сряда, 13 юли 2011 г.

Костюмиран дявол

Мързелив летен следобед. Седя си на сянка на верандата и съзерцавам неумишлено гледката, която се дели условно на три: долу, горе и по средата. Долу – зеленина, горе – синева, по средата – носещи се бели облаци, приятно контрастиращи с лятното синьо. Носят се от по-далечната планина, падаща се на мое ляво и отиват надясно, към по-близката, в чието подножие аха-аха се местонахождам и аз...

Вкъщи няма никой, рядко състояние. Снощи, до два-три след полунощ, имахме странен гост – един свещеник-екзорцист. Не се познавахме лично с него преди да ни гостува. Наш семеен приятел щеше да идва с него въпросната вечер, но му се случи спешна служебна случка и дойде само свещеникът. Което не ни попречи да се запознаем и да проведем дълги, интересни разговори, подплатени с много пиене на различни алкохоли, но по маниера на античните философи – разредени с неалкохолни субстанции по начин, който да не те кара да се напиеш, да паднеш под масата и да започнеш да се мажеш с наличните ястия, а да превъзбудиш ума си и да заръсиш мъдрости де що свариш...

След такава философско-екзорцистка нощ се очаква и тежичък махмурлук, но аз явно бях попаднала на „дозис оптималис” на спиритус етиликус и бях във върхова психосоматична форма... Спиритуса, или, да го наречем, Духа, не обича да се прекалява в отношенията с него и границата между прекаляване-фамилиарничене и учтиви разговори е твърде ефирна.

И както се наслаждавах на тази си форма (твърде безформена, междувпрочем), получих нетърпящ възражение повик – замалко да кажа „позив” – да грабвам планинарско-алпинистките си такъми и да хуквам към дясностоящата ми планина...

...Малко ще се отклоня, за да спомена, че аз обичам тази планина и тя ми е до болка известна, тъй като съм я обикаляла многократно, не само защото живея близо до нея, а и защото усещам някаква магия в това природно творение – магия, която не мога да обясня с някакъв конкретен, логично-рационален довод...

За първи път ми се случваше да получавам такъв, да го наречем – ирационален импулс (дали импулсите могат да бъдат рационални?)... Реших да му се подчиня. Зарязах „горе-долу-и-в-средата”, взех си набързо екипировката, палнах кауцата и право в подстъпите на Планината...

Първаначално тръгнах по маркировката, но бях с някакво смътно усещане, че някой ме води. Не си падам много по това да ме водят, но случаят беше необичаен – никога не бях усещала такова нещо – затова реших да се оставя на водача, който или каквото и да беше той...

Малко след като навлязох навътре, „водачът” ме отклони по една пътечка, навлизаща директно в гората, по която не бях ходила никога досега... Дори ми се стори, моментно замисляйки се, че никога преди не бях забелязвала тази пътечка – а знаех всички пътечки, които местните са поправили, за да ходят за гъби и други горски дарове...

Докато вървях по пътечката, изцяло против волята ми, започнаха да ми се прокрадват мисли за екзорциста и наченах с предъвкване на някои части от разговора. Опитах са да „преживям”, но започна да изплува основният проблем, който всячески исках да избегна – попът ме беше привлякъл неимоверно! Скука, досада и баналност! Мислех си... Жена в почти средна възраст, улегнала, утвърдена, с прекрасно семейство, съпруг и така нататък се привлича от първия долетял у тях поп-екзорцист... Нормално! Повечето жени се привличат от различни униформи...

А ако свещеническото расо е гарнирано с мъжкарско излъчване, интелект, добър изглед и целибат – падането ти в капана е гарантирано! Нормално! Много по-нормално от това, да бъдеш привлечена от петнайсет години по-младия съсед... А свещеникът беше с около двайсет години по-възрастен от мен... Ненормална работа!... Пък и това привличане!...Е, за първи път усещах такова нещо. То нямаше нищо общо с редките случаи на неудържимо (но все пак удъжащо се) физическо привличане, което можеш да усетиш към някой, с когото току-що си се запознал. Беше доста особено усещане. Стреснах се, да не би това да е любов от пръв поглед, такава, за каквато бях чела в ученическите си години в „Кръстника” – там го бяха нарекли май „да те удари гръм”... Да, аз бях преживяла такъв гръм, когато срещнах съпруга си, но това беше преди почти двайсет години... Може би, дори е сигурно, че  в настоящата ми възраст такъв удар се усеща по-различно. УжасТ!!! Защо човек не може да си сложи и на себе си гръмоотвод и при такива случки мълнията да си отива по каналния ред в земята? Канализиране на мълния? Ах, ако има горе Гръмовержец, дали е доволен, когато мълниите, които хвърля, биват канализирани? ...

...С такива разбъркани мисли продължавах по пътечката и не забелязвах накъде ме води. То какво ли да забелязваш – гора, еднакви дървета навсякъде...

...Вървях може би повече от час, теренът беше леко изкачващ се, и все такива мисли ми се въртяха в главата. Когато изведнъж се сетих нещо, което, кой знае защо, ме смути. Свещеникът си тръгна някак твърде бързо – и то когато чу първото кукуригане на твърде прегракналия съседски петел... Не ми се вярваше да се е смутил из дъното на душата си от почти пиянската прегракналост на въпросния петел... Имаше нещо друго... Злите сили не си ли отиваха по първи петли? Ами ако този екзорцист всъщност е някакво демонично същество? И само аз и подобни глупачки като мене го приемаме за изключително атрактивно съчетание на мъжкарство и духовност?...

...Вървейки и мислейки осъзнах, че срещу мен по пътечката се приближаваше костюмиран, елегантен човек, с къса прошарена коса, на видима възраст около средата на петдесетте. Разминавайки се, както е обичайно в планината, се поздравихме с „добър ден!”. Не се заглеждам много по облеклото на хората около мен, даже хич не го забелязвам. (в скоби – това не значи, че виждам всички около себе си голи). Но когато срещнеш в пущинака костюмиран, елегантен мъж, е много трудно да не се загледаш. Защото той там, съотнесено към времевите отрязъци, е нещо като анахронизъм... Та костюмът му, по моя преценка, беше от тия, при които метърът плат струва няколко хиляди евро... Часовникът му – с подобна цена, но на квадратен милиметър... Как успях да забележа всичко това ли? След като се поздравихме, аз го спрях да го попитам близо ли е хижата. Той отговори, че е на около час път, все по тая пътечка. И продължи надолу. Защо попитах това и за каква хижа ставаше въпрос – не знаех. Учудих се на себе си откъде ми дойде това на устата. След това започнах пък да се чудя каква хижа има там – наоколо, на много часове път, знаех, че няма абсолютно никакви хижи...

Така в мисли и чудене мина този един час, за който беше сроменал Костюмирания. Хижа – никаква... Буковата гора – ах, тези букове, всички твърдят, че притежават твърде фалическа символика... Буковете се смениха с борове, ели и други иглолистни. Кой знае защо се сетих за въглищаря Петер Мунк и Стъкленото човече от приказката на Вилхелм Хауф. Човечето, което било щедро към родените в неделя. Понеже и аз съм в неделя, реших да си изрецитирам тихо стихчето, с което Въглищарят вика Човечето, а и ме беше връхлетял някакъв ирационален страх – често става така, когато си сам в гората и изведнъж осъзнаеш, че е така...

...Съкровищнико в Еловия лес,
От векове живееш и до днес
Богат си ти в леса си безпределен
И щедър към родените в неделя...

Таман спрях да шушукам и очаквах да видя всеки момент Стъкленото човече, покачено на някой висок бор, когато чух викове за помощ... Силен мъжки глас крещеше от мое ляво и някъде напред – „Помооощ, помооощ!”.

Втурнах се към виковете...

Колко съм ходила така – не знам, но в един момент осъзнах, че колкото и да търча към тези викове, ги чувам все на едно и също разстояние – т.е. те сякаш бягаха от мен със същата като моята скорост. „Господи, помислих, сега само халюцинации ми липсваха! Много бързо се получи при мене тази изолационна депривация – само от един час не съм виждала жив човек!” Но Костюмирания – човек ли беше наистина? Какво търсеше така костюмиран в този пущинак?

Тогава изведнъж осъзнах, че чувам виковете на няколко метра от мен. Приближих, макар да умирах от страх, и що да видя! Между дърветата имаше полянка, а сред нея - изровена яма – като тия, които сме гледали по филмите, за да падне в тях някое животно... Погледнах – вътре беше паднал някакъв много красив младеж... Нищо му нямаше, но не можеше да се изкатери. И ямата беше доста дълбока, и явно си беше счупил крака... Беше червенокос, облечен с дънки и фанелка, с маратонки – нетипично облекло за турист, нямаше нито раница, нито дори малка чантичка – нищо! - но тогава не се замислих по въпроса за облеклото и багажа – някак момента не беше сгоден за мисли за мода...

Реших първо да извадя младежа и после да звъня на спасителната служба... Добре че си носех нещата – имах и въже, и макара и всички необходими неща за вадене на младеж от яма... Преди да почна ваденето, разбира се, си поговорихме, попитах го как е, как се е озовал там и така нататък. Той ми каза, че се разхождал вчера насам и неочаквано взел, че паднал. Стоял цяла нощ в ямата и никой не  минал, докато не съм се появила аз. Преди да започна ваденето му пуснах по въжето манерка с вода – каза ми, че е много жаден...

Бързо се справих с ваденето. Да, червенокосият беше със счупен крак. Помогнах му да легне на земята и започнах да търся телефона на спасителите в мобилния ми... Оказа се, че на мястото, на което бях, няма покритие. Казах на момчето да ме изчака и тръгнах да търся покрито място. Бързо намерих, но за моя неприятна изненада и потрес видях, че в телефона ми няма нито един записан телефон... Всичко беше изчезнало!!!  Знам наизуст телефоните на мъжа ми и децата... Веднага звъннах на мъжа ми. Той вдигна на десетия сигнал...

-                Ти ли ми звъниш? Ха хах, голям майтап, от тоалетната ли се обаждаш по това време?
-                Кое време!? Нищо не разбирам? – не можах да почна по същество, чувайки странните му, неуместни думи.
-                 Ооох, как кое време?! – чак сега чух, че гласът му беше сънен... – Ами три и половина през нощта е, не знаеш ли?

Мислех да кажа – „при мен е ден”, но така се шашнах и уплаших, че успях да смотолевя само „Ооо, така ли?! Айде чао!”... И затворих... Мъжът ми обаче веднага звънна в отговор.

-                Да?! (аз винаги започвам така разговор, дори и в такива моменти)
-                Ти как ми се обаждаш?! Откъде? – гласът му вече не беше сънен. – Нищо не разбирам?! Какво имаше в алкохола?! Ти спиш до мен!!!
-                Наистина ли?! – отвърнах, вече в полутранс. – Нищо не разбирам. Чакай, ще ти звънна след малко!

Втурнах се към мястото на ямата, където бях оставила младежа... Помнех го много добре това място – заради полянката, на която беше изровена дупката. А в самата полянка, в средата й, имаше огромен, вековен дъб – на него вързах въжето, с което извадих момчето...

Е, стигайки до мястото видях, че на него няма никаква яма... Нямаше го и Червенокосият...

Веднага проверих телфона си – имаше покритие! Отново звъннах на мъжа ми... Наоколо нямаше никаква пътечка. Осъзнах, че съм се изгубила и на свой ред трябва да търся Спасителите...

-                Ама ти продължаваш да звъниш и едновременно спиш до мене! Как става така?! Много е забавно, но моля те, остави ме да спя, знаеш в колко си легнахме!
-                Охх, и аз те моля! Не е майтап! – изведнъж ми хрумна нещо... – Последно – моля те, събуди ме!
-                Без майтап?!
-                Действай!

....

Месец след тези събития се случи да гостуваме на познати свещеници в един манастир. Какво беше учудването ми, когато разбрах, че гост на манастира е и нашият скорошен познайник, отеца-екзорцист... При срещата ни някак, ирационално, усетих, че той знае за моето нестандартно преживяване...

А аз доста умувах по случая в Планината. Направих си много изводи – като почнем от дяволи, демони, анимуси и подобни неща, и свършим с особено състояние на духа, предизвикано от обстановката и установката. Но засега не съм стигнала до някакво твърдо заключение. Подозирам, че отецът може да ме светне...

6 коментара:

  1. интригуващо е, беше ми интересно и една любима моя приказка за разкош, харесах вкуса на коктейла - дяволита разходка;)

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря ти, Дора-Марта! Много интересно и оригинално го определяш - "коктейл дяволита разходка" - това ми дава идеи за по-нататъшни "мисленици"...:))) Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  3. След се "потопих" тук- няма измъкване!
    А и не ми се тръгва въобще.....като поп от богата кръщавка :)))

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Митко! Наздраве и добре дошъл тогава! :))))

      Изтриване
    2. :))))

      Размечтах се с тия богати кръщавки и гощавки! :))) Чак на поезия ме изби:

      Нека чаша ти бъдат езерата планински,
      а чиния - зелените ниви;
      пещерите - килери за радости истински,
      а горите - картини красиви!

      Изтриване