вторник, 19 юни 2012 г.

Бягство от Санаториума




През 1980 година, когато бях на шест, по особено стечение на обстоятелствата аз и по-малката ми сестра попаднахме в един санаториум, който, отвътре погледнато, всъщност беше основно дом за изоставени деца. Разбира се, тогава това мен изобщо не ме интересуваше - за детето всички деца са си само деца. Сестра ми беше боледувала няколко пъти от бронхопневмонии и лекарката от поликлиниката беше препоръчала на родителите ни да ни изпратят за около месец там. Нашите, като съвестни и изпълнителни родители, то се знае, ни изпратиха. Всъщност, доколкото си спомням, имаше само още няколко такива случайно и временно попаднали там деца - от "нормални" семейства. Всички други - основно в ученическа възраст от седем до четиринадесет години, си живееха там постоянно, защото родителите им бяха разведени или нещо подобно, и нямаше кой да ги гледа и издържа...

Още със стъпването ми на санаториумска земя, усетих особената атмосфера и, както всяко дете на тази възраст, добих чувството, че ме оставят там завинаги. Но някак умеех да приемам по-така нещата и не страдах кой знае колко, макар да предусещах, че ме чакат особени изживявания. Санаториумът беше разположен на висок хълм (или планински подстъп?) над градчето и помня как гледах през оградата отгоре отдалечаването на нашите долу по пътя - струваше ми се, че ги виждам за последно...

В санаториума имаше доста строг, почти военен режим. Момчетата бяха на втория етаж, момичетата на третия и ни надзираваха сестри, повечето яки цербери, като за всички тях санаториумците бяха измислили много смешни и съответстващи им прякори. Двама лекари водеха лечението - сменяха се на смени - ще ги нарека условно д-р Лалов и д-р Ценов. Лалов беше "по-добрият" - според детските критерии. Тогава, разбира се, все още не бях чела "Полет над кукувиче гнездо", макар да можех да чета. Може би, ако бях, щях да гледам от малко по-друг ъгъл ситуацията, но това е без значение...

И така, денят протичаше горе-долу по следния график: рано сутрин ни будеха със свирки, имаше определено време за тоалет и поставяне в ред, после всички се строявахме до стената в коридора, пеехме една песен и слизахме за закуска. После учениците ги водеха на училище в градчето, а ние, малките, бяхме на свободен режим. След това учениците се връщаха, обяд и занималня за тях, ние, неучещите, също стояхме при занималнята и си играехме. "Големите" много ни завиждаха, че не ходим на училище - било ужасно! Затова, когато вечер "каките" от стаята ни четяха приказки, аз не се издавах, че също мога да чета - макар да ми се искаше! Особено когато четеше една какичка, май циганка, която сричаше дразнещо за мен и ме сърбеше езикът да поискам аз да чета - да не се мъчи. Но не се издавах - беше ме страх, че ако сестрите разберат, че мога - ще ме пратят и мен на училище, а това там бе страшно! :)

Често ни пускаха и навън - в гората. Не помня дали това беше парк към санаториума или "свободна гора", но ми се струваше огромна, прекрасна и дива. Там за първи път видях огромни количества диви теменужки и се влюбих в тях, жаби, дъждовници и пр. В гората можех да тичам на воля с момчетата - повечето изявени хулигани, някои дори - престъпни елементи - никак необичани от персонала и винаги следени изкъсо. За мен, обаче, бяха твърде забавни и бяхме приятели. Помня как се впечатлих от невъзмутимостта на един от тях. В столовата, по време на вечеря, сестра ми ревеше, че не иска да яде "гадната манджа", а и не можеше да я върне, защото много се караха. Баткото ме попита защо плаче, казах му и той най-безцеремонно взе чинията и я остави на гишето! Светът не свърши от това! То е нещо напълно нормално, но за едно дете, което го е страх да не го накажат, си е направо откровение.

В Гората имах една случка, която май за първи път ми показа, че нещата не винаги са толкова прости, колкото и да си самонадеян. Там имаше някакво старо, изоставено трафопостче, или нещо подобно, покривът на което свършваше на склона, така че от него можеше да се качиш на покрива и да застанеш от другата страна на постройката - там тя беше висока, може би, над два метра - на мен ми се струваше огромна височина. Долу имаше трева. Мотаехме се там с големите момчета, нямаше други момичета, и аз реших, че ще мога да блесна, като предложа да скачаме от стената долу. Мислех, че ще мога да скоча и че така още повече ще впечатля разбойниците! :) И започна едно скачане - никой не можеше да се задържи на крака при падането - всички се търкаляха долу, ама им хареса и продължаваха, и продължаваха. Аз стоях на ръба и ме беше страх. Много пъти ме окуражаваха, показваха ми как става: "Няма нищо страшно! Само ще паднеш долу, ама хич не боли! Давай!Хайде!". Хоп! Скок! Полет! Долу! Смях! Хоп!... Висях на ръба и така и не скочих! ...

Вечер отново имаше строяване до стената, песен, лягане, четене на приказки и гасене на лампите. После започваше една луда нощна надпревара - кой ще измами дежурната сестра и ще се промъкне из сградата, без да го хванат. Голямо геройство беше момичета или момчета да успеят да проникнат (най-вероятно през прозорците, защото етажите бяха заключени!) на етажа на противоположния пол. Разбира се, основно момчетата успяваха!

През една дълбока нощ, когато вече всички спяха, се събудих от някакви тихи разговори в стаята. Продължих да се правя на заспала - по инерция - и се заслушах. А! Освен каките в стаята имаше и батковци! След известно време разбрах, че правят план за бягство. На следващата нощ се повтори същото. И на по-следващата. Говореха как и в колко часа ще бъдат долу на гарата и подобни неща. Не помня кога, но една от какичките се беше усъмнила, че съм будна - и ме разкри!

- Ами сега! Тя ще ни издаде!

- Не, няма! - беше едно от момчетата.

- Нали няма да кажеш на никого?

- Няма, ама искам и аз да дойда с вас! - при това мое изказване всички се захилиха, явно за тях си бях "малко дете, което не разбира".

- Няма смисъл и ти да идваш - вашите така и така ще ви вземат. Ама нас не искат да ни взимат и трябва да бягаме, ако искаме да се махнем от тук!

И аз исках да се махна. Много! Независимо, че беше забавно, обстановката и режимът бяха невероятно тягостни - просто не ми се занимава да ги описвам. А и не вярвах, че ще ни вземат някога... Все пак, оставих се да ме убедят да не участвам и обещах, че няма да казвам на никого.

...

Отвреме-навреме в санаториума идваше един човек, който носеше старовремски кино-апарат, от ония, с лентите, навити на дискова ролка, и в общата зала, където се провеждаше занималнята и ядяхме, ни прожектираха черно-бели филми. Това си беше събитие. Помня бегло само един от филмите. В него се разказваше за едно момче в конц-лагер. Не го помня в детайли, доста тежък беше, но накрая, след много перипетии, на героя му се отвори удобен момент да избяга. Обаче нещо се бавеше с бягането и тогава всички деца в залата започнаха да крещят: "Бягай, бе! бягай! Какво чакаш!???!! Бягай, бе!"... Тогава не направих връзката, но сега си мисля - дали този филм не им даде идеята за бягство?

...

Дойде Нощта на Бягството. Измъкнаха се успешно. На сутринта ги хванаха и върнаха. Бяха извикали спешно наличните им родители. Явно е било почивен ден, защото и нашите бяха дошли. Мислех, че е само за свиждане, но ни заведоха в лекарския кабинет, д-р Лалов ни прегледа и каза, че ни изписва! Радост! Не очаквах такова нещо! Слязохме за малко в общата зала - а там бяха "бегълците" с по един родител. Е, не им направиха лоботомия, ама ги биха много жестоко. Всичко видях. Малко по-късно се разбра, че бегълците ги "изключват" от санаториума за лошо поведение - явно затова беше този побой от страна на собствените им родители... Значи - бягството им бе постигнало целта си! Независимо, че ги хванаха, те успяха да се измъкнат от санаториума. Надявам се да е било за тяхно добро! ... По детски...

...

Преди да тръгна си приготвях багажа в стаята. При мен бе една от приятелките ми там - не от беглеците, но и тя от "постоянните обитатели". Говорехме си на изпроводяк, тя благородно ми завиждаше, че се махам, и накрая каза:

- Имаш късмет, че на смяна е д-р Лалов! Ако беше Ценов - той никога нямаше да ви пусне!

...

19.06.2012г. Аеиа



8 коментара:

  1. Аз най-наивно да си попитам - по истински случай ли е? Иначе това е от онези моменти, дето не знаеш точно какво ти се чете, ама като го прочетеш, осъзнаваш, че точно това ти се е чело. Страхотен разказ :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти, Трубадуре! Това е мое напълно истинско преживяване - не е разказ! Само съм го разказала - така, както го помня. :)

      Изтриване
  2. Поздравления за майсторлъка да го разкажеш така, както си го преживяла Тогава. Трудно е много...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти, Кръстю! :) Спестих единствено описанието на огромния ми яд тогава, че не успях да участвам пряко в бягството - умирах си за такива рисковани лудории! :))))))

      Изтриване
  3. Много хубав и трогателен разказ!Поздравления!

    ОтговорИзтриване
  4. Сестра Ванелия19 юни 2012 г., 19:14

    Много интересно звучи, представих си го, ти и Аби като малки момиченца :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Мерси, Ванелия! :) Теб не те споменавам - ти се роди векове по-късно! :)))

      Изтриване