четвъртък, 5 май 2011 г.

В мен бе цялото Знание на Вселената. Къщата

Случи се преди известно време. Донякъде неочаквано, макар до известна степен да имах предположения, че това е възможно да стане. По принцип, теоретично бях убедена, че по някакъв начин цялата информация, която се съдържа в проявената Вселена се съдържа и във всяка една, условно казано, част от тази Вселена. Тази моя убеденост бе плод на холографските концепции, на квантовите теории, на различните религиозни, философски, езотерични и други мъгляви учения, достигнали до информационното поле на хората, в което поле имах усещането, че се къпя постоянно. Не на последно място тези мои убеждения бяха подпомогнати и от няколкото вида практики, които, въпреки своя мързел, си бях наложила да практикувам от няколко месеца.

Обаче, да си теоретично убеден в нещо, не значи, че можеш да го ползваш това нещо. За илюстрация ще дам следния пример: всички знаят, че Земята е пълна с неоткрити съкровища, но не всички могат да се ползват от тях.

И така. Пътувах с една приятелка край морето. Бяхме прекарали целия ден в един Аквапарк, разположен на около седемдесет километра от мястото, където бяхме отседнали, и сега, в късния августовски следобед, се връщахме. Придвижвахме се с моята кола и аз шофирах.

Пътят го знаех наизуст, можех да го премина и със затворени очи. Затова, без да се центрирам в него, като на автопилот, си говорехме за разни интересни, наши си, незначителни, но много приятни неща.
По едно време приятелката ми започна да се оглежда и да излъчва ненужна тревожност и непоседливост. Аз не обърнах внимание на тези нейни реакции, често й се случваха, може би затова. Продължавах да бърборя и философствам, докато тя не ме прекъсна рязко, със силен, на моменти минаващ във фалцет глас:
                         На идване не минахме по този път!
                        Глупости! – смъмрих я аз, беше ми неприятно, че ме прекъсна на средата на едно мое извъртяно и накъдрено умо(или не дотам умо)заключение. – Няма друг път край морето! Не е възможно да сме тръгнали по друг...

Тогава се вгледах в пътя. Наистина ми беше непознат. Помислих, макар точно в този момент да не беше време за такива мисли: „ето една чудесна илюстрация на това как мозъкът рисува нещата! Когато не се вгледаш в нещата около теб, а си мислиш, че ги знаеш отлично, ти ги виждаш като нещо познато, като това, което очакваш, че са...”. И наистина, преди да обърна внимание, пътят ми се струваше абсолютно познатия стар крайморски път, по който бях пътувала стотици пъти. Даже бях убедена, че виждам познатите табели, дървета, хотели, особености...

След кратък размисъл казах:
                        Най-вероятно сме попаднали по някакъв начин в паралелно измерение... – Моят начин на разсъждение е такъв, че винаги предполагам първоначално най-невъзможното нещо. В случая не вярвах в това, което казвам, но по неизвестни причини в мен се породи желанието да се смея и шегувам. Може би звукът на фалцета ми въздейства на някакво метафизично ниво, кой знае...
                        Глупости! – викна приятелката ми. – Изгубили сме се! Сигурно сме навлезли при някое отклонение навътре в страната. Обръщай!

Съгласих се веднага и обърнах. Продължихме да се возим в мълчание. Гледахме пътя. Доста еднообразен, асфалтов, наоколо – зелени, основно дъбови гори, тук-там с празни от гора пространства – обикновени ливади. Никакви знаци. Изминахме петнадесет километра –  пътни знаци нямаше... Започнах да се притеснявам и аз... Бяхме тръгнали от Аквапарка преди двайсет минути и вече би трябвало да сме стигнали до предполагаемото отклонение, на което сме поели по грешния път. А такова отклонение липсваше. Помислих си, че ако до десет минути не излезем на познато място, здравата сме загазили, т.е. нагазили наистина в непознато измерение... Каква ирония!

Изминаха десетте минути. Нищо ново. Пътят – същия. Не мина нито една кола. Приятелката ми започна да се вайка. Прекъснах я с думите:
                        Нямаме друг избор, освен да продължим напред, все ще стигнем донякъде. Спокойно! Просто сме се изгубили. На всички изгубени им изглежда безнадеждно състоянието им, но за страничен наблюдател не е така.

 И аз не си вярвах в случая, но се чувствах длъжна да го кажа. Защото ме притесняваше времето, вече бяха минали петдесет  минути, откакто тръгнахме от Аквапарка, а ние на двайстата обърнахме обратно, когато осъзнахме, че сме на непознат път. Липсата на табели също много ме тормозеше. На преминаващи коли – също...Реших, че само да видя нещо, създадено от човек – независимо къща, стопанска сграда, каквото и да е – ще спра и ще отида да питам къде сме и как да се „намерим”.

Малко след като помислих това и отляво на пътя на една поляна видяхме малка, стара къща. Моментално набих спирачки и спрях колата на тревата отстрани на пътя. Къщата беше на около шейсет метра от шосето и до нея не се виждаше да води отклонение от пътя или някаква пътека. Това ни най-малко не ни спря в намерението да отидем и да питаме стопаните (дано има все някой!) къде сме и как да се ориентираме. А и поляната беше с ниска трева – нямаше никакво затруднение с достъпа. Даже можех и с колата да отида до нея, но не знам защо предпочетохме да слезем и да отидем пеша.

Къщата беше насред поляната, нямаше ограда и двор. Още със слизането от колата видях някакъв черен силует да седи на пейка пред къщата. Стори ми се седнала баба, с черна забрадка и дрехи. С приближаването това впечатление се затвърди. Обаче, когато вече бяхме на половината път до къщата, само за момент разменихме няколко думи с приятелката ми – и си отклонихме погледите от целта. Когато пак погледнахме, бабата вече я нямаше. Обикновената, скована от три-четири дъски селска пейка беше празна. „Е, прибрала се е явно бабата, – помислих. Нищо, ще я извикаме да излезе”. Радвахме се, че най-сетне видяхме човешко същество.

Когато стигнахме до къщата и почукахме на вратата, с подвиквания – Има ли някой? Ехо! – никой не се обади, нито отвори. Аз реших да натисна бравата и да проверя дали е отключено. Отключено беше.

Срам не срам, решихме да влезем – бабата може би беше някъде навътре из къщата и не чуваше виковете и чукането ни.

Когато отворих вратата се случи нещо неочаквано. Вместо да влезем спокойно и да видим интериора – характерния за повечето стари селски къщи широк вестибюл – ние бяхме засмукани от някакъв вихър. Казвам ние, макар че изгубих усещане за приятелката си. Когато те засмуче такъв вихър си сам със себе си. Единственото нещо, което осъзнаваш е – „аз се нося нанякъде”. Носенето нанякъде обаче продължи дълго и имах възможността да започна да възприемам странични неща. Колкото и да е странно, около мен бъкаше от най-различни творения, създания, гледки. Някои съвсем непознати, сякаш от друга планета, дори си помислих, че са от други вселени...В следващия момент вече знаех какво виждам. Разпознавах всички неизвестни неща.

Когато мина фазата на разпознаване, успях да чуя и един глас, който сякаш просмукваше всичко. Този глас говореше на всички и всичко, но и конкретно на мене. Още малко концентриране и разпознах следните думи (не разбрах на какъв език бяха, този глас сякаш говореше без език?): 
                       –        Сега знаеш всичко. Само попитай и ще разбереш!

Аха, казах си, явно е достатъчно да формулирам какъвто и да е въпрос, и ще разбера...Но какво исках да разбера? Изведнъж се сетих как съм се озовала в тази абсурдна ситуация. И изстрелях:

                   -–   Къде се намирам?

Изхвърчах от тунеловидната водна пързалка тип полукамикадзе и се врязах в басейна. Бързо се окопитих и излязох на повърхността, където двама аквапаркски служители ми викаха да се оттеглям, че идва следващия пускащ се. Като в несвяст, плувайки  се дръпнах встрани и видях как и приятелката ми на свой ред кльопна в басейна. После изплува, огледа се и бързо дойде при мене. Спогледахме се мълчаливо. Нищо не си казахме.

На излизане от басейна си мислех: „Май пропуснах да задам правилен и съществен въпрос! От какъв зор ми беше да разбирам, че се намирам в тунеловидна, стръмна аквапаркска пързалка с тенденция да падна в басейн? Ами това си го знаех и без да питам...”

Нищо, следващия път щях да задам Въпроса...

Няма коментари:

Публикуване на коментар