Градчето ни беше заобиколено от гора. Голяма, необятна, не знаехме докъде се простира. От него, наистина, излизаше един главен път, който водеше до едно съседно село, разположено на около петдесет километра от нас. Имаше и още няколко селски пътища, които не знам докъде водеха, но всички те, и главния също, бяха заобиколени от Гората.
А беше старо градче, никой не помнеше историята му, бабите ни не пишеха дълги описания на родословните си дървета и не описваха как преди триста години отвъд голямата река дошъл Борил с огромата си рода и поставил началото на село Горско, което по-късно прераснало в град насред Гората.
Може би сме били деца и затова ни се е струвало толкова тайнствено и магично това наше градче. Може би в него няма нищо толкова странно и особено. Сега, срещайки се с мои връстници или близки по възраст, бивши деца, с които заедно живеехме Градчето и Гората, не усещам трепета, който изпитвах тогава. Нито в тях, нито в себе си. А и твърде рядко ми се е случвало да се срещам. Дори, с изключение на сестра ми, в продължение на тридесет години не се бях срещала с никой от участниците в историята – така се случи, че нашето семейство напусна Градчето една година след събитията. А при редки случайни срещи с други близки бивши деца от онова време, никой от тях не дава, макар и бегъл сигнал, че помни какво сме преживявали и че в него е останала някаква следа от градчето. Градче като градче. Имаше си ток – това децата не ги интересува, но възрастните го отчитат. Щом има ток, вода и канализация, значи не ще да е било толкова горско това градче – мисли възрастният. Не ще да е било. Но ние живеехме Градчето.
Ето една от случките – случка, интересна дума, никога не съм се замисляла какво обозначава и какви са съдържанията й – която предизвика генериране на контакт между участниците след повече от тридесет години раздяла. Макар че и раздяла е условно казано, дори не е никаква раздяла. Ние просто поехме по пътя си, както всички бивши деца. Отворихме нова страница, влязохме в нова реалност, продължихме с нови хора и „случки”, колелото продължи да се върти...
Аз бях единадесетгодишно, запленено от живота момиче, със сравнително буен нрав и с усещане, че е достатъчно възрастно, за да може да поема рискове. Имах пълно съзнание за това що е риск и до какво може да доведе той, но освен това притежавах смелост и сърцатост, които сега, уви, невинаги са около мене, с готовност да ми помагат. Всичките ми приятели бяха с година, две или три по-големи – не ми бяха интересни по-малките. Единствената, която търпях и то донякъде по принуда и поради стремеж да закрилям някого, беше сестра ми, по-малка с около година и половина от мен и напълно различна като темперамент.
От доста време мечтаех да посетим Гората през нощта. Имах чувството, че ще видим нещо невиждано досега. Дори не чувство, направо убеждение си беше. Сама не ми стискаше да го направя, а и не обичах самотните занимания. Тогава не знаех какво е екстроверт и интроверт, но явно съм била изразен екстроверт, за разлика от сега, когато съм смесен тип – поне така се определям. Струваше ми се, че ще бъде много по-интересно, ако участвам заедно с приятелите си.
Аз се казвам Ралица, приятелите ми, с които тогава бяхме неразделни и които взеха участие в случката са: Виолета – с две години по-голяма от мен, много сериозна към ученето, умна и начетена, каквато бях и аз, но почти винаги съгласна с предложенията мии готова да съдейства; Ясен – една година по-голям, определян от възрастните като не много добър ученик, но умен и невинаги послушен, Стефан – една година по-голям, „отписан” от възрастните като безнадеждно неуправляем и, разбира се, сестра ми Диляна – доста страхлива, странна, малко отнесена, но винаги взимаща пример от мене и покоряваща ми се във всичко.
Като се замисля, всички ние сме с имена на растения, с изключение на Стефан, чието име – венец – обаче също е свързано с растенията. Тогава това, разбира се, не го знаех, децата рядко се интересуват от значения на имена, а и не знам дали този факт има някакво отношение към историята, може и да има...
И така един ден, по-точно вечер, седнали на две пейки, разположени една срещу друга в градското паркче, и потопени плътно в аромата на розите, който не забелязвахме, предложих на приятелите си да посетим нощем Гората. Беше средата на юни, ваканцията току що беше започнала и ние летяхме от щастие и свобода. Магията на ваканцията и на вечерния Юни ни беше обзела с пълна сила. И тримата ми приятели се съгласиха с въодушевление. Сестра ми Диляна се опита да каже, че е опасно и че нашите ще са много недоволни и ще ни накажат, ако разберат, но Стефан безцеремонно я прекъсна, заплашвайки, че няма да я вземем с нас, ако много знае и тя се принуди да млъкне.
Започнахме приготовления. Те не бяха кой знае какво. Всеки трябваше да се снабди тайно от техните с фенер – нямаше дете, което да каже, че вкъщи липсва фенер, и с някаква суха храна „за из път”. Трябваше и да измислим как да се измъкнем незабелязано. Навремето това беше лесно, понеже родителите не проверяваха децата, след като веднъж са си легнали. А и не бяхме вече малки. Макар че всички имахме стаи на втория етаж, нямаше проблем и с излизането през прозореца – всички ние го бяхме правили многократно през годините в ежедневните си игри. Сега, като се замисля, изтръпвам като си представя, че моите деца биха могли да се измъкват от втория етаж – вижда ми се опасно. И слава Богу, те и не са и мислили да го правят, когато са били на възрастта, на която бях аз, но всъщност – кой знае, май съм прекалено убедена...
Уговорката ни беше в единадесет часа вечерта да се срещнем на едно определено място на границата на Градчето с Гората. Съвсем по ТомСойеровски – аз исках в дванадесет – този тайнствен час – да сме навътре в Гората и да видим Чудото.
Срещнахме се. Светещи фенери, смях, шеги, всеки плаши всеки на майтап. Въпреки веселбата, беше ме ужасно страх. Но тогава страхът ми беше интересен. Колко са различни децата от възрастните! Постоянно имах чувството, че някой ме следи и гледа в гръб. Споделих го с другите. Оказа се, че и те са със същото чувство. Това донякъде ме успокои.
Денят беше двайсет и трети юни. По-скоро нощта беше срещу двайсет и четвърти. Тогава не знаех, че това е Енювден. Нито бях чувала за символиката на това време на годината, предавана през вековете, нито ме интересуваше. Е, може би би ме заинтересувало, под давление на Том Сойер, ако ми бяха казали или бях разбрала, че тогава се появяват огньове над местата, където има заровено съкровище... Може би...
Интересното е, че по едно време видяхме някакво сияние, което се проточваше между дърветата. Това ни уплаши здраво и започнахме да се чудим дали да се прибираме или да продължаваме, но надделя първото, любопитвството, макар и болезнено и придружено от неизвестността. Продължихме натам, откъдето идваше светлината и попаднахме на горска полянка. В средата й имаше някакво голямо дърво, под корените на което извираше ручей. Видяхме всичко в такива подробности, защото под дървото беше разположен източникът на светлината, която ни беше привлякла... като нощни пеперуди.
Не вярвахме на очите си, но гледахме с широко отворени очи... Това беше някаква миниатюрна, много красива сграда, висока в най-високата си част около метър и петдесет, която тогава оприличих на църква – понятието храм го знаех, но някак не ми беше улегнало в еженевния речник. Пред главния вход на този храм – ще го наричам храм, все пак разказвам от сегашната си възраст – ручейчето беше образувало вир, който светеше някак отвътре, като съвременен осветен басейн, а край вира стоеше някаква ефирна, много красива жена, съвсем дребна, може би около тридесет сантиметра, която аз оприличих на фея от приказките. Гледахме с невярващи очи...
Над вира летяха множество цветни пеперуди. С нормална големина. Тогава не се замислих защо не са нощни и как така дневни пеперуди летят през нощта. Жената покрай вира протягаше ръка към тях и те правеха различни причудливи форми – някои известни за нас, други - не. След известно време тя се обърна към нас и ни поздрави, изреждайки имената на всички ни, което ни хвърли в голям потрес, но можехме само да стоим и да гледаме. Каза ни да не се чудим, представи се като „Пророчицата от Храма на Пеперудите” и, предупреждавайки ни, че много рядко може да я види човек, каза ни да я питаме каквото си поискаме. Ние, разбира се, не знаехме какво да питаме. Само сестра ми, това ни шашна, се осмели да я попита „А ти какво си?”, на което Пророчицата със снизходителна усмивка отговори, че „няма да ни каже”.
Като видя, че няма да питаме нищо друго, тя каза, че ще ни извиква поименно. Всеки като чуе името си да излезе по-напред от групата и да гледа пеперудите над Вира. За всеки те щели да направят определена форма, която ние било добре да запомним. Не ни каза за какво е всичко това, но ни беше интересно. Изпълнихме всичко и на всеки от нас бе показана някаква форма, която видяха и другите, разбира се, но за съжаление аз не запомних какво ми показаха. В последствие разбрах, че никой от участниците не беше запомнил. След това Пеперудената Пророчица ни каза, че е време да се прибираме, защото скоро ще започне да съмва и родителите ни могат да разберат, че ни няма вкъщи. Осъзнахме, че беше права. На изпроводяк Пророчицата добави, че е възможно пак да се срещнем „някъде, някога”. И ние тръгнахме. Преди да влезем в гората, вече на края на поляната, се обърнахме – в средата на поляната си стоеше вековното дърво, ручейчето... Светлина нямаше, нямаше го и Храмът. Осветихме всичко наоколо с фенерите – нищо – обикновен пейзаж, все още нощен.
На връщане не млъкнахме – всички се отприщихме и всеки искаше да сподели впечатленията си, без да слуша другите. Нямаше и помен от чувството за страх и „че някой те гледа в гръб”.
Децата бързо забравят, или бързо интегрират всичко в живота си... И при нас стана така. А и не искахме да споделяме с никого случката. Едно – че бяхме нарушили правилата като се измъкнахме нощем и то в Гората, друго – че случката изглеждаше невъзможна и никой нямаше да ни повярва...
А ето какво стана около тридесет години след тази случка. Не знам дали изобщо това има нещо общо с нея, не знам дори защо се сетих за нея, но „нещо” ме подтикна да го направя.
Ние, участниците, бившите деца, както споменах и преди, отдавна бяхме разделили пътищата си. С изключение на мен и сестра ми, разбира се. Но с другите не се знаехме какви сме станали, къде живеем, имаме ли деца, пораснали ли са /моите вече са/ ... Изобщо – напълно изгубена връзка.
Ето какво се случва – в телеграфен стил. Нощта отново е двадесет и трети срещу двадесет и четвърти юни...
Сестра ми Диляна сънува огромна многоцветна пеперуда, която й казва да се събуди и да позвъни на един номер, и повтаря номера до затъпяване, накрая, преди да се събуди, тя вижда Пророчицата... Вече будна, помни дословно номера и решава да го запише...
Аз, будувайки над една нощна работа, свързана с писане, получавам смс, който гласи: „Намери Ясен! Пророчицата от Храма на Пеперудите”. Това ме стряска ужасно и същевременно си мисля, че е някаква грешка – все пак, често се случват грешки при есемесите...
По същото време, Ясен, който се оказва, че живее в една и съща държава с нас, получава e-mail, от неизвестен за него адрес, но със съдържание, подобно на това в моя есемес, подписано от Пророчицата. Съдържанието е” Свържи се с Ралица, тел. ....... /моят реален джиесем/. Спешно е!”
Виолета - тя живее оттатък океана, но само Ясен го знае, те са запазили връзката си и се чуват, макар и рядко - слуша радио и се мотае из къщи – при тях не е още нощ, а е следобед. Изведнъж програмата прекъсва и се чува няколко пъти, настоятелно „Стефан е в беда! Стефан е в беда!”, на родния й език... Тя веднага поглежда радиоуредбата. На нея е кацнала една многоцветна пеперуда... чуди се за кой ли става дума... какво ли е това? Въобще не се и сеща за своя приятел от детинство... А и съвсем не знае, че живеят в една и съща страна.
Както си седя пред компютъра, т.е. полулежа и той ми е в скута, звъни джиесемът ми. Отново се стряскам. По това време!!! Непознат номер!!! А и съм уплашена от есемеса. „Вдигам” слушалката. Насреща е Ясен! Кой!!!??? Не мога да повярвам, нито той. Но нямаме много време за приказки – той твърди, че има нещо спешно, а разбирайки, че и аз съм получила послание да се свържа с него, съвсем изпада в паника. През това време ми звъни сестра ми. О, не! Казвам му да стои на линия, и я чувам. Тя ми съобщава за телефонния номер и Пророчицата. Аз го записвам и й казвам, че ще й звънна след малко, защото говоря с Ясен... Тя шашната затваря...
Връщам се към Ясен и му казвам за сестра ми и телефонния номер. И той си го записва. Считаме, че не е много удачно да звъним по това време – все пак, не се знае, това може да е някаква пълна глупост. На никой от нас не ни е известен този номер. Понеже става дума за Пророчицата, Ясен решава, че е удачно да се свърже и с Виолета, той има връзка с нея, а и може пък тя да реши загадката. Аз се съгласявам с него.
Виолета и Стефан разговарят. Когато той разбира за съобщението, дошло до нея чрез радиото, решава да я накара тя да се обади на номера, сънуван от Диляна. Още повече, че се оказва, че този номер е с кода на страната, в която живее Вили...
Вили звъни – след известна размяна на думи, на български – се оказва, че отсреща е жената на Стефан. Излиза, че те с Виолета живеят в сравнително близки градове...Жената изслушва Вили, която се представя коя е, откъде се познават със Стефан и т.н. Казва, че преди два часа Стефан е заминал за едно отдалечено градче по работа и че няма да се връща няколко дни. Тогава Виолета, с риск да бъде помислена за луда, казва на жената, че има вероятност Стефан да е в беда. И ако знае маршрута, по който е тръгнал, е добре да го последва... По някакво стечение на обстоятелствата, макар и странно, съпругата на Стефан приема насериозно това обаждане и, знаейки маршрута, пали колата си и тръгва. Намира го в една петметрова крайпътна яма, в безсъзнание, кой знае как изхвърчал от колата си, която стои невредима край черния път... Оттук нататък всичко се подрежда добре.
Макар и второстепенен път, все някой патрул щеше да го намери. Може би малко по-късно. Но все пак... Продължавахме да живеем Градчето и Гората. Пророчицата се усмихваше...
Няма коментари:
Публикуване на коментар