петък, 23 декември 2011 г.

Крушата вселена

     Живея на края на селото. Това ме устройва напълно, защото много лесно извеждам кучетата на разходка, а покрай тях и себе си! Няма да ми проглушават ушите от нескончаем лай, когато минаваме покрай чужди огради и кучета, няма да се притеснявам моите да не захапят случайно някого. Пускам ги да търчат из дивите поляни и ниви, а аз се разхождам и, в зависимост от сезона, се радвам на природните дадености в опити да спра вътрешния си диалог...Понякога даже успявам...

     Един зимен ден ми се случи нещо – меко казано - странно. До степен на нереално. Но същевременно съм напълно убеден, че тази странна случка беше напълно реална... Жалко, че кучетата не могат да говорят – иначе те биха потвърдили...Аз съм мъж на възраст. Всички, които ме познават (в това число слагам и себе си), ме смятат за сериозен и улегнал човек, на когото не му минават „глупости”, нито пък си пада по фантасмагории. Да, наистина не си падам! Нито като малък можех да си измислям, нито като голям. Е, понякога съм си патил от това – не е добре винаги да казваш всичко в прав текст – но, това е положението! Свиква се! И на фона на цялата ми праволинейност и пълна липса на вяра в чудеса или в особени събития, минавайки по време на разходката покрай старата чепата круша, край която минавам всеки ден от не-помня-колко-години, чух да вика някакъв глас. В това няма нищо странно –ще кажете. Така е – няма. Само че наоколо не се виждаше никакъв човек. Заслушах се по-напрегнато – исках да разгранича какво казва гласът, откъде идва и какъв е като характеристики. Беше тъничък, леко писклив гласец, с неопределена полова принадлежност (среден род?) и сякаш идваше от крушата... Приближих се максимално до дървото – трябваше да нагазя в сняг до коленете – и чух гласа още по-ясно. Вече разграничавах думи – говореше на моя език и казваше:

 - Помощ, помощ! Моля ви, помогнете!

     „Брях!” – учудих се не на шега. А освен учудването се и постреснах от моментално нахлулия в съзнанието ми спомен за една отдавна забравена приказка, която баща ми често ми четеше, когато бях малко дете – за един беден дървар, който, минавайки покрай старо дърво, чул глас от него, приканващ го да отсече дървото. След като направил това – намерил в дънера огромно съкровище от жълтици и други ценности... Моментът беше много наситен – от една страна се чудех дали не халюцинирам, от друга – появата на този отдавна забравен спомен с приказката ме запрати сякаш на дъното на съзнанието ми, където пък се чудех как е възможно човек да забрави нещо толкова често повтаряно и обичано, а от трета страна – рационалистът в мен се почувства крайно застрашен за живота си и се надигна на протест. Радвах се, че никой не можеше да види вътрешното ми състояние – защото на момента щеше да промени мнението си за мене – като за човек, здраво стъпил на земята, сериозен и пр. и пр. За съжаление обаче аз се виждах много добре... И да – в този кратък миг  започнах да променям мнението за себе си...Но много се отплеснах – както всеки би се досетил, описанието на процесите трае много по-дълго от протичането на самите процеси. Всичко описано дотук в „реално” време трая само миг – защото, веднага щом чух настоятелния зов за помощ, аз се чух (!) да казвам:

 - Кой си ти и как да ти помогна?

     Да, аз говорех посред зимното поле на една стара, чепата круша... Кучетата, макар и тичащи далеч пред мен, както винаги се случва, сякаш усетиха, че нещо става с „водача” на глутницата и начаса цъфнаха до мене, вторачено следейки ме и очаквайки следващия ми ход...

 - Ще разбереш кой съм като ми помогнеш да изляза от тук! – не закъсня отговорът на Гласа. Странно, кучетата не се разлаяха като чуха непознатия глас – а просто още повече концентрираха вниманието си в случката...

 - Как да ти помогна да излезеш? - доколкото чувах, Гласът идваше наистина от Крушата. - Изобщо – какво правиш там? Не виждам да има хралупа?! – не можех да повярвам, че водя такъв разговор – никой не би могъл, дори и най-отнесения фантазьор!

 - И аз не знам – отвърна Гласът. – Правехме с приятелите на шега един експеримент и аз изведнъж се оказах затворена в някакъв канал...

 - Значи си женско същество? – заключих въпросително аз. – А каналът явно е част от проводящата тъкан на дървото...

 - Да, момиче съм... Аз в дърво ли съм!!! – звучеше силно учудено.

 - В дърво си – колкото и да е странно! Но как попадна там!? И как да те извадя? Ако тръгна да сека дървото – а не ми се иска – това е почти вековна круша – дали няма да ти навредя? Щом си в проводящата тъкан сигурно си нещо много малко?! И дали няма да загинеш, излизайки навън? Можи би не можеш да живееш във външна среда? Дишаш ли? Как изглеждаш?

     Гласът обаче явно не ме слушаше. (В един друг момент, по-нормален момент, бих си помислил: „Гссподи, как е възможно глас да слуша?”). Беше много въодушевен от факта, че е разбрал, че се намира в дърво. Изля неудържима лавина от възклицания и радостни викове – може би, ако беше извън дървото, не би се сдържал да ме подхвърли няколко пъти във въздуха от радост. (Глас да подхвърля възрастен мъж от радост!) Аз, разбира се, нищо не разбирах и се чудех неимоверно на неадекватната реакция на „затворничката на дървото”.  Като й мина първоначалната еуфория, тя сякаш се върна в „действителността” и каза да се прибирам по живо по здраво, а утре много рано – малко преди изгрева - да дойда пак при крушата. Тя щяла да „сънува” как да я измъкна! Важното било, че е разбрала къде и в какво се намира. Оттам нататък било лесно!

     Послушах я. Реших да не споря че „лесно няма”. Времето беше напреднало, затова не продължихме нататък разходката, а обърнахме с кучетата към къщи.

     Няма да разказвам каква вечер и нощ изкарах – лутах се между страха от полудяване, от неизвестното, от Гласа до съвсем налудничави мисли, че нищо не е такова, каквото изглежда. Стараех се обаче жена ми нищо да не заподозре – защото щеше да ме засипе с въпроси и да доизостри и без това нароилите се страхове. А по отношение на тях – стигнах дори до абсурдната мисъл, че „това в дървото” може да е нещо много опасно, което да ме убие веднага, щом успея да го извадя! Да, приказките от детството, забравени и отдавна „криптирани”, ме налитаха от всички страни! Може би съм заспал към три-четири през нощта, но джиесемът ме събуди (както винаги) в пет и половина. Беше събота – почивен ден – жена ми със сигурност щеше да спи до късно. Затова набързо се облякох, пих едно кафе и хукнах с кучетата към крушата. Вече бе полусветло, когато стигнахме до нея – но слънцето все още не се бе показало над хоризонта. Поне така мислех – през зимата рядко се вижда пряко изгряващото слънце...

 - Ехо! – казах на крушата (и отново изтръпнах вътрешно – ами ако никой не се обади?! И аз се окажа в ранни зори в полето, говорещ на круша?!) – Тук съм!

 - Чудесно! – слава Богу, имаше отговор! И Гласът ми обясни какво да правя – не беше нищо особено. Трябваше да хвана един клон – разположен на височината на главата ми и да го държа дръпнат към земята. Направих го. И тогава започна странното.

     От върха на клона, който завършваше с една пъпка, заизлиза нещо като клюн (Господи, клонът ражда! – помислих). Клон-клюн! Клонът минава в клюн! Постепенно клюнът премина в гарванова глава, а след няколко минути на земята скочи огромен гарван! Загледа ме с проницателните си черни очи – те сякаш се смееха! После си разтръска перата и... направи кълбо напред! В момента преди да си стъпи на краката от кълбото гарванът изчезна и на негово място се появи едно момиченце – някъде около деветгодишно, с дълга, къдрава черна коса и зелени очи. Беше облечено в лятна фанелка, цветни тънки панталони и сандали – съвсем неподходящи за снежния ден.

 - Много Ви благодаря, че ми помогнахте! – момиченцето протегна ръка към мен – за ръкуване! – Казвам се Рейви! Ако не бяхте Вие, кой знае колко време щях да си стоя в Дървото! – Кучетата гледаха като треснати! За пръв път ги виждах в такова състояние. Нито ръмжаха, нито се закачаха с момичето. Просто гледаха. Какво ли виждаха всъщност?!

 - Приятно ми е, аз съм Иван. – отвърнах. – Няма за какво да ми благодариш! И аз се чудя как стана така, че ти помогнах, т.е. не съм го направил нарочно и съзнателно! Не ти ли е студено така?! Ще дойдеш у нас да се стоплиш и нахраниш и после ще звънна на социалните – дано има дежурни, че е почивен ден – да те вземат и да се погрижат за тебе. Междувременно ще облечеш някои дебели дрехи на жена ми. Хайде!...

 - Ха хах ха! – момичето започна да се смее неудържимо. Помислих, че изпада в истерия, защото то се тръшна в снега, продължавайки да се смее и да рита в неудържим смехов бяс.

     По едно време се поукроти, усети се, че действа непонятно за мене, изправи се, някак позасрамено, и каза:

 - Не се смея на думите Ви – макар че и те са смешни за мене! Радвам се, че разбрах...- не пожела да продължи, видях, че нарочно се спря. Може би не искаше да разбирам всичко – каквото и да значеше това „всичко”? – Няма нужда да ме приютявате и да викате социалните! Аз, както видяхте, мога да се превръщам в Гарван. Един гарван ще оцелее в този свят много по-лесно от едно дете. Така че – ще бъда основно гарван – не ме мислете! Сега не мога да Ви кажа нищо повече – но се надявам след време да успея – това донякъде ще бъде и моята благодарност към Вас. В момента, за съжаление, не мога да ви се отблагодаря!

     След тези думи момичето се ръкува още веднъж с мене, тръгна да прави кълбо напред и по обратния път отново стана на гарван. Погледна ме проницателно в очите и излетя...
...
     Минаха няколко месеца след тази случка. Аз междувременно доста се промених – нормално, почти всеки би се променил след подобно преживяване. Ако преди някой ми беше казал, че е възможно да си променя на тази възраст нагласите до такава степен, бих го натикал в миша дупка! Сега вярвам, че всичко е възможно – включително и промяната на утвърдени нагласи...
...
     Беше лятна вечер. Седях сам на двора – приготвях барбекю и „ритуално”пийвах бяло вино. Всъщност – не бях сам – кучетата се навъртаха около мене. Ненадейно долетя Гарванът! Кучетата сякаш го познаха, усетих го! Зарадвах се много, но се и притесних жена ми да не го види през прозореца. Опасявах се и да не се превърне на момиче – как ли щеше да реагира тя, ако видеше това? Гарванът сякаш чуваше мислите ми – литна и го видях да каца под  навесчето с лопатите и градинския инвентар, където няма видимост от никой прозорец, нито от улицата. Запътих се и аз натам, кучетата ме следваха
 неотклонно. Когато стигнах, гарванът се превърна в Рейви по обичайния си начин и каза:

 - Здравей! Извинявай, че толкова се забавих, но нямах възможност да дойда по-рано. Аз засега оставам тук – няма как да се върна в своя свят.

 - ???

     Рейви видя, че нищо конкретно няма да я питам и реши да продължи:

 - Обещах, че ще ти разкажа повече за себе си. Аз съм най-обикновено момиче и живея в абсолютно същия като твоя свят – планета Земя, Вселена и така нататък. Поне така сме учили. Имам няколко приятелчета, с които много обичаме да правим магии, да викаме духове и всичко останало. Наскоро един от приятелите ми беше попаднал на някакъв текст, който описва ритуал „Излизане от Вселената”. Там се казваше, че който успее да направи ритуала, ще излезе успешно от Вселената си и ще може да я види как изглежда отвън. Е, направихме го! Няма да описвам в подробности – трябваше да участват няколко души като от тях се избира един пратеник, който „да излезе от Вселената”. Както се досещаш – този пратеник бях аз. Явно ритуалът не беше изпълнен съвсем добре, защото аз се оказах, както си спомняш, затворена в един от каналите на проводящата тъкан на Крушата... В ритуала още се казваше, че пратеникът ще може да се превръща на гарван и на човек – по избор. Е, след като ти ме освободи – аз видях какво представлява нашата необятна Вселена! Една почти вековна круша! Сега обаче не мога да се върна! Но имам усещане, че приятелите ми „оттатък” (т.е. в Крушата) действат и все някога ще ме върнат. Аз изпробвах какво ли не! Посетих всякакви секти, групи, личности, църкви – от азиатски и южноамерикански шамани, през йогийски ашрами и гуру-та, окултни ордени, илюминатски задруги, будистки манастири, християнски църкви и какво ли още не! Никой не успя да ми помогне и да ме върне! Но ще продължавам да търся! Мислех, че като разбера как изглежда отвън Вселената ми, ще знам абсолютно всичко. Но се оказа, че съвсем не е така! То ако беше – и ти, който всеки ден виждаш Крушата (т.е. моята Вселена), би трябвало да си Всезнаещ! А сега – трябва да тръгвам. Надявам се, че хвърлих малко светлина по въпроса за „моя случай”!

     Рейви се ръкува с мен, изчака да кажа няколко думи за сбогом,  да й пожелая „успешно Завръщане!”, после се превърна отново в гарван и излетя.
...

     Оттогава не съм я виждал. А всеки ден, минавайки край Крушата, се сещам за Вселената...И може би я виждам? И се питам – кое ли щеше да бъде по-доброто за мен – да намеря съкровище в старата круша като дърваря от приказката, или да срещна Рейви и да разбера за Вселената...?

Няма коментари:

Публикуване на коментар