от този пристъп на ентусиазъм, към жените се присъединиха и мъже - също в гол вид. Бай Иван, стоейки в средата, гледаше и се смееше - той също бе позволил на общия ентусиазъм да го завладее, но използваше предимството и извинението на старостта и йогостта си, и не се събличаше. Музиката кънтеше все по-силно и по-силно, хоп-хоп - и кулминацията на хорото назряваше - когато бай Иван забеляза, че лампата на съседския прозорец, принадлежащ към тераса, гледаща пряко в двора, светва! Независимо от купонния Дух, йогинът веднага се досети, че бай Стоян се е събудил и че всеки момент ще излезе на балкона да види какво става при купонясващите съседи! В това, разбира се, нямаше нищо лошо. Неприятното бе, че бай Иван познаваше твърде добре приятеля си и знаеше, че той, макар и много добър и сериозен, е подчертано принципен дядка, който на момента щеше да си развали необратимо мнението за него - Иван - ако го види да стои безметежно и захилено в средата на голо среднощно хоро!

Трябваше да се предприемат спешни мерки, които да намалят видимостта на бай Стоян! Нямаше време за губене!

И бай Иван направи нещо, което досега никога не бе правил!

Да, това не беше по правилата, дори бе пристъпване на сума ти закони, но - какво са едни ми ти закони пред безценността на един скъп приятел? И пред заплахата от неговата загуба, поради едно обикновено голо хоро?

Бай Иван се задейства мигновено! Пусна невидими лъчи от всичките си чакри (не само от седемте!), всеки от които хвана по една Звезда от Небето и я свали долу, около тропащите хорото. Странно, но звездите съвсем не бяха толкова големи, колкото ги описваше физиката - диаметърът им беше само около два метра и бяха някак плоски. Това, разбира се, нито бай Иван, нито купонясващите го отчетоха в този момент - отчитането стана в последствие и то само от БайИванова страна. А за момента - бай Стоян излезе на чардака и видя единствено едни ослепителни светлини, идващи от веселящия се двор, и да, чу силната музика още по-силно. Погледа, погледа, и недоволен се прибра...

Бай Иван върна звездите на небето...

Над петдесетгодишното Приятелство бе спасено.

Купонът продължи още известно време...

После приключи и Йогинът се прибра щастлив у дома...Успя да дремне около час и стана за сутрешната си йога-практика.

По време на нея го споходи, то е ясно, една мисъл, която беше от раздел "несподеляни никога, никъде, с никого":

"Уважавай Науката, но не й вярвай! То е казано и описано какво е Вярата!"

13.06.2012г. Соня Петрова - Аеиа



понеделник, 11 юни 2012 г.

Сблъсък на А(но)нимуси и ... бай Иван :)




Както е известно, според юнгианските интерпретации на Психе и нейните похождения, всеки пол притежава съответно противоположни на своя пол анимус или анима - всяка биологично изявена жена има анимус, всеки мъж - анима. Ако човек не е в "добри отношения" със своя анимус или анима - това се вижда съвсем директно в ежедневното му нормално поведение и реакциите му спрямо околния свят. Например - ако една жена е твърде агресивна, нападателна, неадекватна, ръси при всяка провокация и непровокация обидни, мръсни думи, псувни и подобни - то това значи, че нещо я юрка "нейният Анимус" и тя не може да го удържи. Той си прави фактически каквото поиска и може да я накара да извърши куп глупости, за които тя после да съжалява и понякога, въпреки съжаленията, последствията да се изразяват в: "късно е, Чадо, мандалото лопна!"...:)

Това, разбира се, е твърде опростено представяне на нещата, но не мисля да се впускам понастоящем в задълбочени анализи, защото за момента не е необходимо. А моментът се изразява в това, че най-неочаквано покрай бай Иван (когото смея да приема за настоящо проявление на моя Анимус) се сдобих в другия си блог с един анонимен коментиращ, когото смятам за жена по "некои съображения" и който се раздразни до такава степен от бай ти Ивана, че, види ли го някъде из Нета, веднага включва в действие "лайнохвъргачката" си (с извинение!) и перманентният му запек завчас се превръща в неудържима диария. (пак моля за извинение за тези думи, но анонимуската се изразява основно посредством фекално-канализационни изрази и няма как да не прихвана и аз:)))...

Та, по съвет на един мой Приятел, реших да си почеша езика и покрай чесането да направя един весел опит за обяснение на тези анонимни случки, пък белким Анонимната посветне нещичко, макар да ми е ясно, че Анимусът в повечето случаи не може да бъде обяснен, разяснен, класифициран и видян - той е умел "прикривач" и, когато е в действие, жената не може изобщо да го усети...

Ето го и моето скромно обяснение: "Моят Анимус" бай Иван се е оказал по някаква причина заплаха за Анимуса на Анонимната. Защо е станало така, можем само да гадаем. Възможно е да чувства бай Иван като свой смъртен конкурент, възможно е и да го усеща като враг, който е с напълно противоположни нему убеждения (не че бай ти Ивана има такива!) и т.н. Съответно, появата на Йогина предизвиква в Анонимната неудържим подтик да отпочне "лайномета". Сега ще го обясня и него, за който не е наясно. :) Всеизвестно е, че бозайниците маркират териториите си с изпражнения, а при заплаха за тях, приматите дори ги защитават като се замерят с фекалии! (По Р.А. Уилсън)... Фактът, че жената не използва алегорични намеци, а включва пряко думи от "гнездото" на "лайно", говори, че тук действа нейният Анимус! :))) Който се пъне и пъне да мята гореупоменатите екскременти, ама бай Иван отдавна е надживял "териториалната верига" и не се впечатлява от таквиз ми ти бомбардировки. Виж, ако беше някой от предишните ми Анимуси... ама това е друга история...:))) Та, Анимусът на Фекаланонимната се ядосва от липсата на реакция според неговите очаквания от страна на "бай Иван" и продължава да действа така - ирационално, агресивно и миризливо...:)

Е, радвам се, че "бай Иван" успя да ми покаже така нагледно и наготово какво нещо е неуправляемият Анимус - затова и отделих такова специално внимание на това "явление" в блога си. И, да, благодарна съм!

...

11.06.2012г. - Соня Петрова - Аеиа



неделя, 10 юни 2012 г.

ЦРУ и Медитацията на Оранжевата Роза




Попадайки полуслучайно в състояние на вероятно истинска медитация - когато умът не действа въобще, и нито си представяш нещо, нито си концентриран, нито полузаспал, нито... ами май нищо - получих изневиделица визия на прекрасна, блестяща, кичеста и впечатляваща оранжева роза... Нещо като слънце, но под формата на роза...

По принцип обожавам рози (май на повечето жени това ни е любимото цвете), но, разбира се, си падам най-вече по червени, макар всички цветове да ми харесват. Оранжева харесвам рядко, а и, както казах, думвайки се в гореспоменатото състояние не мислех за съвсем нищо. Нито за рози, нито за вълци, нито за кобри, бабички, деца, мъже, жени, бълхи, черни дупки, светци, пари, кеф, метаболитни процеси, Великденски остров и т.н.

Та, след като ми изгря тази красота, аз, то е ясно, се изкуших да разбера "като какво е това?" и замааалко да включа ума. Тогава щеше да стане неприятно! Всичко щеше да бъде провалено, опростено, усложнено, одобрено и заклеймено. И Розата щеше да си замине по живо по здраво там, откъдето бе дошла. Е, известно време удържах напъна за включване. Това ми помогна да подразбера нещо за Розите - нещо съвсем ново за мен. Което леко ме учуди дори.

...

Всяко едно Същество, всяка една Същност и съответно - групите от приличащи си Същества - живеят в своя, отделна Реалност. Ние, хората, си мислим, че населяваме една Реалност с всичко, което се намира в обкръжението ни и е различно на външен вид от човек - от гама-лъчи и неутрино, през вулкани и язовци, до Вселена, бърборене и кълбовидна мълния. А всъщност само си мислим така. "Всичко останало", макар и да го виждаме около нас, всъщност живее в Различен Свят. И не възприема нашия. Почти винаги. Както и ние неговия. Възприемането на Другите Светове става посредством "разузнавачи", които могат да видят "другите Реалности". И това не са паралелни светове или вселени. Розите в своя си Свят всъщност изглеждат по съвсем различен начин. И той не може да бъде описан в нашия свят, защото всеки един Свят има свои специфични форми, които са абсолютно и само негови си. Т.е. - както за една средностатистическа Роза е невъзможно да разбере какво представлява човешкото геометрично понятие "кръг" например, така Човекът не може изобщо да схване как изглежда аналогът на кръга в Розовото Царство.

Та, Оранжевата Роза била точно такъв "разузнавач". Може би дори - шеф на Розовото ЦРУ (лаская се, де!) Учуди ме, че тя знаеше как изглежда в моите очи, знаеше също как точно виждам по принцип Розите... Доста се смееше над тази визия. "Розата била Кралица на Цветята! Неее! Тя е Кралица на Разузнаването! Неслучайно, освен божествена Красота, имаме и бодли във Вашия Свят. Една част от Нас сме Посредници между Световете..."

Да, Розата е омагьосвала кого ли не! Тя е велик Символ в Нашия Свят. И е толкова хитра и прикрита, че разузнавателните агенции никога не са се сещали да обърнат внимание на тези красиви същества. А е възможно някой човек да ползва услугите им...

Но - който, както се уреди! :)))

...

10.06.2012 г. Соня Петрова - Аеиа




събота, 9 юни 2012 г.

Лигата на Кълнящите бабички ... и пак бай Иван




За всеки е известен феноменът "кълняща бабичка" - това са едни особени същества, които виреят на всяка улица, във всеки блок и дори вход, във всеки автобус, трамвай, влак, самолет - вездесъщи са, но никой не може да ги разбере, изучи, обхване и така нататък. Не че науката изобщо се е занимавала някога с този знаменателен феномен - дори учените да са опитвали в един или друг момент да сложат някакъв ред и класификация в него, винаги са удряли на камък, или най-малкото - на яка гьостерица. И са се отказвали - най-вероятно...

Бай Иван, както всеки нормален човек, също се беше сблъсквал неведнъж с феномена през различните периоди от живота си. Помнеше как като хлапак някоя баба го псуваше и кълнеше, защото разхождаше котката си на улицата пред нейната порта (тая улица е на баща ми бе, келеш! гад мръсна! къш!). Не беше забравил как като баща правеше неистови опити да влезе в контакт с някоя такава баба, засегнала детето му, понеже си играело на войници с други деца и вдигало шум. И посредством внуците си бе правил опити да влезе в комуникация с някоя проклинала ги баба... Но и като баща, и като дядо единственият разговор, който бе успявал да проведе, бе всъщност монолог от кълнящобабичкова страна, състоящ се от отчайващо еднообразни получленоразделни звуци, резюмирани в едно дисонансно: "Марш!". И, понякога, подплатено с гонитба, в която гонещата страна неминуемо бе бабата, размахала гореспоменатата гьостерица.

Да, въпреки всичката си благост, въпреки ума и тренираното си Ом-Съзнание, бай Иван така и не бе успял досега да влезе под кожата на някоя бабичка от род Кълнящ, и съответно - не бе съумял да й помогне да стане по-човеколюбива, по-разговорлива и по-добра, което, от своя страна, директно би се отразило на Сумата от Общата Доброта на Света...

...

Затова бай Иван бе премного учуден, когато в един юнски четвъртък получи по пощата твърде странно писмо. Странно още от пликов поглед - защото под "подател" на плика се мъдреше: Лигата на Кълнящите Бабички...

"Ха! Че как са успели изобщо да се обединят, лигират, че и чак организират!? Това е по-невъзможно от преминаване през черна дупка със зимни кънки!" - веднага помисли бай Иван.

После му хрумнаха други мисли, дори усети неприятното ирационално чувство, че, а е отворил писмото, а върху гърбината му се е изсипал порой от биещи гьостерици, гарниран с щедра доза псувни и клетви. Защото това писмо не бе от една кълняща баба, не бе от две, три, пет - а от цяла лига таквиз екземпляри!

Но тези ирационалности не успяха да оцелеят никак дълго, защото йогинът умееше безупречно да подчинява ума си и да не позволява той да му пречи, дори в предприемането на такива опасни дейности, като отваряне на писмо от Лига на Кълнящи Бабички. Хряс! Пликът бе уставно разкъсан (това издаваше донякъде, че все пак бай Иван изпитва леко вълнение!) и пред БайИвановия взор се ширна едно наистина много любезно, сухо, дори стряскащо формално писмо-покана! Лигата на Кълнящите Бабички, която бе получила отлични отзиви за него като йога-учител, го молеше най-учтиво да изнесе един семинар за йога на тяхна сбирка и евентуално в последствие да уговорят провеждане на йога-сеанси веднъж седмично сред Бабите...

Не е необходимо да казваме, че бай Иван бе много учуден, но не за поканата, а от факта, че за първи път в живота си е успял да постигне една по-различна комуникация с тази част от човешкия род. "Дааа, Праната не бива да се подценява никога! Не се знае в кой момент ще те напъне по начин, който да ти докара среща на културни начала с цяла лига кълнящи бабиери!" - каза си на самомайтап бай Иван, и добави: "Е, доста повече щях да се зарадвам на такава покана от някоя Лига на Красивите Жени, ама и кълнящите бабички са нещо, де...!"

...

...И бай Иван се отзова. Няма да навлизаме в подробности. Ще кажем само, че оцеля и нито беше псуван, нито проклинан, нито бит. Бабите харесаха идеята за "Йога" и с неподозиран хъс, желание и отдаване се впуснаха в сеанси, ръководени, то се знае, от бай Иван... Лигата се състоеше от огромен брой членки, всяка държаща монопола за проклятия я на своята улица, я във входа си, я в цял квартал...

Сеансите продължаваха. Изминаха няколко месеца.

Бай Иван, като зает човек, нямаше много време за наблюдения над околния свят, но, независимо от това, по едно време започна да забелязва много неприятна промяна в държанието на хората от прякото и непрякото си обкръжение. До вчера културни, кротки, интелигентни, разбрани и нормални хора, кой знае защо бяха започнали да се държат видимо много зле - агресивно, злобарски, неуравновесено и изобщо - отвратително!

"Става нещо!" - помисли си бай Иван. "Ех, защо ли не може тия чалнати хора да постъпят като Кълнящите Бабички и да потърсят помощ по някакъв начин, за да се отърват от налетялата ги агресия?"...

Междувременно пък Лигата на Кълнящите Бабички обмисляше варианти за ново име на организацията си. Не за друго, а защото всички членки бяха коренно променени. Бяха се превърнали в породата "блага бабка"! Никой от обкръжението им не можеше да ги познае и те една по една губеха монопола над проклинането в своя квартал, улица, блок или вход...

...

Бай Иван продължаваше своята нормална, ежедневна дейност, и с всеки изминал ден установяваше, че този или онзи приятел нещо се е чалнал и псува ближните на лягане и ставане, че този или онзи съсед, преди приятен и усмихнат, сега е станал агресивен кьотук... Когато обаче видя жена си, по принцип винаги приятелски настроена към деца, да им крещи нечленоразделно в градинката - деца, които й бяха всъщност приятели и които бяха научили много неща от нея - бай Иван реши да вземе някакви мерки и да разбере "какво всъщност става"...

Той имаше безброй начини за "проучване" на нещата. Този път реши, че ще зареже ОМ-Съзнанието, Помощта на Боговете, Сливането с Обществения Аз и пр., и пр., а ще действа с логическия си ум - нещо, което правеше твърде рядко. Не защото бе алогичен, а защото логиката далеч не винаги помага, когато искаш да научиш нещо за хората и тяхното държание... Но в случая силната Интуиция на йогина му каза, че е належащо да включи тип логично мислене. И той я послуша. Е, ясно е, че веднага разбра причината за "всеобщата гадост". Ами да! Той, бай Иван, се бе намесил по неведоми пътища в крехкия равновесен механизъм на микро-обществото и, превръщайки кълнящите бабички в благи баби, бе предизвикал ответна реакция на възстановяване на равновесието, състояща се в преобразяване на уравновесените и добри хора в подобия на кълнящи бабички!

"Ами сега!?"... Бай Иван не се чуди дълго. Последваха йога-сеанси пред преименуващите се Лигаджийки, които за кратко време успяха да им възвърнат старото статукво...Те се отказаха от смяната на Името си. Отказаха се и от йогата. Другите хора възвърнаха предишния си облик...

Бай Иван осъзна, че е направил огромна глупост, даже няколко глупости. Но пък нямаше и избор. Положението и преди, и сега беше "хем боли, хем сърби"...

...

Измина още известно време. Всичко се нормализира и тръгна по стария си Път. Сумата на Общата Доброта в Света отново бе същата. Само бай Иван бе прибавил едно ново свое заключение, което не сподели, както винаги, с никого.

То гласеше: "Ако положението е "хем боли, хем сърби", ти недей да изправяш криви краставици - това няма да се отрази на Сумата на Общата Доброта в Света!". Всъщност, това бе твърде неясно...

Може би затова бай Иван не желаеше да го споделя?

09.06.2012г. Соня Петрова - Аеиа