сряда, 26 октомври 2011 г.

Ромео и Жулиета от село Горно

     Като се връщам назад в годините, а те вече са доста, често си спомням за „моите” Ромео и Жулиета. Е, историята им не беше като класическата, и краят й беше начало, но, в общи линии, аз така си ги нарекох тогава и така си и останаха...

      Историята започна с преселването на семейството на Жулиета в нашето село. Селото ни е съвсем близо до столицата и напоследък доста нови хора се заселват в него. Аз също не съм местен, но когато те дойдоха, живеех тук от почти тридесет години... Така се случи, че семейството на Жулиета взеха един  голям празен парцел, разположен точно до моята къщичка и вдигнаха на него среден по размер палат с високи дувари и всичко останало... Да, богато семейство имаше Жулиета, и сега е такова... Имаха и коне. Разбира се, не ги отглеждаха в къщата – гледаха им ги в една конна база... Малко след като се настаниха, аз ги посетих – в качеството си на съсед и за да се запознаем...Знам че в наше време това не е прието и отдавна не се практикува, но, честно казано, злоупотребявам с ролята си на добродушен, леко дементен и наивен старец, който скучае и единственото му забавление е да си поговори със съседите... Бях приятно изненадан – независимо от богатството, живата охрана (в лицето на бай Георги и бай Пешо, с които впоследствие станах приятел) и така нататък – те се оказаха много сърдечни и лъчезарни хора. Имаха син и дъщеря. Синът беше тринайсетгодишен, а дъщерята, моята Жулиета, двадесет и една годишна студентка. Рядко красиво момиче! Искрящи черни очи, буйни кестеняви коси, стройна и силна – енергията, която бликаше от нея, можеше да стигне за захранване на някоя ВЕЦ...Науката обаче още не е стигнала дотам, че да може пряко да впрегне човешката енергия... И слава Богу!

     Но, да не се отклоняваме! Всичко започна на една кушия на Тодоровден. Падаше се средата на март и денят беше много слънчев, топъл и светъл. По традиция почти цялото село излиза за празника на една голяма, открита поляна в края на селото. Тези, които имат коне и са ездачи идват с конете си и участват в кушията – състезанието с коне. Които нямат – а това са мнозинството – просто гледат, хапват, пийват и се забавляват. На този празник по традиция идват и доста външни хора – той е известен като атракция едва ли не в цялата област...
Аз таман се бях влял в множеството и вече огледал хващащите око баби (както почти винаги, със съжаление констатирах, че  всички са с кавалери), когато забелязах, че към поляната приближават два прекрасни коня. От километри си личеше, че са много породисти и благородни, и контрастираха в донякъде неприятна степен с другите коне.. Започнах да се чудя чии ли са, когато видях кой ги води. Единия –  дорест жребец с огнен поглед – го водеше Жулиета, другия – брат й... Моментът беше интересен и напрегнат – всички бяха вперили поглед в тях. В което, разбира се, нямаше нищо чудно. От една страна – хората бяха крайно учудени, че „богаташите” са решили да почетат празника им, от друга - това си беше направо пряк нишан, че тези хора от друга класа искат да се приобщят към „селското общество”...

    Но този момент на напрежение бе нищо в сравнение с това, което последва... А то беше следното – Ромео и Жулиета си срещнаха погледите! Всъщност, това звучи съвсем обикновено... Може би в световен мащаб всекидневно милиарди хора си срещат погледите. Но мен в този момент не ме вълнуваше световният фон... Защото, когато Ромео и Жулиета впиха поглед един в друг (тя водеше коня, както казах, а той беше яхнал своя), там някъде при кръстосването на погледните „вектори” аз видях, че се пръкна едно човече...

     Да? Забравих ли да спомена, че понякога мога да виждам „разни работи”? От възрастта ще да е...забравянето...

  ...Знаех, че никой, освен мене, не вижда човечето...

     Като млад мислех, че и другите хора ги виждат, но постепенно разбрах, че не е така... Виждал съм какви ли не човечета. Не мога да обясня със сигурност какво представляват, откъде идват и „за какво се борят”, дори не знам дали самите човечета всеки път знаят, че ги виждам. Но от дългогодишния си опит схванах, че тези човечета се „раждат” с цел да подпомагат или наблюдават това, което ги е породило. Държанието им не е логично и човек трудно би могъл да ги разбере. Защото, както изглеждат добри и благоразположени в един момент, в следващия могат да се превърнат в зловредни дяволи, но да не избързваме... Все пак ще допълня, че с годините се научих да не се мяркам пред очите на такива човечета, а да се примиря с ролята на скромен наблюдател. Научих го по неприятен начин. Бях студент, когато между двама мои приятели възникна тежка свада. Те започнаха да се мразят много силно помежду си до степен желание за убийство на противника.  Когато се разрових в техните отношения, видях, че от омразата им се е родило такова едно човече...

     Започнах да го следя и разбрах, че то подкокоросва и единия, и другия да правят лошо на противника. Казах си: „Ще му дам да се разбере на този вагабонтин!” и взех, че затворих човечето в една стая. Как го направих ли? Това няма да споделя – открих начин, все пак имам силна интуиция и най-вероятно – родова памет... Грешката ми беше, че позволих на човечето да ме подлъже и го пуснах. То ми бе обещало, че ще накара приятелите ми да се сдобрят... Два часа след като пуснах това същество, една каса на огромна врата се стовари на главата ми... Преди да изпадна в кома, видях човечето и чух смеха му, през който то ми казваше: „Повече не си и помисляй да се занимаваш с нас! Гледай си своята работа! Сега само те предупреждавам – втори път предупреждение няма да има!”...
...  

    Но да се върнем към историята... Ромео срещна Жулиета и между тях пламна невероятно силна любов. И без човечето щях да знам, че просто са един за друг. И двамата бяха силни, енергични красавци и някак си приличаха – сякаш бяха от една порода. Какво удоволствие изпитах, гледайки ги как се носят един до друг, всеки възседнал своя кон, уж състезавайки се... А те са се носели към Съдбата си? Защо споменавам човечето ли? Искам да подчертая, че то се роди от скорострелно възникналата любов между тези двама души... Какви бяха функциите му – не знаех и не се стремях да разбера. Защото, както често се случва при такива отношения между социално неравностойни младежи – възникнаха много пречки пред любовта им – и то сериозни.

     Случаят беше класически. Бащата на Жулиета й беше подготвил жених – един много богат, възрастничък, но изключително влиятелен господин... Родителите на Ромео пък, макар и хора от средната класа, бяха много горди и не искаха и да чуят синът им да се обвърже с много по-богата от него жена... В много такива случаи парите побеждават. И е нормално. Парите, казват, са материалазирана енергия, която от своя страна, поражда нова енергия –която пък кара „колелото да се върти”... Много рядко някое нещо на Земята, различно от пари, може да победи парите... Но аз бях свидетел именно на такъв рядък феномен.

     Нещата се проточиха няколко години. Аз се превърнах в нещо като мъдър доверен приятел на младите и съветник на старите. През цялото това време нито веднъж не се издадох пред  човечето, че знам за съществуването му... А то неотклонно следваше Ромео и Жулиета и, както успявах да забележа, всячески се стараеше да ги събере в семейство...

     В един момент обаче напрежението много ескалира (не знам дали човечето не предизвика тези екстремни ситуации?) и Жулиета и Ромео се оказаха дефинитивно изгонени от своите семейства, лишени от всякакви средства и наследства... Те напуснаха селото и не ги видях много дълго време... Даже мислех, че никога повече няма да ги видя...

     Преди да се стигне до тези крайни събития, аз положих огромни, извънчовешки усилия да потуша нещата и да примиря страните и семействата.  Нищо не помогна! И двете семейства се отказаха от децата си! Не можех да повярвам, че това се случва в наши дни, но се случваше! Просто се случваше...  

     След Изгонването, понякога, рядко, гостувах на моите съседи... Един единствен път при една такава съседска визита се опитах да спомена Жулиета – и замалко да ме изгонят и да си развалим завинаги добросъседските отношения... Тогава разбрах, че за тях Жулиета не съществува... Да, силно нещо са парите... По-силни от кръвта...понякога...
...

     Изминаха единадесет години...

     Беше съботен къснопролетен ден, аз седях на пейка в един столичен парк и се наслаждавах на сезона и хората... По едно време сред разхождащите се  видях „моите” Ромео и Жулиета... Не можех да повярвам на очите си! Бяха станали много по-красиви отпреди, излъчваха пак невероятната си енергия и с тях имаше две дечица – също много хубави! Изчаках да се приближат... зад тях – неизменно – се движеше човечето – то въобще не се беше променило за тези години... 

     „Ето – казах си. – Друго си е, когато има любов! И без стотинка да си – все ще изплуваш на повърхността! А като ги гледам колко добре и щастливи изглеждат – не само са изплували, ами се носят успешно нагоре и напред...Дали и човечето не е помогнало?...”... След това ги повиках...

     Колко ми се зарадваха! Като отмина първоначалната буйна, радостна реакция от неочакваната среща (гледах тайно през цялото време човечето – беше сдобило кисела физиономия – явно не се радваше на „гостенина от миналото”), младото семейство започна да ме разпитва как съм и що съм. По едно време Жулиета се осмели да попита за техните... (човечето се зачерви от яд и ме гледаше с такава злоба – май не знаеше, че го виждам?)...

     Реших, че сега е моментът да оправя нещата. Какво пък! Никой нищо не губеше! Сега или никога! – както се казва. Излъгах я, че баща й, човек със сила и влияние, тайно се интересува от всичко, което се случва с дъщеря му и следи семейството й отблизо. (човечето се тресеше от яд, че така лъжа и подлъгвам подопечните му)...  „Даже – казах – когато се видяхме за последен път с вашите, баща ти ми сподели, че единственото, което би искал на света е, да се върнеш при тях. Той е видял, че двамата с Ромео сте се справили блестящо и много го е срам от постъпката му. Разкайва се и страда по цял ден... Остарял е...Но не смее да предприеме първата стъпка...А и няма право – по мое мнение...”

     „Така ли!?” – Жулиета не можеше да повярва на ушите си. Прегърна ме, разплака се, пак ме прегърна, после каза – „Още сега отиваме при нашите!”... (човечето направо щеше да експлодира от емоции, неприятни)...

     Семейството се сбогува с мене и се отдалечи. Когато вече бяха на около десетина метра от мен, човечето ненадейно се обърна назад и впи очи в моите! Изтръпнах! Значи знаеше, че го виждам! Може би това е краят ми – не трябваше да се намесвам...

     Човечето ме гледаше много пронизващо, гневно и изпод вежди... Моите ужасени мисли се стрелкаха хаотично в главата ми... Не трябваше да се намесвам по този начин! Усещах - КРАЯТ ИДВА!... Е, поне се опитах да направя добро и да събера разбитите семейства, да върна родителите на тези деца, и децата – на родителите... КРАЯТ МИ ИДВА!...

     Тогава ненадейно човечето ми смигна съучастнически, усмихна се ... и продължи след Семейството...

Няма коментари:

Публикуване на коментар