вторник, 11 октомври 2011 г.

Хлябът, който разкриваше тайни

ЛЕОПАРДА И ЕЛЕНА
Петната на леопарда са слънчеви петна на горска поляна;
преследвай елена прикрито, за свое удоволствие.
Окраската на елена е слънчеви петна на горска поляна;
прикрит от леопарда, храни се за свое удоволствие.
Оприличи се на всичко което те заобикаля; и все пак
бъди Себе си – и вземи своето удоволствие сред живеенето.
Това е то, което е написано в Книгата на Закона – Прикрий се!
Алистър Кроули „Книга на лъжите”


Едно шестгодишно момиченце – Поли – често се чудеше на камината във всекидневната. Тя си беше съвсем  обикновена камина, но Поли мислеше, че има и „още нещо”...

Веднъж – беше лято, към един след полунощ – Поли се събуди и слезе да си вземе нещо за пиене от хладилника. Тя се страхуваше да слиза сама – черна нощ, притихнала и тъмна къща – всичко предполагаше дебнещи зад всеки ъгъл призраци и духове. Но нещо я накара да пренебрегне страховете си...

Минавайки покрай камината, момиченцето ахна и се закова на място... Една баба я беше запалила и сякаш печеше нещо в нея! Поли никога не беше виждала техните да пекат каквото и да е в камината...Нито да я палят посред лято... Не беше виждала и тази баба... Как ли е влязла?!

Бабата се обърна към момиченцето, видя, че то я гледа уплашено-учудено, и каза:

              Не бой се от мене, баби! Аз само ще изпека този хляб и си тръгвам...

Кой знае защо, това обръщение, „баби”, напомни на Поли приказката за Златното и Черното момиче – майка й често й я разказваше като беше по-малка. А и самата баба беше същата, каквато Поли си я представяше в приказката!

Независимо от това, Поли успя да излезе от уплахата и вцепенението и каза:

              Ще отида да събудя мама!

Бабата я спря:

              Недей, баби! Моля те, изчакай!

              Ама нашите са ме учили да не разговарям с непознати!

              Правилно са те учили, но ти нали ме познаваш?

Поли се учуди не на шега – откъде тая баба знаеше за Златното и Черното момиче!?... Този „аргумент” обаче й се стори убедителен и зачака да чуе какво още ще каже бабичката.

А тя, бабата, сякаш четеше мислите на малкото момиченце.

              Ти си смело дете! Затова – ще ти издам една тайна! Но не я казвай на никого!

Бабата изчака момиченцето да ококори в очакване очи и продължи:

              Както виждаш, пека хляб в камината ви... Нито хлябът, нито камината са обикновени. Ако хапнеш от този хляб – можеш да разбереш отговора на всяка една загадка или да разкриеш всяка една тайна. Един хляб дава отговор на една загадка.

Очите на момиченцето блеснаха! Колко си мечтаеше за такова нещо! И сега му се поднасяше наготово! Уж бе слязло да си вземе нещо за пиене – а то какво излезе!?

              Но, - продължи Бабата, - ще ти предоставя две възможности – и трябва да избереш едната от тях. Или сега ЩЕ ОПИТАШ от този хляб и повече никога няма да ме видиш, или сега НЯМА ДА ОПИТАШ, в замяна на това пък аз ще ти дам рецептата за приготвянето му. Но тя не се изпълнява лесно, да знаеш!

Бабата изпитваше мъдростта на Поли... Поли, разбира се, не се усети какво прави Бабата, но пък си припомни отново за приказката – как постъпваше Златното и как Черното момиче... Какво би избрала всяка една от тях!? Какво би предпочело Златното? ...

Второто! Рецептата!

              Искам рецептата! – викна уверено Поли.

Бабата я стрелна доволно – личеше си, че се радва на избора й – но набързо прикри искрите в очите си и за всеки случай отново каза:

              Хич не е лесно да изпълниш рецептата, момиченце! Да не съжаляваш! Може никога да не успееш!

              Ше успея! – понякога младите са много самоуверени... Затова и постигат много...Почти всичко...

              Ти можеш ли да четеш? – попита Бабата.

              Мога!

              Тогава – ще ти кажа и ще ти напиша всичко. Но – отново трябва да ми обещаеш нещо – това, което напиша, ще го скрия на едно определено място в къщата ви. Само ти ще знаеш къде е и на никого няма да казваш! Кажеш ли, или покажеш ли рецептата – тя моментално ще изчезне. Дори да я препишеш на много места – в мига, в който я покажеш да някого – всички копия и оригиналът ще изчезнат... Ти можеш и да я запомниш – макар че е дългичка и сложна... Но пак – издадеш ли я – ще я забравиш на мига... Така че – обещай да не издаваш рецептата!

              Обещавам! – каза тържествено Поли.

И Бабата й описа всичко. Поли видя, че рецептата наистина е трудна за изпълнение. След това Бабата я написа на един лист. После взе листа, отиде до южната стена на стаята, докосна я – някъде на височината на раменете си - и под ръката й се образува дупка. Странно, дупката изглеждаше много дълбока и не се виждаха тухлите наоколо – но Поли това не го забеляза... Такива малки момиченца не са много запознати с тухли и друг строителен „инвентар”.

              Ето, сложиш ли тук ръката си, ще можеш да отвориш тази дупка и да вземеш листа. Но не го прави за щяло и нещяло. Направи го само когато решиш да правиш хляб! И още нещо – никой не трябва да те вижда, когато правиш хляба! ... А! Хлябът се изпече – време е...


Бабичката извади хляба, зави го в една предварително приготвена кърпа (Поли не обърна внимание на факта, че Бабата пипаше въглените, съда, в който беше хляба и самия хляб с голи ръце), каза, че трябва да тръгва, стана, отвори вратата към верандата и излезе в нощта...

              Не ме изпращай, навън е тъмно! – каза Бабата вместо довиждане...

...

Поли изведнъж усети, че много й се спи. Качи се като в транс в стаята си и въпреки внезапно обзелата я сънливост, постоянно си мислеше за Бабата и Рецептата...

„Бабата каза да не показвам къде е рецептата и самата рецепта. Бабата каза да не показвам къде е рецептата и самата рецепта... Но не каза да не казвам на мама и тати за нея. Охх, май ще разкажа като стана утре! Трябва да разкажа! Те ще видят, че е палена камината и кой знае какво ще си помислят!” – унесена в тези мисли, Поли заспа...

...

На сутринта, беше почивен ден, слезе по-късно от обичайното за закуска. Майка й и баща й вече бяха на масата и я чакаха... Тя се втурна към тях, седна на мястото си и започна да разказва за нощното си преживяване.

Майката и бащата първоначално се стреснаха, но после майката се окопити, прегърна дъшеря си и каза:

              Милото ми! Какви интересни сънища си сънувала! И си останала с впечатление, че е истина!

              Ама истина е, Мамо! Не е сън, сигурна съм!

              Оххх, и аз съм имала такива сънища като малка, Поли! Нормално е! – усмихна се Майката.

              Ела да видиш камината! – и Поли победоносно поведе майка си за ръка към необикновената обикновена камина.

Тя обаче беше напълно чиста... Личеше си, че не е палена отдавна...

              А! – само успя да изрече Поли..
              Ето, видя ли, милото ми! – каза майка й...
...

Децата, както са много самоуверени, така са и доста доверчиви. А и майката винаги е авторитет (е, до определена възраст!)... Поли реши, че наистина е сънувала...

...

Изминаха тридесет години.
...

Поли вече беше голяма, имаше свое семейство и своя къща...
Но й се случи нещо непредвидено – трябваше да реши възможно най-бързо един проблем. Голям проблем. Съдбоносен. Но не можеше. Търсеше всякакви начини. Но не й достигаше информация за решението му.
...

Една вечер Поли и семейството гостуваха на родителите й. Останаха да спят при тях – беше станало късно. Всички си легнаха, а на Поли още не й се спеше. Реши да остане малко покрай камината – както в детството...

Седейки, изведнъж се сети за онзи сън, с Бабата... Усмихна се.

              Какво пък! – каза си...

Стана, отиде до стената и положи ръката си...

Под нея зейна дупка...

Няма коментари:

Публикуване на коментар