събота, 30 април 2011 г.

Как се научих ДА ПРАВЯ ЗЛАТО...


                                                                                                                ПЛАНИНЕЦЪТ
                               Съзнанието е болестен симптом.
                               Всичко, което се движи добре, движи се без воля.
                               Всичкото умение, всичкото напъване, всичкото намерение
                               е противоположност на лесното.
                               Практикувай хиляди пъти, и става трудно; хиляда хиляди,
                               и става лесно; хиляда хиляди и хиляда хиляди, и вече не си
                               Ти, който го прави, но То, което прави себе си чрез тебе.
                               До тогава, нищо направено, не е направено добре.
                               Така говореше ФРАТЕР ПЕРДУРАБО (брат УСТОЯЛ до КРАЯ),
докато скачаше от скала на скала
                               в морената, без дори да погледне надолу.
„Книга на лъжите” Алистър Кроули

1.
     Отново изгубени в Родопите. Няма жива душа. Всъщност – има, но в този израз съм свикнала да внасям смисъл на човешко същество с всичките му атрибути. Та, освен нас, двамата, наоколо не регистрираме други човекоподобни. Разговаряме, обсъждаме и вървим, вървим. Когато вървиш дни наред, умора няма. Дори не забелязваш, че вървиш. Все едно си с ботушите-самоходки от приказките. Вървенето сякаш става от самосебе си. То като че ли е отделно Същество...

     Когато изгубя ориентация за положението си в пространство-времето – не че тя е вярна, съзнавам, че е илюзорна, но я приемам като „необходим несъществуващ инструмент” за опериране в моята реалност – та когато изгубя така ценната си ориентация, съм изградила свойството да пускам на свобода една част от мен, която съм нарекла Независимия наблюдател. Това никой, освен мен, не го знае, по обясними причини... Този Наблюдател ми казва какво има наоколо, в радиус от около километър. Когато си в равнинна и видима местност такъв наблюдател не е нужен. Но ако си във вековна, гъста, полудевствена гора, където видимостта е твърде ограничена, Наблюдателят е много важен и ценен...

...Както си вървим, Наблюдателят се връща и докладва, че на около четиридесет метра от нас надолу по склона има трима мъже, които ни наблюдават и слушат с изострено внимание. Притихнали и леко притаени били. Между три големи, сиви камъни, природно пирамидални, разположени един спрямо друг в  триъгълник. Приличали му на иманяри. Не само по външност и държание, а и по изкопа, който видял в празното между камъните.

     „Извадили ли са нещо оттам?” – Го питам, забравяйки да се притеснявам от неизвестните следящи, тъй като Откривателят в мен надига глава. „Не погледнах – бързах да ти съобщя. Недейте да говорите поверителни неща – слушат ви!”... „Ние нищо съществено не говорим, но ще го имам предвид, благодаря, че ми каза! Отиди да научиш още нещо!”... Наблюдателят отлита, а аз се тюхкам, че не се сетих да го питам ще имаме ли още срещи с тия хора. Този мой Наблюдател има свойството освен в пространството да вижда и във времето – и може да ми каже какво ще става в близкото бъдеще. Бъдеще като количество, равняващо се на един километър триизмерно пространство.

...Продължаваме вървенето. Все ще излезем някъде. Започвам да се притеснявам за Наблюдателя. Никакъв го няма. Нещо му се е случило... Но как е възможно това?...

2.
     Почти започна да притъмнява, когато стигнахме до Хижата. Макар че не си усещах краката, радостта ми беше неописуема. Хижата се стопанисваше от семейство – мъж и жена на средна възраст, но младолики и едно младо момче за всичко. И тримата изглеждаха някак особени. Не се връзваха много с пейзажа. Кой знае защо ми напомниха на пуерториканци от Уестсайдска история. Може би поради особеното състояние на съзнанието, предизвикано от цял ден ходене...Беше извън сезона и нямаше никакви посетители и туристи. Само ние. Стопаните много ни се зарадваха, веднага ни настаниха. Хижата представляваше главна сграда с бунгала около нея. Всяко бунгало имаше и работеща баня – радост! Зарадвахме се още повече като разбрахме, че ще ни приготвят и обилна вечеря, а и пиене имаха, изобщо – лукс отвсякъде...  Разбрахме се след двадесет минути да отидем в главната сграда.

...По пътя към столовата краката ми излязоха и от контрола на самите себе си, подгънаха се и се изтърсих на земята. Голям смях падна, за пръв път ми се случваше това и разбрах, че явно не съм добре тренирана, щом имам такива реакции след дванайсетчасово ходене...

     Вечерята започна. Стопаните седяха на съседна голяма маса, разположена в полуцилиндрична ниша и с кръгови седалки около нея – това беше тяхната маса. На нея имаше място за още няколко души. Поради близостта на масите постоянно си говорехме. На тях им беше интересно да научат за нас, на нас – за тях. Обстановката беше приятна – слабо осветление, но достатъчно да се виждаме. Дървена облицовка на стените, различни окачени горски и планински украшения и трофеи. Стопанката трябваше постоянно да става, за да ни досервира. Стопанинът се смееше, че току що сме изяли количество, което те двамата изяждат за седмица...

     В разгара на това приятно прекарване в столовата влязоха трима мъже. Много живописни. Едри, посивели, загрубели, със самочувствие и присъствие. Още с влизането им си личеше, че са си като у дома. И не се излъгах – веднага се насочиха към масата на Стопаните и седнаха при тях. Първоначално ние прекратихме разговора, което е нормално при промяна в обстановката, но новодошлите някак бързо се сляха с интериора и разговорът бе подновен, вече и с тяхно участие. Малко ми трябваше, за да разбера, че това са „тримата”, за които ми бе докладвал моят мистериозно изчезнал Наблюдател. А разбрах от това, че един от мъжете ни пита дали случайно ние сме били хората в гората, които те са чули да минават покрай тях. На такива пусти места  и извън сезона явно всичко се забелязва, не можеш да минеш между капките...

     Разговорът продължаваше. Беше интересен и ставаше все по-интересен. Единственото леко и малко неловко прекъсване се случи, когато реших да подметна за проба нещо за иманярство и за несметните съкровища, за които знам теоретично, че се намират под  Родопа... Тогава и Тримата млъкнаха, но беше съвсем за кратко, а аз се направих, че не забелязвам и продължих да се хиля за нещо друго... Мъжът ми (който не знае за Наблюдателя) и Стопаните също не реагираха по никакъв видим начин при споменаването на иманярите, нито усетиха неловкото краткотрайно млъкване... Аз се зачудих дали тези любезни, отворени и весели хижари знаят за заниманието на тези Трима мъже и дали не са в комбина с тях... Но това не ме интересуваше особено. По-належащо ми беше да разбера какво е станало с Наблюдателя и какво са намерили  Тримата там, между Трите камъка...

3.

                                                                                                         "ЗЛАТНИ ТУХЛИ

                                                           Научи ни на твоята тайна, Учителю! Мрънкат моите Аплодьори.

                                     Тогава заради твърдостта на сърцата им, 
и заради мекотата на главите им, аз ги научих на Магия.
                               Но... уви!
                               Научи ни на твоята истинска тайна, Учителю! Как да ставаме невидими,                                     как да придобиваме любов, и а! най-вече как да правим злато.
                               Но колко злато ще ми дадете за Тайната на Безкрайното Богатство?
                                Тогава ми каза най-първият и най-глупав: Учителю, не е много, но ето ти                                  сто хиляди лири.
                               Това аз склоних да приема, и прошепнах в ухото му тая тайна:
                               ВСЯКА МИНУТА СЕ РАЖДА ПО ЕДИН БАЛЪК.
„Книга на лъжите” Алистър Кроули
  
     Стана време за лягане. Пожелахме си „лека нощ” с нашите събеседници. Легнахме си.  Приятната умора, обилната храна и алкохолът бързо ни отведоха в сънните селения. При мен обаче се оказа, че е за кратко. Беше някъде към два часа, когато ме събуди с разтърсване (съвсем несвойствено!) моят Наблюдател.
        Ставай! Бързо! Трябва да вземеш едно нещо от бунгалото на Тримата иманяри!
        Каквоооо! – не можах да схвана веднага. – Как така?! Няма да мога! Ще ме хванат. А и тези хора са опасни. Ще ни заколят тука и никой няма и да разбере какво е станало с нас!
        Няма страшно, аз ще те насочвам! Нито ще разберат, че си им взела нещо, нито ще те усетят, като влезеш. Довери ми се! За всеобщо добро е! – Наблюдателят продължаваше да ме стиска за едното рамо и леко да ме тресе.

      Накарах го да обясни по-подробно. И го питах къде се беше изгубил толкова време. Оказа се, че е бил „пленен” от находката на иманярите. А тя била някаква масивна златна фигурка, представляваща дебелия, смеещ се Буда (съвсем несвойствено за тази област и този археологичен пласт, но както казват иманярите – ако всичко, което намират, влезе в официалната наука, то историята съвсем няма да е това, което пише в учебниците...)... Фигурката, т.е. статуйката била доста голяма и масивна и кой знае каква цена щяла да има на пазара – много милиони, може би, защото освен, че била от злато, имала диамантени очи, рубинени устни, а чувалът на Буда бил целият от най-качествен изумруд... Но не това било интересното. Ние нямало да крадем самата статуйка. Моят наблюдател разбрал, че вътре в статуята има една малка, нищожна, невзрачна дървена кутийка. По външния вид на статуята по нищо не личало, че може да бъде отворена и иманярите не подозирали, че в нея има „нещо”. А и да били видели кутийката – нямало да й обърнат внимание, защото изглеждала празна. Но точно в тази кутийка се намирала „универсалната енергия”, която може да ти даде практически всичко...

     Такива кутийки имало на няколко места по света. Но съвсем не били безопасни – ако ги отвориш просто ей така или ако по някакъв начин успееш да ги използваш...  
Аз веднага се разсъних, забравих и умора, и всичко, и в разбърканото ми съзнание като в бясна светкавична буря заблъскаха и засвяткаха идеите за философския камък, свещения Граал и други подобни митични и не дотам митични нещица... В два през нощта, когато витаят всякакви незнайни сили, можеш да повярваш в какво ли не. Включително и в абсурдните наглед твърдения на твоя Наблюдател, че е намерил нещо, което се търси откакто свят светува...

     Наблюдателят ми обаче бързо успя да ме успокои и да ме накара да „стъпя на земята”. Каза ми няколко неща. Първо – че ако не взема кутийката, скоро и тримата иманяри ще загинат по най-жесток начин, а това ще се случва и с всеки, който притежава статуята, когато кутийката е в нея. Второ – че на мен оставя да реша какво да правя с кутийката, но нямало гаранции, че и аз няма да последвам евентуалната злощастна съдба на иманярите и по-добре било да излезем и заровим някъде тази кутийка...

     Дълго време в мен се водеше борба на мотиви и противомотиви, поне изглеждаше дълго, защото при такива случаи така нараченото време се разтяга до безкрай. Изкушението беше огромно. Неописуемо. Аз можех да владея Света. Изпадах в истеричен смях, после се сривах в дълбоки пропасти, неутронни звезди ме придърпваха към центъра си, квазари ме изстрелваха като чисто нова материя, която се превръщаше в мравка и планета едновременно...

     Накрая реших, че не съм дорасла за такова нещо и се съгласих да изпълня точка по точка напътствията на моя верен Наблюдател. Той си отдъхна като видя, че е на неговата и ми каза какво да правя. Щял да влезе в стаята на Тримата, да провери дали са заспали дълбоко, да ми отвори ключалката и аз да вляза спокойно. Статуята се намирала в торба, закачена на гвоздей, забит в стената зад вратата. Трябвало да я извадя, да кажа едно кратко, но сложно заклинание, приличаше на бегло староеврейски – той ми го каза много точно, откъде го бе разбрал реших да не питам – статуята щяла да се отвори и аз да взема кутийката. После да излезем и да отидем да я закопаем.

        Но как ще стане закопаването? – попитах. – Не мисля да казвам на мъжа ми, защото първо – няма да иска да стане, второ – ще ме помисли за луда и ще се разсърди, че издевателствам над него, като го карам да копае през нощта в планината... Аз надали ще мога да копая...

     Тогава Наблюдателят ми каза, че ще направи със себе си едно преобразуване за пръв и последен път, което ще му позволи да оперира с лекота с „твърдата материя” и че той ще извърши всичко – даже не трябвало да крадем кирка и лопата от градинския инвентар на Хижарите. От мен се искало само да нося кутийката и да не се страхувам да изляза през нощта в планината... А да – и да забравя къде сме заровили въпросната кутийка...

     Изпълнихме всичко така, както искаше Наблюдателят. Върнахме се в хижата малко преди съмване. Аз се направих, че спя и след около час мъжът ми ме „събуди” да се подготвяме да тръгваме на следващия дълъг преход.

     Подготвихме се бързо, стегнахме багажа и тръгнахме. От хижарите беше станало само „момчето за всичко”. Поговорихме си на изпроводяк с него. Поисках му някакви адреси и информации,  и той ми ги написа на едно листче – имаше неочаквано красив почерк, което много ме учуди! Като тръгнахме се обръщах няколко пъти. Незнайно защо, Той стоеше там, където се разделихме и ни махаше при всяко мое обръщане... После вече не виждах хижата...

... А днес все още помня къде заровихме кутийката...



2 коментара:

  1. Нали трябваше да забравиш...? :))))
    Много интересно, в твоя си стил,четох с удоволствие! :))

    ОтговорИзтриване
  2. Трябваше, ама забравя ли се такова нещо?!:))) Ти си ми първият коментатор тук, Гвендолин! Поздрави и много щастие ти желая!

    ОтговорИзтриване