понеделник, 9 април 2012 г.

Акацията ще цъфне на тринадесети






„Майстор Хирам Абиф, свещената акация, черепа с кръстосани кости, свързан с една от легендите за Майстора на Храма на Соломон, Еонът на Хор, тринадесетия етаж, тринадесет, тринайсет...” – такива странни мисли нахлуха в съзнанието на Слава, докато стоеше със Симеонов под църковния купол, от чието дъно гледаше неодобрително бог Саваот.

Тя се учуди не на шега. Непознатият, току що материализиран от черепа с кръстосани кости от иконостаса и представил се като Пламен Симеонов, очакваше нейния отговор – дали приема неговата покана да поговорят в съседното кафене. А тя, вместо да реши какво да отговори, мислеше за Хирам Абиф, акации, някакъв еон и тринадесет! Пълен абсурд!

За Симеонов обаче това не беше никак странно. Той бе този, който пускаше тези мисъл-форми в съзнанието на жената. Само че не възприемаше това като абсурд, а по-скоро бе леко отчаян. Защото почти веднага бе разбрал, че обекта, който трябваше да стане негов ключов помощник, освен че бе хубава жена, се очертаваше и като абсолютно невеж човек, който има да учи страшно много.

„Ех, само самороден талант ми липсваше! Но... съдба, предопределеност, офффф... Защо квантите се съчетаха по този начин точно тук и сега?!”. Отърси се бързо от моментния срив на настроението и престана да бомбардира мисловно Слава, която усети някакъв вид съвземане, загърби Хирам Абиф и загледа съсредоточено ченгето.

Последва ново разочарование от негова страна – той чуваше-виждаше мислите на жената и от тях стана ясно, че тя... го преценява като мъж и че той някак я привлича – по начина, по който някой ни привлича от пръв поглед...

„Сега и това! Но, така да бъде, ще се възползвам от втора чакра – може би ще си струва...”

В момента, в който Слава се съгласи да проведат разговор и двамата загърбиха иконостаса, иконата на Йоан Кръстител сякаш намигна весело... Това обаче не бе някакво чудо, подобно например на плачещите Богородични икони – просто свещеникът, под чието управление се намираше църквата, се беше скрил в олтара и бе наблюдавал цялата сцена през вярното око на любимия светия... Като видя, че двамата се отправят към съседното кафене, отецът тихомълком се измъкна от светая светих, втурна се в личната си служебна стая и след малко оттам излезе някакъв съвсем различен човек, който слезе в мазето на църквата, после се качи по други стълби и стигна до врата, отварянето на която го телепортира пряко в служебното помещение на съседното кафене - видно беше, че то бе свързано чрез мазето с божия храм...

Неизвестният човек побърза да отвори кафенето – направи го малко преди Симеонов и Слава да влязат в него – те не разбраха, че то бе затворено, малко преди да го приближат.

„Ха, късметът на начинаещия! – помисли иронично Симеонов. – Най-обичам да няма никой в заведението!”...

Взе набързо две дълги кафета и двамата седнаха на най-отдалечената от бара маса. Барманът, който му подаде кафетата, не успя да го впечатли по никакъв начин. По начало Симеонов беше изключително наблюдателен и усетът никога не го лъжеше, но в този случай по неведоми пътища не сколаса да забележи, че човекът от кафенето е с абсолютно същото лице като това на свети Йоан Кръстител от прясно напуснатата църква...

Когато Симеонов и Слава седнаха на масата, барманът, когото засега ще наричаме Йоан Кръстител, се направи, че има много работа в офисното помещение и се оттегли в него. Не е необходимо да казваме, че работата му се оказа следната: той седна съвсем близо до дупката, през която се подават подноси и се подготви да слуша какво ще си кажат единствените посетители в кафенето.

Разговорът между двамата започна. След всяка реплика Йоан Кръстител сбръчкваше неодобрително нос – съвсем ясно личеше, че не е доволен от нещата, които чува. По едно време темата се измести към обсъждане на единствената картина на стената – изобразяваща стар морски вълк с неизбежната черна превръзка върху липсващото око, дървен крак и стар папагал на рамото.

- Знаете, пиратите са много интересно явление – разказваше Пламен Симеонов. – Твърди се, че това всъщност са рицарите-тамприери. Предполагам сте чували, че видът на пирата неслучайно е такъв, какъвто го знаят всички? Защо например е с едно око? Знаете, това е пряка алюзия към едноокостта на Один, главния бог в скандинавската митология; и на Хор, сина на възкръсналия Озирис. Вотан или Один изгубва окото си с цел да откупи мъдрост, а Хор го губи в битка със Сет – олицетворението на космическите разрушителни енергии. Неизменният папагал – той пък много напомня за гарваните на Один – Мунин и Хугин - неговите верни „небесни очи”. Дървеният крак с навития над него крачол на панталон – това пък болезнено наподобява вида на кандидата за Трета степен, тази на Майстора, във франкмасонството...

Йоан Кръстител се оживи – по време на пиратското отклонение носът му бе застопорен на гореописаната позиция – сега обаче се промени и изглади – звънна джиесемът на Симеонов и се чу как той казва:

- Да, акацията ще цъфне на тринайсети, така смятам. – бившето ченге закри с театрален жест микрофона, все едно говореше по старовремски телефон, обърна се към събеседничката си и обясни – едно от заниманията ми е търговия с екзотични растения...

Носът на Кръстителя-кафеджия застана в гримаса, крещяща на всеослушание (стига този, който чуваше крясъка, да владееше езика на носовете) – Да бе, да! Екзотични растения!

...

09.04.2012г. Соня Петрова - Аеиа



2 коментара:

  1. И аз като Слава не разбирам много,абе даже съм си истински невежа,обаче щом се появи и жена -
    стана интересно :))))

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Така си е, Кайти! Без нас, жените, този свят би загинал от скука! :))))) Без майтап!

      Изтриване