четвъртък, 13 октомври 2011 г.

Замисляли ли сте се колко време прекарвате в леглото?

Денят беше нейният имен ден – Вяра, Надежда, Любов и майка им – София. Но Вяра не чувстваше нищо, беше в безвремие. От неприятните...

... На сутринта, както винаги, тя отиде на работа. Имаше малък бизнес – в сферата на услугите. Работата не вървеше от известно време, печалби нямаше, но това за нея не бе толкова важно. Съпругът й изкарваше добри пари и се грижеше за семейството – за нея и двете им деца – момче и момиче на пет и седем години. И освен че бяха материално задоволени, Вяра беше много щастлива със семейството си. Боготвореше мъжа си. Понякога се чудеше – възможно ли е да съществува такава любов? Та те бяха заедно вече петнадесет години, а чувствата й към него бяха останали същите като при запознанството им...

Същата тази сутрин - сутринта на Вяра, Надежда и Любов - съпругът й, Борислав, беше звъннал в офиса - той беше в командировка от няколко дни – и Вяра, чувствайки отново и отново тръпката, която винаги усещаше, когато мъжът й звънеше, се обади с радостно очакване...

...Само че този път той не й честити именния ден, нито й каза колко я обича. Каза й – сухо и делово, все едно се обръщаше към случайна непозната - че иска развод...

...Светът се промени. Всичко сякаш изчезна за миг. Взриви се. Стопи се. Срина се в някаква пропаст, от която нямаше измъкване...
...
Разводът мина бързо и гладко. Вяра остана сама – с живота и децата. Тя почти нямаше приятели – беше се отдала изцяло на семейството и работата си. И сега нямаше с кого да сподели, нямаше къде „ да изпусне парата”... Тръгна по врачки. По психотерапевти. Изпадна в голяма депресия. Отпусна се, загрози се – не приличаше на себе си. Единственото нещо, което я крепеше и й даваше сили все пак да не сложи край на живота си, бяха децата...
...
Една слънчева ноемврийска събота, Вяра се разхождаше безцелно из софийските улици. Ненадейно, минавайки покрай някакъв магазин – май беше за мебели – тя получи някакъв импулс да влезе в него... С влизането й някакво младо, красиво момиче се насочи към нея, усмихна й се и каза:

-  Здравейте! Замисляли ли сте се колко време прекарвате в леглото?

Вяра се стресна. И тя не разбра защо, но като че ли този тривиален въпрос докосна някакъв забравен център в мозъка й и умът й, досега приспан от депресията, като че ли се събуди рязко. Тя се вгледа в момичето. Какви очи! Неземни! Но бързо забрави за очите, защото нейният вътрешен глас започна да й говори властно: „Вземи си оттук нов матрак! Вземи си! Изхвърли стария, на който спеше с Него толкова години! Изхвърли го! Не можеш да си позволиш нова спалня, но матрак можеш! Вземи си!"

-  Не! – отривисто отговори Вяра на учуденото момиче. – Не съм се замисляла! Не бях се замисляла и колко време прекарвах с един човек... Но сега, като се замисля, виждам, че с леглото съм била по-дълго, отколкото с него. Вече не съм с него. Време е да престана да бъда и с леглото си! Искам да си купя ново!
-  Заповядайте! – грейна момичето. Очите му блестяха с особен блясък. – Аз ще ви помогна да изберем...
-  Не искам спалня. Искам нов матрак – кой е най-удобен?
...

И Вяра се сдоби с нов матрак. Дори не запомни как се казва – беше нещо като „дормио” – беглите й познания по латински й казваха, че това значи „спя”. Или приличаше на „дрийм” – сън, мечта... Наистина си беше матрак-мечта. Сънят й, напълно покосен от депресията, се възстанови, и Вяра започна да заспива щастлива и дори с удоволствие...

Но освен хубавия сън и бързото заспиване,  започнаха да се случват и някои, меко казано, странни неща. Едното беше, че ако Вяра заспеше, мислейки как да реши даден проблем в работата, то задължително през нощта й се явяваше сън, който й казваше решението на проблема. И то пряко й го казваше – не завоалирано, както има обичай Сънят. Така че да се налага да се намесват юнгиански психоаналитици, врачки и други „съноведи” – и пак да не е сигурно „какво е искал да каже сънят”...

Другото странно нещо бе следствие на първото. Когато Вяра забеляза тази „закономерност”, тя реши да опита да отиде по-далеч – да предизвика сама сънища, които да се сбъднат в „реалния живот”, живота извън леглото... И успя!
...

След няколко месеца експерименти, Вяра вече бе нов човек. Нямаше и следа от депресията. Бизнесът й тръгна главоломно напред и нагоре. Влюби се отново и създаде удовлетворяваща и щастлива връзка с много свестен мъж... Неговите и нейните деца се сработиха идеално. Те станаха семейство!
...

На следващата година, през една ноемврийска съботна сутрин Вяра се разхождаше безцелно из софийските улици. По едно време осъзна, че е близо до мястото, откъдето си купи матрака миналата година. Реши да надникне в магазина. Сети се за момичето с неземните очи – искаше да й се похвали колко е доволна от стоката им...Можеше да си купи я някоя възглавница, я комплект чаршафи... Стигна до мястото... Там нямаше никакъв мебелен магазин. Имаше голям ресторант.

„Жалко, фалирали са!” – помисли Вяра и влезе в ресторанта. Беше решила да ги пита откога са тук. Седна на една маса, дойде сервитьор. С поръчката, Вяра го попита.

-  Вече петнадесет години! – похвали се доволно сервитьорът.

Вяра поиска бързо сметката, без да се интересува от реакцията на учудения сервитьор. Плати и хукна към къщи. Стигна. Влезе. Втурна се към спалнята. Издърпа бързо чаршафа от матрака. Огледа го от всички страни – по матрака нямаше никакъв етикет, нищо! А Вяра знаеше, че всички матраци имат етикет, обозачаващ лятна и зимна страна, както и фирмата производител.

„Знам какво да направя! Ще заспя и ще питам в съня си що за матрак е това и изобщо – откъде се е взел! Искам да разбера всичко!”...

И Вяра се тръшна на матрака – така, както си беше без чаршаф. Заспа моментално. И за първи път сънят не й отговори нищо. Нищичко! Само по едно време в съня се появи някакъв непознат мъж, с особени очи, който й каза: „Понякога не е необходимо да се знае всичко – достатъчно ти е да се възползваш от това всичко! Или от матрака! ”...

Вяра се събуди. „Мъжът имаше очите на момичето от магазина!” – помисли, събуждайки се. Когато напълно се разсъни, започна да разсъждава и умува. Доникъде не стигна. Само се сети за въпроса, който й зададе момичето, което й продаде матрака - замисляли ли сте се колко време прекарвате в леглото?
За първи път Вяра осъзна колко време прекарва в леглото. И усети, съвсем осезаемо, че това време не е изгубено, че за първи път в живота си тя е оползотворила това ценно време, тази една трета от всяко денонощие. Преди използваше това време само за спане и отмора. Сега тази една трета денонощие й беше помогнала да подреди наново живота си, да напредне в бизнеса, да си намери спътник, да срещне отново любовта и най-сетне – отново да покани Щастието като другар в житейския си Път...

Вяра застла матрака с чаршафа и отиде да види семейството си... Събота беше и се канеха да излизат на разходка...


Няма коментари:

Публикуване на коментар