В последно време често се замислям: защо разделям хората на бебета, деца и възрастни. Нали и трите „модела” принадлежат генетично, биологично, анатомично, физиологически, ментално, емоционално и сетивно към един-единствен планетарен вид? И постепенно си прокарва път усещането, че това разделение не е продиктувано единствено и само от склонността на „Хомо-не-дотам-сапиенс” да разделя и класифицира нещата, с цел по-лесното им усвояване. Да не говоря, че и целесъобразността на това разделяне е доста спорна – защото се оказва, че всичко което знаем и умеем, е усвоено холографски в мозъка ни или каквото там усвоява. Ако не успеем да направим от един танц една цялост (от отделни стъпки), а запомним перфектно всяка една отделна стъпка – но отделна! – ние не бихме могли да изтанцуваме танца. Така твърдят в емблематичната „Холографска вселена” – такова е и моето усещане. Нито бихме могли да прочетем текст, ако не можем да свържем холографски буквите или думите, или пасажите. Нито щяхме да можем да говорим дори и майчиния си език. Нито бихме могли да видим полета на Орела, ако не можехме да свържем в единно цяло всеки един от моментите на летеж. Ужас! Добре че умствените напъни да разделяме и класифицираме не са се отразили много на възприятието ни за материалната ни, външна среда.
Всъщност – може би само така си мисля – кой знае как още по-цялостно бихме възприемали нещата, ако го нямаше това накъсване, тази склонност към разделяне.
Обаче разделянето на бебешорите от възрастните, както казах в горното предълго отклонение, според мен не е продукт на тази осакатяваща Всичкото склонност. Защото бебетата наистина са различни. Всеки, който е имал досег с някое бебе, е забелязал, че на този човек,бебето, му трябва много малко, за да бъде щастлив. Достатъчно е да е нахранен, напоен, със сух памперс (или пелена) и отвреме навреме някой да му обръща внимание. Ще кажете – ами то и възрастният би бил доволен, ако е в такава позиция. Ама възрастния трябва да се бори за оцеляването си, да изкарва „билети за биооцеляване” – по Уилсън, да се грижи за малките си и куп други задължения, които му очернят и утежняват живота. И тези аргументи наистина изглеждат резонни. Но само изглеждат. Защото е пълно с възрастни, които са осигурили оцеляването на себе си и децата си – и няма какво толкова да се борят за него, нито пък това им тежи кой знае колко – дори и да се налага да се борят. Тедори може да обичат работата си, тя да ги удовлетворява, да им дава възможности за различни развлечения и нови знания, но... Животът им е толкова усложнен, че не могат да изпитат същата радост, която изпитва чуруликащото бебе. Хряс! Сякаш с излизането от бебешкия период вратата се трясва зад човека и той завинаги е изгонен от Рая. Да, има такива тълкувания. Не съм ги срещала, но със сигурност ги има – поне аз често така съм възприемала нещата – че истинският Рай е всъщност бебешкия период. Детският е междинен – в него още имаме ярък райски спомен и ни е по-лесно да възприемаме нещата от прекрасната им (и единствена) страна. Но минем ли прага на възрастния период – забравяме всичко и можем само да се чудим защо и как става така, че бебетата са щастливи per se.
Тук със сигурност всеки ще се сети за всеизвестните думи на Иисус Христос – станете като тях, за да влезете в Божието царство. Аз бих добавила – въпрос на превод е това, че не са конкретизирали – не става дума за деца – по-скоро иде реч за бебета.
Не съм дъновистка, но намерих един прекрасен пасаж за децата от една беседа на Учителя Петър Дънов:
„Затова питаха Христос: „Може ли стар човек да влезе в Царството Божие?“ И ангел да е, и Бог да е, не може. Който иска да влезе в Царството Божие, той трябва да се смири, да стане като дете. Всички, които ме слушате сега, искате да влезете в Царството Божие каквито сте. Не, това никога не е било и няма да бъде. Ако не добиете свойствата на детето – пластичност на ума и на сърцето, – няма да разберете вътрешния смисъл на живота. Но вие сте близо вече до Царството Божие. Междината, която дели този от онзи свят, е една стомилионна част от милиметъра. Малко е разстоянието от единия до другия свят. Когато човек тръгне в пътя на развитието, той се движи много бавно. Гледам, всички, които тръгват в духовния път, са като големите хора, а не като децата. Ако човек излиза от къщи и тръгва с големи крачки, той няма да постигне целта си. Видите ли човек да излиза от къщи и да тича, той нищо няма да постигне. Но ако тръгне полека и постепенно ускорява хода си, той е в положението на дете. Христос казва: „Не започвайте работите си с бързане; движете се като малките деца – вървете постоянно и ускорявайте хода си с две, три, четири, пет, шест крачки; тогава ще намерите смисъл във вашия живот“. Докато сте в положението на малки деца, няма да дойде никаква болест; щом сте в положението на старите, ще ви нападнат всички болести. Който е смутен, той е стар; който има тежест на сърцето, той е стар. Станете млади! Казвате: „Тежко ми е на душата“. – Стар си. – „Какво да правя?“ – Стани млад. – „Как?“ – Не мисли за велики работи в света. Тури само половин килограм хляб в стомаха, 100 грама знание в мозъка и 5 грама чувства в сърцето си и това ти е достатъчно.”
А колко приказки има за някой си цар, ЦАР!, задоволен отвсякъде с материални блага, който се чувствал тъжен, недоволен от живота и т.н. За всичките си богатства този цар не би могъл да си купи и миг „живот в бебешкия Рай”. А и в никоя приказка не съм срещала такова нещо – просто никой не се е сетил да опита да го направи – затова няма и приказки на тази тема.
И сега пристигаме при Мойсей. Няма да казвам, че този Свръхчовек има огромно влияние върху моя частен живот. Без да съм го търсила, нито да съм се впечатлявала от него. Дори в началото не знаех, че този „образ” има някакво отношение към моите лични неща – просто години наред не съм свързвала сънища и други преживявания с Него. Направих „връзката” преди няколко години, когато сънувах „особено Човече, което намирам в кошница, плуваща по Реката”. Няма да разказвам целия сън, нито юнгианските интерпретации, които си спретнах (и излязоха много верни, а и ми помогнаха в реалния живот в последствие) – просто тази кошница с човечето ми изкрещя „Обърни внимание на Мойсей!” – и оттогава се позадълбах в образа му. И както често се случва – когато тръгнеш да търсиш нещо, свързани с него неща те намират, дори и да не ги търсиш пряко. Защото често търсещият всъщност е сляп. И ако я няма „Божията благосклонност”, той надали ще намери изобщо нещо. Само че възрастният човек е дотолкова горд и високомерен, че дори не може да си представи, че „Някой там горе му помага” – и за всичките си открития и постижения величае единствено себе си. А не дай си боже да разбере, че някой е бил благосклонен към него! Ще си строши краката да се отблагодарява и да връща с лихвите даденото като подарък! Това е една от разликите между Бебе и Възрастен – Бебето знае, ЗНАЕ!, че „Някой му помага” – и е щастливо от този простичък факт. Благодарно е по най-чистия възможен начин – като се радва на живота и радостта му всъщност представлява една Симфония на Възхвала на Величието на Живота. Възрастният нито знае, нито може да изпитва благодарност, нито въобще иска да получи подарък. Обаче – като не можеш да получаваш – ти не можеш и да даваш. И системата се затлачва много осезаемо...
Наистина - учудващо e кому е нужно всичко това? Кому е притрябвало да се раждаме „знаещи, можещи и живеещи” и после да се превръщаме в „непотребен парцал, донесен от котката”?
И тук стигам до Мойсей и Четиридесетте години на Пътуване из Пустинята в търсене на Обещаната Земя. Все още не съм стигнала до тези Четиридесет. ОСтават ми две години. Но виждам, че при много хора това е един вид Превал. Оттам нататък започва „завръщането към Дома”...
...Тук искам да направя една вметка за Мойсей. Просто да цитирам нещо, което намерих в една книга за него. За жалост – не помня как се казваше книгата, но там авторът твърдеше, че Мойсей, като Велик Посветен, всъщност разбрал, че Яхве, богът, с който се е свързал, е Бог на Злото. Било обаче късно, когато разбрал. Този Бог се опитал да подчини наш Мойсей – и да подчини целия Свят на себе си. Мойсей се борил всячески срещу него – защото вече бил сключил договор и нямало как току-така да се освободи... Не го възприемам съвсем насериозно това. Но подозирам, че борбата на Мойсей все още продължава. И в световен, и в личен мащаб. Ето какви са моите мисли и заключение на базата на тази книжка: понякога, съвсем ирационално си мисля, че впоследствие Мойсей е успял да излъже Яхве и да вмъкне нова клауза в договора – а именно – да му бъдем подчинени до четиридесет години. После – кой откъде е! И да се оправя кой както може – ако въобще може – след 40 години пребиваване в Злото... И допълнително – първата една година да сме „извън Яхве”. Може би Йехова в момент на бясно пиянство се е излъгал да ни пусне този бонус – ПЪРВАТА ГОДИНКА! Когато е изтрезнял обаче е вмъкнал и той на свой ред допълнителна клауза – за ужас на Мойсей – „Да, вие ще бъдете свободни Първата година – но няма да я помните! Ха ха!”...
Разбира се, тези Четиридесет години могат да се разглеждат от много други аспекти. Но в повечето традиции си е прието, че всеки, навършил четиридесет, е вече завършен човек и може да изпълнява множество отговорни и важни дейности.
Такива работи с Бебетата, възрастните, Мойсей, Йехова и Четиридесетгодишните...
05.02.2012г. Соня Петрова - Magicktarot
Какъв е смисълът да растем и да ставаме такива ?
ОтговорИзтриванеИ колко трудно може да спрем да мислим за велики работи в света ?
А колко би било хубаво да сме щастливи наистина.